Уилям Форсчън
Пръстенът на Александър Велики (4)

4

— Значи не съм мъртъв?

Алдин се позасмя и поклати глава.

— Тогава къде съм попаднал? Пленихте ли ме?

Вазбата отново се постара да си придаде предразполагащия вид на грижовна болногледачка. Съзнаваше, че не го бива много за това.

— Владетелю, отвлекли са те за откуп! — избълва Парменион. — Сигурно се кланят на някой зъл бог.

— Щом съм слугиня на някое гадно божество — изсъска Тиа, — бъди сигурен, че кажеш ли още една думичка, ще ти отрежа една много важна част от тялото.

Дебелакът я изгледа свирепо, отвори уста, но мигновено размисли, само измънка нещо под носа си и се извърна.

— Оставете ме насаме с Александър, за да му обясня всичко на спокойствие — тихо помоли Алдин, който не можеше да откъсне поглед от неразгадаемите очи насреща, сякаш излъчващи хипнотична сила.

— Владетелю!

Парменион явно беше готов да брани своя цар, без да се стряска от всички заплахи на момичето.

— Не се тревожи — с все още изнемощял глас го успокои Александър. — Ако са искали смъртта ми, нямало е какво да им попречи. А и нямаше да ме връщат на този свят от самия й праг. Излез, войнико. Това е заповед!

Македонецът се подчини, но мърморенето му показа ясно на всички колко е недоволен от положението.

— Добър войник. — Слаба усмивка плъзна по устните на пълководеца. — А сега ми кажи как направи това.

— Ще позволиш ли да те попитам какво си спомняш? — отвърна с въпрос Алдин. — Може би така ще е по-лесно да ти обясня.

Александър се замисли, веждите му се събраха на челото, като че се мъчеше да възстанови избледнял спомен.

— Струваше ми се, че падам — въздъхна той. — Плъзгах се надолу към мрака, за да потъна в хладната лятна нощ. През цялото време чувах да говорят около мен, но ми приличаха на призраци. Крещяха, че съм умрял, а аз напразно се напъвах да им кажа, че не бива да скърбят. Чувах ги и да се карат, после започнаха сбиванията. — Поколеба се и погледна втренчено Алдин. — Ще се погубят взаимно без мен. Ще забравят мечтата за единението. Длъжен си да ме излекуваш, за да се върна при тях и да ги поведа отново.

— Не мога.

— Значи съм обречен на смърт. Или вече съм мъртъв?

— Не, ще живееш, Александре. Но да те върна в твоя свят не ми е по силите.

Забеляза проблесналата за миг искра на гнева. Бе отказал да изпълни желанието на най-могъщия човек на Земята… Но вазбата си напомни веднага, че това е било преди пет хилядолетия, а всички, с които бе говорил преди броени часове, отдавна са се превърнали в прах.

Александър се опита да стане.

— Заповядвам ти… — започна, но се свлече на масата разтреперан от болката и изтощението.

— О, владетелю, трябва да ми повярваш — подхвана Алдин, колкото и да му беше смешно да изрича натруфените слова, — готов съм да изпълня всяко твое желание, стига да мога. Но вече няма как да те върна. Не се отдавай на тъга, защото съдбата е приготвила за тебе по-възвишено призвание.

Пълководецът го изгледа изпитателно. Нямаше да повярва лесно.

— „Кои светове още не съм покорил?“ — прошепна вазбата.

— Това пък какво беше?

— Приписват ти тези думи. Още си слаб, по-добре си почини.

— Искам да знам как си го направил и какво ми предстои.

Алдин не можа да възпре усмивката си. Изгаряше от нетърпение да разпита великия владетел как го е обучавал Аристотел, че дори и сега умът му се стремеше жадно към отговорите на загадките.

— Команда за медицинския компютър — тихо каза вазбата. — Продължи да даваш леки транквиланти заедно със стандартната процедура по лечението и подхранването на неговия организъм.

— Прието за изпълнение.

Александър се озърна, стреснат от приятния женски глас на компютъра.

— Коя е тази?

— Скоро ще ти обясня, скоро. Сега поспи.

Личеше, че въпреки започналото въздействие на лекарството пълководецът се бореше да остане в съзнание, сякаш вече не искаше никога да затваря очи.

— Но аз трябва да знам… — прошепна той.

— Ще знаеш.

Докато изрече думите, пациентът се унесе. Вазбата поседя до него, наблюдаваше го как диша и се вслушваше в хриповете на още задръстените от пневмонията бели дробове. Медицинският робот го избута настрани, за да сложи кислородна маска върху лицето на Александър.

Алдин беше зашеметен от това, което успя да направи. Бе се пресегнал през епохите, за да върне към живот един от великите стратези в човешката история. Преди предполагаше, че може би ще изпитва и снизхождение към този мъж — в края на краищата разделяха ги пет хиляди години непрекъснато усъвършенстваща се цивилизация. Но сега наистина се бе озовал срещу човека, приживе превърнал се в легенда. Вазбата се питаше дали онзи водач от миналото на гаварнците ще успее изобщо да се противопостави на Александър. И мислите му се отклониха към неговия приятел Зердж, чудеше се дали и другият вазба чувства същото като него в момента.

 

 

— Зердж, не съм убеден, че те разбирам.

Вазбата гаварнец стана и изопна мускулите си, неговата червеникавосивкава козина настръхна и по нея сякаш минаха вълнички, докато той разкършваше тяло.

— Няма и ден, откакто си тук, благороднико. По-добре ще е да отдъхнеш малко. Имаме достатъчно време за разговори.

— Не. Искам да знам всичко.

— Още си слаб от отровата. Защо не се наспиш? По-късно пак ще дойда при тебе.

— Не.

Този път беше заповед. Зердж въздъхна, отново се настани на стола и махна на помощника си да му донесе още едно питие.

— И аз искам от същото.

— Само че… Благороднико, помисли за здравето си.

— Точно за него помислих.

Кубар се изсмя, а вазбата поклати глава учудено. Гостът му или можеше да носи пиене колкото десетина обикновени гаварнци, или вече не съзнаваше какво прави и скоро щеше да се просне в несвяст.

— Чудиш се как мога да издържам толкова, нали?

Пълководецът за пореден път прояви способността си незнайно как да разгадава мислите на събеседника.

— Тауг Кубар, май се налага да внимавам какво минава през ума ми, защото все успяваш да надникнеш в моята глава.

Кубар пак се засмя.

— Ако ми липсваше тази способност, нито щях да живея толкова дълго, нито щях да завладея цял свят. Завоевателят е длъжен да познава враговете си, но още по-важно е да разгадава мислите на своите приятели, за да знае доколко да им се доверява. Сега вече се питаш как съм допуснал да ме отровят и защо съм приел чашата от ръцете на съпругата си, преди да се кача на планинския връх, за да се отдам на размисъл.

Зердж само наведе глава изумено.

— Смешно е да се каже, че за мен това се случи само преди три дни… е, трябва да прибавим още четири хиляди години според твоите сметки. А сега пътувам към друг свят, и то не мъртвец, а жив и здрав воин, отправил се към поредното приключение. — Кубар поклати глава и козината му прошумоля тихичко. — Би трябвало да изпитвам благодарност. Да, за мен е чест, че историята ми е отделила такова видно място. Но не ти ли е хрумвало, че може просто да съм се уморил от войните и победите?

— Но нали точно ти си обединил нашата планета — напомни Зердж. — Може ли някой да се стреми към по-величествена цел?

Кубар го изгледа усмихнат.

— Да се върнем на предишния ти неизречен въпрос. Да, подозирах какво е сипано в онази чаша, но въпреки това я изпих.

— Защо?

— Вероятно защото бях преуморен.

Зердж се вторачи недоверчиво в него.

— А може би и като изпитание на предаността. Предполагам, че знаеш колко ми харесваше да показвам доверието си, обаче… последния път сгреших. Не. Сега се опитвам да излъжа самия себе си. Опитай се да ме разбереш — току-що бях постигнал най-голямата си победа. Бях завършил делото си по обединяването на племената и знаех, че дори да ме няма, съветът ще успее да съхрани единството. Спомних си думите на нашия велик воин-поет Лагата, че е добре да оставиш своя следа в света, но още по-добре е да знаеш кога да го напуснеш, за да засияе паметта за тебе.

Военачалникът замълча, унесен в мислите си. Зердж искаше да му каже, че е прав. С „изчезването“ си бе станал мъченик на обединението и бе го укрепил навеки. Петстотин поколения наред се разказваше преданието как тауг Кубар дошъл да сложи край на раздорите и когато изпълнил задачата си, върнал се в Невидимата светлина. Навреме прозря, че такива похвали ще прозвучат като празни ласкателства за великия воин.

— Я повтори как наричате другите разумни същества.

— Хора.

— Аха, хора значи. Преди всичко искам да ми разкажеш каквото знаеш за човека Александър.

 

 

— Вече ми обясни как го направи, но още чакам да чуя какви са били подбудите ти.

Стреснат, Алдин се надигна от койката и видя Александър, който беше приклекнал до него с все същата загадъчна усмивка на лицето си.

— Трябва да събираш сили, не си се възстановил напълно.

— Правилно ли се досещам, че името ми се е съхранило пет хилядолетия не защото съм обичал да мързелувам? Алдин, времето никога не стига. Боговете са ни дарили със съня, за да ни лишат от величие. Да заспиш, е все едно да умреш.

Вазбата поклати глава, обърна се към обслужващия модул, поръча кафе и уважително поднесе една чаша на Александър.

Не можеше да проумее лекотата, с която този мъж бе свикнал с разтърсващия преход към немислима за времето му технология. Просто прие съществуването на корабните компютри и механизми, макар да разпитваше за тях с жадно любопитство. Прояви известен инат, преди да се съгласи с имплантирането на езиковата присадка, но това беше проява на типичното елинско презрение към всяка чужда култура. Накрая обаче осъзна колко полезно е приспособлението и се примири. Дори обяснението, че са възможни пътешествия в пространството със скорост над светлинната, предизвика само небрежно повдигане на раменете. Така се свърши с тревогите на неколцина сред коховете, че шокът от сблъсъка с новата среда ще направи Александър безполезен.

За Алдин най-любопитна беше възможността да научи пълководеца как да си служи с историческата библиотека на кораба. Остави го да преглежда различните описания на собствените му дела. Когато Александър изчете смешните измислици на Плутарх за склонността му към пиянство и разврат, гневното му ръмжене огласяше кораба часове наред. Вазбата не можеше да не му съчувства. Питаше се как ли би понесъл самият той подобни лъжи за живота му, четени от стотици поколения.

— Значи сега ще ме разпитваш за бъдещето.

— Алдине, нямаме нищо друго, освен бъдещето си. Макар да разбирам, че съм интересен за тебе и онези полубогове, на които служиш, не ми се вярва да сте си направили труда да ме отмъкнете заради самото забавление. А моят войник не забрави да ми разкаже, че ви е преследвало нещо, от което ти си се уплашил неприкрито.

Алдин почти физически усещаше как тези очи го пронизват, търсещи отговор. Не измисли как да се измъкне, защото човекът срещу него долавяше всяко насилие над истината.

— Изпратиха ме да те отведа на друг свят, където има война.

— Поласкан съм. Но защо избрахте мен, а не някого от собствената си епоха?

— Защото ти си Александър Велики. Ако можеше да върнеш Хектор от света на мъртвите, не би ли искал да се сражаваш рамо до рамо с него?

Пълководецът се усмихна, щом чу името на любимия си герой от Троянската война. Макар да беше сдържан, пролича колко е доволен от сравнението с Хектор.

— Значи ви е нужен герой за вашата война, така ли?

Вазбата кимна бавно и започна да обяснява:

— Ще те отведа на място, което не прилича на никой от стотиците хиляди обитаеми светове на космоса. Сътворено е от най-древната известна ни раса. Наричаме я Първобродниците. Някои вярват, че тези същества са бродили по Земята преди десетина милиони години и на тях се дължи появата на човечеството, както и на гаварнците.

— Кои гаварнци?

— След малко ще поговорим и за тях, но да продължа за Първобродниците. Били са толкова могъщи, че дори създавали светове за собствено удоволствие, както ти би построил град. От тях е останал и онзи пръстен, толкова грамаден, че площта на Земята, умножена стократно, не би заела голяма част от него… — Александър попиваше напрегнато всяка дума на Алдин. — Преди двадесет и пет века този свят бил открит от хората. Нямал разумни обитатели. Както изглеждало, Първобродниците го създали само за да го зарежат и продължат по пътя си.

— Защо?

— Не знаем. Никой не ги е виждал, дори Надзорниците…

Вазбата млъкна изведнъж. Не му се искаше да говори точно за това.

— Има нещо, което предпочиташ да не знам, нали?

— Е, да речем, че от всички неща, които трябва да научиш, това най-малко ще ти е от полза.

— Няма да настоявам. Продължавай.

— Те създали изумителните си конструкции, после изчезнали. Потомците на първите заселници по Пръстена загубили връзките си с останалите светове по време на опустошителна галактическа война. Наскоро ги открихме отново и се оказа, че са забравили почти всичко от постиженията на предците си. Как да ти кажа, станали са малко…

— Като по моето време, а? Първобитни?

— Нямах намерение да те обидя.

— Не се засягам. Не съм толкова суетен, та да си въобразявам, че със смъртта ми хората са спрели на едно място. Естествено е да постигат напредък.

— И така, открихме едва мъждукаща цивилизация, въвлечена във война с друга раса.

— Каква?

— Май не обяснявам добре… Пропуснах нещо. Помниш ли, че споменах за гаварнците?

— Да.

— Те са разумни като хората, но не са хора.

— Нима казваш, че и други твари, освен нас, са надарени с разум? — развълнувано попита Александър. — Надявах се да открия такива странни племена отвъд Бактрия и ето че най-сетне това се случи!

Вазбата тръсна глава и се засмя.

— На равнището на военното изкуство, за което говорим, те са почти непобедими. Ходят и говорят като нас, но на външен вид повече напомнят вълци.

Пълководецът го изгледа недоверчиво. Подозираше, че Алдин започва да пресилва нещата.

— За какво „равнище на военното изкуство“ спомена?

— Войната на онзи пръстенов свят не е по-различна от онази, с която си свикнал. Всичко опира до меча, копието и лъка.

— Значи там не използват вашите машини и чудни открития? Но защо? Хората винаги се опитват да измислят по-успешен начин за унищожаване на враговете си. И моят баща, и Дионисий Сиракузки разбираха това, затова наеха учени мъже да им построят бойни машини. Защо хората и гаварнците от Пръстена не си служат с нещо подобно?

— Ние научихме за тази война съвсем наскоро. Май вече е време да ти кажа, че има и трета раса — Надзорниците. Те са забранили галактическите войни, не разрешават и да се намесваме в местни стълкновения, дори да ни се иска. А пък ние нямаме желание да го правим. Вкараме ли там нашите машини, само ще предизвикаме масово изтребление. Несравнимо по-добре е да ги оставим да си уредят сметките по начина, присъщ за твоята епоха.

Александър се подсмихваше, сякаш вече схващаше премълчаното от Алдин.

— И между другото става малко по-интересно, нали? — Вазбата не отговори. — Ето я причината да се пресегнете в миналото си и да ме измъкнете оттам. Искате да оглавя човешката армия в тази война и да я продължа до победа.

— Позна.

— Но аз съм чужденец за онези хора. Какво ще ги накара да ме признаят за свой водач?

— Изобщо не може да се каже, че са войнствено настроени, освен това им липсва единна организация. Мъж като тебе все ще измисли как да си пробие път до върха.

— Любопитно предизвикателство… Значи ще бъда принуден да се наложа, без да имам титлите си, името си, нито някакви сподвижници.

Алдин вдигна рамене.

— Те са чували за тебе от праотците си. Дори боготворят древната история на човечеството. Ако ги убедиш, че си този, за когото се представяш, толкова по-добре за тебе.

— Всичко това звучи като кошмарно видение на луд — студено изрече Александър.

— Но предизвикателството си остава…

— Ти ще дойдеш ли с мен?

— Оставя ли те веднъж на Пръстена, полубоговете, които наричат себе си „кохове“, ще забранят всякаква връзка с тебе и с гаварнеца. Останалото зависи само от тебе.

— Алдин Ларайс, лесно е да пресмяташ отстрани пречките и улесненията.

— Отказваш ли се?

— Още не, но ти ме изправи пред труден избор. Да приемем, че малката машинка, която пъхна в главата ми, ще ме научи на езика на онези хора. Ами обичаите им, които изобщо не познавам?

— Ще те оставим до селището на планинско племе, което не се различава много от твоите македонци. Само че са потомци на хора, живели някога на североизток от Македония. Дори и те знаят за подвизите ти.

— Все пак си мисля, че главата ти не е наред. И защо да приемам това безумно предложение?

— Е, не бива да забравяш за гаварнците. Само ти можеш да защитиш човеците от тях. Трябва да ти кажа, че съвсем скоро сред тях ще попадне един от прочутите им древни военачалници. Той непременно ще сплоти своето племе и ще го поведе срещу хората, които могат да разчитат единствено на гениален стратег като тебе, защото гаварнците ги превъзхождат в грубата сила. В ръкопашна схватка двама, дори трима мъже не стигат, за да се справят с един гаварнец.

Алдин се надяваше, че този довод ще се окаже достатъчен да наклони везните. Не се наложи дълго да чака отговора.

— Искам да чуя нещо повече за онзи техен предводител.

 

 

— Намираме се в предварително посочената от вас орбита около Колбард.

Алдин завъртя креслото с гръб към командния пулт и огледа другите трима, застанали в кабината. Тиа си придаваше безразличен вид, но дори обръгнало на всичко момиче като нея не можеше да не трепне от такава гледка.

Траекторията им ги изведе покрай периферията на Колбард. Две преградни стени, високи по няколкостотин километра, се издигаха по краищата на пръстена и задържаха помежду си атмосферата му. Алдин заповяда на кораба да мине над невероятното планинско било и пред тях на екрана се откри свят в ярки оттенъци на синьото и зеленото — като плодородна планета, върху която бе паднала ивица светлина, извиваща се в арка към безкрайността.

— На гърба на костенурка — мърмореше си Александър, — която пък е стъпила на слон, а той стои върху лъв.

— Какво си приказваш? — попита Тиа.

— Нищо особено. Един от учителите се опитваше някога да ни обясни как е устроен светът…

Гласът му затихна и той поклати глава от изумление. Парменион прокле тихичко някакви демони и обърна гръб на екрана.

— Войнико, без да трепнеш посрещна персийските колесници при Гавгамела. Защо тази гледка смути душата ти?

— Персите ги познавах и знаех как да се бия срещу тях. Но това тук е плод на черна магия.

Дебелакът стрелна с поглед Алдин, сякаш очакваше да блъвне огън или да размаха криле.

— Още какво има да видиш… — промърмори вазбата и пак се обърна към Александър: — Готов ли си да слезеш там?

Пълководецът вдигна рамене и се засмя.

— Като си помисля, тази възможност е особена милост от боговете. Сега мога да докажа дарбите си, без да съм стъпил върху основата, положена от моя баща. Ще съградя империята си от нищо, както е започнал той. Ето какво наричам предизвикателство! Готов съм.

Алдин не сдържа щастливата си усмивка при този отговор. Парменион обаче не изглеждаше доволен от живота.

— С мен какво ще стане? — изсумтя той.

— Ще останеш с нас, разбира се — предложи вазбата.

— Не, не ще позволя да слезе сам. Не е редно. Заклел съм се да му служа и да го пазя от беди.

Алдин се боеше да не възникнат усложнения и се опита да разубеди стария войник.

— Гаварнецът ще бъде сам. Не е честно Александър да има и помощник.

— Затова си ми скрил меча, долен мръснико! Ако ми беше сега в ръцете, щях да те…

— Стига! — Александър пристъпи между двамата и отпусна длан върху рамото на Парменион. — Ще се радвам с мен да дойде поне един от сънародниците ми. Не може ли да се уреди някак?

Вазбата вдигна рамене и накара всички да излязат от пилотската кабина. Знаеше, че корабът на Зердж вече трябва да е заел позиция над отсрещната преградна стена. Очакваха сигнал от Корбин, който щеше да даде началото на играта.

Настрои предавателя си на честотата на гаварнеца.

— Алдин до Зердж. Готов ли си за спускането на играча?

— Алдине, още отсега предвиждам резултата — отвърна другият вазба с отчетливия си дебел глас. — Кубар е още по-способен, отколкото очаквах. Исках ли да сключим малък облог само между нас двамата?

— На по десет хиляди катара? — веднага предложи човекът.

Миг на колебливо мълчание.

— Дадено. Кажи сега за какво се обаждаш.

— Дребна неприятност. Неволно прибрах и един от стражите. Ще представя на ксарна всичките си записи за доказателство. Чудех се дали, ако си имал същия проблем, не бихме могли да уредим нашите играчи с по един спътник.

— Хвала на звездите! Заключил съм в съседната каюта един побеснял копиеносец. Опитваше се да ми види сметката всеки път, когато не покажех нужното уважение към Кубар.

— Значи се споразумяхме?

— Споразумяхме се. Ще ги свалим долу след час. Ей сега ще съобщя на Корбин, че сме готови.

Първоначалната разпалена готовност на Парменион поугасна, докато Тиа с най-простички думи му обясняваше как действа системата за пространствени скокове. Дебелакът начесто се озърташе към своя пълководец и се опитваше да прикрие страха си.

Алдин протегна ръка на Александър, който я стисна силно и уверено.

— Дано твоите богове те пазят и те дарят със слава.

— Ах, да, славата… — ухили се великият македонец. — Цял един свят за завоюване, стига да им понесат моите похвати…

Тиа надигна глава иззад пулта и кимна. Току-що бе получила сигнала.

Алдин помаха за сбогом и включи пренасящия лъч. Въздухът затрептя, чу се познатото припукване и двамата мъже от древността изчезнаха.

Вазбата постоя неподвижно около минута. Налегнаха го угризения, че не беше по-откровен с Александър и не му обясни истинските подбуди на коховете за това начинание. Но вече нямаше как да поправи стореното. Време беше да се пренесе в новата комарджийска яхта на Корбин, кацнала върху една от кулите за климатичен контрол, които се издигаха стотина километра над повърхността на пръстена. Напрегнатите обрати в сблъсъка долу може би щяха да продължат повече и от година, а залозите вече прииждаха като бурна река.