Уилям Форсчън
Пръстенът на Александър Велики (13)

13

Александър погледна усмихнат гаварнската жена. Вече бе научил, че това изражение на лицето изобщо няма същото значение в нейното общество, но пък и тя му бе обяснила, че през тридесетте дни на своето пленничество е започнала да долавя тънкостите в човешкото настроение.

„Почти както беше навремето с Дарий“, помисли македонецът. След битката при Иса бе пленил майката, съпругите и наложниците на персийския цар и точно от тях научи сложните изисквания към владетеля на тяхната империя. А гаварнката пред него беше единствената сестра на Хина, който трябваше сега да е предводител на народа им, ако не се бе появил Кубар.

Езиковата присадка му позволи съвсем скоро да общува свободно с нея, а пленничката на свой ред учеше езика на човеците. Оказа се, че изобщо не й липсват ум и хитрост, защото не разкриваше нищо важно за войната. И все пак му показваше света, какъвто го виждаха гафовете, значи щеше да му е от полза за бъдните дни.

— Отново имам честта да ме посетиш — изрече Лиала и посочи на Александър да седне до нея.

— Липсва ли ти нещо?

— За никой гаварнец не е приятно да попадне в плен. Но отначало аз не очаквах нищо друго, освен изтезания и ужасна смърт, щом бях заловена от голокожите. Трябва да призная, че страховете ми бяха напразни и може да се каже, че имам всички удобства благодарение на тебе. Но ще бъдеш ли така добър да споделиш какво те доведе тук насред затъмнението?

— Мъчи ме едно подозрение и ми се иска да го потвърдя или забравя веднъж завинаги.

— И какво е то?…

— През всичките тези дни ти изобщо не пожела да обясниш защо си се озовала на онзи ваш кораб. Дори не бих научил, че си единствената сестра на Хина, ако не бе допуснала грешката да си говориш сама, точно когато стоя отвън до твоята палатка.

— Искандер, тогава ти твърде грубо погази уединението ми. Гаварнците изричат с пълен глас посланията си към Невидимата светлина. Бях смаяна, щом научих, че си подслушвал, докато аз се моля на висшите сили да опазят моя брат.

Александър разбираше, че току-що бе сгълчан строго, макар и кротко, а в същото време долавяше в нейния глас дори игриви нотки. Тази жена от друга раса му стана симпатична. Беше умна, пряма и държеше на достойнството си. Часове наред му рецитираше наизуст „Болда Хиста“ — величествения епос за тауг Кубар, предаван от бащи на деца вече хиляди години. Досещаше се и за намерението й да му представи своя народ културен, с богата история и традиции, не по-незначителни от човешките. И успя. В неговите очи гафовете вече не бяха зверове. Приемаше ги като противници, достойни за уважение.

— Моля те да ме извиниш, че отклоних разговора. Каза, че искаш да споделиш предположенията си защо съм пътувала с кораба. Ще ми бъде интересно да ги чуя.

— Доста време се изниза, докато започна да разгадавам чувствата на една гаварнка. Учех се да слушам скрития трепет в гласа ти, връзката на думите с промените в лицето, погледа в очите ти. И мисля, че вече започвам да се досещам…

„Да, все същото се повтаря“, добави безмълвно пълководецът. Преди Иса, Дарий за него беше само смътна представа — далечен командир на вражеските войски, едва мярнал се пред погледа му на бойното поле. А после го видя през изпълнени с обич очи. Майката на Дарий го научи да съзира в своя противник нечий син.

— Продължавай, Искандер. Нека чуя догадките ти.

— Ти си се качила тайно на кораба, без да известиш Хина за това. Защото никой брат не би допуснал неговата сестра да се изложи на подобна опасност. — В погледа на гаварнката се мярна смущение. — Но всичко се изясни едва снощи, когато чух от тебе онази част в „Болда Хиста“, описваща последната среща между тауг Кубар и неговата съпруга, точно преди последната битка и предателството. Вече знам, че го обичаш и затова си се опитала да се промъкнеш в обсадения от нас град. — Лиала мълчаливо се извърна, за да не се взира той в очите й. — Благодаря ти, че сподели с мен стаения в душата ти образ на Кубар — ласкаво промълви Александър. — Знаеш, че ми е отредено от съдбата да се срещна лице в лице с него и да го поваля, но ти винаги ще имаш моята закрила. Пратих вестоносец при твоя брат, за да го уверя, че си жива и здрава, но не мога да те освободя, преди да свърши всичко това. Твърде дълго беше сред нашите войски, а и твърде добре ме опозна. Ако желаеш, ще успокоя и тауг Кубар, че не те е сполетяло нищо лошо.

Лиала пак се обърна към него и впи поглед в очите на този човек, който щеше да направи всичко, за да убие нейния любим. И видя много повече, отколкото той би разкрил и пред най-близките си съратници.

— Благодаря ти, че говориш от душа, но те моля да не известяваш Кубар. Той още смята, че съм в столицата — тихо каза гаварнката. — А сега ме остави сама. Щом вече знаеш истината, ще се помоля за живота на тауг Кубар.

 

 

— Пак повтарям — така ги примамваме в широко отворен капан.

— А според мен този план вони на слабодушие!

Кубар се зарадва, че Пага не е в тази стая, иначе щеше да има предизвикателство за двубой до смърт. Самият той с отчаяни усилия потискаше гнева и досадата си. Изгаряше го желанието поне веднъж през дългия си живот да отприщи на воля истинските си чувства, да се поддаде на вродената си сприхавост. Въпреки нрава си досега винаги бе отвръщал с непоклатима логика на безразсъдните, никога не бе повишавал ядно глас пред следовниците си.

Отново огледа поред Арн и останалите шестима благородници.

— Нека опитам да обясня по-простичко. С каква цел отбраняваме тази крепост?

— За да не я предадем на голокожите! — изръмжа един дружинен командир.

— Точно така. И с храбростта си заслужихте всеобщото възхищение. Имаме обаче и още няколко цели. Първата е да служим като примамка, да изкараме армията на Искандер на открито, но без да прегази плодородните ни земи на юг и без да застрашава нашата столица. Тези задачи също изпълнихме.

— Значи остава да удържим още пет-шест затъмнения и ще го стиснем в клещи между нас и дружините на Хина. Знаем, че армията му се готви да тръгне на поход.

— Или ни се иска да е така — възрази Кубар. — Ако беше толкова лесно, досега десет пъти да сме сложили край на тази война. Никога не подценявайте дарбите на Искандер!

— Той е голокожо нищожество! — отсече оръженосецът на Арн.

— Само че е блестящ предводител… иначе щеше ли да постигне такива успехи, въпреки твърдата ни съпротива? — бавно изрече Кубар.

Никой не пожела да му отговори.

— А сега ме изслушайте! Не искахме той да превземе този разбит небесен кораб, защото можеше да извлече оттук метал за оръжията на своята армия. И не му позволихме да превземе крепостта почти шестдесет затъмнения. Последният обучен сокол ни донесе вестта, че Хина ще поведе дружините си само след три затъмнения.

— За да пробие обсадата и заедно да изковем победата!

— Да, ще облекчи положението ни. Но за победата се съмнявам. Погледнете картата, погледнете я внимателно! — Предводителят разгъна зацапания пергамент върху масата. — Наковалнята е открита на изток. Устието на Хорт прегражда пътя на север, нашата столица е на юг, а морето е на запад. Ако Хина напредне насам, Александър няма да излезе насреща му. Всъщност ще се оттегли през Наковалнята и няма да има никаква решителна битка.

— Значи е презрян страхливец.

Кубар се престори, че не е чул, за да се овладее.

— Но защо би побягнал? — спокойно попита Виргт.

Таугът безшумно въздъхна от облекчение, щом чу толкова навреме зададения въпрос.

— Защото така бих постъпил и аз — отговори и зачака да чуе нечие пренебрежително сумтене, но в залата на щаба бе настъпила пълна тишина. — Не би тръгнал срещу Хина, защото оставя в тила си укрепена позиция, която може да му попречи и при снабдяването на войските, и при отстъпление. От друга страна, би могъл да хвърли срещу нас всичките си сили, но победата ще му струва толкова скъпо, че пак ще трябва да се оттегли, щом наближат силните дружини на Хина. Накъдето и да нападне, зад гърба му ще го дебне враг. Значи, ако тази твърдина не падне, ще му остане единствен изход — да отстъпи през Наковалнята и да подмами хората си с богатата плячка, която могат да съберат в южните ни земи.

— Тогава ще го пресрещнем там.

— В собствените си ниви и градини? — тихо, но натъртено попита Кубар. — Вие не знаете какво ще се случи. Но аз знам. Твърде често съм го виждал. Ще бъдем принудени да опустошим полята, после и те ще ги прегазят. Ще се борим за по-добра позиция, а в същото време ще тъпчем земята си. Ще минат безброй затъмнения, докато се надхитрим най-после. И когато едната или другата страна възтържествува, за победителя няма да е останало нищо! Повярвайте ми — с по-хладен глас добави таугът, — нагледал съм се на войни, на истински войни без чест и слава, затова знам до какво водят. Виждал съм нивите да пламтят от хоризонт до хоризонт. Виждал съм вцепенените лица на победените армии, влачещи се нощем по пътищата. Виждал съм и хиляди семейства да чакат, дори когато всяка надежда се е превърнала в пепел. Да, приятели мои, виждал съм всичко това. През целия си живот и аз участвах в подобни войни. Не искам същото да се повтори тук. Искам този сблъсък да приключи тук и сега! — изведнъж изрева Кубар и така стовари железния си юмрук по масата, че дъските се сцепиха. — Достойни благородници, изобщо не е съдбоносна случайност, че двамата с Искандер попаднахме едновременно в този свят. Аз бях пренесен от легендарното ви минало. Убеден съм, че и полубоговете на хората са избрали Искандер по същия начин. Значи съм длъжен да живея с мисълта, че и той е най-добрият сред техните предводители. Изричам това без лъжлива гордост, както и без да се поддавам на още по-опасния порок — лъжливото смирение. Само си служа с похватите на логиката. Настоявам всеки воин, под чието командване са поставени други бойци, най-сетне да разбере едно — Искандер, колкото и да ни е омразен като голокож, е равен на мен във всичките си дарби. Затова, ако Хина настъпи към неговите позиции и тази крепост още не е превзета от хората, той ще изведе войските си през пустинята.

— Но защо да оставяме небесния кораб в техни ръце? — колебливо попита Арн, сякаш вече се мъчеше да вникне в доводите на Кубар.

— Като примамка в капана. На Искандер ще му остане твърде малко време, за да извлече достатъчно метал оттук, но превземе ли веднъж крепостта, не би поискал да я изостави. Ще смята, че се е отървал от постоянната заплаха за тила си и ще се почувства уверен, че може да използва твърдината като база за набезите срещу Хина. Още от самото начало се опирах на убеждението си, че той иска да превземе кораба, да извлече колкото се може повече метал от него и да тръгне срещу армията на Хина, за да я пресрещне до столицата. Сега обаче ще му липсва едно от задължителните условия за успеха — възможността да си послужи с желязото. Защото на тръгване ще разбием ковачниците и ще откараме инструментите. Докато успее да измисли нещо, ще трябва да насочи вниманието си единствено към Хина. А няма да се оттегли оттук. Не би искал да превзема още веднъж с кръв и мъки това място. И трябва да се съобразява с бойния дух на своите войници. Как ще проумеят такова безславно отстъпление след поредица от победи? Не ще го оставим да се изплъзне от битката. Принудени сме да му дадем крепостта.

— А не би ли могъл да се укрепи прекалено добре тук срещу нас? — усъмни се Виргт.

— Едва ли. Твърде много са голокожите под бойните му знамена, няма място за всички тях. Искандер сигурно разбира, че още не е овладял морските пътища, а ние ще му се опълчим там. Предводител като него не би се оставил да попадне в обсада дълбоко във вражеския тил. Е, когато го разбием в решителното сражение, би могъл да се затвори тук с надеждата, че дълго ще си хабим силите в атаки срещу такава крепост. Така ще го довършим.

— Ако преди това той не влезе победоносно в нашата столица — промърмори Арн.

— Тогава нищо няма да има значение за никой от нас.

Кубар огледа лицата на събраните в стаята командири и усети, че неумолимата логика надмогва съмненията им. Налагаше се да направи своя ход незабавно, преди недоволните отново да се обединят срещу него.

— Щом мине следващото затъмнение, започваме.

— Но ти не ни обясни още нещо — побърза да го прекъсне Арн. — Нима си забравил, че сме обкръжени, а поне засега не можем да се оттеглим по море? Сериозно ли възнамеряваш да си пробиеш път с бой срещу многоброен противник?

— Виргт ми каза, че от подземието един тунел води навън.

Мнозина изразиха гръмко несъгласието си.

— Още никой не е излизал жив от онези лабиринти — сърдито кресна Арн. — Никой!

— Само че Виргт има карти.

Старият кааду кимна и с едно ловко дръпване размота свитъка върху чертежите на крепостта и околностите й.

— Тези свитъци се предават от незапомнени поколения в моя род и ясно показват, че точно под крепостта минава коридор. Можем да слезем долу през подземната гробница, където оставяме загиналите.

Другите продължиха да мърморят, но никой не поиска да покаже колко се страхува.

— Може да е клопка или коварна приумица на боговете, сътворили това място — измънка един от воините и направи знака, отпъждащ злото.

— Съмнявам се — кротко изрече мъдрецът.

— Нима се съмняваш в думите на един от нашите най-храбри командири? — гневно изсъска Арн.

— В никакъв случай, господарю.

Само Кубар бе способен да забележи, че Виргт използва най-старинната форма на думата „господарю“, която след обединението на народа им се използваше единствено като подигравка, преди да бъде окончателно забравена.

Взря се изпитателно в стареца, в чиито вече помътняващи от годините очи проблясваха весели съзаклятнически искрици. „Откъде би могъл да знае толкова древна дреболия?“, изуми се таугът.

— Но щом можем да излезем от крепостта, защо вместо това да не вкараме тук армията на Хина и да изненадаме неприятно Искандер? — недоволно попита Арн.

— Изходът от тунела е чак откъм северните склонове на голямата планина — отвърна Виргт, — на цели пет левги оттук. Досега не съм споменавал за този таен изход, защото е безполезен за вкарване на припаси или подкрепления в крепостта. Но ние сме само хиляда и лесно ще се измъкнем. Ако Хина вече ни е изпреварил по пътя насам, просто ще тръгнем след него.

— Ама пак ми намирисва на черна магия — упорстваше един от воините.

— Аз съм бил там — небрежно отвърна мъдрецът, — и не ме изплашиха никакви духове и призраци. Достойни благородници, щом страхът не се пробуди в моята душа, то…

Вече нямаше какво да кажат, без да се изложат с опасенията си от нещо, което бе безобидно за стареца.

— Да, ние сме хиляда — натърти накрая Арн. — Как ще напуснем крепостта, преди голокожите да нахлуят и ни изколят?

— Но точно в това е хитростта — увери го Кубар. — Аз искам те да нахлуят тук и да ни победят.

— Какво?!

„Сдържай нрава си“, отчаяно си напомняше предводителят. „Овладей се!“

Успя да изопне устни в принудена усмивка.

 

 

— Искандер! — викна някой навън.

Той вече пристягаше ремъците на бронята си, когато Парменион нахълта в палатката.

— Излизат за пробив ли?

— Вече удариха по позицията ни пред главната порта!

— Хъм, не може да са мнозина — каза Александър с привидно спокойствие, макар лагерът да приличаше на разбунен кошер.

— Не войниците им ме тревожат! — възкликна дебелакът. — Пак изкараха една от проклетите си машини!

Значи Кубар бе измислил още нещо, за да ги тормози. Със събудено любопитство пълководецът грабна меча си и излезе сред хаоса наоколо.

— О, богове! — прошепна след миг.

Първата укрепена линия вече беше пробита, обаче не се виждаха никакви гафове. Срещу хората напредваше подобие на костенурка с размерите на малка барака. А втора като нея изпълзяваше през отворената порта.

— Та това не е нищо по-страшно от нашите обсадни кули — гръмко изрече Александър, за да укроти страха на бойците си.

— Но я погледни! — ревна някой.

Струйник отстрани на костенурката блъвна разтопен метал и поля един окоп. Обзети от паника мъже изскочиха от укрепленията и побягнаха. От стените на крепостта заваля истински дъжд от стрели и камъни. Петима или шестима от хората бяха повалени.

Пълководецът потърси с поглед командира на фалангата от риси и киеванти, които бяха елитния му отряд и лична охрана. Даде му знак да строи войниците си.

Докато чакаше, втората костенурка излезе от портата, зад нея се показа и трета. Странните устройства имаха предимството да се движат по лек наклон надолу и затова напредваха доста бързо, а зад тях се размотаваше по едно дебело въже. Катапултите на човешката армия улучиха костенурките с множество дълги стрели и камъни, но без видимо да им навредят. Множество гафски стрелци се разпръснаха във ветрило пред портата, а в двора зад нея вече се виждаше готов за атака ескадрон от тежка конница.

— Мислиш ли, че наистина се опитват да пробият обсадата? — подвикна Парменион, за да се чуе гласът му във все по-силния шум на сражението.

Александър не каза нищо. Какво като гафовете бяха разкъсали първата обсадна линия? Имаше още две, а и две левги по-нататък трябваше да преминат през укрепленията по пътя към вражеската столица. Ако са замислили пробив, то е от отчаяние. Вярно, че и за него, и за гафовете беше време да опитват какво ли не. Предполагаше, че армията им е почти готова за поход. Имаше намерение да нападне с всичките си сили рудовоза, преди тази войска да потегли. А ето че защитниците на крепостта сами излизаха за сблъсък. Вероятно го освобождаваха от принудата да предприеме рискована атака, защото наклонената рампа от утъпкана пръст, която неговите войници издигаха към стените, още не беше готова.

— Готови сме, повелителю! — извика командирът на рисите, а киевантът кимна, за да потвърди.

— Право към тях, в отворен строй! — заповяда Александър. — Доближим ли ги, пазете се от струйника. Мушкайте с копията си през отворите или се опитайте да заклещите колелата. Нали виждате, че в тази машина има гафове, които я бутат напред? Обяснете на хората си какво да правят.

Проклятие, ако имаше тук истинските си македонци, не би се наложило да обяснява никому нищо. Веднага щяха да измислят противодействие, както стана със слоновете на цар Пор. Неговите ветерани просто се дръпнаха, за да оставят пролуки в строя, и нападнаха грамадните животни отстрани и отзад. Още помнеше пронизителните писъци на ранените зверове… Отърси се от спомените.

— Напред!

Фалангата се разгърна широко само в четири редици и закрачи бързо по полето. Други групи се пръснаха по десния фланг и започнаха да засипват стените със стрели и камъни от прашките си, за да попречат на обстрела откъм крепостта.

Третата костенурка се запъна точно на портата, блъсна се в стената и изведнъж предницата се заби в пръстта, като че предната ос се бе пречупила. И Александър веднага прозря, че сполуката отново му се усмихва.

Озърна се през рамо към Парменион, който внимателно наблюдаваше действията на врага. Нямаше нужда да му казва как да се възползва от ненадейния късмет.

Дебелакът вече крещеше заповеди на тръбачите и след броени мигове роговете изсвириха отчетливо пет пъти, а шестият звук беше с цяла октава по-висок. Сигналът се повтаряше отново и отново, в лагера настъпи трескава суматоха. Всички виждаха какво става и надаваха радостни крясъци.

— Надясно в колона! — изрева Александър. — След мен към портата!

Петдесетина гафове се бяха скупчили около металната костенурка и се напъваха да я отместят. Но колкото повече бутаха, толкова по-дълбоко затъваше предницата в земята. „Нещастни малоумници“, мислено се подсмихна пълководецът. „Защо не я избутат назад, обратно в крепостта?“

— По-бързо — извика на войниците си, — за да не ни затръшнат портата под носовете!

Задните капаци на първите две бойни машини се отвориха, отвътре се изсипаха двайсетина гафове и затичаха към крепостта почти наравно с настъпващата фаланга. Видяха, че положението на крепостта става безнадеждно и някои от тях се обърнаха срещу врага, за да спечелят малко време с цената на живота си.

Един си избра водещия колоната Александър и налетя срещу него с вдигнат ятаган. Македонецът се подготви да посрещне удара и се хвърли с щита напред, за да събори огромната твар.

Стори му се, че срещна каменен зид. Ужасният замах на острието иззвъня така по щита, че лявата ръка на Александър изтръпна, а самият той залитна назад. Но плътната колона връхлетя гафа и го стъпка в пръстта. Без да искат, избутаха своя командир настрани, но в този миг нищо не можеше да го възпре. Захвърли щита и отново се понесе начело на колоната.

Гафовете се строяваха на портата, за да пресрещнат прииждащата човешка вълна.

— Пометете ги, македонци мои!

И първата редица се сблъска със стената от ръмжащи гаварнци.

 

 

Кубар спря да си поеме дъх и се обърна назад. И последните защитници на стените бяха слезли, за да оттеглят към вътрешната кула.

— Влизай, Вирг! Двамата с Пага ще дойдем след миг.

— Само след тебе — непреклонно отвърна кааду, впил поглед в очите му.

Предводителят се извърна към схватката при портата, която бушуваше само на петдесетина разкрача от него.

— Всички те са първи или втори братя в родовете си — студено добави мъдрецът. — Заклеха се да удържат врага колкото е нужно, за да надхитрим Искандер. Сами пожелаха да загинат тук и ти нито можеш да ги спреш, нито е редно да се обвиняваш за смъртта им. Сега тръгвай!

Но Кубар не помръдваше, а десницата му стискаше дръжката на меча, изваден наполовина от ножницата. Едно беше да поведеш войската си в битка, а съвсем друго — хладнокръвно да изпратиш бойци на сигурна смърт. Само че стотина от тях трябваше да останат, за да падне крепостта след ожесточена съпротива. И предводителят бе принуден да поиска това от тях. Онези, които имаха живи братя, почти го умоляваха да им окаже тази чест. Пак проклетите чест и слава!…

— Ти си сърцето и умът на нашата сила — тихо каза Виргт. — Умреш ли, всички ще паднем под мечовете на голокожите.

Предводителят не можеше да откъсне поглед от портата. Пред всички хора един боец си пробиваше път през редиците на гаварнците, гмуркаше се под ятаганите им и мушкаше яростно нагоре. След миг вече не го виждаше, защото Пага, Виргт и шестимата телохранители го избутаха навътре.

Вече не бяха в двора, а в грубо оформен коридор, спускащ се сред скалите насред рудовоза.

На всеки двайсетина крачки подминаваха пъхнат в желязна халка горящ факел и последният от стражите го изтръгваше, за да го стъпче на пода.

Стигнаха до зала с нисък извит таван. Тук беше тихо, хладно и влажно — замайваща промяна след жегата и врявата горе.

Спряха за малко пред катранено чер камък, поставен в средата на залата. Повърхността му изглеждаше обгорена, осветяваше го кръг светлина, която падаше отгоре. Кубар се наклони над камъка и изви глава да погледне нагоре през отвора — право в мътнобялото слънце. А под избутания крачка встрани камък зееше кръгла дупка като кладенец.

Миризмата на смърт властваше в тази зала. Не можеха да изгорят петдесетината мъртъвци, които доскоро полагаха тук, защото не достигаха дърва. Извлякоха ги отново навън и ги оставиха из уличките и жилищата. И на покойниците си бяха принудени да откажат последната утеха на погребалната клада, откъдето пепелта им трябваше да се издигне към Невидимата светлина.

Защото Кубар обясни, че могат още веднъж да помогнат и в смъртта си. Труповете им щяха да заблудят врага колко от защитниците на рудовоза са останали да го бранят до края.

Поклониха се пред олтара и се спуснаха в дупката след Виргт. Двама от телохранителите се забавиха горе и Кубар изведнъж се сети, че не бе попитал Кааду за една последна подробност в прикриването на следите при бягството.

— Чакайте!

Но беше твърде късно. Стражниците избутаха камъка, който изчегърта и се намести върху дупката.

Таугът искаше да се овладее — нали от него се очакваше да дава пример за твърдост. Само че не можеше да откъсне мислите си от двамата воини, които скоро щяха да загинат, за да е съвършена неговата военна хитрост.

Трябваше да вдъхва смелост у другите… Кубар проклинаше безмълвно, докато слизаше след Виргт по стръмната стълба. Някъде далече долу се чуваше шумът от неразличимо слети множество гласове. Основната част от гарнизона на крепостта ги чакаше. Предводителят стегна лицето си в маска на безчувствено спокойствие, пусна се от последното, стъпало и попадна насред широк коридор.

Отначало се обърка и съзнаваше как личат изумлението и страха му.

Коридорът беше толкова широк, че по него можеха спокойно да минат в редица шест-седем гаварнски конници. Полупрозрачни плочи по тавана излъчваха мека жълтеникава светлина, успокояваща очите. Въздухът беше сух и приятно прохладен. Когато Виргт каза, че ще трябва да вървят три дни по подземен тунел, Кубар си представяше мъчително напредване слепешком сред задушен мрак.

Обърна се към мъдреца, който му показа накъде трябва да тръгнат. След няколко минути таугът стигна до челото на готовата за поход колона. Воините мълчаха умърлушено сред тази чудата безупречна чистота.

А коридорът пред тях беше съвсем тъмен. Предводителят вече се канеше да поиска запален факел, но Виргт сякаш предусети заповедта и направи десетина крачки напред. Изведнъж още една редица плочи светна.

Някои още не бяха виждали странното явление и извикаха стреснато, неколцина дори измъкнаха ятаганите си. Кааду само им махна с ръка да пазят тишина.

— Кубар, да вървим ли? Все пак ни чака дълъг път. Някога имало един голокож, който казал, че най-трудни са първите крачки… Вече не си спомням точно.

Отново тази загадка. Старият мъдрец май знаеше прекалено много неща за един придворен съветник. Таугът прецени, че не е сега времето да се занимава с това. Тръгна до прегърбения побелял гаварнец, зад тях се чуваха стъпките на оцелелите бранители на крепостта.

— Всички други ли се измъкнаха? — обърна се Кубар към Пага.

— Да, освен стотината доброволци. Бяхме скрили тук инструментите от ковачниците, а и материалите за твоя таен замисъл са в една от товарните коли.

— Направихте ли с дрехите и бронята ми онова, което поисках?

Виргт кимна. Предводителят не пожела да узнае чий труп трябваше да го замести горе сред мъртвите бойци.

Повървяха мълчаливо, после Кубар тихо отбеляза, че има множество странични тунели, отклоняващи се от главния.

— Целият Колбард е прорязан от тези коридори и проходи. Минават право през защитния пояс на пръстена и стигат до космоса отвън.

— Космосът… — промърмори таугът и гласът му заглъхна.

Все още трудно приемаше факта, че живееше във вътрешността на този свят, а не на повърхността, и че тук „долу“ всъщност беше „горе“, а пък „горе“… Замая му се главата.

Но ако кааду казваше истината, значи можеше да се спусне по тунелите и да види звездите. Чудеше се дали щяха да му се сторят същите, каквито виждаше над родната си планета?

— Убеден съм — продължи Виргт, — че по този коридор някога са минавали големи возила с немислима за нас бързина. Могли са да обиколят целия Колбард.

— Значи, ако продължим все напред?…

— Ще вървим вечно. Животът ни ще отмине в път, а след стотина поколения потомците ни ще се върнат на същото място. Чувал съм да разказват, че наистина имало цели раси, които правели точно това — вечно скитали тук, долу.

Кубар потръпна от мисълта за тварите, които бродят из подземията, без да зърнат слънцето или звездите.

— Как си научил всичко това?

— Ами, да речем, че това са откъси от древни предания, съхранени в моя род. Никой друг не проявява желание да изследва тази част от нашия свят и може би така е най-добре. Когато рудовозът се разбил през Великата война на полубоговете, пробил дупка към този коридор, която прадедите ми покрили с олтара. С времето почти всички забравили за достъпа до тунелите.

Таугът не продължи разговора. Защо е трябвало да крият входа? Защо не са се възползвали от тунелите, за да пътуват удобно надалече? Или някакъв първобитен страх е възпирал и гаварнците, и хората да не проникнат в подземния свят?

 

 

Часовете се проточваха един след друг, колоната започна да се разтегля по коридора, но Кубар искаше да продължат, докато стигнат силите на неговите войници. Беше жизненоважно той да се включи в битката възможно най-скоро. Усети лек повей по лицето си и се обърна надясно — там един страничен тунел се спускаше стръмно надолу. За пръв път виждаше такъв, откакто тръгнаха. Таугът се поколеба, подтикван от любопитството.

— Не бих се насочил натам на твое място — обади се Виргт.

— А защо не?

— Може да се залуташ из проходите.

Но Кубар долови и нещо друго в гласа на кааду.

— Кажи им, че спираме за почивка — изрече невъзмутимо. — Скоро ще се върна.

Заповедта бе предадена назад и всички се свлякоха уморено на пода с пъшкането и мърморенето, присъщо на войниците, получили отдавна жадуван отдих.

Без да продума повече, Кубар тръгна по страничния тунел. Виргт и Пага знаеха, че е безсмислено да го разубеждават, и го последваха. На всеки десетина крачки отпред грейваха нови лъчисти плочи, но тук светлината беше по-слаба и постепенно ставаше червеникава.

— Господарю тауг, може би е по-добре да…

— Защо се опитваш да ме възпреш?

Предводителят изгледа косо мъдреца.

— Бих си позволил да кажа, че още не си готов за това.

— Моля те, остави ме сам да преценя.

Виргт измънка нещо под носа си и млъкна.

Цяла верста вървяха надолу, докато светлината стана мътночервена. Таугът забеляза края на тунела. Пред него се откри зала, чиито очертания се губеха в мрак, но той инстинктивно усещаше огромните й размери. Тук не ги посрещна никаква светлина.

— Кълна се в имената на братята си!… — възкликна Пага и заотстъпва, като се опитваше да дръпне и Кубар по-назад.

Внезапно на тауга му се стори, че пропада в безкрайна тъма и волята му трудно се пребори с паниката. И все пак стоеше върху някаква устойчива опора.

За миг притвори очи, после се освободи от ръцете на своя оръженосец. Пристъпи още малко напред и отвори очи.

Долу се простираха небесата. Спиралният, вихрен облак на галактиката бе застинал под краката му.

— Нашият отдавна загубен дом е някъде в онзи звезден куп — тихо заговори Виргт. — За тебе е свят, който си напуснал съвсем наскоро, а за мен е скрит в мъглата на древността. Ти си стъпил на дъното на Колбард, тауг Кубар. И тук отново можеш да съзреш безбрежното море на вечността.

Предводителят бързо си възвърна представата за посоките и се засмя неволно. Гласът му отекна в тъмната зала. Колко странно — да сведеш глава и да видиш звездите между стъпалата си!

— Вълшебно — прошепна той, — наистина вълшебно! Но защо гласът ти издаде какъв страх таиш в сърцето си, когато влязохме тук?

Пръстите на Пага отново се вкопчиха в рамото му и Кубар позна по жеста колко е уплашен верният му спътник. Тук имаше още нещо. Той се обърна и проследи накъде гледаше оръженосецът.

Козината по врата му настръхна.

— Защото — почти шепнешком отвърна Виргт, — това е Мавзолеят на Първобродниците — творците на този свят. Тук почиват в мир неизброими хилядолетия, а безплътните им слуги още се грижат за тях. От тези слуги научих защо ти бе пратен при нас.

Някъде от тъмното един труп сякаш изплува пред очите на Кубар и за пръв път след детството си той изпищя от ужас.