Уилям Форсчън
Пръстенът на Александър Велики (11)

11

— Кълна се във всички богове — изрева Парменион, — че ако не удържите оня фланг, аз лично ще ви избия всичките!

Разколебаните мъже се озъртаха неспокойно ту към него, ту към наближаващите редици на гафската пехота.

— Трябва да запазим позицията!

Но този път врагът наистина ги превъзхождаше, при това се опитваше да ги обкръжи по фланговете и застрашаваше малкия им укрепен лагер в края на Наковалнята.

Парменион бе повел две хиляди мъже пред настъпващата колона, защото Александър му заповяда да завземе с изненадващо нападение странната планина от желязо, преди гафовете да са се укрепили достатъчно добре там. Половината от този преден отряд бяха конници — цялата кавалерия, с която пълководецът разполагаше. Другата половина се състоеше от рисите и киевантите, елитната фаланга. Пешаците прекосиха Наковалнята на коне, седнали зад гърбовете на ездачите им. Но щом стигнаха до края на пустинята, старият воин разбра, че нямат никаква надежда да заварят противника неподготвен. Гафовете излизаха с хиляди от крепостта срещу отряда. Значи врагът някак се бе досетил за намеренията им и вече бе укрепил позициите си в кораба, който допреди пет-шест затъмнения уж бил почти пуст.

Парменион се обърна. Дори в здрача на затъмнението виждаше десетината колони на армията, водена от Александър. Само че не му беше лесно да прецени разстоянието. Пресметна приблизително, че ще мине поне половин ден, докато пристигнат основните войски, макар и най-лявата колона наглед да напредваше по-устремно. Е, винаги му оставаше възможността да се откъсне от врага и да отстъпи през Наковалнята, но така щеше да загуби дори единственото си завоевание досега.

Наковалнята… За неговите войници тя не беше нищо особено. Най-обикновена пустиня от метал, вечно брулена от ветровете. Простираше се на трийсетина левги. Но за него сякаш бе изникнала от страшен сън. Достатъчно се бе наслушал, че този свят е сътворен от богоподобните Първобродници. Само че според него боговете трябваше да правят световете от пръст и камъни, а не от метал, който е трудно дори да одраскаш и е плосък като дъното на тиган, докъдето поглед стига.

Пресякоха пустинята с бърза езда само за две затъмнения, водени от неясната тъмна буца на хоризонта. Когато я наближиха, вече виждаха огромна руина, с която повечето земни градове не можеха да се мерят, поне според Парменион.

Все още се стряскаше от мисълта, че се взира в кораб, който някога е летял в празното пространство като същинска крилата колесница и е носил повече желязна руда, отколкото са извличали в анадолските мини за цял век. Ярослав обясняваше, че корабът трябвало да достави метал на първите заселници тук. Твърдеше, че това чудо не се нуждаело от хора вътре, за да работи. Кацало на планета, изкопавало богатата руда от някой планински склон и отлитало към свят, където имали най-голяма нужда от метала. Но по незнайна причина корабът се разбил на Колбард, може би повреден от някоя небесна колесница на онези гафове в небето, които също приличаха на полубогове. Докато слушаше такива истории, Парменион не можеше да се отърси от увереността, че живее в пиянски кошмар и всяка истина се е обърнала с главата надолу. Чуеше ли за нещо ново и необичайно, Александър беше способен да отвърне само с неразгадаемата си усмивка, но не и старият му войник. Струваше му се, че още само една крачка го дели от пропастта на безумието.

По-малко от левга имаше от железния град до сегашната им позиция. Парменион още се опомняше от изумлението да разбере, че цял град е бил построен в руините на небесния кораб, с наблюдателни кули по скалите в рудата и дори със защитни стени от метал. Ами че само в стените имаше достатъчно желязо, за да…

— Атакуват!

Да, тези гафове се учеха бързо! Плътните редици от пехотинци напредваха на бегом. И неговите копиеносци също насочиха оръжията си напред.

— Конниците на десния фланг да задържат позицията си! И да не позволяват да им минат в гръб! — кресна Парменион на един вестоносец, на чието чело бе вързана лента с цвета на аварския отряд.

Войникът отдаде чест и препусна към младия си командир Саши, който май още нямаше какво да бръсне, затова пък прояви такава дарба да се справя с гаварнските коне, че бързо си заслужи уважението на всички желаещи да воюват в кавалерията на Александър.

Опитният македонец знаеше, че при такъв сблъсък нападението е единственият път към победата, затова измъкна меча си от ножницата и подкара коня наляво към фалангите на рисите и киевантите.

— Първите редици — копията напред! И не се блъскайте! — викна с все сила.

Остриетата се насочиха към врага в същия миг, сякаш направлявани от една-единствена ръка. Копията на втората, третата и четвъртата редици също стърчаха между бойците от първата, затова противникът се изправяше пред смъртоносно препятствие.

На равни интервали бяха оставени пътеки за прашкарите, за да могат навреме да се прикрият зад копиеносците и оттам отново да стрелят.

А гафовете настъпваха неуморно. Тяхната конница като че подражаваше на бойния ред на Парменион, разположена по двата фланга на пехотата, вместо да излезе отпред.

— Македонци! Атака!

Двете фаланги — по сто и двадесет мъже във всяка от осемте редици — закрачи равномерно, а конницата се престрои във фронт за нападение, за да ги прикрие отстрани. Парменион остана по-назад, искаше да наблюдава стълкновението от удобно място.

Тези изнервящи схватки се подновяваха неспирно от вчерашното затъмнение и не даваха мира на хората. Поне десетина пъти гафовете излизаха от крепостта си, за да застрашават позицията им. Първите осем атаки завършиха, без да се стигне до сражение.

Само че при последните три пъти доближиха съвсем и тук-там оръжията се кръстосваха. Добре поне, че основната им група не беше нищо повече от пет-шест хилядна безредна тълпа. Но Парменион се опасяваше, че скоро му предстой да се сблъска с нещо ново.

Преди час откъм столицата на гафовете пристигна нов отряд, който се разгърна в почти съвършено подобие на фаланга. Имаше само една разлика — войниците носеха мечове вместо копия.

Рисите и киевантите нададоха бойния си вик, а песоглавите им врагове сякаш се запънаха в устрема си.

— Искандер, Искандер!

„Дяволите ги взели, безмълвно изруга македонецът, та нали трябваше да си мълчат, за да чуват сигналите на тръбача!“

— Парменион!

Обърна се към конниците, наближаващи в галоп откъм края на Наковалнята. Неколцина му сочеха на юг. Той се надигна на стремената и различи в маранята неясните очертания на напредваща колона. Предположи, че Александър е предприел обходна маневра, обаче бойците му имаха още доста да се бъхтят, докато стигнат дотук. Вестоносците спряха конете си до него.

— Александър заповяда да отстъпиш при нужда.

— И да изоставя това?! — кресна Парменион, изпънал ръка към малката лагуна зад лагера.

— В името на творците, що за чудо — ахна един, опулен от изумление.

— Гафски кораб, спрял до брега за ремонт — обясни дебелакът. — Превзехме го, преди да го запалят.

— Кораб ли? Какво е това?

Но Парменион обърна гръб на момчето и отново насочи цялото си внимание към бойното поле. Отрядът му не забравяше дисциплината и в стройни редици настъпваше надолу по склона към гафовете, които почти тъпчеха на място. „Добре, може би пак ще се отдръпнат и тогава ще пуснем кавалерията да отреже фланговете им!“

— Проклети да са, нападат!

С дивашки вопли гаварнците се втурнаха напред и мигновено отрядът им се лиши от всякакъв ред и взаимодействие. Парменион смуши с пети коня си и препусна към своите бойци, които май щяха да се поддадат на страха.

— Дръжте се, мъже!

Песоглавците вдигнаха оглушителна врява и размахваха огромните си ятагани. Няколко хиляди врагове се сблъскаха в невъобразима смесица от викове, ругатни и предсмъртни писъци.

Устремът на нападението разколеба хората и направо отхвърли редиците им няколко крачки назад. Изглеждаха едва ли не като дечица, вкопчени в схватка с огромните си противници.

— Задните копия — напред! — кресна Парменион на своя тръбач.

Прозвучаха три пронизителни изсвирвания и задните четири редици насочиха копията си напред, опирайки ги в земята, сякаш устояваха на ураганен вятър. Не един от рисите и киевантите падна пронизан в гърба от съратниците си, но повечето успяха да промушат неудобните си оръжия през пролуките. Стоманените остриета, прековани от плячката след битката при двете реки, пронизваха кожената броня на гафовете.

Линията на сблъсъка се местеше и огъваше, защото някои нападатели се дръпнаха назад от непробиваемата стена, но други, увлечени от вкоренените си навици, забравиха за всякакви заповеди и налитаха бясно.

И от двете страни на основната схватка гафовете не успяха да си пробият път, задържани от кавалерийските отряди, вкопчили се в позициите си като закотвени кораби. Веригите на тези котви обаче отслабваха твърде бързо. Ескадрон след ескадрон се пръскаше още по-настрани, за да предотврати фланговите атаки.

На Парменион само му оставаше да се надява, че воденият от Александър отряд напредва с цялата възможна бързина. Гафовете се учеха твърде бързо как е най-добре да нападнеш фаланга…

 

 

— Дайте им сигнал за отстъпление.

— Но господарю мой тауг — престраши се Хина, — хората вече се поддават на натиска! Може би скоро ще ги смажем.

— Не затова се бием днес — кротко го укори Кубар. — И помни — никога не се оставяй ароматът на близката победа да прикрие вонята на дебнещия разгром. Я погледни натам.

Посочи към напиращата откъм Наковалнята колона.

— Трябва да изминат още няколко версти. Докато дойдат може би ние ще…

Кубар огледа Хина и останалите шестима свои помощници.

— Тази битка е поука за нас. Наблюдаваме, запомняме. Дванадесет пъти ги нападнахме, за да научим как се разгръщат, как използват оръжията си в боя и съчетават пешаците с конницата си. Непременно трябва да проникнем в замислите на техния предводител. — Помълча и се взря в далечния конник зад непреодолимата човешка стена. Онзи ли беше Искандер? — Ето за какво се сражаваме днес. И запомнете какво видяхте!

— Ами кораба на брега? — обади се Виргт. — Никак не ми харесва, че го плениха.

— Да, злополучна загуба за нас — съгласи се Кубар. — И все пак във всяка битка трябва да претегляме цената на победата. Вярно, можехме да си върнем кораба, но онази колона щеше да ни отреже пътя за връщане в града. А имаме само една дружина воини, обучени да се сражават заедно… и те сега са влезли в първия си бой. Трябва да се върнат в града, за да обучат останалите. Запазването на кораба не е толкова важно, колкото опитът, заплатен с кръв. А сега отзовете бойците, преди да е станало твърде късно!

След няколко мига забумтяха няколко големи тъпана. Сигналните барабани на сражаващия се отряд подхванаха ритъма като ехо.

„Още им липсва дисциплина“, каза си Кубар, докато гледаше как твърде много от неговите войници продължиха да нападат упорито, вместо да се оттеглят заедно с останалите.

— Безсмислено — промърмори тихичко. — Каква никому ненужна загуба…

Без да се бавят, хората прегазиха упоритите бойци, но основната част от отряда се отдръпна на достатъчно разстояние, а след това се втурна обратно нагоре по склона.

— Ето го най-трудното — изрече предводителят, сякаш поучаваше младежи в тишината на някоя стая. — Винаги е лесно да се хвърлиш в битката. Но точно отстъплението изисква истинска дисциплина, иначе духът на вашите воини може да се пречупи и те просто ще се разбягат.

— Достойният гаварнец никога не бяга от човек — обади се навъсеният Арн, застанал най-далече от него.

За миг Кубар се поблазни да го попита как самият той е оцелял в битката при двете реки, но предпочете да пусне предизвикателството край ушите си.

— Истинският боец — тихо каза Пага, вперил поглед право в очите на Арн, — накрая винаги побеждава противника си. Каквото и да стане преди това, то няма никакво значение.

Недоволният благородник си замълча, защото знаеше, че другите около него са попаднали изцяло под влиянието на този нов предводител, подтикващ ги към безчестие в боя.

Започнаха да се изтеглят и отрядите, които досега прикриваха фланговете. Точно според плана оставената в резерв конница излезе от укритията ск зад хълма, за да помогне в отстъплението на пехотата. На Кубар никак не му беше лесно да внуши тази необходимост — да не вкарваш част от кавалерията си в боя, за да закрепиш победата или прикриеш разбитите отряди. Гаварнските войни не виждаха защо да не хвърлят срещу врага всичките си сили наведнъж. А сега забеляза как помощниците му кимат и се споглеждат, щом осъзнаха, че допълнителната конница спря контраатаката на хората. Е, добре, това незначително стълкновение подейства на сподвижниците му точно според неговите желания. Без да се впускат в решителна битка, неговите офицери учеха най-важното, което можеше да им даде бойното поле. Време беше да се заеме с неотложните дела.

— Доволен съм, че научихме много днес — спокойно каза Кубар. — Според вас, какво видяхме всъщност?

— Винаги се сражават в група и никога поотделно — отвърна Виргт. — Съвсем разумно. В ръкопашна схватка ги избиваме с лекота, но е трудно да преодолеем стена от остри копия.

— Правилно — одобри предводителят.

Не оставаше много време до връщането на войската при тях и той реши да сподели поуките от видяното, а не да оставя учениците си да ги изрекат и да почувстват, че сами са прозрели истината.

— Проумейте и помнете — конницата остава по фланговете и ги прикрива. Чакат мига на колебание у врага и тогава пращат кавалерията да го довърши. А вашият резерв от конници стои зад центъра на позицията и можете да го пратите на кой да е фланг, да го пуснете в пробив или да прикриете отстъпление, както вече видяхте. Те щяха да постъпят с нас по същия начин, ако командирът им не жадуваше толкова да съхрани вече извоюваната плячка. Вече разбирам, че мечовете са безполезни срещу насочени копия. Устремът на нашата атака почти разкъса редиците им, но все пак дължината на тези копия ни възпря.

— Нима ще трябва да се въоръжим по същия начин? — попита Хина.

— Според мен — не. Доста време минава, докато обучиш мнозина войници да се бият в подобен строй. А само един-двама да си загубят ума в битката и могат да отворят голяма пролука в редиците. Сами се убедихме, че нашите бойци едва се сдържат. Твърде гореща е кръвта им, за да се сражават по този начин. Принудени сме да измислим как да разкъсваме човешките позиции още преди да сме нанесли същинския удар.

— С лъкове ли? — подсказа Хина.

— Досега това е било приятно занимание за благородниците. Стрелецът с лък се учи бавно, а и не е лесно да изработим добри лъкове. Нито ни е останало толкова време, нито разполагаме с подготвени бойци. Каквито стрелци имаме, ще ги използваме по най-подходящия начин. Поне нашите благородни воини ще могат да се позабавляват. — Арн предпочете да не се обажда. — Хина, най-добре е сега ти да тръгнеш с онзи отряд. Аз ще помисля как да нарушаваме човешкия строй в боя. Хрумне ли ми нещо полезно, ще ти изпращам съобщения с обучени птици. Взех достатъчно от тях.

Всички от щаба се вторачиха невярващо в Кубар.

— Няма ли да се върнеш в града?! — възкликна Виргт.

Предводителят изръмжа тихичко, сякаш чу много смешна шега.

— Трябва да удържим тази планина от руда зад нас. Превземат ли я хората, ще имат още едно предимство, за да ни надвият. А и имаме нужда от още време, за да подготвим армията си в столицата. Падне ли тази твърдина, човеците ще могат дори на ръце да пренесат в хълмовете колкото желязо им е необходимо, а там на спокойствие ще си изковат по-добри оръжия. Ще остана тук.

— Не, Кубар — неспокойно настоя Хина. — Ти се върни в града, а аз ще остана.

— Чуй ме — тук ще се сражаваме поне през следващите тридесет затъмнения. Тук ще мога да наблюдавам как атакуват и ще замислям плановете си за мига, когато нашите основни сили ще излязат да се срещнат с врага. Има и друго. На това бойно поле може и да ме приемате за свой тауг, но за мнозина ти, Хина, все още си истинският предводител. Не ги интересува кой носи короната. Само ти можеш да възпреш онези, които искат да се противопоставят на нашите замисли. Сега върви!

При последните си думи Кубар впери многозначителен поглед в Арн, чиито очи блеснаха гневно. Другите се поколебаха още миг, после се поклониха и понечиха да тръгнат.

— А, сетих се нещо — подхвърли Кубар, сякаш осенен от вдъхновение. — Ще ми е от полза, ако един-двама благородници ми помагат. Арн, ти не искаш ли да останеш?

Военачалникът се обърна към него с гримаса. Съзнаваше в какъв капан се хвана — ако откаже, всички ще го сметнат за страхливец. Без да продума, той възседна коня си и го подкара към крепостта.

— Виргт, бих се радвал, ако и ти пожелаеш да останеш.

Възрастният кааду рядко даваше воля на чувствата си, но този път кимна с нескрито задоволство. Поклони се ниско на Хина, който показа с жест одобрението си, после застана до тауг Кубар.

— А сега отведи тези войници, преди хората да са ви отрязали пътя за отстъпление.

— Въпреки всичко това решение не ми допада — промърмори младежът. — Ако препречат достъпа до пристана, ще попаднете в пълна обсада.

— Значи трябва по-бързо да обучиш армията си. Ще те чакам след тридесет затъмнения.

Хина и спътниците му яхнаха конете си и препуснаха към отряда, който вече се строяваше в походна колона.

Тридесет затъмнения, безмълвно повтори Кубар и се озърна през рамо към желязната твърдина. Ако Хина се провали в подготовката на войските или благородниците се разбунтуват, или пък Искандер измисли някоя нова хитрина, всичко ще бъде напразно. И най-после ще си намери смъртта. Дали тогава ще се върне във времето, от което го изтръгнаха, дали най-после ще се срещне отново с братята си?

Обзет от горчивия копнеж по покойните си близки, който само един гаварнец би могъл да разбере, тауг Кубар възседна коня си и го подкара към желязната крепост. Не се съмняваше, че скоро тук ще се пролее твърде много кръв.

 

 

— Учат се вече как да влизат в бой — замислено проточи Александър между две глътки топла бира, която му поднесе един от ординарците на Парменион.

Бе насочвал гаварнското добиче между цели купчини мъртъвци по откритото поле, където цареше кошмарна бъркотия преди по-малко от час.

— Е, как се справиха нашите хора?

— Не беше зле за новобранци. Ах, да имах само една фаланга от някогашните ни бойци — намусено отвърна пълният македонец, — щях да ти поднеса оная крепост на тепсия.

— Ставаш истински генерал, почти като другия Парменион, там — на Земята.

Парменион си замълча. Вече забравяше, че е бил нищожен, вечно пиян страж.

На отсрещния склон на долината, почти в обсега на силен лък, Александър виждаше неколцина от гафовете на коне. Дали някой от тях беше таугът?

— От твоя разказ си позволявам да отсъдя, че те са ни наблюдавали внимателно, искали са да видят как ще им се опълчим, за да доизмислят плановете си. Да, досега те само отвръщаха на нашите ходове. Чудя се кога ли най-накрая ще принудят нас да отвръщаме? Ето, докараха от столицата си този отряд, вкараха го в боя за около час, после го отпратиха обратно. Това потвърждава подозренията ми. И освен това се убеждавам — знаели са, че първо тук ще нанесем удара си.

Отново се загледа в гаварнските конници. Единият от тях излезе няколко крачки напред и вдигна ръка сякаш за поздрав.

— Май е той, дяволите го взели — усмихна се Александър, надигна се на стремената и отвърна със същия жест.

Другият обърна коня и препусна към крепостта.

 

 

— Напълно ли ги обкръжихме? — попита пълководецът и вдигна поглед от твърде приблизителните карти, които сам бе начертал.

— Да, стегнахме пръстена около крепостта — отговори Ярослав. — Хората ни започват да копаят укрепленията на пътя към столицата на гафовете.

— Разположете правилно възпиращите войски на южния път. Трябва да виждат надалече, за да имат няколко часа да се подготвят за нападение.

— Вече е направено — увери го Саши. — И както ти поиска, пратих патрули чак в близост до града им. Ще знаем поне едно затъмнение предварително, ако оттам тръгне армия.

— Да, но остава морето — промълви Александър. — Докато имат този път, ще имат и припаси. Трябва да им го отнемем.

— Можем да разположим метателни оръжия по бреговете на протока — намеси се Парменион. — Вече обясних на някои мъже как да правят балисти.

— Проклятие, и това не стига! За сглобяването на балистите ще имаме нужда от твърде много метал. Вярно, ще разбием някой и друг кораб, но стига два-три да се промъкват всеки ден, за да не постигнем нищо. А нямаме време — уморено отрони Александър. — Всеки ден, който им даваме, те обучават войските си как да се справят с нашите бойни похвати. Не ми се мисли какво ще стане, ако изведат насреща ни същия брой фаланги, който имаме и ние. Длъжни сме да превземем тази планина. И то бързо! После ще превърнем метала й в оръжия и обсадни машини за нашата армия, ако изобщо смятаме да превземем и тяхната столица. По дяволите, дадем ли им още шест месеца, те ще ни изтикат обратно сред хълмовете и войната може да се точи с години. Искам всичко да свърши сега!

— Повелителю, отрядът, срещу който се бихме, почти не беше подготвен за сражение — възрази възрастният македонец. — Нека това не те тревожи. Вярно, напреднаха към нас в строй, но щом се стигна до схватка, забравиха всякаква дисциплина и се биха както си е присъщо на гафове…

— Въпреки това — прекъсна го Ярослав, — дадохме жертви колкото и те, а и едва не отстъпихме от позицията си. Ти сам го призна.

Парменион не пожела да му отговори.

— Все едно, дори да стигнем до столицата, ще трябва да я откъснем от морето. Ех, да имах тук неколцина от критските корабостроители…

— Кои са те? — любопитно се обади Саши.

— Има ли значение, щом не са тук, момче — махна с ръка Александър. — Щом чух, че имат поне частично обучен отряд и че навреме са го изтеглили от сражението, вече знаех, че сме загазили. Гафовете се учат как да воюват като македонци. Бойците от отряда сега ще обучават останалите. Значи не ни остава много време. Трябва да заклещим този миньорски град, да го превземем и да използваме рудата. Това, че гафовете имат метал, а ние — не, може да наклони везните в тяхна полза.

— Ами тогава защо не излезем веднага срещу тях? — учуди се Саши.

— Обмислих и тази възможност. Само че онази планина е невероятно укрепена. Нуждаем се от тежки обсадни машини, за да направим пробив. Там може да има хиляди гафове, а ние сме разпръснали силите си в кръг от двайсетина версти. Оставим ли ги в тила си, могат да ни отрежат пътя за отстъпление към хълмовете. Непременно трябва да им отнемем морето, за да надделеем. Парменион, искам кораби, за да не стане като при Тир — едногодишна обсада, която не бива да си позволяваме. Надявах се, приятелю мой, че бързият ти удар ще ни даде тази планина, но боговете не пожелаха да стане така.

— Да, Тир… — промърмори Ярослав. — Доста си се поизмъчил, преди да събереш достатъчно кораби.

Александър неволно си припомни, че този мъж бе чел за него в трудовете на историците. И сякаш се смръзна от самата мисъл. Вярно, принадлежеше на миналото… отпреди пет хиляди години.

— Ярославе, да не ти хрумна нещо? — попита Саши обнадежден.

— Лошо е, че нямаме сяра — тихо каза мъдрецът, — но и без нея… — Околните се взираха безмълвно в него, а той само се засмя и заговори за друго: — Знаете ли, римляните се сблъскали със същото затруднение по време на Първата пуническа война.

— Римляните ли… Жалко, че не ми потръгна както се надявах — обади се Александър. — Бяха един жалък, но досаден народец. Непоносими наглеци. Надявах се да им погостувам някой ден.

— А, това щеше да е много интересно — подхвърли Ярослав. — Да можеше да се уреди някак… — Той отново помълча. — Та както казах, имали подобен проблем и за пръв път в историята използвали една дреболия, която сега наричаме монтажна линия. И те също като тебе не разполагали с достатъчно изкусни корабостроители.

— Какво представлява монтажната линия? — напрегнато попита пълководецът.

— Съвсем просто нещо. Римляните воювали с… — философът се запъна. — Няма значение, нека само спомена, че попаднали на повреден вражески кораб. Разглобили го до последната дъсчица и клинче, после обучили стотици мъже да изработват по една част от него… всеки само по една! Тези работници успявали да направят доста детайли за един ден. Частите били номерирани, за да ги сглобяват лесно други не особено изкусни работници. И гледай ти — след броени дни вече имали копие на кораба. След месец разполагали с петдесетина, след половин година имал цяла флота от петстотин кораба. Е, направени от сурово, неотлежало дърво, но все пак годни за плаване. А докато станат готови, един римски генерал наредил множество пейки с весла и обучил войниците си как да гребат, спазвайки ритъма.

Очите на Александър заблестяха.

— Достатъчно е тук да останат само половината ни хора, за да градят укрепленията и да излизат в разузнавателни нападения. Ще правим кораби тъкмо с най-неподготвените ни отряди.

— Повелителю — намеси се Парменион, — гафовете май изобщо нямат бойни кораби. Този, който пленихме, повече прилича на окаяна търговска ладия!

— И какво? Ще махнем мачтата, ще пробием дупки за веслата и ще сложим таран на носа. Ярослав, на тебе възлагам да се заемеш незабавно с това. Ще ти нарисувам схеми на промените в кораба, които искам да направиш.

— Да бях си затварял устата — промърмори мъдрецът.

— Хайде, стига. Назначавам те за адмирал на моята флота.

— Благодаря, повелителю — безизразно изрече Ярослав. — За такава чест съм си мечтал цял живот.

И този път се намери решение на поредната главоблъсканица. Александър вярваше, че винаги има изход от всяко положение. Кимна на сподвижниците си и ги остави да умуват откъде да намерят материали за всичко необходимо. Щом излезе от палатката, за миг се обърка. Беше направо изтощен и очакваше навън да е нощ, но слънцето си оставаше все така неподвижно в небето.

Беше насред затъмнение и причинилите го плътни облаци отслабваха светлината като при ранно здрачаване на Земята. Пълководецът не бе забелязал някога да става по-тъмно тук.

Облаците сякаш изригваха от Олимп и съседните му върхове, които все така закриваха целия североизточен хоризонт, макар да бяха на поне сто левги от това поле.

Седмици наред почти не валеше, ако не се броят кратките гръмотевични бури, и вече тегнеше лятна жега. А сега Александър усещаше влажния хлад от облаците. Почуди се за миг дали пък невероятно грамадните планини на североизток и близнаците им на юг имаха нещо общо с тези промени.

Застана на билото на хълма и огледа наоколо. Неговата армия почиваше, само патрулите се бяха пръснали в обширна защитна дъга. Но вниманието му веднага се прикова в огромния грозен цилиндър на някогашния междузвезден кораб. Бе надупчен като решето и обграден със скелета, а около него се издигаше стена, поне тройно по-висока от човек.

Блазнеше се от идеята да нападне още щом бъдат построени достатъчно стенобойни машини и обсадни кули, за да се справи със защитниците на тази стена. И се питаше дали наистина видя Кубар да се отправя към желязната планина.

Две ръце го обгърнаха неочаквано изотзад. С неволен вик Александър се извъртя рязко и отскочи встрани от нападателя. Звънкият смях му подсказа кой го изненада, още преди да види лицето.

— Нева, нали трябваше да се занимаваш с управлението на селата!

— Да, но съм самотна без тебе, а и онези тъпи скотове могат сами да се грижат за себе си, особено след като доведе насам повечето драки сред мъжете. По селата е толкова спокойно, че чак взе да става скучно. Нали помниш Дивина, онова момиче, което си пада по Парменион? Ами все за вас си приказвахме и накрая решихме, че само едно нещо можем да направим — да дойдем тук и да си вземем лекарството, от което имаме нужда.

— О, сигурен съм, че Парменион ще е много доволен — каза Александър, но си мислеше колко безполезен ще е неговият помощник след една нощ с Дивина. — Ще се погрижиш ли да й внушиш, че не искам да го изцеди докрай? Нужен ми е.

— А не е ли по-добре да се безпокоиш колко ще те изцедя аз? — престорено кротко попита Нева и плъзна ръце по раменете му.

Добре, че се беше изкъпала за срещата. Александър се засмя и я погледна в очите.

За миг го споходи споменът за Роксана и привързаността й към него. Сети се дори за Багоас, персийския евнух, който също му беше любовник. И пак осъзна колко е различен от останалите мъже — удоволствията на плътта не го поробваха. Може би защото истински обичаше единствено славата и се стремеше само към мечтата си да завоюва целия свят.

Ръцете на Нева се плъзнаха надолу по тялото му. Поне в този миг Александър забрави жаждата си за величие и позволи на обзетата от страст жена да го поведе към палатката му.