Уилям Форсчън
Пръстенът на Александър Велики (16)

16

— Напред, македонци!

Най-после враговете отново се обръщаха, готови да го посрещнат. Простият факт, че гафовете имаха по-дълъг разкрач, както и това, че добре организираната им конница се сгъсти, за да прикрие пехотата, направи отстъплението успешно. За да предотвратят надвисналия над тях разгром, отначало гафовете бяха изтеглили десния си фланг към центъра и се отдалечиха от подстъпите към Наковалнята. Принудиха и Александър да съсредоточи войските си в центъра, за да го подсили. Но вече бяха спрели и отново се готвеха за съпротива. Бързата поредица заповеди на пълководеца престрои армията от колони в атакуващ строй. За щастие значителните му резерви на десния фланг си останаха непокътнати и вероятно все още незабелязани от врага, прикрити от хълмовете. В нужния момент щяха да излязат на бегом и да се насочат право към пътя за столицата, за да не позволят оттеглянето на гафовете.

Навсякъде копията на фалангите се насочиха напред и Александър заповяда настъпление. Облакът от остриета, изстрелян от гафовете, го накара да се замисли. Беше нова тактика и ако противникът бе изчакал да доближи отрядите му само с още двайсетина крачки, щеше да ги смаже с този смъртоносен дъжд. Точно това бе го принудило да изчака няколко часа, за да обмисли отново как е най-добре да атакува. После трябваше да обясни подробно замисъла си и на командирите на отряди.

И при сраженията срещу армиите на цар Пор неговите македонци се изправиха срещу подобни похвати в боя, но онези копия бяха леки бамбукови пръчки, опасни само за войник без броня. А гафовете бяха извънредно силни твари и запратените от тях остриета удряха по-страшно от едра градушка, пробиваха лесно кожените ризи и дървените щитове на хората. Имаше само един начин да преодолеят препятствието — да пуснат срещу тях лек авангард, за да предизвикат гафските дружини, после да ударят бързо с основните сили, преди да ги възпре нов залп.

Ами онзи техен повален предводител? За миг Александър бе помислил, че е видял Кубар, но после чу ясно виковете „Хина, Хина!“ Нямаше как да не се сети за неговата сестра и реши после да отиде сам при нея и да й разкаже какво се случи.

Оставаше обаче най-важният въпрос — къде беше Кубар? Не можеше да не мисли за него. Всички тези съмнения и опасения започваха да го потискат, а нямаше време да се разсейва. Битката щеше да започне скоро и не биваше да оставя нищо друго да влияе на решенията му.

Гафската армия се спусна надолу по склона и отново премина в този странен шахматен строй като предишния път. „Любопитно е, че не биха удържали натиска на фаланга“, каза си македонецът.

— Парменион, искам от тебе само да крепиш левия фланг. Стойте си на местата и не им позволявайте да ви изтласкат.

Помощникът му кимна и се заклатушка тежко върху коня, следван от щаба си. „Този едноок дебелак май става по-добър от някогашните ми генерали…“

Гафовете напреднаха решително. Писъците на техните гайди направо подлудяваха хората. Този път враговете не мълчаха — яростният им вой тътнеше над долината като водопад. Нещо бе се случило, за да им вдъхне отново войнственост. Бойци, напуснали на бегом сражението само преди часове, обикновено не се втурваха обратно към врага толкова настървено.

Неговите войници позабавиха устрема си, защото изведнъж им стана ясно, че този път имат насреща си противник, който няма да се спре пред нищо, дори да е острието на дълго копие.

Предните стрелци започваха да се изтеглят, а гафовете още не хвърляха копията си. Навсякъде из предните редици ятаганите проблясваха под бледата светлина на слънцето.

Александър беше точно в центъра зад отряда на рисите — личната му гвардия.

— Опрете копията! — кресна с все сила.

Мъжете пред него го чуха добре, приклекнаха на едно коляно и забиха дръжките на оръжията си в пръстта, за да посрещнат натиска.

Пълководецът осъзна, че този път няма да помогне никаква хитроумна тактика. Оставаше му само надеждата неговите отряди да удържат на бясната атака. Видя, че по-задните дружини на гафовете изведнъж забавиха ход и пак се престроиха по стотни.

И тъкмо предните им редици налетяха върху гъстата преграда от остриета пред хората, над цялата линия на стълкновението падна сянка. С оглушителен шум безброй десеткилограмови копия се стовариха върху сражаващите се. След секунди се надигна вторият облак, последван веднага и от третия. Сякаш хиляди хора и гафове изчезнаха мигновено в плиснало море от кръв. Врагът сечеше и нахлуваше в пролуките, отворени от запратените копия.

Александър вече разбираше защо гафовете се бяха разделили на стотни. Щом някъде предните дружини направеха пробив, една или няколко от тези стотни се втурваха да разкъсат допълнително човешкия строй.

А зад него повече от сто полеви катапулти запращаха непрекъснато двуметрови стрели, чийто страшен полет завършваше в отсрещния склон, често с по двама-трима врагове, нанизани наведнъж.

Линиите на хората започнаха да се отместват на тласъци назад — с по метър-два, притиснати от упорството на гафовете.

Александър кимна на ординареца до себе си и дори през грохота на битката се чуха острите звуци на шест рога, а други войници размахаха дългите пръти с червени флагове.

Втората вълна от пет хиляди мъже се показа на билото и се спусна на бегом по склона. Мъчително отстъпващите редици изведнъж бяха избутани от напора на още десет тежковъоръжени отряда и ходът на битката се промени. Вълкоподобните воини вече бяха принудени да се отдръпнат към своите хълмове, а хилядите хора с нови сили ги изтласкваха през купчините трупове и ранени, покрили полето.

Естествено, гафовете имаха предимство в тегло и мощ, но човешките войски не нарушаваха строя и бяха несравнимо по-бързи и ловки от противниците си.

Яростните схватки полека се изместваха към резервните позиции на гафовете, но откъм центъра им се спуснаха нови подкрепления и малко преди да се врежат в боя, още три облака от копия литнаха и спряха като ковашки чук устрема на човеците.

Където се срещаха отрядите и дружините, трупаната три хилядолетия омраза най-сетне се отприщваше безумно. Мъже, чиито копия се трошаха като вейки в ръцете им, скачаха срещу враговете и нанасяха коварни удари с кинжалите, които почти всички от тях носеха на поясите си. Повалените и умиращи гафове продължаваха да посичат всеки, който ги доближеше. Жертвите се трупаха на два, дори три слоя по полето. Стълкновението замираше за миг, докато враговете махнат от пътя си труповете, за да се вкопчат отново един в друг.

Никой нито искаше, нито очакваше милост. Такова сражение историята на Колбард не помнеше. Минутите се изнизваха бавно и неумолимо, а кървавата схватка не спираше. Тук-там редиците се огъваха, отместваха се няколко крачки, после се връщаха на старото място. Александър препускаше наляво-надясно, следеше стъписан и изумен как двете армии се избиваха с настървение, каквото не би могъл да си представи и в най-ужасния кошмар. Някогашните му македонци се сражаваха с мрачната упоритост на професионални войници, а тези хора… Сякаш този ден бяха проумели колко могат да постигнат, ако се обединят, и се биеха с дива ярост, каквато изобщо не очакваше от тях. Но гафовете не се предаваха.

Трябваше да засили нападението. Изкрещя заповедта на ординареца си.

След няколко минути колоната подкрепления дотича от левия фланг и се разгърна по цялата дължина на схватката. Пълководецът бе оставил резерви и на онзи фланг, макар основните ударни отряди да си стояха вдясно. Нямаше намерение да вкара и тях в боя, преди да стигне до билото на отсрещните хълмове и да види как са разположени останалите гафски дружини.

Вражеските редици се огънаха опасно в центъра, макар още да удържаха позициите си от двете му страни. Хората се втурнаха в пробив. Билото беше само на половин хвърлей стрела, но изведнъж нападението секна и писъци на неудържима уплаха изпълниха въздуха.

— Пуснете ремъците!

Гаварнските бойци трепереха стъписани, но техният тауг не показваше и следа от страх. Лицето му по-скоро грееше от удоволствие, затова те също надмогнаха слабостта и не казваха нищо.

— Пиши съобщенията си и просто ги хвърляй! — викна мощно Кубар, докато Пага бавно се издигаше над него.

Дръпна се настрани от непоносимата жега на разпаления огън, а оръженосецът му побърза да се покатери по въжената стълба и да се настани в неустойчивата плетена кошница.

Пълният с горещ въздух балон бавно пое към небето. От опасение, че паниката може да обхване и неговата армия, предводителят се изправи нарочно на набързо скованата площадка, където всички воини можеха да го забележат — застанал без никакъв страх под този странен предмет.

Балонът се издигаше, а войниците долу се бореха с удържащите го ремъци и не позволяваха коприненото кълбо да бъде отнесено от вятъра.

Пага усещаше как стомахът му сякаш пропада надолу, за да си остане на твърдата земя. За миг му се стори, че може да се прости с остатъците от последното погълнато ястие, но не би си позволил такъв позор и потисна напъна.

Щом пред погледа му се показа другият склон на хълма, видя кипящата битка. Някои стрели от катапултите вече прехвърляха билото и се забиваха в скритите колони на гаварнската армия. Пага се озърна само за миг към внушителните резерви от воини, скрити в центъра.

Беше вече доста високо и изведнъж цялата панорама на сражението се разкри пред очите му. Но тъкмо я оглеждаше и шумът някак се промени. Отрядите на хората му приличаха на дълга змия, която бавно се виеше в продължение на цяла верста. Балонът вече се движеше по-мудно нагоре. Кубар бе му обяснил, че отначало стълбът горещ дим ще го запрати бързо в небето, но щом започне да изстива, балонът постепенно ще се задържи на едно място, докато накрая започне да се спуска.

Пага се опитваше напрегнато да надзърне отвъд отсрещните възвишения. Виждаше ясно в далечината рудовоза върху високия му хълм. Но макар съседната долина да беше по-наблизо, билата още я скриваха от погледа му.

Ето, мярна се нещо! И през оглушителната врява под себе си различаваше виковете от отсрещните склонове. Вятърът подмяташе рязко балона, но старият воин дори не го забелязваше, вкопчен във въжената стълба, привързана към коприната. Опитваше да се изкачи по нея, но гигантското кълбо се наклони опасно от тежестта му.

Да, вече виждаше и над хълмовете. Всички бяха на десния фланг! Александър бе изтеглил всичките си резерви от левия, за да укрепи центъра! Десният фланг на хората беше неимоверно силен, но отляво… та там нямаха нищо!

Извади от джоба си въглен и започна да рисува припряно скица на силите, които бе разположил Александър. Уви я в камъче и погледна към земята, от която го деляха трийсетина метра.

Балонът вече се спускаше полека, но нямаше време за бавене. Пага забеляза къде стоеше Кубар и запрати топката пергамент към него. Щом изпълни задачата си, пак съсредоточи цялото си внимание в битката.

Всичко бе се променило! Разколебани, хората отстъпваха! За миг изпадна в недоумение — нямаше никаква забележима причина. Нали само преди мигове изтласкваха гаварнците?

И тогава се досети. Почти сто хиляди чифта очи сега бяха насочени към него. За едната половина от наблюдаващите балонът беше символ на чудноватата мощ на техния тауг, от който черпят храброст и упование. Но за останалите сигурно беше ново страшно оръжие. Ужасът бе изцедил смелостта от душите им.

Чу диви викове отдясно. Двадесет хиляди гаварнци се втурнаха като езеро, разбило бент — право към левия фланг на врага. Кубар яздеше начело.

 

 

— Стойте! Трябва да ги възпрете! — ревеше с пълни гърди Александър.

Но безредната тълпа от бегълци го подминаваше, като отнесе и повечето му съратници от щаба.

Дръпна юздите на Буцефал и препусна нагоре по хълма, изпреварил само с няколко крачки своята пришпорвана от паниката армия.

Щом се изкачи на билото, огледа набързо полето. Половината му войски се разбягваха в пълен хаос, захвърлили неудобните си копия, и пищяха от ужас пред безмилостно преследващите ги плътни редици от гафове. Нямаше никаква възможност да задържат тази позиция. Мъжете претичваха край него като слепи. Досега таеше капчица надежда в душата си, че ако застане пред погледите на всички, разгромените отряди ще се засрамят от примера му и ще се съберат отново за съпротива. Само че те не бяха ветерани от една дузина тежки битки. Просто не го виждаха.

Парменион го доближи в галоп, Александър забеляза страха и в неговите очи.

— Да ни спасят боговете, какво беше онова нещо? — провикна се дебелакът и посочи към отсрещните възвишения, където балонът вече бавно се скриваше от погледите им.

— В кошницата отдолу имаше един гаф — изръмжа пълководецът. — Измислили са приспособление, за да огледат къде сме скрили резервите си. Ех, да беше и Аристотел тук…

Но след толкова хилядолетия едва ли някой дори знаеше къде е бил погребан, сети се македонецът.

— Вкарай подкрепленията в боя! — пронизително изкрещя Парменион. — Няма друг изход!

Александър се обърна към двадесетте хиляди мъже, които не помръдваха от стегнатия си строй. Знаеше, че ще наруши прастаро военачалническо правило — никога не се опитвай да се спасиш от поражение, като пожертваш резервите си. Но съзнаваше и още нещо. Поведе ли онези войници в отстъпление, те ще побегнат така, че никой не би успял да ги спре. А нападащите гафове вече се катереха по хълмовете отляво. След броени минути щяха да препречат пътя към небесния кораб и пустинята зад него. Трябваше да реши всичко тук и сега.

— Парменион, върви при тях. Поведи ги и се постарай да удариш онези гафове по фланга. Разкъсай строя им. Разбра ли ме? Смажи ги!

— Ти къде отиваш?! — изохка дебелакът.

— Имаме конните отряди при резервния команден пункт отвъд следващата долина. Може би ще успея да събера там рисите и киевантите. Те са корави мъже и ще разберат, че трябва да се опълчат на гафовете! Ще се опитам да удържа центъра, докато дойдете. Хайде, по-живо!

Парменион се взря в очите на своя повелител и видя нещо, от което хладна тръпка на уплаха сви сърцето му. Пресегна се от седлото, сграбчи Александър за раменете и го прегърна до задушаване. После обърна коня и препусна надолу по склона.

 

 

— Разпръснахме ги! — изрева Арн. — Погледнете ги само как бягат!

Начело на настъпващата колона Кубар и офицерите му се изкачиха на хълма. Виждаха хиляди хора, тичащи във всички посоки. Левият им фланг се бе разпаднал, но това беше само половината им армия. Погледна към резервите на Александър, струпани като тъмна плътна маса в далечината. И там по някой се изплъзваше от задните редици, но строят не се разпадаше. Неколцина конници препускаха край колоните и където минаваха, хората потегляха напред. Скорошното стълкновение беше неизбежно.

Кубар се двоумеше. Продължеше ли атаката през разбития фланг на хората, щеше да стигне до укрепленията в тила им. Проникнеше ли и през тях, преди Александър отново да е събрал войските за отпор, победата във войната беше сигурна за гаварнците. И все пак се колебаеше. Да се обърне ли срещу настъпващите откъм лявата му страна резерви или да продължи натиска напред? Ако успееше да разгроми и подкрепленията, щеше да постигне само частичен успех. Можеше и да оголи фланга си, но да стигне до рудовоза и да лиши хората от всякаква надежда за спасение. Право пред него, на по-малко от верста, рехава линия от пехота, подкрепена от цялата конница на хората, се строяваше във фаланги, за да му прегради пътя. Друг кавалерийски отряд се събираше около палатката, която сигурно беше на техния предводител.

Александър е там, трябва да се добере до Александър!

— Напред!

— Кубар, ще ни ударят отстрани!

 

 

— Не бива да помръднем оттук — извика Александър, — докато дойдат подкрепленията!

Конният отряд се разгърна за атака край двете изтощени фаланги.

— Още се движат в колона — отекваше гласът на пълководеца. — Ще ги ударим челно, за да ги забавим. Все още можем да победим, ако Парменион стовари резервите с все сила по фланга им!

Погледна през рамо — и вторият отряд кавалерия се престрояваше отляво.

А хората от щаба се бяха скупчили в палатката и около нея, събираха купищата пергаменти, които неизменно се трупат във всяка армия. Трескаво ги хвърляха в една каруца, за да спасят скъпоценните планове и сведения.

Македонецът забеляза, че Ярослав се промушваше край бягащите войници по-назад и дърпаше Нева да не изостане. Александър си проби път през тълпите, за да отиде при тях.

Нева само го зяпаше безмълвно, а философът стискаше извитите й назад ръце, сякаш за да й попречи да направи някоя глупост.

— Вече всичко е наред! — провикна се той.

Александър си каза, че е твърде странно да чуе такива думи точно сега, но нямаше време да разпитва. Кимна за сбогом на двамата и се върна при войниците си.

Вражеската колона се разгръщаше, за да се подготви за сражението. Точно в такива моменти армията беше най-уязвима и имаше някаква надежда малобройните отряди на хората да спечелят скъпоценните минути до идването на подкрепленията начело с Парменион.

— По-бързо! — Гласът на Александър се извиси до свиреп писък.

Пехотинците изостанаха, а кавалерията бавно ускоряваше в галоп. Но наистина ли препускаха по-устремно? Струваше му се, че се движат мудно, сякаш времето се проточваше и с всеки удар на сърцето му минаваше двойно по-бавно.

Ето го и таугът — да, той беше, яздеше начело. Най-после ще се сбъдне мечтата на целия му живот и то в това отчаяно положение! Александър дръпна юздите на коня, за да го насочи леко надясно.

Успяваха да сварят колоната неподготвена за атаката. А някои от гафовете, разпалени до безразсъдство, се изтръгнаха от строя и се втурнаха поотделно към хората, крещейки родовите си имена. Първите метателни копия литнаха, последвани от още и накрая в небето се издигна истинска буря от дърво и стомана. Александър вдигна щита високо над главата си. Едно острие се заби в него и заседна. Той захвърли вече безполезния щит и насочи копието. Стегна цялото си тяло в очакване на сблъсъка.

Конницата се вряза във вражеските редици.

С писъци на ужас и болка стотици ездачи и коне паднаха, повалени от копията или ятаганите. Но напорът им просто помете челото на гафския строй. Изведнъж македонецът усети как Буцефал се заваля настрани. Успя да отскочи от седлото и събори с тяло един гаф. Приведе се и прониза с копието си врага.

Наоколо викаха хора, цвилеха коне, ръмжаха гафове, хвърлящи се към гибелта си. Противниците се вкопчваха в пълния хаос на битката. Никой не можеше да подбира с кого да се бие — линията на стълкновението се люшкаше напред-назад, като че хилядите вбесени бойци се бяха превърнали във въже, което детенце усукваше по прахта.

Александър го виждаше точно пред себе си. До тауга едва ли имаше и десетина крачки.

— Кубар! — изрева македонецът и се напъна да стигне до онзи, в когото вече виждаше свое отражение.

Стори му се, че опитва да се бори с рукнал насреща му потоп. Всичко беше някак забавено. Всеки удар на сърцето разтърсваше гръмовно тялото му. Но непроходимото гъмжило от тела го запращаше ту наляво, ту надясно. Въпреки отчаяните му усилия да срещне гаварнския предводител, не напредваше изобщо. А Кубар изглежда не го виждаше.

Александър се биеше за живота си, както никога не си бе представял, че ще му се случи. Навсякъде край него рисите и киевантите падаха с десетки наведнъж. Отбраната на хората се тътреше назад, подмятана като тресчица върху запенения гребен на кървава вълна. Но никой не трепваше.

Македонецът се препъна в нечие тяло. Покрит с броня гаф се извиси над него, вдигнал ятагана си за последния удар. И след миг от гърдите на врага щръкна дръжката на копие, а няколко ръце забързано се вкопчиха в пълководеца и го издърпаха обратно в относителната безопасност на фалангата.

Изобщо не успяваше да мисли. Шумът на сражението стана толкова оглушителен, че сякаш наоколо цареше звъняща тишина. Един боец се обърна към Александър и се опита да надвика врявата и трясъците, но не се чуваха никакви думи. После мъжът падна с разбита от копие глава.

Забеляза, че вече са на хълма, изведнъж се озова до командирската палатка, а неговите воини се събираха в тази най-висока точка на околността за последен отчаян отпор.

Отново литнаха копия, затъмниха за миг слънцето и се стовариха отгоре им. Нямаше болка, само зашеметяващ удар в главата и македонецът пак се свлече на земята.

Не би повярвал, ако някой му кажеше преди минути, че тътенът на битката може още да се усили. Сега се боеше земята под него да не се разцепи от тези гръмовни звуци.

Вълна от налитащи гафове премина над него, само за да бъде изблъскана обратно след секунди. Александър се напъваше мъчително да стане.

Неколцина войници се събраха около него и като че крещяха истерично, но той не ги чуваше. Уплаши се да не полудява или ударът по главата да не го е лишил от слух.

Зяпна ги недоумяващо. Мъжете го изправиха и му сочеха нещо, но пак не ги разбираше. Повлякоха го назад към палатката и там с изумление видя Буцефал — жив, макар и с няколко кървящи рани. Как животното бе се измъкнало от битката и, водено от незнаен инстинкт, бе се върнало тук, Александър не се и опита да проумее. Победен за миг от чувствата си, той изхлипа.

Войниците наоколо се сбутаха да го вдигнат върху седлото. Сведе поглед към лицата им и май за пръв път осъзна толкова отчетливо, че повечето са недорасли хлапаци, ужасени, но понесени от дивото опиянение на боя. Един от тях му подаде меча, а след секунда повечето паднаха пронизани от копия.

Купчината мъже около него се смаляваше до жалка останка от някога гордите фаланги, тръгнали на първия си поход с него. Александър видя висок кльощав младеж, когото Парменион често и с особено удоволствие хокаше, защото не различаваше лявото от дясното. Сега стоеше най-отпред, понесъл пръта с мръсния парцал, останал от знамето на рисите. С дясната си ръка размахваше тежък гафски ятаган, обезумял от ярост и отчаяние. Край него бяха няколко десетки войници, последните оцелели от този отряд.

Чак сега македонецът разбра защо му викаха и сочеха надясно. Саможертвата на конницата на рисите и киевантите не беше напразна. Най-сетне Парменион атакуваше.

Подкрепленията тичаха стръвно в линия, дълга поне половин верста, насочили копията си към гафовете, които се извъртяха да ги пресрещнат. Тъмният облак от копия за кой ли път изпълни въздуха и на Александър му се стори, че всички мъже в първите редици рухнаха, но армията не спря устрема си, газейки телата им. Тогава хилядите воини се сблъскаха.

И изведнъж натискът при него и защитниците му спря — гафовете се престрояваха да отблъснат новата заплаха. Пълководецът забеляза, че хората около него се озъртат. Той също погледна назад и видя смаян, че побягналите по-рано отряди започваха да се хвърлят обратно в сражението. Липсваха повече от половината войници, защото слабодушните завинаги бяха загубили желание да се изправят срещу враговете си. Но поне десет-дванадесет отряда, някои от по петдесет, други с поне двеста-триста души в тях, се стичаха да засилят редиците край Александър. Водената от него бясна съпротива им бе дала време да се спрат и организират под следващия рид. Явно бяха разбрали, че не всичко е загубено и се връщаха под знамената му.

Погледът му отново зашари по земята наоколо. Покриваше я кървав килим от мъртви и смъртно ранени.

— Македонци мои… — прошепна той.

Усети топла струйка по лицето си и разсеяно се опита да я изтрие. Ръцете му лепнеха и щом ги доближи до очите си, видя, че са целите червени. Не беше сигурен дали кръвта е негова или е от някой противник, защото кръвта на гафовете изобщо не се различаваше по цвят от неговата.

Гаварнците… Къде е този Кубар? Време е да се срещнат и да решат изхода от войната веднъж завинаги. Като насън се опита да смуши Буцефал. Внезапно си представи, че язди нагоре по стръмна планина към изгарящо слънце, чийто нажежен до бяло кръг се въртете неспирно… после мракът го погълна.