Уилям Форсчън
Пръстенът на Александър Велики (15)

15

— О, богове — прошепна Парменион, — погледни ги само. Нямат ли край?

От много часове гафската армия се разполагаше по склоновете на отсрещните хълмове, на около верста от позициите на хората. Дружина след дружина излизаха от колоната и се разгръщаха по фланговете. Командирите на човешките войски можеха само да се чудят какво ли става отвъд билото, защото и последните им разузнавателни групи бяха изтикани оттам преди няколко часа.

Засега Александър беше принуден да предположи, че пред очите му е твърде малка част от силите на врага. Струваше му се очевидна целта на гафовете да препречат достъпа на хората до Наковалнята и затова изглеждаше вероятно да прехвърлят резервите си към тази част от местността. В близост до металната пустиня се събираха почти всички ескадрони и на двете конници. Вече имаше поредица от бързи нападения и контраатаки, но още никой не искаше да влезе в тежко стълкновение.

Пълководецът следеше внимателно всеки ход от командния си пост в центъра на човешките позиции. Бе избрал грижливо мястото за сражението. Намираше се на една трета от пътя към гафската столица и защитната линия следваше билата на хълмове, малко по-високи от отсрещните. Краят на левия фланг се опираше като на котва в голямо кръгло възвишение точно над подстъпите към Наковалнята. Леката извивка на десния фланг свършваше в скупчени ниски скали, под които имаше гъста гора.

Гафовете бяха принудени да се разгърнат по външната страна на тази дъга, значи и да разтеглят силите си на по-голяма дължина. Освен това Александър имаше възможност бързо да прехвърля резервите си на по-къси разстояния.

Претегли внимателно преимуществата на тази позиция пред възможността да напредне бързо и да удари вражеските дружини, докато още са в походен строй. Но превъзходството им в конницата правеше такъв дързък ход почти невъзможен, а и би могло да се стигне до битка в открито поле, където хората да нямат никакво надмощие. Замисълът за бързата атака имаше още един недостатък — с всяка верста по-близо до столицата на гафовете хората щяха да разтеглят левия си фланг, който да ги пази от обходни маневри и удар в гръб. За македонеца беше съвсем неприсъщо да заема отбранителна позиция, но вътрешният глас му шепнеше тревожно да не насилва повече късмета си. Колкото и победи да бе постигнал, основната част от войниците му тепърва щяха да влязат в пряк сблъсък с гафовете. Затова искаше да използва всяка особеност на местността, която можеше да му е от полза.

Последната колона от хиляда пешаци зави към отсрещния ляв фланг и през следващите минути не се показаха нови вражески дружини.

— Забелязахте ли — обърна се Александър към командирите на отряди, — че се движат на по хиляда бойци? А нашите основни отряди наброяват по петстотин души. Май ще ги разположат в повече редици и ще използват превъзходството си в сила и тежест, за да пробият с напор отбраната ни. — Съратниците му мълчаха и се споглеждаха неспокойно. — Когато ги нападнем, ще се движим в строй десет редици по сто пехотинци. Първата вълна ще се състои от десет отряда, разгърнати по дължина на около хиляда крачки. Полевите катапулти ще се движат зад тях. Но помнете — нужно ни е гафовете да се хвърлят срещу нас, затова ще се оттеглите, без да се врязвате в позициите им. Ще очакват основния удар отляво, но ние ще скрием двадесет отряда в колона по пет вдясно. — Посочи вече строените зад гората мъже. — Щом разкъсаме фланга на гафовете, ще им отрежем пътя за отстъпление.

— Ами ако очакват да направим точно това? — попита командирът на аварите.

— Съмнявам се, защото са уверени, че смажат ли нашия ляв фланг, победата е тяхна. Гафовете са способни да мислят само за атака. Но аз ще бъда с вас вдясно. Там ще определим съдбата си. — Другите продължаваха да мълчат и Александър се опита да ги ободри с усмивка. — Не се тревожете, ще дойда там. А където съм аз, там се решава изходът от сражението.

Пълководецът се обърна към Парменион, който щеше да командва левия фланг. Помощникът му го гледаше разтревожено.

— Какво има, Парменион?

— Господарю, спомних си какво казваше често.

— Слушам те.

— Нали онзи Кубар бил твоят двойник при гафовете. Макар да е изчезнал и засега да не го виждаме начело на тяхната армия, боя се, че неговият дух пак води воините отсреща. Иначе не биха ни се изпречили толкова уверено.

„Мъртъв ли е Кубар?“ За миг мисълта го смрази. Толкова му се искаше да срещне легендарния герой на гафовете, да повтори преследването на Дарий, но този път краят да е достоен за един владетел. До днес никога не бе губил решителна битка и думите на Парменион сякаш се впиха в ума му.

Но нали е Александър!… Усмивката му излъчваше решителност, когато се взря в полето, където скоро щеше да изкове бъдещето на този свят. И от двете страни Колбард се извиваше нагоре в стесняваща се ивица, губеща се в синевата на облаците. Отново му се мярнаха виденията, които само той беше способен да разбере.

 

 

— Просто искам залогът ми да е абсолютно сигурен — самодоволно изрече Корбин.

— Знаеш ли, неволно ми хрумва догадката, че желаеш смъртта му, само защото през тези месеци той се превърна в нещо по-възвишено от тебе и останалите кохове. Александър живее според разбирането си за чест и дълг.

— Скъпа Тиа — невъзмутимо отвърна дебелакът, — думи като „чест“ и „дълг“ са за глупците. Твърде голяма част от богатството ми вече е обвързано с тази игра. Спомни си с точно какви думи са определени залозите — всичко е съсредоточено върху окончателната победа на едната или другата армия, а не върху присъствието на пълководците им. Животът или смъртта на Александър и Кубар присъстват само във второстепенните залози, в които играят тъпанарите. Прекалено много са случайните фактори, когато се обзалагаш за нечий живот. Интересува ме крайният резултат, а той е несравнимо по-предсказуем.

— И можеш по-лесно да му повлияеш.

— Именно! Не забравяй, че ще получиш един процент от цялата печалба, а остави на мен да се погрижа за смъртта на Александър и да ти осигуря този процент. Гафовете все пак имат Хина начело на армията си, пък и вече се борят за оцеляването си като общество, за новия ред, наложен от Кубар. Отвратително, между другото — да дава такава власт в ръцете на отрепки. А хората имат само Александър. Щом приключим с него, войските му ще се разбягат из хълмовете, а ксарнът ще обяви края на играта. Както знаеш, всичко е готово и скоро ще дам знак.

— Да, знам — тихо каза Тиа.

 

 

— Готови за настъпление! — изрева Хина.

Провери за последен път ремъка на шлема си и кимна на тъпанджиите. Разнесе се ниският, отекващ надалеч тътен на петдесет сигнални тъпана, подхванат във всички дружини по цялата позиция.

— И помнете — извика с пълно гърло младият предводител, — само центърът напада, докато аз лично не ви дам друга заповед. Не знаем къде са скрили най-големите си сили! Само по моя заповед!

Знаеше, че мястото му е горе на хълма, както би постъпил Кубар. Но не беше способен да прати воините си в битката, без да е с тях. Той трябваше да даде пример. Все същата глупава гафска чест, но как да живее иначе, въпреки всички поучения на стария тауг? А и къде ли беше Кубар сега? Дали е загинал при превземането на рудовоза, както се кълнеше един пленен човешки съгледвач?

— Господарю, не бива и вие да…

— Напред!

Гайдарите засвириха и петте вусти — елитните дружини, обучени лично от Хина — настръхнаха, готови за бой.

 

 

— Ето, разгръщат се! — кресна Парменион. — Виждаш ли ги? В центъра.

Александър кимна спокойно.

— Ще сблъскат своя център с нашия. Сега важното е да измъкнем напред и останалите им части, щом започне битката.

Предните десет отряда на хората тръгнаха напред с бавни равномерни крачки. Пълководецът смуши Буцефал и го подкара в галоп към десния край на настъпващите редици. Щяха да срещнат врага точно в средата на долината, но засега гафовете не показваха никакви признаци, че ще вкарат в боя и фланговете си. Предводителят им криеше останалите си войски, както би постъпил и самият Александър. Това никак не му харесваше.

 

 

Навсякъде гайдарите надуваха инструментите си с пълни гърди, от пронизителния остър писък буквално настръхваше козината на гафските бойци. Така изглеждаха още по-заплашително. Вече само няколкостотин крачки деляха двете армии, където склоновете се изравняваха в меката почва. Стрелците и на двете войски тормозеха врага, цели залпове от стрели и камъни се разминаваха високо във въздуха.

Човешкият строй ускори крачка, навсякъде прозвуча трясъкът на дърво в дърво, когато копиеносците насочиха оръжията си за нападение. Повечето копия още бяха заострени пръти, но тук-там из редиците закалената стомана проблясваше под лъчите на вечно неподвижното слънце.

— Копията за хвърляне! — викна Хина, но заповедта вече беше дадена в повечето дружини, които спряха рязко.

Хората наближаваха почти на бегом. Предводителят се озърна и прецени, че всички действат както се очакваше от тях. Строят изведнъж се превърна в шахматна дъска от стотни — пет в дълбочина и тридесет и три на ширина.

Хората вече бяха на стотина крачки. Неистов гръмовен вик се изтръгна от редиците им и заглуши всички други звуци.

— Сега! — кресна Хина. — Сега!

Никой не чу заповедта, но не бе хвърлил напразно силите си да обучава тези бойци. Хиляди копия литнаха към небето в толкова плътен облак, че по земята се понесе забележима сянка. Само че подраниха. Повечето се забиха пред настъпващите отряди на човеците и щръкнаха като ненадейно избуяла горичка насред полето. Все пак този нов боен похват стъписа хората, които веднага забавиха крачка. Задните редици не виждаха какво става и се блъскаха в предните. Хина усети, че е настъпил благоприятният миг.

Точно пред него имаше воин на кон, чиято броня сияеше ослепително.

Сигурно беше той! Изведнъж младежът забрави всичко, на което го научи Кубар. Сякаш старото време се връщаше, макар и за миг. Най-издигнатият воин в строя да излезе срещу равния нему сред враговете… Не можеше точно сега да стъпче в калта паметта за своите братя.

Извика името на баща си и на бащата на своя баща, измъкна ятагана от ножницата и пришпори коня. Воинът отсреща също го забеляза и размаха своя меч, дори се изправи на стремената, като че за да привлече вниманието на достойния противник. Но предопределението бе отсъдило друго за клана на Хина. Така и не видя кой от човеците пехотинци пусна тази стрела. Нито огледа лицето, нито чу родовото име на онзи, който го прониза.

 

 

— Май е свършено — тъжно пророни Букха. — Нашата армия се огъна, бяга назад.

Другите кохове обръщаха гръб на мониторите. Камерите показваха отлично и отделните участници в сражението. Бяха проследили Александър и Хина, когато се втурнаха един към друг. Коховете успяха да сключат набързо няколко облога. Само след миг дружно нададоха стон на разочарование — стрелата изхвърли гаварнския предводител от седлото.

Щом той падна, атаката на войските му се провали. По цялата линия започнаха да отстъпват, скоро побягнаха назад. Само вкоренените отколешни нрави спасиха армията им. Тук-там някои стотни спираха, обръщаха се без заповед и се врязваха в настъпващите човешки редици, като с бесния си устрем просто ги принудиха да спрат. Накрая отрядите на хората се отдръпнаха, защото гафската конница излезе откъм десния фланг да прикрие отстъплението на пехотата. След час затъмнението влоши образите на екраните. Някои от камерите превключиха на инфрачервени лъчи, за да показват по-ясна панорама на двете армии, все още разположени всяка зад своите хълмове.

Залозите за Александър скочиха почти до единадесет към едно и Корбин се подсмихваше тихичко в ъгъла. Бе предал по тайния кабел заповедта за ликвидирането на македонеца. Александър обаче не показваше никакво намерение да се завърти около агента. Габлона бе очаквал предната нощ македонецът да направи обичайното си посещение, но не стана така. И изведнъж се усъмни дали не виси над пропастта. Имаше сериозна вероятност Александър да разгроми враговете си. Корбин се вцепени от ужас в мига, когато Хина рухна от коня си и гафовете се разколебаха, но пълководецът не пожела да продължи атаката.

Всички монитори, освен един, показваха съвсем ясно изображение. Бяха необходими доста хитроумни манипулации, за да наруши точно този комуникационен канал, но пък и корабът беше направен по идея на самия Корбин — именно заради играта. Надникна незабелязано в личните си покои и се увери в онова, което другите още не знаеха. Тауг Кубар имаше още десетина минути път, за да стигне до позициите на своята армия, повел и малобройни подкрепления. По-важно беше, че уменията му на военачалник щяха отново да наклонят везните. Габлона прецени, че залозите са стигнали възможния си връх и дори съжали, че не бе оставил като резерв част от парите, поверени на Тиа.

Забеляза учуден, че Букха, който го наблюдаваше тихомълком от отсрещния край на залата, изведнъж стана и му посочи, че иска да се срещнат в личния отсек на Корбин. Оставиха другите кохове да се вълнуват и тръгнаха по тесния коридор.

Габлона усети как се включи статичното поле и след малко знаеше, че Букха не носи никакви скрити устройства.

— Ще говоря направо — започна гаварнецът с глас, лишен от всякакви емоции.

За миг дебелакът се поддаде на паниката. Дали Букха някак е открил умишлената повреда в комуникациите или положението е още по-лошо?

— Какво ще кажеш да пийнем първо? Сражението доста ни опъна нервите. Мисля, че на вашата армия й дойде множко и скоро ще бъде разбита без особена съпротива. Имаш ли нещо против да си сипя?

Без да чака отговора на събеседника си, Корбин отиде при изобилно зареденото барче, отвори бутилка бренди и си наля половин чаша.

— Не е ли малко рано за това? — подметна Букха, но домакинът реши да не обръща внимание на явната обида.

— Е, какво искаш? — попита неприветливо, вперил поглед в очите на най-изтъкнатия гаварнски кох.

— Само се чудя дали не би искал да сключим един личен облог.

Беше ред и на Габлона да се чуди дали се опитва да го подхлъзне или трескавото увлечение по играта най-сетне е заразило и Букха.

— За какво да се обзалагаме? — отвърна с въпрос. — Само не ми казвай, че още се надяваш вашите да победят.

— Не се надявам — сдържано изрече гаварнецът. — Всъщност съм почти убеден, че с тях е свършено.

— Е, нима в такъв случай ми предлагаш да заложа на тях? Пък и бих казал, че ще е нещо като предателство да играя срещу Александър.

— Стига, Корбин! Наричал съм те как ли не, но не ми е хрумвало да те подозирам в привързаност и вярност към някого. Естествено, не желая да те обидя.

Габлона предпочете да не каже нищо.

— Помислих си, обаче, че при съотношение единадесет към едно може и да проявиш интерес.

— Но защо ти се е приискало да заложиш срещу своите сънародници?

— Ако щеш, наречи го опит да се опазя от пълен провал, защото вече хвърлих доста пари, разчитайки на тяхната победа. Не бих имал нищо против да взема малко с победата на Александър, за да си покрия загубите.

— Та това е нелепо! — възкликна дебелакът и направи крачка, сякаш искаше да излезе. Сигурно това беше капан. — Според мен е време да се върнем при останалите. В края на краищата, имам задължения като домакин в този кораб.

— Добре, ще говоря по същество. Достатъчно е да отбележа, че съм представител на малък финансов консорциум. Познаваме добре твоята собственост и се питахме дали ще ти е интересно да заложиш 100 милиарда срещу 931 милиарда? Ясно ми е, че така съотношението е под обявените за момента залози, но толкова успяхме да съберем…

„Богове! Този гаф да не се е побъркал?“

— Какво знаеш, за което аз още не съм научил? — с нескрита подозрителност попита Корбин.

— Нищо особено. Шестото чувство ми подсказва, че победата е в кърпа вързана на Александър и искам да си намаля загубите. Обзаложа ли се с друг, мълвата ще плъзне и ще ме обвинят в безчестие, защото играя срещу своята раса. Нека тайната си остане между нас, защото и на двама ни ще излезе лошо име, ако се разчуе. Нямам нищо против да ме наречеш алчен, но не желая да губя прекалено много. Да, разбирам, че сто милиарда са почти шестдесет процента от цялото ти състояние, пък и защо би се съгласил да залагаш на почти сигурен провал? Само че според мен ти си истински играч, а и така с един удар можеш да станеш най-големият богаташ сред всички раси — хора, гаварнци и ксарни.

— Но защо да играя срещу своите? — отново подхвърли Габлона, който вече не слушаше внимателно гафа.

Доводите на Букха му прозвучаха убедително. Самият той би постъпил по същия начин в неговото положение.

— Предполагам, че ще искаш да се включиш, за да се осигуриш и ти срещу непредвидени обрати. Ако си хвърлил пари за Александър, особено преди първото сражение, пак ще ти бъде изгодно. Нашето малко предложение може да ти помогне да уравновесиш нещата.

— Да, разбира се — разсеяно проточи Габлона. — Доста се охарчих.

— Е, представи си тогава — Александър побеждава и ти най-вероятно пак ще излезеш на печалба. Ако ли не…

Гафът сви рамене, а Корбин възкликна мислено: „По-богат отколкото съм си мечтал. Ще бъда най-богатият в целия Облак…“

— Нося документите — продължи Букха, — вече заверени от Зердж и регистрирани в паметта на компютърните системи. Само не забравяй, че облогът е съвсем личен и ако аз спечеля, парите ще бъдат прехвърлени през сложна плетеница от холдингови компании, описани в договора.

Габлона почти изтръгна листовете от ръцете му и ги прегледа припряно. Всичко беше казано ясно и точно, а и заверено според правилата. Той извади електронен молив от джоба си, подписа и притисна десния си палец върху сензорното кръгче до подписите на Букха и Зердж. После пъхна документа в банковия регистратор на компютъра, където бе сканиран и след секунда се превърна в неоспорим факт.

— Чудесно — доволно каза гаварнецът, — сега мога да спя по-спокойно.

Без нито дума повече излезе от стаята.

Корбин усети, че се облива в студена пот. Току-що си позволи да рискува далеч над половината си собственост. Но като си помислеше какво можеше да спечели… От гърлото му се изтръгна невъздържан ликуващ кикот. Веднага си наля още една чаша.

Чу как в мониторната зала неколцина гафове се развикаха радостно. Не се и съмняваше какво ги ободри. Сега залозите щяха отново да тръгнат към изравняване. Другите вече знаеха малката му тайна и той се захили, защото Букха бе сключил облога при възможно най-неблагоприятното съотношение.

Прозвуча сигнал за начало на битка. Значи Александър предприемаше следващия си ход. Габлона тържествуваше — до утре щеше да бъде най-големият богаташ в човешката история.

 

 

— Таугът!

Кубар си пробиваше път с усилия през плътната тълпа от приветстващи го гаварнски воини. Искаше по-бързо да стигне до командния пост на хълма.

Бе срещнал първите части от армията още преди половин час. Вече се изтегляха в пълен ред по пътя. Нямаше никакви признаци на хаос или неподчинение, просто се отказваха от сражението. Не можеше да проумее защо Александър не бе се възползвал от толкова благоприятната възможност. Чу, че Хина е на смъртен одър. Предводителят веднага заповяда да свалят странния товар от колата и да разпалят огън някъде на левия фланг. Продължи нататък, като по пътя си връщаше дружините към предните позиции.

Стражите пред палатката се отдръпнаха и разтревожените членове на щаба му направиха място до постелята.

Разбра, че на Хина не му остава много време, но щом го видя, младежът опита да се надигне на лакти. Одеялото се смъкна и Кубар забеляза голямото кърваво петно по превръзката върху гърдите на Хина.

— Знаех, че не си мъртъв — прошепна младият му приятел. — Вярвах, че ще дойдеш да спасиш всички ни. Толкова съжалявам, че се провалих.

Защо, защо винаги го гледаха така, дори когато умираха заради него? Кубар напрегна цялата си воля, за да потисне чувствата. Нима можеше да преброи колко пъти бе влизал в палатката при умиращ воин, за да чуе как отдавнашният съратник иска прошка, че си отива, без да е изпълнил заповедите на Кубар?!

Хвана ръката на Хина.

— Ти не се провали — каза тихо, без да откъсва поглед от очите му. — Вече видях какво си успял да направиш. Ти им даде равенство, ти им даде гордост! Те ще победят с твоето име на уста.

— Ти си моят тауг — вече завалено прошепна младежът. — Моля те за честта със собствените си ръце да запалиш моята погребална клада. Кажи ми, предводителю, изпълних ли дълга си?

— Да! — Гласът на Кубар трепна. — Дългът ти е изпълнен. Отдъхни си…

Изведнъж Хина се оттласна мъчително от постелята, сякаш се бореше с невидима сила.

— Той е таугът, той е единственият тауг!!! — извика дрезгаво.

Опипа малката кожена торбичка, окачена с връв на врата му, и се усмихна кротко. Очите му се завъртяха, като че се взираше поред в трите лица на отишлите си преди него от света. Свлече се в ръцете на Кубар и умря.

Предводителят зарида и притисна силно тялото към себе си. След малко нечии ръце го освободиха внимателно от товара, но той остана неподвижен, докато осъзна отново, че в палатката има и други.

Изправи се и видя в очите им признанието — вече бяха единни. Дали заради магическото му завръщане или последния вик на Хина, но вече вярваха непоклатимо, че наистина е онзи легендарен водач. Знаеше, че мълвата ще плъзне мигновено. Гаварнците често казваха, че накрая умиращият винаги изрича самата истина, защото съзира в тези мигове Невидимата светлина. Не стоманеното кръгче на главата го бе издигнало за тауг, а последния стон на отиващия си приятел. Кубар се обърна към Арн, който стоеше до входа на палатката. Дори упоритият ву-тауг склони глава пред него.

— Пага!

Помощникът му веднага доближи.

— Знаеш как да подготвиш онова, което направих.

— Разбира се, предводителю. Нали бях с тебе, когато великият мъдрец Улсева ни показа изобретението си.

— Значи разбираш и как да го използваш. Аз ще остана тук, в центъра. Всички да се подготвят за нападението. Ще започне десният ни фланг, центърът ще го последва, а резервите ще вкараме в боя накрая, след като видим как врагът е разположил силите си.

Излезе от палатката в мъждивия здрач на затъмнението. От долината се разнасяше неспирният шум на сблъсъка — хиляди разузнавачи и стрелци от двете армии се надхитряха, за да заемат по-изгодна позиция.

Кубар погледна през рамо към планината, откъдето слезе преди броени часове. Вече разбираше скритите причини за тази война и яростта му беше безпределна. Не го напускаше и мрачният спомен за металната твар, която Виргт нарече Първобродник. И в кораба на Зердж имаше машини-слуги, но те бяха малки и безобидни. А онова нещо в тунела на Колбард не можеше да се нарече ничий слуга — тази машина беше владетел.

Издигаше се двойно по-висока от самия Кубар, от тялото й се виеха стотина ръце и ту изчезваха, ту се появяваха от отворите. Извивките на металното тяло блещукаха на звездната светлина — по форма далечно подобие на човек или гаварнец. Но множеството ръце подсетиха предводителя за древните богове, които можели да нанасят поразяващи удари във всички посоки едновременно.

Рееше се във въздуха, сякаш я носеха невидими крака, миришеше на масло и на току-що ударила мълния. Виргт се поклони. Първобродникът не ги забеляза, сякаш бяха твърде незначителни за вниманието му. Значи такива били творците на този свят — не от жива плът. Създали Колбард за забавление, но разгорялата се тук война не беше нито тяхно дело, нито тяхна грижа.

Тогава старият мъдрец му разказа каквото знаеше за онези богове от плът и кръв, които и в този миг ги наблюдаваха от висините. Виргт бе научил езика на Първобродниците и те споделяли с него всичко, което виждали.

Кубар се обърна на изток към върха, наречен от хората Олимп, и тихо произнесе ужасно проклятие.