Уилям Форсчън
Пръстенът на Александър Велики (2)

2

— Алдине, не разбирам с какво право само ми ръмжиш заповеди. В края на краищата, не бива да забравяш какво положение заемам.

Изтощил търпението си докрай, Ларайс се обърна гневно и впери поглед в своята племенница.

— Слушай, Тиа, може и да си любовница на Корбин, но това не означава, че съм длъжен да ти говоря почтително. Учеше занаята при мен доста преди той да ти хвърли око. И ми е ясно защо те накара да дойдеш с мен — за да е сигурен, че няма да пропилея от небрежност всичко, което вече е вложил в Александър. Все пак аз заповядвам тук!

Уморена от безплодната разправия, която се точеше вече осем часа, Тиа реши просто да не отговаря на последното заяждане. За трети път провери показанията на сканиращата система и се увери в точността на параметрите, заложени за скока във времето. Продължаваха да се обвиняват един друг за „дребния пропуск“, както момичето предпочиташе да го нарича, запратил ги хиляда години по-назад от желания момент. Произшествието причини и коренна промяна в религиозните възгледи на едно скитническо племе. Щом се сети за това, Тиа побесня отново.

— Чичо, държа да ти кажа още нещо! Не забравяй собственото си твърдение, че миналото не може да бъде променено. Значи е било предопределено да се появиш внезапно пред стареца на онзи планински връх. Недей да обвиняваш мен за това. Радвай се на късмета си, че успях да те изтегля обратно в кораба.

— Я млъквай! Добре че си спомних легендата, та не оплесках всичко.

Алдин беше гузен. Обмисляше дали да не се върне на онова място два дни след първата си поява, за да поправи стореното, но така можеше да влоши положението още повече. Съжаляваше и че не се сети да махне някоя и друга заповед от скрижалите, да речем, онази за прелюбодеянията…

— Този път сигурна ли си, че датата е определена правилно и се движим по необходимата орбита?

— Имаш ли желание сам да погледнеш уредите? — сопна се Тиа с тон на накърнено самолюбие, сякаш бе обвинена в лъжа или желание нарочно да обърка още нещо.

Без да се засяга, Алдин стана и се взря в мониторите през рамото й. Всички машини твърдяха, че корабът е в геосинхронна орбита над Вавилон, сутринта на деня, когато според историците Александър умрял. Не беше трудно да се пресметне датата, защото в хрониките се твърдеше, че великият пълководец напуснал света на живите осем дни преди лятното слънцестоене на 323 година преди новата ера, дванадесет години след голямо лунно затъмнение в Мала Азия. Щом въведоха данните, навигационната система на кораба просто изчисли момента според взаимното разположение на Земята, Луната и Слънцето.

Алдин се надяваше и Зердж да се справи успешно със задачата си. Лхадза нямаше естествени спътници, а и астрономическите трудове, останали от дванадесетата гаварнска династия, съвсем не бяха изчерпателни. Нямаше никакъв начин да се свърже с приятеля си, защото се намираха в различни моменти от историята и ги деляха поне хиляда светлинни години.

Проверката го успокои и той остави Тиа да си върши работата. Надникна да провери състоянието на техния „пътник“. Отвори вратата на медицинския сектор и за последен път огледа Уигър Лучана, бивш доставчик на пластоцимент за рода Габлона. Бяха се срещали няколко пъти, Алдин дори сключваше с него дребни облози, които неизменно губеше. Сред хората от рода се носеше слух, че Уигър спестил доста средства, когато залагал основите на двореца, построен на скованата от лед планета Вол. Разбира се, Корбин и корпорацията „Лучана“ бяха направили съвместно официално изявление, че рухването на постройката се дължало на необичайна лятна буря, което се оказало гибелно за около триста служители на рода, станали жертва на „бялата смърт“.

Опитният вазба се взираше внимателно в трупа. Надяваше се телосложението и ръстът да са поне приблизително като на Александър. Щом се сдобият с всички необходими данни за пълководеца, медицинският компютър ще промени трупа и ще го превърне в пълно копие на Александър само за половин денонощие. После ще трябва само да осъществят успешно подмяната.

Но точно в това, напомни си Алдин, е мъчнотията. В битките между първобитни народи и изчисляването на залозите беше в стихията си, но сега се налагаше да проникне в двореца на владетеля и да го отвлече както е изпаднал в кома, докато кандидатите да го наследят вече се хващат за гушите в съседната зала.

Тресеше се от ужас при тази мисъл. От няколко седмици упорито го измъчваше съблазънта да зареже всичко и да офейка, но произшествието с Уигър беше нагледен урок за всеки, който си въобрази, че може да ядоса безнаказано някой кох. Алдин дори се бе опитал да разубеди Корбин, но без никаква полза.

— В края на краищата — бе му отговорил Корбин невъзмутимо, — ти вече подписа договора.

— Да, но предполагах, че ще натовариш другиго с отвличането на Александър.

— Какво?! Да затъна в още по-големи разходи? В задълженията ти по договора влиза разработването и осъществяването на целия проект. Захващай се с осъществяването и стига си ми мрънкал!

— Аз съм вазба! — дръзко бе възразил Алдин. — Само уреждам игрите и обявявам залозите.

— Хайде, прочети пак допълнителните условия към договора — добродушно го посъветва тлъстият кох. — Ако не ме лъже паметта, трябва да погледнеш раздел У, параграф трети.

— Не може ли да променим условията?

 

 

Алдин обърна гръб на трупа и се върна в пилотската кабина.

— Време е да се преоблечеш за задачата.

— Непременно ли трябваше дрехите да са от вълна? Ще ми съдерат кожата.

— Ако не побързаш, аз ще ти съдера кожата от задника с подметките на ботушите си.

— Само да те чуе моят Корбин…

— Знам, знам. Но сега не е тук. Освен това ме помоли да довърша обучението ти като специалистка по игрите. Именно такова е непоколебимото ми намерение. Я да проверим работи ли езиковата ти присадка.

— Агрикола пуерум амат.

— Което ще рече: „Селянинът обича момчето“. Само че на латински. Не забравяй да се подсещаш, че искаш да говориш на древногръцки и присадката автоматично ще настрои процесите в мозъка ти за мислене и разговори на съответния език. След две-три минути синаптичните връзки ще се хармонизират и дори няма да забелязваш кой език говориш. Тази малка измишльотина струва стотина хиляди катара. В името на небесата, внимавай да не те праснат с нещо по главата! Иначе ще ми приспаднат тази гадост от хонорара. Хайде, опитай пак!

— Нося на владетеля благопожелания и дарове от философа Аристотел. Посветена съм в мистериите на делфийския храм и съм изпратена да помогна на господаря Александър в този тежък за него час…

— Доста добре. Да се надяваме, че сме налучкали акцента, но за жалост ще разберем така ли е едва когато кацнем. Помни, ако техният гръцки ти звучи странно, подхвърли на хората, че сме родом от селище на търговци до Стълбовете на Херакъл^[1]. А присадката бързо ще установи разликите и ще поправи изговора ти.

— Но ще трябва да плещя все същите тъпотии! — изфуча Тиа и отскочи навреме, за да не я улучи ритникът на Алдин.

— Готова ли си?

Алдин забеляза, че дори обичайно самоуверената му племенница се изнерви преди подпространствения скок към древната Земя. Помисли, че малката определено има наченки на хипохондрия в психиката си. Въпреки всички ваксинации се боеше до смърт от бубонната чума и най-пошлата простуда.

— И помни — протече ли ти носът, избърши си го с ръкава!

— Боднах си и една мегаваксина. За всеки случай.

— Дано те опази и от македонските мечове.

Преди Тиа да отвърне заядливо, той натисна фалшивия скъпоценен камък в катарамата на колана си, където бе скрит предавател за управление на прехвърлящата система. За миг загуби съзнание — молекулите на тялото му се разпадаха.

 

 

Беше малко преди зазоряване и на изток небето вече просветляваше във виолетово-синьо. Съзнанието на Алдин се пробуди отново под стените на Вавилон. За миг се поддаде на заслепяващата болка, типична за всеки преживял лъчевия скок.

Неволно опипа тялото си, за да се увери, че всичко си е на мястото. Технологията за мигновено пренасяне бе отработена до съвършенство още преди цяло хилядолетие, но подобно на мнозина пътешественици, Алдин не можеше да се отърси от съмненията, че някой ден ще се лиши от важен орган или крайник, или пък ще го открие не където би очаквал.

Побърза да огледа околността. Доколкото успя да прецени, корабният компютър ги бе стоварил точно според изчисленията, в плитка падина пред една от по-малките порти на града. Предварителното сканиране на момента показа, че там няма да се натъкнат на никого.

— Тиа?

— Тук съм.

Едва различи племенницата си в сенките. Каза си, че нямаше да е зле, ако бе затъмнил кабината, за да свикне с мрака, но вече нямаше смисъл да се тревожи за това.

Лек хладен ветрец разлюля тръстиките по близкия канал и те зашумяха в бавен, почти хипнотичен ритъм. На Алдин му хареса. Беше съвсем уместно да долови нещо особено в деня, когато велик човек, превърнал се приживе в легенда, ще изпусне последния си дъх. Търсеше усещането за магия, трепкането в душата, което позволява на съзнанието да прозре тайните на съдбата. Алдин се опитваше да съхрани мига, да го свърже в паметта с този повей над откритото поле. Запленен, той се изкачи до ръба на падината и видя в предутринния здрач стените на Вавилон, простиращи се на поне десет километра.

— Ксарните биха се влюбили в това местенце — прошепна Тиа зад гърба му. — Я помириши какво ни носи вятърът!

— Ох, не можеш ли да помълчиш! Много те бива да разваляш всичко.

— Сериозно ти говоря — помириши! Дяволите го взели, изобщо не си представях, че на света има такава воня!

— Да тръгваме към портата — примирено предложи Алдин, простил се с романтиката. — Скоро ще я отворят.

Още не бяха стъпили на прашния път и светът около тях сякаш се съживи изведнъж. Наблизо може и да умираше най-великият властелин, но за човешкото гъмжило това си беше поредният ден, който трябваше да се избута някак. Стотици пътници, замръкнали под стените предната вечер, си стъкмяваха огънчета от изсъхнали изпражнения и тръстики, за да хапнат надве-натри, докато чакат да се отворят портите на най-големия град в доскоро могъщата империя на персите.

Търговците вече разпъваха сергиите си покрай пътя, пронизителните им викове цепеха въздуха.

— Ама че врява вдигат! Нямат ли капка приличие тези хора, та не могат да дочакат поне да се разсъмне? — недоволно промърмори Тиа.

— Помни, че искаш да говориш на гръцки — изсъска чичо й. — Езиковата присадка ще си върши работата, само ако мислиш на този език! Започни веднага и след броени минути няма да имаш нужда от усилие на волята. Тези гърци и македонци са много надменни твари. Не говориш ли езика им, не значиш нищо за тях. Не забравяй!

— Ще се постарая — отвърна на гръцки момичето — колебливо, но търпимо за начало.

За миг Алдин се усъмни дали не допусна грешка, като я взе със себе си. Все пак стане ли напечено, ще е добре някой да му пази гърба. На теория не беше трудно да изиграе македонските пълководци на Александър, но сега се налагаше да го направи наистина. Поупражняваха разговорния език шепнешком, докато стигнаха пред портата. Стражът на кулата май не беше в най-милото си настроение — ругаеше цветисто опашката от желаещи да влязат в града.

Алдин тъкмо започна да оглежда внимателно тълпата, когато чу протяжния зов на рог. Сигналът бе подхванат в миг от още рогове. Вазбата се отдалечи малко от високите стени и видя стълбове дим над прочутите вавилонски зикурати. По виещите се тъмни кълба играеха червеникави отблясъци от току-що показалото се слънце.

Човешкото множество се смълча за малко. Някои коленичиха и се поклониха на изток, други вдигнаха ръце към небето и поздравиха гръмко новия ден. Двете крила на портите, високи поне дванадесет метра, се разтвориха с лекота, сякаш дръпнати от великански ръце.

— Да вървим! — прошепна Алдин и се понесе напред с шумната, блъскаща се тълпа.

— А знаеш ли къде отиваме?

— Не.

Без повече приказки вазбата се насочи към най-близкия македонски страж — мъж, отдавна преживял най-добрите си години. Командирите на стария войник явно го бяха назначили при портите от съжаление, защото за нищо друго не го биваше. Когато го доближи, Алдин видя, че стражът се е простил с парченце от носа си в някоя битка. Грозен белег продължаваше нагоре към празната кухина на дясното око.

Сърцето на вазбата биеше до пръсване в гърдите му. През целия си живот се бе интересувал от войнишките преживелици в древността от любопитство и за да попълни знанията си, помогнали му да се издигне в игрите. А сега щеше да говори с човек, служил под командването на Александър от самото начало, може би стоял в първите редици на фалангите при Гавгамела или втурнал се след своя предводител при Граник.

Този мъж наистина се бе сражавал.

— Моля да ми простите, аз… ъ-ъ… нося благопожелания… ъ-ъ… от…

— Махни се, бе, запречваш им пътя на людете! — кресна стражът на трудноразбираем диалект.

Тиа побърза да се притече на помощ.

— Остави ме аз да се разправям с него! — прошепна припряно и се примъкна към туловището на македонеца като мишка към голямо куче. — Кой ти е командир? — изръмжа заповедно.

Мъжът я изгледа с неприязън.

— На тебе говоря, бе! Кой ти е командир?

— Аристофан. И к’во?

— Ами тогава, войнико, размърдай ги тия тлъстини и го доведи! Аз и спътникът ми Клейтиус сме пратеници на знаменития Аристотел. Носим дар за владетеля.

Стражът се взря подозрително в Тиа, но надменността му се поизпари.

— Но господарят Александър… той си отива! Вчера минахме под строй пред ложето, видях аз, видях! Умира!

— А чувал ли си за Аристотел?

— Че кой не го е чувал? Нали е бил учител на владетеля?

— Значи знаеш, че е посветен във всевъзможни тайнства. Може и да помогнем на великия ни господар, ако не ни бавиш тук… Иначе да не съм на твое място, като се разкрие кой е виновен!

Македонецът се обърна към другия страж, който му кимна подканящо.

— След мен! — разпалено викна старият воин и започна да си пробива път през вряскащото гъмжило от покрити с прах хора, напиращи да влязат в града.

Тиа намигна на Алдин и кимна самодоволно, но бързо забеляза колко угрижен вид си бе придал чичо й. Постара се да го наподоби.

Щом минаха край масивните бронзови крила на портите, стражът зави към широкото ниско здание на казармата, съградено от непечен кирпич. Алдин го следваше по петите, но на входа спря за миг, сякаш се блъсна в стена — заради тежката смрад на мръсни тела, горящи говежди изпражнения и просмукано от пот кожено снаряжение. Малко му се зави свят.

Македонецът спря пред един нар, където се излежаваше нисък мускулест войник с гръден кош като бъчва.

— Сега к’во те носи насам, бе? Ей, Парменион, ти си най-завеяното копеле на саката кучка, дето трябва да търпя. Пък и вониш като египетски кенеф.

Парменион веднага заобяснява развълнувано какво става. Алдин се мъчеше да следи разговора, но скоро се предаде пред този скорострелен армейски жаргон. Надяваше се, че присадката анализира всяка фраза и скоро ще може да работи по-бързо и на подходящия диалект.

С всяка дума на Парменион шумът в казармата стихваше и Алдин виждаше как преценяващите, учудени погледи на събраните тук мъже се насочват към него.

Не след дълго тримата бяха отново навън, Парменион водеше устремено. Излязоха на главната улица и стигнаха до градския квартал, посветен на безбройните култове и религии, ширещи се в персийската империя през тази епоха.

Въздухът сякаш бе натежал от тревога и напрежение, в храмовете нямаше празно място. Защото наложените от персите традиции се бяха вкоренили в съзнанието на хората — смъртта на поредния цар означаваше и смутове, междуособици, кланета. Почти всеки от простолюдието очакваше потоци кръв да залеят улиците, щом великият воин, нахлул с армията си от запад, изпусне последния си дъх.

Алдин нямаше как да не забележи честите враждебни погледи и се почуди дали не му личи, че е чужденец тук. Парменион долови безпокойството му.

— Не че ти си им нещо неприятен, ама нали разбираш, само чакат да се вчепкаме помежду си, пък някой от тия хорица също може да си изпати в олелията, ако великият владетел се пренесе при праотците си.

В гласа на стария македонец звучеше искрена мъка. Значи не е само легенда, помисли Алдин. Хората наистина го обичат. Гръцките и македонските войници, които подминаваха по пътя, гледаха замаяно и втрещено.

Прекосиха учудващо пуст обширен площад и вазбата предположи, че вече са близо до двореца. В ниската стена отсреща имаше една-единствена порта и иззад нея долитаха викове на объркани и съсипани хора.

Портата се охраняваше от многоброен отряд, но един страж позна Парменион и махна на него и спътниците му да минават.

В двора неколцина мъже тичаха и врещяха диво, други пък блуждаеха и зяпаха сляпо в нищото. Някои ридаеха жално или гневно размахваха свити юмруци към небето. Имаше и сплотени групички, посрещащи с подозрителни погледи всеки, който ги доближи.

— Страх ме е да не сме окъснели — изпъшка Парменион. — Май няма надежда! — Подвикна обезсърчено на претичалия тежковъоръжен войник: — Ей, Антинилиус, к’во става вътре?

Посочи персийския палат в далечния край на двора.

— Вече нищо не продумва! Отива си! — писна войникът и избяга нанякъде.

— Да побързаме! — окуражаващо подвикна Алдин. — Току-виж, успеем да му помогнем. — Хвана Тиа за рамото и зашепна в ухото й: — Щом се уверят, че е мъртъв, ще започнат дрязгите, ще настане страшен хаос. Изобщо няма да ни пуснат вътре, ако мислят, че лечителите вече са безсилни да му помогнат. Аз ще им отвлека вниманието, а ти вдигни скенера над него, като че е свещен медальон. Компютърът ще събере данните и ще свърши остатъка от работата.

— К’во си шушнете, бе? — недоверчиво попита Парменион.

— Нищо, което да засяга нищожество като тебе! — отряза го Тиа.

— Хайде де, нима ще стигаме до кавги в този тежък час? — помирително изрече Алдин, поел ролята на благ мъдрец. — Недей да кориш стража, защото да бъде бдителен е негов дълг. Добри ми човече, само напомних на спътничката си да се помоли с помощта на своя свещен медальон, даден й от оракула. А нашият владетел е под покровителството му и може би неговият дар ще го изцели.

Разговорът прекъсна, когато застанаха пред главния вход на двореца. Не се виждаха никакви стражи и Парменион се смути.

— Ама не бива тъй! Ех, всичко върви накриво!

Вдигна рамене и въведе Алдин и Тиа вътре. Докопа първия изпречил му се военачалник, посочи изразително двамата пътешественици и набързо обясни защо ги е довел.

— Какво ли ме засяга?! — възкликна офицерът. — Няма го вече и всичко е напразно!

Алдин пристъпи напред и сграбчи едната ръка на мъжа, който явно се канеше да изпадне в истерия.

— Чувал си много за моя наставник — изрече внушително и измъкна изпод дрехата си цяло руло „препоръчителни писма“. — Ние сме лечители и дори когато всички останали се поддадат на отчаянието, успяваме да помогнем. Заведи ни в покоите на владетеля и, току-виж, си го спасил от гибел.

Офицерът се поколеба, но още преди да реши какво да прави, откъм съседната стая се чуха гръмки проклятия и звън на сблъскали се остриета.

— Вървете с мен! — заповяда той и разблъска неколцина войници, увлечени в разпалена свада. — Насам.

Посочи открит проход, водещ към нещо като зала за приеми, препълнена с хора. „Но тук нямаме работа“ — помисли Алдин, — „защо да се врем в бъркотията?“

Въпреки всичко започна да си пробива път през тълпата. Парменион му се притече на помощ. От армейската дисциплина нямаше и помен. Вазбата си каза горчиво, че дори редът, създаден от най-великия властелин на древността, за броени минути след смъртта му си отива заедно с него в небитието.

Изведнъж им препречиха пътя и старият македонец отново се впусна в обяснения.

— Не ми мязат много-много на лечители — изсумтя някой и множеството, едва сдържащо нервите си, веднага се съсредоточи в препирнята между дебелия войник и офицера, наежен като наперено петле.

— Повече ми приличат на размирници, а не на вестители от мъдрец. Толкоз ли си тъп, че ги вкара чак тук? — кресна началникът и тълпата веднага се отдръпна. Дясната му ръка вече стискаше дръжката на меча. — Добре ще е да ги претърсим както се полага, преди да ги допуснем до негово величество.

Алдин изруга бясно наум. Бяха толкова близо до целта, а сега можеха да ги забавят с часове! Зад офицера се виждаше тънката завеса, отделяща покоите на царя от преддверието.

— Кои сте вие? — прозвуча мрачен груб глас.

Вазбата се обърна към мъж с обветрено от пустинните бури лице, с впити в кожата му бръчки от цял живот, прекаран в походи и битки.

— Пратеници на добра воля от Аристотел — побърза да отговори Алдин.

— Господарят и една думичка не е разменил с Аристотел, откакто племенникът на онзи философ го предаде. Защо дъртият хитрец ви праща точно сега?

— Заръчано ни е да донесем този дар като знак за протегната в приятелство ръка.

Вазбата бръкна в кесията на пояса си и извади обсипан със скъпоценни камъни медальон на верижка. По негово време беше евтина джунджурийка, но македонците се радваха на златото и изумрудите. Поне се надяваше да е така.

Офицерът не каза нищо, само взе украшението, без да откъсва пронизващия си поглед от двамата. Алдин въздъхна. Ето колко струват изсмуканите от пръстите теории.

— Бързахме насам с всички сили — продължи прочувствено, — изоставихме и свитата си по пътя, щом научихме за болестта на владетеля. Добрият воин с нас ни придружи от градската порта.

Посочи Парменион, изпънал се сковано до него.

— Ха, тая безполезна топка лой да е воин?!

По устните на военачалника се плъзна бърза усмивка.

— Господарю Птолемей, бях и при Граник, и при Гавгамела — с неприкрита обида отвърна македонецът.

Съратникът на Александър само кимна и му обърна гръб.

— Учили сме лечителското изкуство при Аристотел — намеси се Тиа, — затова се надявахме да помогнем.

— Късно е. Той вече не е сред нас — тъжно отрони Птолемей и в отговор на думите му скръбните вайкания се надигнаха отново в залата.

— И тъй да е, с нищо няма да му навредим — настоя Алдин. — Нерядко се е случвало да смятат някого за мъртвец, но искрицата живот още да трепти в него. Нека поне прегледаме владетеля, нека се опитаме да го излекуваме. Нищо лошо няма да сторим.

Птолемей поумува малко и се обърна към един млад ординарец. Наведе се към ухото му, прошепна нещо и излезе.

„Значи това е Птолемей“, каза си Алдин. Взираше се замаяно в мъжа, докато се скри в тълпата. Искаше да му изкрещи, че тепърва ще основе в Египет своята династия, властвала над три столетия, но Тиа вече го дърпаше за ръката. Хората им правеха път, някой дръпна завесата.

— Ами оня негов брат по баща? — викна някой в дъното на залата. — Нему се пада да го наследи по право!

— Да, ама е слабоумен! — незабавно последва разгорещен отговор.

— В името Зевсово, ти си слабоумният тука. Аз подкрепям брат му!

— Ами още нероденото дете на владетеля? Какво ще кажеш, а? — кресна някой с пълно гърло.

Алдин чу звук, който не можеше да сбърка — съскането и звъна на извадени от ножниците мечове. Военният историк в душата му беше като запленен от събитията наоколо, но не биваше да забравя единствената си задача тук. Дори не се озърна през рамо към мъжете, които се изсипаха на тумба и коридора и оттам долетя шумът на безмилостна схватка.

Спря нерешително пред копринената завеса. В съвременната на вазбата епоха мъжът, който лежеше в тези покои, вече от пет хилядолетия бе прах, но успееха ли да осъществят хитроумния си замисъл, Александър щеше да живее отново — в свят, който не би могъл да си представи и в най-безумните си видения.

Дръпна парчето плат.

Великият пълководец беше по-красив, макар и с грубовата мъжествена хубост, отколкото Алдин си бе представял. Сякаш бяха придали жизненост на древногръцка статуя. Имаше защо образът на Александър да е вдъхновявал скулпторите цяло столетие. Мнозина изказваха мнението, че изображенията му са прекалено идеализирани. Сега вазбата се убеди, че всъщност ваятелите са загрозявали владетеля.

Сподавено хълцане го накара да се обърне. Лицето на Парменион се обливаше в сълзи. Що за човек можеше да пробуди такива чувства у обръгнал на всичко ветеран?

Алдин пристъпи по-близо до ложето. Бе очаквал Александър да е по-едър. Кой друг, освен един гигант, можеше да остави спомен за себе си петдесет века в бъдещето? А мъжът пред него беше сравнително нисък дори за своето време, но тялото му се отличаваше със съвършените си пропорции. Червеникаво-русата коса лепнеше на сплъстени кичури от избилата трескава пот. Очите изглеждаха хлътнали твърде дълбоко.

Алдин огледа стаята. Строен младеж седеше на пода в ъгъла.

— Ти ли си Багоас? — попита вазбата.

Последва мълчаливо кимане. Този беше евнухът любовник на Александър и Алдин го зяпна за миг, изумен, че подобна странна връзка бе продължила толкова в живота на човек, прочут с кървавите си завоевания.

— Той вече е при духа на своя баща — прошепна Багоас.

— Въпреки това съм длъжен да се уверя — заяви вазбата безпрекословно.

Застана до леглото и кимна на Тиа, която веднага вдигна капака на своя медальон и го насочи към Александър.

— Добре познавам аз едно момиче, то с накити обича да се кичи… — напевно произнесе племенницата му.

Алдин кипна от гняв. Произнесените на техния език фрази бяха пълна безсмислица за Парменион и Багоас, приличаха на подходящо заклинание. Но не можете ли тази празноглавка да прояви поне мъничко уважение!

— … но ако има с кой да се начука, и диамантите захвърля на боклука! — самодоволно завърши Тиа.

— Ей, момиченце! — изсъска чичо й.

Но вече нищо не можеше да спре потока от мръснишки четиристишия, блъвнал от устата й. Алдин положи сериозно усилие да не я забелязва и извади биосканиращата система от кесията на пояса си. Нямаше външни признаци на дишане и тялото беше особено бледо, но пък не се виждаше и посиняване. Напомни си и че в този непоносим задух разлагането на трупа би трябвало да започне след броени часове. Постави огледалце пред устните и ноздрите на Александър. С едно-единствено светкавично движение другата му ръка се плъзна зад врата на царя и опря между плешките му лепенка с телесен цвят. Всъщност беше диагностично лечебен апарат.

Малко се стресна от твърде хладната при допир кожа. Ако Александър не бе изпаднал наистина в дълбока кома след привидната си смърт, цялото пътешествие щеше да е напразно. Вазбата изобщо не искаше да си представи как би се изправил пред Корбин с тази новина.

Предавателчето в ухото му щракна тихичко — устройството се бе включило и вече предаваше информация в корабния компютър.

— Пулс — тринадесет в минута — шептеше почти недоловимият гласец. — Кръвно налягане — шестдесет на тридесет и пет.

Алдин едва се пребори с напиращата дива радост. Въпреки всичко се оказа прав! Тиа го погледна и той й кимна леко, после се постара да изобрази колко тежко го е налегнала мъката.

— Резултати от сканирането на мозъка — нормални по всички параметри. Вероятно начало на необратимите промени — след седемнадесет часа. Предварителна диагноза — плеврит, пневмония, сериозни смущения във функциите на панкреаса. Вероятен момент на биологическата смърт — след три денонощия.

И Парменион бе пристъпил към ложето на владетеля. Не даваше воля на страданието си. В очите му, вперени в Алдин, припламна искрица на подозрение. Озърна се и към Тиа.

— Казахте ли нещо? — попита македонецът.

— Аз ли?… А, не.

Парменион го изгледа още по-особено. Алдин отвърна на погледа му и си напомни, че трябва да се покаже съкрушен.

— Страховете ми се оправдаха. Той ни е напуснал.

— Ако не подадете команда за прекъсване на програмата — прошепна устройството, — ще инжектирам предвидените стабилизиращи състоянието вещества.

Вазбата опипа медальона си, с което предаде съгласието си на корабния компютър. Лекарствата щяха да поддържат царя в кома, но възпираха по-нататъшното влошаване на състоянието му. Лявата му ръка докосна за миг стената и остави монитор като главичка на карфица, с който можеха да огледат стаята преди следващия скок за подмяната на тялото.

Тиа му кимна рязко. Процесът на сканиране бе завършил. Само трябваше да се отбият в някое пусто ъгълче, за да бъдат изтеглени в кораба. Щом компютърът подготвеше „дубликата“, щяха да се върнат.

— Нищо не можем да направим — тъжно прошепна Алдин и се опита да изстиска някоя сълза от очите си. — По-добре да си вървим.

— Я постойте малко! — обади се ординарецът на Птолемей откъм вратата. — Та значи казвахте, че Аристотел ви е пратил?

— Да, така е.

— Чудна работа. Ни вест, ни кост от него, откакто непрежалимият ни владетел екзекутира неговия племенник. И изведнъж, тъкмо в деня на смъртта му, вие цъфвате на прага. Само че някои от нашите хора се питат дали тук не намирисва на заговор, да не е имало някоя капка отрова… А? Както чувам, вашият учител е много опитен в тези хитрини.

Алдин вдигна рамене.

— Не на мен се пада да отсъдя. Аз съм обикновен пратеник. Нося писмо от философа. Ако желаете, прочетете го.

— О, ще стане и това. Птолемей ще го прочете, като му дойде времето. Но засега настоява да останете в двореца. Ще говори с вас, щом се освободи за малко от важните си дела…

Ординарецът млъкна и се заслуша във врявата на новия скандал, избухнал в коридора. Усмихна се неприветливо и посочи стража.

— Ей, ти! Знаеш къде да ги заведеш. Отговаряш за тях.

Офицерът се обърна и излезе припряно. Алдин усети тежка ръка на рамото си. Погледна белязаното лице на Парменион.

— Достойни човече, няма за какво да се тревожиш — успокои го македонецът.

— О, разбира се — престорено безгрижно отвърна вазбата.

Твърде много бе научил за прочутото македонско гостоприемство. Притесняваше го само една дребна подробност — навика на тези хора първо да прибягват до изтезания, а едва след това да започват разпита.