Уилям Форсчън
Пръстенът на Александър Велики (3)

3

— Какво ще ни направят, а? — прошепна Тиа, съвсем забравила да говори на древногръцки.

— Млъквай! — изсъска Алдин и кимна усмихнат на Парменион, седнал в отсрещния ъгъл с положен на коленете меч.

Бяха им взели всичко, включително и медальоните. За щастие не пипнаха пояса на вазбата с цялата скрита в него електроника. Иначе щеше да му остане само един начин да се свърже с кораба — чрез малкия приемо-предавател, който бе погълнал преди скока. Нямаше никакво желание да трепери кога организмът му ще го изхвърли по естествен път.

Направи грешката да попита стража колко е часът, с което само засили подозренията му, защото в тази епоха измерването на времето беше доста приблизително. Все пак позна по постепенното смрачаване в стаята, че денят клони към залез. Прецени, че фалшивото тяло скоро ще бъде готово.

Позна — още докато се опитваше да предразположи Парменион с усмивка, чу тихия гласец в ухото си:

— Дубликатът е подготвен за транспортиране. Очаквам вашия сигнал.

— Кажи ми, друже — подхвана вазбата и се надигна от пода.

— Как беше при Гавгамела? Чух те да споменаваш, че си се сражавал там.

Парменион поразмърда рамене и го изгледа гордо.

— Стоях отпред, когато отблъснахме първото нападение на бойните колесници. Ах, каква страхотия беше!

Алдин го слушаше не особено внимателно. С незабележим жест показа на Тиа, че в кораба всичко е готово. Ако тук нещата се обърнеха не в тяхна полза, винаги можеха да се пренесат обратно. Само че тогава не биха могли и да помислят за второ проникване в двореца. Всички щяха да търсят настървено двамата „магьосници“.

— … и тогаз го видях оня боклук с черната брада — изръмжа Парменион, увлечен в спомените си за битката при Гавгамела, — налиташе ми, а пък копието му насочено право в корема ми. Сещаш ли се к’во му направих?

— Не мога да позная — побърза с правилния отговор Алдин и македонецът продължи с увлечение разказа си.

Вазбата изопна мускули и пристъпи по-близо до стража, уж за да го чува по-добре. Извън стаята проклятията и шумът от стълкновения се чуваха все по-често през целия ден. Трябваше само да извадят от играта Парменион за две-три минути и да нахълтат в покоите, където лежеше изпадналият в кома Александър. Но как да направят това?

— Войнико, какви ги плещиш?

Стражът скочи и замръзна сковано. До вратата стоеше напереното дребно офицерче. Огледа двамата арестанти и се изпречи пред Алдин. Направо излъчваше пренебрежение.

— Приятелче, май доста зле сте загазили.

Вазбата реши, че е по-благоразумно да не каже нищо.

— Да знаеш, че днес пристигнаха много пратеници. Преди малко господарят Птолемей отдели от скъпоценното си време, за да се срещне с тях. Не можеш да си представиш кой е изпроводил насам неколцина от тях!

Алдин само поклати глава. Не искаше да вбесява още повече капитана.

— Идват от Пела, където сега живее онзи, дето уж те е пратил. Изминали са същия път, по който трябваше да си дошъл, ама нищичко не са чували за други вестители от Аристотел. Между другото да добавя, че след смъртта на Александър главата на онзи философ вече едва се крепи на раменете.

Вазбата се усмихна и вдигна рамене.

— Отгоре на всичко — злорадо продължи офицерчето, — хорицата носят и истинско писмо от Аристотел, с подпис и восъчен печат. Не знам защо, ама изобщо не прилича на драскулката, дето се мъдри под писмото, донесено от тебе.

Алдин стрелна със строг поглед племенницата си, която видимо пребледняваше и вече свеждаше гузно очи.

— Та тъй, значи, положенийцето стана твърде занимателно. — Капитанът вече почти опираше лице в носа му. — Може пък да сте заговорници, пратени да убият нашия цар. Заръчали са ви да се уверите, че е мъртъв, и ако не е — да му сипете още малко отрова. Или пък — добави със зла усмивка, — сте двама невежи тъпанари, дето не сте разбрали в каква игричка ви забъркват.

Лявата длан на дребосъка не се отделяше от дръжката на меча и Алдин следеше напрегнато всяко негово движение. Но не успя да види светкавичния удар с дясната ръка, забила се в слънчевия му сплит. Вазбата се свлече на пода като купчина парцали. Не можеше да си поеме дъх. Тиа се притисна до стената, очите й се изцъклиха от ужас.

— Ако питаш мен — изсъска офицерът, — виновни сте и още как! Лично ще си направя удоволствието да те смачкам на кайма, докато си кажеш всичко. После ще ти извадя очичките! А ти, войнико, бъди нащрек! Моите хора скоро ще дойдат да ги отведат за разпит.

Когато излезе, гадният му кикот още отекваше от стените.

Вазбата се опитваше да вкара малко въздух в дробовете си, Тиа приклекна до него и погледна умолително Парменион.

— Ще ми помогнеш ли да го сложим на нара?

— Сама си го вдигни! — изсумтя стражът.

— Моля те, той вече не е млад. Повярвай ми, ние сме невинни! Иначе нима щяхме да бързаме да стигнем до Александър, след като научихме вестта за смъртта му? Щяхме да се махнем някъде по-надалече и да си спестим тези неприятности. Казвам ти — невинни сме. А моят спътник страда. Моля те, помогни ми!

Македонецът се подвоуми, измърмори някаква ругатня, дойде и се наведе над Алдин. Тиа се извъртя бясно и едната й пета го улучи в коляното с такава сила, че едва ли скоро щеше да ходи без накуцване. Парменион изхърка болезнено, единственото му здраво око сякаш щеше да изскочи от главата.

— Добре се справи, момиче — изпъшка чичо й и се изправи мъчително.

Племенницата му докопа трикрако столче и го вдигна високо над главата си.

— Само не се увличай — предупреди я Алдин, поддал се за миг на съчувствието към техния пазач.

Столчето се стовари върху тила на Парменион и той падна с протегнати напред ръце. Пръстите му се вкопчиха в пояса на вазбата.

— Ксарнска помия!!!

Втрещен от ужас, Алдин се опитваше да махне ръката на македонеца, но вече нямаше как да поправи стореното. Корабът бе получил сигнала за прехвърляне на тялото.

В средата на стаята изведнъж затрептя мътно сияние. Преди вазбата дори да помръдне, енергийното поле грейна ярко, въздухът наоколо се завъртя и с тих пукот полето припламна и изчезна.

На пода лежеше точно копие на Александър. Зашеметеният Парменион ахна страдалчески, окото му се подбели и той пльосна в несвяст и от страх, и от удара по главата.

— Е, сега вече метнахме лайното в климатика — прошепна Тиа.

— Чудесна работа е свършил този компютър — измънка Алдин. — Превъзходна! Никакви разлики не забелязвам.

Това му се стори толкова забавно, че неволно се ухили на хрумването си — разминеше ли им се безнаказано, бившият търговец на пластоцимент щеше да се превърне в свещена реликва за векове напред.

— Сега какво ще правим? — попита племенницата му.

Вазбата не си направи труда да измисля някакъв план. Просто дръпна наметката от раменете на Парменион и уви тялото.

— Бързо, вземи му шлема! — подкани той. — И колана да не забравиш!

След минута вратата към коридора се открехна и много уплашената Тиа надзърна, очакваща всеки миг стрела или копие да литне към лицето й. После се дръпна и погледна чичо си.

— Защо не се прехвърлим в покоите на Александър?

— Няма как. Системата засича само жива тъкан и онова, което носим по себе си. Можа да ни спусне трупа тук, но повече няма да го мести. Налага се сами да го замъкнем.

— Моля те, Алдине, на колене ти се моля! Корбин ще разбере, ще го убедя някак. Нека се махнем веднага оттук! Ако ни спипат, докато влачим тоя мъртвец…

— Не си ли затвориш устата, пак ще ни спипат и ще ни разфасоват на котлети. Ясно ли ти е?

— В дъното на коридора се карат войници — прошепна страхливо тя.

— Прекрасно. Да вървим.

Алдин ритна вратата и се заклатушка по коридора, прехвърлил едната ръка на трупа през раменете си.

— Помогни ми, да пукнеш дано! Иначе се кълна, че ще ти взема предавателя и ще те зарежа тук!

Тиа побърза да подхване тялото от другата страна.

— Ти си луд! — изсъска яростно.

— Не си изпускай нервите. Наоколо всичко отива по дяволите. Четох в хрониките, че почти през цялата нощ дори нямало охрана пред спалнята на Александър. Няма да ни е трудно. Хайде, побързай!

Краката му още се подгъваха от удара в корема, скоро започна да се облива в пот. Пренесоха товара си покрай първата група македонци, увлечени в шумна свада. Изобщо не ги удостоиха с поглед. Тук някой постоянно извличаше жертви на разправиите. Алдин се надяваше, че никой няма да махне шлема, за да огледа лицето на мъртвеца.

Завиха по друг коридор и заизкачваха тежко стъпалата към преддверието на царските покои.

— Ей, това Цертиус ли е?

Вазбата се престори на глух.

— Тебе питам, бе — Цертиус ли сте помъкнали?

Набит мускулест офицер се изпречи насреща им.

— Не, уважаеми — измрънка Алдин, свел глава сякаш в израз на почит. — Тоя тука е Аристофан. Накърка се от мъка, пък и не се е оправил още от треската. Разправят, че лесно се прихващала.

Офицерът измуча проклятие и побърза да се отдалечи от тях. Минаха неколцина войници, чуха се откъслечни реплики:

— Махус разправя, че щял сам да извади зъбите на дъртака, ама един по един.

— Не ми пука. Само да ме остави да си поиграя с малката кучка.

— Ех, Тременихас, знаем ти ние игричките…

Разнесе се просташки смях. Поддала се на паниката, Тиа ускори крачка, но Алдин я възпря и за да не привличат любопитни погледи, и защото вече нямаше сили.

Само след минута щяха да знаят дали ще могат да проникнат в спалнята, но и само след минута пратените да ги отведат войници щяха да вдигнат врява. Всичко висеше на косъм.

Стигнаха до последната площадка. Тук беше съвсем тихо. Алдин забеляза страж в сенките и сърцето му пропусна един удар.

— Спрете и кажете кои сте!

Вазбата знаеше добре, че не може да надвие със сила този мъжага. Налагаше се да прибегне до прастарите търговски хитрини.

— Ах, войниче, сърцето ми се къса, че водя брат си тук толкоз къркан. — Понадигна малко трупа, висящ между него и Тиа, като че за да го покаже по-добре на стража. — Много ме е срам, ама да знаеш, че бяхме с царя от самото начало. Че аз още си спомням какъв хубав слънчев ден беше, когато Филип го изнесе на двора и всички викнахме за здравето на новороденото момченце. А сега… мъртъв е… — Алдин толкова се вживя в ролята си, че усети неволното потрепване на гласа си. — Не можех да служа в армията, щото все ме мъчи задух. — Прокашля се, за да се чуе как му свирят гърдите. — Ама брат ми — пак сръга тялото в ребрата, — беше в отряда на Хефестион и измина целият път от Иса до Инд. Мъката така го налегна, че едва не пукна от пиене тая вечер. Моля те, добри човече, позволи ни да надзърнем само за миг, да го видим за последен път и да се сбогуваме.

— Заповядано ми е да не пускам никого. Пък и вътре няма да ти хареса… С тая проклета жега…

Чуха се далечни яростни крясъци. Май вече вдигаха тревога за изчезването на Алдин и Тиа.

— Чуй ме сега какво ще ти кажа. Това е всичко, което брат ми има.

Вазбата бръкна в кесията на Парменион. Горещо се надяваше да намери някакви пари вътре. Напипа метал и извади цяла шепа медни монети, имаше дори две сребърни. Запален колекционер от Облака сигурно би дал по хиляда катара за всяка — достатъчно, за да си купи Алдин цял месец в най-изтънчените местенца на Куитър, планетата за забавления. Не беше време за алчност.

— Моля те, приеми този скромен дар от моя брат.

Стражът помисли малко и се озърна през рамо към другия войник зад гърба си. Онзи му кимна настойчиво. Приеха подкупа.

— Само не се мотайте вътре. И внимавай брат ти да не си изповърне червата в спалнята!

Двамата стражи се спуснаха няколко стъпала надолу — опитваха се да дочуят за какво е новата олелия. Алдин и Тиа бутнаха вратата и вмъкнаха трупа в преддверието на царските покои.

Тук беше по-хладно. Сумракът действаше твърде тягостно. Пустата просторна зала повтаряше с екот шляпането на сандалите им.

Вазбата се спря до подиума, на който бе поставено ложето. Отново го порази красотата на мъжа, осветен от трептящия пламък на единствен факел.

Но нямаше време за театрални жестове. Алдин пусна трупа до ложето.

— Хайде, размърдай се! — сърдито прошепна той и посочи на Тиа да хване краката на Александър.

— Слушай, веднъж да се измъкнем оттук и повече няма да ти… Ей, какво беше това, по дяволите?

— Някой идва. По-бързо!

Забравил за всякакво преклонение, Алдин събори царя от леглото му, после скочи към доставчика на пластоцимент, махна трескаво шлема, колана и наметката и ги метна върху царя. И с усилие, чиято мощ изуми дори самия него, вдигна дубликата и го стовари върху ложето, където само преди секунди лежеше в безсъзнание Александър Велики.

— Издърпай го до прозореца! — заповяда на племенницата си, докато се мъчеше да оправи завивката както си беше преди, за да изглежда, че никой не е докосвал мъртвеца.

Не успя да види кой нахлу край дръпнатата завеса и го събори, но незабавно отвърна с бесни удари и ритници по главата и корема на нападателя.

— Помощ! Тревога! Крадат тялото!

Видя, че Тиа послушно влачи Александър към прозореца — надалеч от него!

— Ела при мен, идиотко! — изпищя Алдин. — Лъчът, лъчът!!! При мен… Аууу!

Не можа да сдържи измъчения си вой, когато противникът впи зъби в прасеца му. Момичето най-сетне схвана какво трябваше да направи и се напъна да върне царя при боричкащата се двойка.

Из двореца се разнасяха още по-силни викове, тропот на бягащи хора наближаваше спалнята. Стражата се връщаше.

Майната му на този, каза си Алдин и щом се убеди, че Тиа е в обсега на предавателя, натисна бутона на пояса си. В един изпълнен с паника миг си помисли, че от ударите и дърпането нещо се е повредило… после го връхлетя изкривяването на пространството.

 

 

Лек пукот и съскане го накараха да се опомни. По инстинкт веднага опипа тялото си. Бе се пренесъл цял и невредим.

— О, зъби Зевсови!

— Мътните те взели, Алдине, домъкнахме и оня дебелак със себе си!

Вазбата усети как впилите се в крака му пръсти и зъби се отпуснаха. Подритна отпуснатия на пода македонец и се освободи. Парменион се бе проснал в несвяст и в първите няколко секунди Алдин не успя да определи дали е припаднал или шокът от подпространствения скок го е убил.

— И сега какво ще го правиш, а? — заяде се Тиа.

— Изобщо не ме интересува. Тревожа се само за Александър.

Наведе се над неподвижното тяло и опипа шията му, но след миг се сети, че не би и могъл да усети пулс. Само че кожата му се стори твърде студена и страхът отново го обзе.

— Помогни ми! — извика на племенницата си и двамата пренесоха Александър в медицинския сектор, доскоро заеман от трупа на доставчика.

Нагласиха го на манипулационната маса и включиха към лепенката на гърба кабел за директно подаване на данни. Алдин огледа набързо показанията на уредите и си отдъхна.

— Да започна ли процедурата по възстановяването на нормалното състояние? — осведоми се компютърът.

— Потвърждавам командата, но поддържай пациента леко упоен.

— В името на всички богове, готов съм! — долетя дрезгав вик.

От опасение да не започнат отново безсмислената схватка, Алдин надникна предпазливо в залата за транспортиране. Парменион беше на колене, тялото му се тресеше като желе.

— Значи реши да придружиш владетеля си в отвъдното?

Вазбата погледна с укор племенницата си, но не каза нищо.

— Изпълнен с щастие и без колебание! — изпъшка немощно македонецът.

— Тогава защо нападна пратениците на боговете?

— Тиа, остави го на мира!

Дебелакът стрелна с поглед двамата, застанали до вратата, после побърза да сведе глава.

— Аз… аз служех на царя. Откъде да знам, че боговете са ви пратили да го отнесете в отвъдния свят? И не забравяйте, благородни духове, че аз ви отведох в покоите му, помогнах ви.

Алдин издърпа Тиа в съседната стая.

— Би трябвало да го върнем там — прошепна момичето. — Хубав номер им извъртяхме и той беше единственият свидетел, отгоре на всичко ни взе за богове. Я да дадем на нещастника нещо за пиене и после да го стоварим на мястото, където се спуснахме вчера.

— Спомни си, че е оставил двама затворници да избягат. Ще го накажат така, както смятаха да постъпят с нас.

— Е, това си е твой проблем. Беше се хванал за тебе, когато се пренесохме и…

Прекъсна я острият писък на корабната аларма, подсилен и от страхливото изквичаване на Парменион.

— Засечен кораб, движи се по курс за сближаване — избумтя високоговорителят. — Не се идентифицира, но настоява да се подготвим за скачване.

— Кои са тези, да пукнат дано?!

Алдин и Тиа се втурнаха към пилотската кабина и едва не се препънаха в македонския страж.

— Каква е вероятната принадлежност на кораба според външните му особености? — викна вазбата, докато се хвърляше със скок в пилотското кресло.

— Не мога да я определя — отговори компютърът.

— Да се разкарваме оттук! — кресна Алдин. — Направи необходимите маневри за отбягване на сближаването и се насочи към точката на преход.

— Получих съобщение на стандартен галактически език.

— Я да го чуем — изпъшка вазбата. — Май вече знам кой ни досажда.

— До неизвестния кораб от Магелановия облак, намиращ се в момента в орбита около Земята. Имаме основания да предполагаме, че сте замесени в незаконни действия за набиране на участници в неразрешена игра. Говори кораб на Надзорниците. Прекратете опитите си за бягство!

— Да се махаме! — изпищя Алдин.

Пулсовите двигатели се включиха и ускорението за миг притисна чичото и племенницата в креслата им, преди да се задейства системата за компенсиране на инерцията.

— Прекратете маневрите!

— Проклети да са тези самозвани праведници! — изрева вбесеният вазба. — Копелета скапани, що не си гледат работата!

— До кораба, предприел опит за бягство. Нарушавате наложените от Надзорниците закони.

— Може да стрелят, за да ни спрат! — изскимтя Тиа.

Така си беше. Надзорниците бяха миротворци, които при нужда не се колебаеха да натиснат спусъка.

— Направи всички възможни маневри, за да им се изплъзнем! — заповяда Алдин на компютъра.

— Командата приета за изпълнение.

И след първия рязък завой ослепителен лъч мина там, където щяха да бъдат след секунда. Вазбата прецени, че ако се движат слепешката на зигзаг, може случайно да се натъкнат на някой лъч и да се простят с живота. Ясно му беше, че и Надзорниците се надяват точно това да го уплаши. На свой ред той разчиташе, че не биха желали да обременят с убийство „предопределението на душите си“, както обичаха да се изразяват.

— Вече няма съмнение, че сте замесени в незаконни действия. Ако прекратите съпротивата си, няма да ви накажем. Ще ви препоръчаме само морални наставления.

„О, небеса, само това ми трябваше!“

Алдин си представи как няколкостотин часа му наливат в главата назидателни укори за грешния път, по който е поел, а после го натикват за половин година в някой от техните центрове за „мирно превъзпитание“.

— Яжте ксарнски гозби! — кресна той и Тиа се изкиска доволно.

— Наближаваме изкривеното пространство около точката за преход — съобщи компютърът, след като предаде на преследвачите гастрономическия му съвет, предизвикал проблясването на нов лъч в опасна близост до техния кораб.

— Дали ще им се измъкнем? — усъмни се племенницата. — Доста съм чувала за онова тяхно превъзпитание. По-добре да умра, отколкото да ме тъпчат с тези тъпотии!

Алдин подозираше, че и на Надзорниците не би им харесало да се занимават с Тиа цели шест месеца. За миг в ума му се мярна мисълта дали да не се предаде просто за да си достави това удоволствие, но веднага се отказа. Обещаният му хонорар за играта беше несравнимо по-сладка перспектива от възможността да досади на галактическите господари.

— Върви да вържеш Александър с предпазни колани, погрижи се и за Парменион! — заповяда на племенницата си. — Доста ще се пораздрусаме.

— Ама вие не сте никакви богове! — чу се сърдит възглас.

Парменион се бе хванал неуверено за рамката на отворения люк.

— Може и да не сме — отвърна вазбата, превключил навреме на древногръцки, — но за жалост ни преследват едни типове, дето точно за такива се мислят. И ако ни се пречкаш, ще те изритаме от тази небесна каруца и ще те пъхнем право в ръчичките им! Сега помогни на момичето да се погрижи за твоя цар.

Македонецът се поколеба, после вдигна месестите си рамене и излезе с Тиа.

— Навлизаме в точката след десет секунди — оповести компютърът.

— Спри незабавно! — викна вазбата, осенен от вдъхновение.

— Какво каза?! — изпищя Тиа, която нахълта обратно в пилотската кабина.

— Млъкни. Може пък да предпочитам живота с тях пред необходимостта да те понасям.

— А, така ли било! Корбин ще направи с тебе същото като с Лучана, ако ми извъртиш тоя номер!

— Казах да млъкваш! Върви да видиш как е Александър.

— Корабът на Надзорниците намалява скоростта — намеси се компютърът.

Алдин забеляза, че Парменион се стряскаше от гласа, но не беше сега времето да обяснява.

— Прати им съобщението ми, но с обичайното изкривяване на гласовите характеристики, за да не ни разпознаят.

— Прието за изпълнение.

— До кораба на Надзорниците. Предаваме се. Основният ни двигател прегрява. Съгласни сме да се подложим на превъзпитание, само ни отървете от тази бракма, че ей сега ще гръмне!

— Радваме се, че осъзнавате грешката си — отвърна пилотът на другия кораб. — Започнете излъчването на насочващ сигнал и се пригответе за прехвърляне при нас.

— Компютър, готов за ускорение с пълна мощност! — прошепна вазбата.

— Приятели, няма да е толкова лошо, колкото си мислите. Скоро ще осъзнаете колко по-възвишени са нашите ценности…

— Да, бе! Що не ме целунеш по гъза! — изрева Алдин. — Компютър, да се махаме!

От рязкото ускорение им причерня за миг. Надзорниците изостанаха безнадеждно. Парменион и Тиа се затъркаляха по пода. С навлизането в изкривеното пространство зрението на вазбата помътня за няколко секунди. Още преди преследвачите да са ускорили достатъчно, за да ги догонят, бегълците се гмурнаха в точката на преход и изчезнаха от погледите им.

— Да го духате, скапаняци! — весело кресна Алдин.

— Това пък какво означава? — учуди се племенницата му.

— Как забравих, че вие, младоците, вече не изучавате историческа лингвистика? На един от древните земни езици това е означавало, че си преметнал някого и си го оставил да се чувства най-загубения глупак във вселената. Е, сега да се занимаем с нашите пътници — предложи той доволно. — Дано царят не е паднал заради ускорението.

— Владетелю! — извика Парменион от медицинския сектор.

Алдин и Тиа нахлуха един до друг в стаята. Момичето се закова на място и ахна, чичо й едва не я събори в устрема си.

— При своите праотци ли попаднах?

Александър лежеше на манипулационната маса с отворени очи, гледаше другите сякаш от неизмерима далечина. Дебелият страж бе коленичил пред него и плачеше от щастие.

— Май вече трябва да започвам обясненията — прошепна вазбата с натежал от почит и уплаха глас.