Уилям Форсчън
Пръстенът на Александър Велики (10)

10

— Братко Келин, иди сега при нашия брат Суоника. Братко Келин, иди сега при нашия брат Ута. О, славни мои братя, почакайте ме в преддверието на Бинда отвъд сенките! О, мои трима братя, очаквайте ме, докато и за мен дойде време да прекося сенките, за да бъдем отново като един. Заедно ще се изправим лице в лице с непроницаемата тайна на Невидимата светлина, защото заедно сме излезли от нея и накрая отново заедно ще се върнем там.

Гърлото на Хина се сви от мъка и той извърна лице от пламтящата погребална клада. Четиримата пазители на огъня, облечени в червени наметала, се поклониха на наследника и внимателно взеха факела от ръката му.

Единствено Келин бе изпратен в отвъдното с полагащата му се почит. Хора на коне докараха трупа предния ден и предадоха посланието на Александър — искал да върне тялото на толкова велик воин на неговия народ. После началникът на пратениците попита как трябва да бъдат погребани според обичаите на гаварнците останалите десетина хиляди мъртъвци.

Стражите на Хина изгаряха от желание да разкъсат хората на парченца, но той ги възпря. Не искаше да се позорят. Затова позволи на пратениците да отпътуват живи и здрави.

Обърна се към малцината оцелели от доскоро толкова гордото гъмжило благородници. Деветима от всеки десет бяха загинали на бойното поле. Както повеляваше традицията, докато траеше жалейката, никой не заемаше местата им в предната редица. И сега вместо шестдесет предводители на родове пред него стояха само петима. Още шестима младши братя или наследници бяха излезли напред, за да представят клановете си. Във всички останали родове пряката линия на наследяване бе прекъсната. Правилото за наследника на тауга не важеше и за носителите на по-низшите титли. Нали бяха излезли само на лов за човеци, никой не искаше да пропусне забавлението… И сега вместо падналите в боя предводители от пръстта на двора стърчаха мечове в ножници.

Хина си наложи да бъде по-сдържан. Първо кимна на Кубар, който стоеше безмълвен до кладата, после се поклони на останалите.

— Достойни благородници, оплакването ще продължи според древния ни обичай, но нека това не ни попречи да се подготвим.

— За какво? — отекна недоволен вик.

Хина изви глава към посивелия Арн, ву-тауг, тоест глава на клана Пака, чиито владения сега бяха завзети от хората.

Арн пристъпи напред от отреденото му място и застана под подиума, където стоеше новият тауг. Самата му постъпка вече беше недвусмислено предизвикателство и сред събраната в двора тълпа се надигна тих ропот.

— Нима си отидоха с чест онези, които срещнаха смъртта при двете реки?! — изрева старият гаварнец. — Не чухме имената на човеците, нито пък родовете получиха кръвния дълг за своите мъртъвци. Е, къде остана честта, питам те? — Изчака да затихне одобрителното мърморене наоколо. — Бяха избити от хората, от онези животни, които преследваме за удоволствие или за да напълним с месо казаните през светите дни. Хората не излязоха да се сражават, те погазиха древното достойнство! Сякаш не ни стигаше това оскърбление, та ти изтърпя и пратеника, донесъл ти словата на Искандер. Остави го жив, след като дойде при нас с препасан меч на кръста!

— А не е ли речено от незапомнени времена — веднага възрази младият тауг, — че старшият сред вестоносците е гласът на своя род и животът му е свещен, когато седне до твоя огън? Ще зачитам закона дори спрямо човек.

Арн не беше склонен да приеме позоваването на древната традиция.

— Те направиха нещо ново, което дори мислите ни не побират. Те лишиха войната от чест и я стъпкаха като оглозгани кости в калта. Не ни остана гордост. Време е отново да назовем имената си и да се върнем при онзи проклет хълм на гибелта… за да свършим с това веднъж завинаги.

Оцелелите от клана на Арн се скупчиха около него и с викове изразиха одобрението си за самоубийствения му план. Хина изпъна напред дясната си ръка и макар слънцето да светеше съвсем слабо, лъчите се отразиха искрящо от предмета, стиснат в пръстите му.

— Това е короната на тауга! — извика той с все сила и воините се смълчаха, щом зърнаха свещената реликва.

Келин я носеше, когато влезе в бой. Бе върната непокътната заедно с трупа му.

— Тази корона — продължи Хина със същия мощен глас, — е символ на тауга. Всеки от вас се е заклевал във вярност пред нея в деня, когато е получавал името си. Спомнете си — дали сте клетва пред символа, а не само пред онзи, който го носи. Преди двадесет поколения нашите деди са стъпили на тази земя по време на великото преселение, а после другите ни събратя ни напуснали и погинали във Великата война с голокожите. Вече двадесет поколения ние от първите сто рода се множим край Ираско море. И винаги сме зачитали властта на тауга! Той определя правилата за водене на война, за да ни предпази от изтребление. Честта на благородниците е да служат на тауга. Този символ е свещен и подчинението спрямо него е дълг. Иначе и ние ще изчезнем в тъмата на преданията, в която ничий поглед още не е проникнал.

Арн съзнаваше, че осветената от цяла епоха традиция ще потуши недоволството сред неговите поддръжници. Затова смирено склони глава.

— От първите сто рода бяха останали едва шестдесет, преди да настъпи тази промяна сред човеците. Сега сме само единадесет — натърти Хина. — Ако се вслушаме в желанието на Арн и се върнем незабавно да продължим битката, няма да остане никой. Досега войната беше славата на гаварнеца, която оставаше с него и на погребалната му клада. Вече е друго — ще се сражаваме, за да оцелеем.

— Честта е неразделна от войната — студено промълви старият ву-тауг.

— Ние ще се променим. — Младият гаварнец отново вдигна диадемата и в двора настана тишина. — Но аз няма да се справя — довърши той безизразно.

Арн впи поглед в очите му, търсеше някакъв знак за слабост, но остана излъган в надеждите си.

— Как така? — възмутено се провикна някой. — Кланът Бруг единствен е бил незасегнат от всякакви съперничества. Само твоят клан е всепризнат да властва и отсъжда!

— Нищо не знам за новите правила на военното дело, които сме принудени да въведем — отвърна Хина. — Трябва да запомним това и да отдадем дължимото на онзи, който ще ни научи… ако искаме да се съхраним.

Въздухът сякаш се изпълни с напрежение. Младият воин се взря в Арн и откри в очите му блясъка на внезапно пробудила се надежда. Тогава пристъпи към Кубар.

— В този миг аз съм носителят на властта, за която всички сте се клели, че ще я признавате. Аз съм последният от рода Бруг, затова моето решение е закон! Вижте какво ще направя и се подчинете! — Преди дори едничък глас да възрази, Хина се извъртя на пети и положи стоманения кръг върху главата на Кубар. — Аз признавам правдата в словата на стоящия пред вас. Някога, във времето на легендите се появил първият тауг, с чиято титла са се назовавали всички следващи владетели. Той е първият и ето го, пратен от миналото, за да ни спаси, както е спасил нашите предшественици. Тауг Кубар ще бъде единственият тауг на Колбард!

Тук-там се чуха радостни възгласи, но повечето гаварнци мълчаха. Обвързани от клетвата си, те се чувстваха длъжни да приемат всяка повеля, но не и да обикнат някакъв си измамник. Пък и дори да го приемеха като истински тауг, помнеха добре преданията — точно той бе премахнал всевластието на големите земевладелци, за да обедини народа си. Нямаха нищо против легендите за славното минало, само че за никого не беше лесно да се примири с един оживял пред очите му герой.

Кубар се озърна към Лиала, застанала в един ъгъл на двора. Погледите им се срещнаха за кратък миг и той лесно разгада, че очите й горяха не само от възхищение. Някогашната му съпруга (бяха обвързани само съгласно повелите на обичая) беше мъртва вече четири хилядолетия, но образът живееше в паметта му. Напрегнатото внимание на Лиала го смути и Кубар пак се обърна към Хина. Нямаше нужда от особена досетливост, за да разбере, че и неговият млад приятел се измъчва от същата бъркотия в чувствата си. Според традицията, ако старшият брат е бил женен преди смъртта си, младшият встъпваше в брак с вдовицата. Но и Хина имаше предостатъчно други грижи в момента. Можеха да поговорят за затрудненията му друг път.

А младият гаварнец очакваше отговора на Арн. Най-сетне и предводителят вдигна свит юмрук, но всички видяха блясъка на едва потиснатия гняв в очите му. Кубар също не пропусна да го забележи. Хиляди пъти го бяха гледали така и често тези погледи предвещаваха разминаване на косъм със смъртта.

 

 

— Беше доста напечено за Кубар — тихо каза Зердж, свел поглед към пълната с бренди чаша в ръката си.

— Чудесно първоначално предвиждане си направил. Съвпадна забележително точно със събитията — отвърна Алдин на стария си приятел.

— Е, ти си човек. Допускам, че можеш да разгадаеш какви ли не тънкости с това… — Зердж посочи главата си, — … но в нашите души се крият и неща, достъпни единствено за друг гаварнец. Те изгарят от желание да повярват, че той наистина е Кубар, пратен от съдбата, за да им върне гордостта. Но я ми кажи — мнозина ли са способни да се възхищават искрено на някой, който е самото съвършенство? Да, ще искат да е на тяхна страна, но в същото време винаги ще напомня за собствените им недостатъци. Това ще ги измъчва непрестанно.

Както често се случваше, Алдин май си губеше мярката в пиенето и Зердж смръщи муцуна още по-неодобрително, щом видя приятеля си да пали смрадлива пура.

— Сигурен ли си, че не ни подслушват?

Човекът кимна и посочи собственото си защитно устройство, поставено на масичката до полупразната бутилка. Стазисното поле не пропускаше звуци и отразяваше лазерните лъчи, обаче си оставаше възможността някой миниатюрен подслушвател да се рее из въздуха, пуснат в стаята още преди включването на защитата. Корбин се славеше с подобни дребни прояви на доверие и гостоприемство.

— Доста интересно се развихрят залозите — предпазливо подхвана Зердж. — Ами че при последното сражение осем процента от едрата недвижимост в целия Облак смениха собствениците си. Щом заложиха такива суми при първия по-сериозен сблъсък, лесно е да си представим докъде ще се стигне, наближи ли решителната битка.

— Да, сериозната игра тепърва започва — промърмори Алдин, подръпна от пурата си и се взря в димните струи, които се сплескваха при допира си със стазисното поле.

— След последното сражение в таблицата за вероятностите има промени — предвижданията в полза на Александър са 3,73 към 1.

— Знам, Зердж. Нали това ми е работата — да ги изчислявам.

— Само че няма никакви признаци Корбин да залага сериозно. Естествено, ръсна по шепичка за един или друг резултат — някоя планета или корпорация, но нищо съществено.

— А какво прави Букха? — попита човекът.

— Е, нали е гаварнец от старата школа. Ще заложи нещо на Кубар просто от привързаност, но и той засега не прибързва. Хайде де, няма ли да ми прошушнеш какво е намислил Корбин? Ти му познаваш и кътните зъби. Какво му става на този човек?

Алдин изгледа напълно безизразно своя приятел.

— Като старши вазба на Корбин аз съм негов служител. Мисля, че и този път ще спазва повечето правила. А за останалото…

Той сви рамене.

— Алдине, от трийсетина години гледам как напредваш в професията. Забрави ли, че аз те учех на този занаят? Ти си страхотен историк и игрови аналитик, но като познавач на човешката душа си кръгла нула. Корбин е скроил някакъв номер. Тази игра се превръща в най-грандиозното хазартно начинание в историята на нашите раси и още откакто той спомена за пръв път за идеята си, заподозрях го, че е подготвил капан на всички.

— Ха, значи един гаварнец ще ме учи как да разгадавам човешки характери?

— А колко пъти съм ти набивал в главата що за тип е Корбин? Но не, ти все не искаш да проумееш. Кучият син те обира до шушка, а каквото остане го изсмуква за издръжката си онази негова братовчедка. И за капак на всичко ти ми изтърси вчера, че твоята премия за играта ще бъде дялово участие в минния консорциум Жуер. Слушай ме добре, Алдине — за по-нахално баламосване не съм чувал. Ще ти прибере акциите за няма и половин година и тогава какво? Оставаш без пукната пара, след като си се бъхтил три години!

Човекът мълчеше, сякаш дори и думичка да кажеше, би предал нечие доверие. Когато вече допушваше пурата си, Зердж скочи и се оплака, че имал нужда от малко чист въздух. Алдин дори не се изправи да го изпрати, а взе бутилката с бренди, за да си напълни чашата отново.

 

 

— Благородниците са мъртви — изрече Кубар и погледна приятеля си през масата. — Не повтарям това с наслаждение. Не забравяй, Хина, че и аз бях от благородническо потекло, също като тебе.

Младият гаварнец се облегна в креслото си и направи недоволна гримаса.

— Можеш най-спокойно да го казваш, защото и на мен ми е ясно. Спомни си, че ги гледах как сляпо се втурват към гибелта си. Благородниците паднаха на бойното поле, защото подцениха Искандер. Но те моля никога да говориш така пред Арн, макар той също да се е клел пред това метално кръгче.

Хина посочи тънката стоманена диадема, обвила челото на Кубар, който изръмжа тихичко.

— Да, някога трябваше да се справя с цял свят под властта на дворянството. О, как жадуваха и те да сложа край на взаимното изтребление… стига накрая да им запазя всички привилегии. Мисля, че съм се научил как да внимавам с такива като Арн.

— Само че не е зле да разбереш още нещо — дори Арн някога да повярва искрено, че си тауг по право, ще се е поучил от древната ни история. Всеки знае какво е останало от старите порядки, когато си завършил обединението на нашия народ. Твоите съвременници не са имали такова предимство. Затова не разчитай на ореола на преданията в отношенията си с него. Нали знаеш, че ако легендата оживее, трябва да се спусне от висотите и да се принизи до света на простосмъртните.

Кубар се засмя неволно. Той — жива легенда? Тачен повече дори и от Нарг със Сияйния меч, дори и от онзи гаварнец, който преди три хилядолетия (ако можеше да се вярва на Зердж) бе открил как да изведе събратята си сред звездите.

— А ти самият защо ме приемаш?

— Би могло да се каже, че съм мечтател. Още когато братята ми бяха сред живите, всички смятаха Келин за достойния владетел. Пръв бе се появил на бял свят от утробата на нашата майка, значи на него се падаше да бъде пръв на трона. И само на мен от четиримата бе позволено да чета и да бленувам за недостижима слава.

Кубар си каза, че е твърде любопитно да се срещне с подобно връщане назад в историята — тук се отнасяха с пренебрежение към ученолюбието, сякаш то отнемаше от силата на воините.

— Представях си, че не сме единствените гаварнци, оцелели след войните с човеците и другата раса. А идването ти тук и твоите разкази за Зердж, който се носи през пространството и времето като същински пратеник на Невидимата светлина, ми доказаха поне, че не съм се излъгал в надеждите си. Мечтаех си за велики дела и още щом те срещнах, сърцето ми позна, че това е знакът, който чаках отдавна.

Опитният пълководец се усмихна неволно на своя романтично настроен приятел. Хина му напомняше за първите съратници, стекли се под бойните му знамена още в самото начало на бунта. Всички бяха толкова млади и с души изпълнени от блянове за утрешния ден. И всички, с изключение на задрямалия в ъгъла остаряващ Пага, отдавна бяха мъртви. Мълчаливо се помоли на твореца на съдбините да не измисли нещо злокобно поне за този негов млад приятел.

— Утре ще започнем — безстрастно изрече на глас Кубар, за да върне разговора обратно към неотложните задачи. — Ако този Искандер наистина го бива за командир на армия, не ще остави инициативата да премине в наши ръце. Каменните укрепления около града и фактът, че сме на брега и можем да попълваме припасите си с кораби, вероятно ще го възпре от пряка атака и обсада.

— А къде ще удари според тебе? — най-после се намеси Виргт, който само слушаше безмълвно досега.

— Многобройна войска като неговата поглъща всичко подобно на бездънния търбух на великана Грес. Ще бъде принуден да разпръсне хората си, за да съберат нужното.

— А защо не би се устремил право към града, за да ни довърши?

— Длъжен съм да предположа, че Искандер е способен предводител. Никога не подценявайте противниците си, ако ще да са от голокожите. Винаги вярвайте, че се досещат за всяка ваша мисъл и ви превъзхождат във всичко.

— Такова поведение беше твърде неприсъщо за моя брат — мрачно подхвърли Хина.

— Твоят брат се подготви за сражението според убеждението си как трябва да се води една война — уклончиво отвърна Виргт.

— Та както вече ви казах — продължи Кубар, — Искандер сигурно ще познае, че ние няма да направим същата грешка втори път. Ако се изтеглим зад стените на града, те ще ни предпазят дори при дълга обсада. Зад гърба ни е пристанището, така че не ни заплашва глад — голокожите още нямат свои кораби. Не, не вярвам да ни нападне така. Твърде е хитър и проницателен. Пък и за обсадата ще има нужда от стенобойни машини, от много метал за оръжия. Повечето му хора все още носят заострени пръти вместо истински копия. Никой досега не е превзел укрепен град с колове. Няма да им стигне и онова, което ограбиха от обозите на нашата разбита армия. Да не споменавам, че ще минат няколко десетки затъмнения, докато приспособят нашите оръжия за човешки ръце.

— Значи преди да нанесе смъртоносния си удар — прекъсна го Хина, — ще трябва да се сдобие с три неща. А ние имаме нужда само от едно.

— Продължавай, моля те.

— Ще събира храна за армията си, ще иска да построи кораби, за да затвори пристаните ни и ще търси метал, за да въоръжи войската и флотата си.

Кубар изръмжа тихичко от задоволство. И посочи с пръст тъмния овал на картата, разстлана пред тях. Петното се намираше на около двеста версти от града.

— Ще се насочи към разбития рудовоз, намиращ се на тридесет версти от връх Лекуа. В този някогашен човешки кораб има достатъчно железен концентрат дори за армия, превъзхождаща стократно отрядите на Искандер. И вашите предшественици са извличали метал оттам за нуждите си, откакто са се заселили в тази страна. Понеже е до залив на Ираско море, наблизо има хълмисти местности, където хората могат да се оттеглят, ако бъдат нападнати и разгромени. Да, мисля, че това ще е първата му цел. Но да не пренебрегваме и подходите откъм юг, защото там са някои от най-плодородните ни земи. Човеците вече имат коне и несъмнено ще нападат, за да се снабдят с храна.

— Спомена трите нужди на голокожите — пак се намеси Виргт — а какво е потребно на нас?

— Да научим отново бойното изкуство — с леден глас отвърна Хина.

— Никога не го наричай изкуство — каза му Кубар така, сякаш изведнъж го налегна страшна умора. — По-скоро ще се учите как да унищожавате многоброен противник. А твоите предтечи са били по-мъдри, отколкото повечето от вас си представят. Знаели са, че позволят ли да започнат техните потомци истинска война, щом са обречени да останат на Колбард, изтреблението ще бъде гибелно. Затова променили правилата, превърнали сражението в строг ритуал, в който само малцина могли да се простят с живота си, без насилието да стане неуправляемо. Но сега ще трябва да научите отново стария, доста по-смъртоносен начин. Затова съм тук.

Кубар млъкна и се облегна назад. Изведнъж го споходи мисъл, на която досега бе твърде зает да обърне внимание. И Искандер на свой ред бе научил хората на новия начин да воюват, който всъщност беше стар колкото и историята им. Самият Кубар бе пренесен през времето, за да изпълни същата мисия за своя народ. Ако можеше да се нарече мисия… Но защо? Каква е причината да се развихри кръвопролитието? Допускаше, че в края на краищата враждата между хора и гаварнци на Колбард ще бъде решена веднъж завинаги. Огледа ли се някой в миналото след десетина хиляди затъмнения, току-виж прецени, че това е било спасението, макар и мнозина да са срещнали смъртта. Само че упоритото „защо“ не го оставяше на мира. Все същата неспирна касапница… За миг паметта му го пренесе при Клиарн и полето, където последната битка ознаменува обединението на Лхадза. Клиарн…

— Е, как ще го направим? — прекъсна Хина мислите му.

— Ще съберем селяните без земя и градските жители.

— Те няма да се сражават като благородниците — безстрастно отбеляза по-младият гаварнец. — Могат да служат като пазачи на границите, но ти сам видя колко безполезни бяха в битката. Повечето се уплашиха, когато хората на Искандер излязоха от укреплението си и ни нападнаха.

— Да, така е. Защото в края на краищата нямаха за какво да се сражават. Те са селяндури без имот, без титли, презрени и угнетени. Само че помисли. Хина — имаме на разположение цял континент, който да им раздадем като награда за победите.

Събеседникът му не отговори, защото явно разбираше скрития смисъл в тези думи. Съзнаваше, че е необходимо да постъпят така и въпреки това се плашеше от онова, към което ги тласкаше Кубар.

— Още от утре няма да има безимотни. Всекиму ще бъде раздадена земя, за да извлича плодовете й с пот на челото. Такава награда ще разберат… и за такава награда ще се бият.

— Ами благородниците?

В гласа на Хина се долавяше хладина. Старият пълководец разбираше, че младежът не може да не се чувства съпричастен със своето съсловие.

— Ако не се съгласят, сами се обричат на гибел, защото без армия не могат да се изправят срещу голокожите. Искандер ще наложи волята си и пак ще останат без своите имения. Това е. Пък и за тях ще има награди — още титли, почести за доблестта им, ордени. А първият набор нови войници ще дойде от онези родови владения, чиито господари загинаха в битката или пък от земите, вече завладени от хората. Засега ще оставим другите да работят, за да съберат каквото могат от реколтата, преди да са нахлули враговете ни. Щом отмине това затъмнение, ще се захванем със задачите си. Най-важно ще бъде обучението на войските, за да се научат да се бият заедно, за да бъдат телата им като едно, послушно на волята на предводителя.

Отново все същото противоречие. Тук се опитваше да създаде общество, където всеки да бъде равен всекиму, а за да постигне това, трябваше първо да освободи безимотните… И в същото време да ги подчини на непоколебимата си воля, за да са готови да умрат безропотно по негова заповед.

— Арн ще се опита да ти пречи — подхвърли Виргт. — С твърде остър ум е надарен, за да го успокоят някакви лъскави дрънкулки, докато ти се опитваш да преобърнеш с главата надолу цялата подредба на обществото ни.

— Не очаквам друго от него. Но ще ви се стори изумително с каква готовност други сред благородниците ще се втурнат срещу смъртната опасност, само и само да се окичат с безполезно парче метал на лъскава лентичка. А Арн ще оставя да си мисли, че щом постигнем победа в тази война, той ще може да ме отстрани и да върне стария ред. Твърде много се нуждая от него и сподвижниците му, за да обучат и поведат новите войски. — Кубар стана и се протегна с прозявка. — Този свят без нощ ме обърква. Как ми липсва здрачът с лилавото сияние на залеза в небето…

За Хина, който никога не бе виждал нощното звездно небе, думите на Кубар прозвучаха като от устата на някой разказвач на предания. Трябваше да си напомни, че наистина отстъпи властта си на една оживяла легенда, която щеше и да унищожи познатия им свят, докато ги спасяваше от новата заплаха.

Пълководецът кимна учтиво на младежа и съветника, обърна се и тръгна към вратата. Пага се отърси от дрямката и последва своя командир.

Утре щяха да започнат — с усърдие и старание. Кубар имаше на ум и още някои неща, но предпочете да не стъписва Хина отведнъж с намеренията си. Вече бе поискал да му потърсят колкото се може по-леко платно заедно с толкова мед, че почти да лиши цялата земя на гаварнците от тигани и казани. Засега целта на тези приготовления щеше да остане негова малка тайна.

И щеше да го разсейва от време на време от другите нелеки задачи. Отдавна бе открил, че когато се занимаваше с подобни дреболии, мисленето му се проясняваше и по-лесно намираше решенията на важните проблеми. А проблеми щеше да си има предостатъчно. Разбира се, Искандер беше преди всичко друго. Налагаше се да проникне докрай в бойните замисли на този човек, за да открие как да му се противопостави. Трябваше да се занимава и с обучението на новобранците, с подготовката за отбрана на разбития кораб с рудата. Естествено, нямаше как да избяга и от Арн. Но в момента само Зердж занимаваше мислите му. Знаеше колко е безсмислено да си блъска главата над постъпките на онзи, който го пренесе тук. И все пак не го оставяше на мира онова упорито „защо“, дори когато опитваше да се унесе в неспокоен сън.

 

 

— Дотук не е зле — лениво промърмори Корбин, както оглеждаше съдържанието на чашата си.

Отпусна се назад и допи брендито на един дъх, после се усмихна на жената пред себе си.

— Не искаш ли да пийнеш нещо?

— Предпочитам да не си размътвам главата.

— Ех, Тиа, мила моя хитрушке, така и не се научи да цениш хубавите питиета.

— Искам или не искам, Алдин ми е сродник. Но това изобщо не означава, че непременно споделям и отвратителните му пороци. Тъкмо се сетих — той ми се пада нещо като вуйчо, а това те прави мой трети братовчед. Ако съм наследила някакви пороци, мили, това се дължи на общата ни наследственост, а не на роднинската ми връзка с него.

Корбин отметна глава назад и се разсмя от сърце.

— Е, поне си наследила острия език на майка си. Да не се заяждаме за незначителни неща. Как върви съвместната ти работа с Алдин?

— Той е затлъстял, не се къпе и му личи, че е от низшите съсловия. Не мога да проумея защо толкова го цениш като свой вазба.

— Никога не съм казвал, че го ценя. Използвам го, защото ми е полезен. Това е.

— И защо ме принуди да стана подчинена на някой си, когото просто използваш?

— Защото нямаш друг избор. След като майката ти си отиде от този свят, обичаите на рода те задължават да правиш каквото ти кажа. Не е толкова трудно да го разбереш. Освен това съм вложил значителни суми в тази игра с Александър и исках някой близък човек да го прецени с оглед на личните ми интереси. Твоят доклад беше много изчерпателен и интересен.

Тиа предпочете да си замълчи този път. Очакваше да й бъде съобщена истинската причина за това повикване.

Усмивката на Корбин беше като карикатура на нежна снизходителност.

— Няма да ти навреди, ако научиш занаята на вазбата. Всъщност след време може и да те направи богата жена.

— Да, налага се да науча нещо полезно, нали, мили? Защото няма да наследя контрола върху родовото богатство. Или все пак си решил най-накрая да обявиш коя от любовниците си ще направиш своя законна наследница?

С тези думи тя се примъкна по-близо и ръцете й зашариха нагоре-надолу по подпухналото му тяло.

— А, не съм казвал, че няма да посоча точно твоето име в завещанието си — подсмихна се Корбин, докато отвръщаше още по-съсредоточено на ласките й.

— Я не ми се подигравай! — изведнъж се озъби Тиа и се дръпна.

— Любима моя, ще се погрижа добре за тебе, не се съмнявай. Между другото, има една дреболия, която може да ти се стори интересна. Ти вече показа немалки умения във воденето на игрите, да не говорим за готовността ти да изпълниш всяко мое желание.

Тя се наклони напред, цялата в слух, за да чуе предложението му. От самото начало подозираше, че Корбин крои още нещо, иначе не би имало смисъл да я праща заедно с Алдин при измъкването на Александър от миналото.

— Аха, алчното детенце жадува да не пропусне нито дума от устата на чичко си Корби!

— Давай по същество и не се наричай „чичко Корби“ пред мен. Иначе фактът, че съм ти любовница, започва да намирисва на извращение.

Дебелакът разпери ръце в жест на оскърбена невинност.

— Добре тогава, да се заемем с нашите дела. Първо, исках някой от рода да е наясно как си върши работата един вазба. Виждам големи възможности в игрите, след като открихме как да извличаме интересни участници от старата Земя. Да, перспективите за печалби от хазарт са направо безбрежни.

— Но нали с това се занимава Алдин?

— Тъжно ми е да го казвам, защото ти е роднина, но той остарява.

— Всъщност искаш да ми внушиш, че ще го лишиш от неговите десет процента, за да останат парите в рода.

— Нима съм казвал такова нещо?

Тиа само се засмя многозначително. Сделката можеше да се окаже много изгодна. Знаеше, че от доста време Корбин мами Алдин в отчетите за приходите от игрите. Иначе с комисионната си от начинанието с Александър вуйчо й би станал твърде богат човек. Значи това й предлагаше Корбин, поне за начало…

— Добре де, понаучих малко от хитростите на вазбите. Мръсна работа за простолюдието. Какво още криеш? — Тиа се засмя. — Хайде, хайде, познавам те достатъчно добре и се досещам, че има още нещо.

— Така да бъде, момиче. Искам да изпълниш една специална задача.

— Продължавай.

— Първо, да ми съобщаваш за всичко подозрително около Алдин.

— Още в началото предположих, че ще трябва да правя това. Мисля, че той вече се досеща.

— Нещата ще станат доста напечени съвсем скоро — изрече Корбин и сякаш прикова Тиа с погледа си. — Имам нужда от твоята помощ, а отплатата ще е достойна за усилията ти.

— Нима най-после ще ме обявиш официално за своя съпруга?

— Само не се забравяй — отряза я с леден тон дебелакът, но веднага се отпусна и грейна в усмивка. — Е, щом приключим с тази работа, всичко е възможно. Нали разбираш, досега залаганията се основават преди всичко на омразата към другата раса. Признавам, че и някои от гафовете имат интересни светове, но преди всичко ме интересуват владенията на старчето Сигма Азерматай. При това неговите системи са обгърнали отвсякъде точката за преход към предишната ни галактика. Мисля, че онова уредче за шашми с времето може да ни предостави интересни възможности за овладяване на нови пазари чрез миналото… само че Сигма ще прибира транспортните такси. А неговите планетни системи са достатъчно богати и в момента, за да ме помамят.

— Да не споменаваме — подхвърли Тиа, — че ужасно те дразни, просто защото всички други кохове го уважават. Изобщо няма да задълбаваме и във факта, че е най-богатият човек в целия Облак.

Той изсумтя сърдито. Да, права беше. Отдавна мразеше Сигма за пренебрежението му към „тези парвенюта Габлона“, както ги наричаше зад гърба на Корбин.

— Имам намерението да свърша с него веднъж завинаги в тази игра.

— Състоянието му е четири пъти по-голямо от твоето — напомни Тиа, — затова не можеш да си му равен в облозите. Освен това той залага на Александър, както се очаква и от тебе. Пък и предвижданията показват, че Сигма ще продължи да печели.

— О, нима? — подсмихна се дебелакът.

— Добре, миличък, няма ли най-после да ми кажеш каква хитрина си приготвил?

— Твоят обобщен анализ май беше доста по-добър, отколкото ти си представяше. Поне потвърди онова, което очаквах да стане.

— По-точно?

— Обзалагаме се на сблъсъка между две общества, но в същото време залагаме и на противоборството между две личности. Само че съществува основен фактор за победата на едната или другата страна, който всички досега пренебрегнаха. — Корбин се настани по-удобно, махна с ръка на Тиа да му напълни чашата с бренди и продължи: — Виж сега, ако надделее Александър, то ще е само защото силата на волята му въвежда дисциплина в една досега объркана сбирщина. Обаче на Кубар за победата му е нужно само да натъкми за своите цели един вече съществуващ сложен обществен ред. Преди първата битка имах опасения за крайния резултат, защото на гаварнеца му предстоеше да се сблъска с благородниците, които нямаше да му се дадат лесно. Е, да, възхищаваха му се, но само докато беше герой от предание, а изобщо не горяха от желание тази оживяла легенда да се опълчи срещу привилегиите им. И за мен беше много удобно тази социална йерархия да се срути заради поражението. Сега пред Кубар няма никакви пречки да превърне гафовете в единствената армия, която ще може да срази Александър — войска, обучена и организирана да се бори именно с фалангите. Щом подготви войниците си, дори няма да има значение ще остане ли жив или ще загине.

— Но ако той умре — възрази Тиа, — пълководческият гений на Александър пак ще му донесе победата.

— О, разбира се, стига Кубар да умре преди него…

Младата жена го изгледа с подозрение.

— Корбин, какво се опитваш да ми подскажеш?

— Стига, Тиа! Нима е необходимо всичко да ти поднасям сдъвкано?

— Да, май надушвам каква роличка си подготвил и за мен във всичко това. Но преди да се оставя да ме въвлечеш в замислите си, искам да чуя всичко от тебе — ясно и докрай.

Дебелакът се приведе към лицето й и изведнъж в гласа му зазвуча недвусмислена заплаха.

— Освен мен само още двама ще знаят какво става. Затова нека първо ти разкажа за участта ти, ако решиш да се измъкнеш.

— Ще ме сполети преждевременна смърт, също като онзи доставчик на пластоцимент.

— О, неговата дребна злополука поне завърши бързо и почти без мъки. Случват се къде по-лоши неща.

Тиа се пресегна, хвана ръката му и я отпусна леко върху гърдите си.

— Корбин, ти пръв ме докосна така. Когато те срещнах, беше единственото, което можех да ти дам. Но онази евтина повлекана Регина и това не може да каже за себе си. Обаче ми се струва, че ти допада повече от мен.

— Вярно, има по-големи цици от твоите, но не и твоя ум. Точно затова сега говоря с тебе, а не с нея.

Тиа си каза, че дъртият сластолюбец пред нея подобно на повечето мъже смяташе допълнителните три килограма щръкнали жлези за нещо несравнимо по-важно от мозъка на жената. По дяволите, знаеше си, че накрая ще я отреже от сочното парче в полза на онази напращяла крава с писклив гласец и празна тиква на раменете. Но може би точно тази мръсна далавера беше изходът — търсеше го, откакто позволи да бъде уловена в мрежите на Корбин. Съзнаваше, че през Габлона минава пътят към издигането в рода. Още по-точно — единственият път, защото дебелакът имаше навика да смазва всеки свой роднина с дори наченки на мания за величие… особено ако нахалната особа беше от женски пол.

— Ясно ми е как ще постъпиш с мен, ако те проваля — изрече момичето с най-съблазнителната си усмивка. — Хайде, миличък, кажи ми какво искаш.

— Остави сладникавите глупости. Говорим си за бизнес и ти си подходящия кандидат. Племенница си на Алдин, ако ще и само чрез брака му. При това си симпатична на стария мухльо. И си от рода, така че имаш интерес в цялата работа. Да не пропусна — отгоре на всичко спиш с мен. — В усмивката на Корбин се прокрадна зловеща студенина. — Имам намерение да ликвидирам Александър и да съсипя играта.

Лицето на Тиа дори не трепна, тя също отвърна с усмивка на погледа му.

„Браво“, мислено одобри Корбин. „Никакво възмущение, никакво слабашко скимтене. Иначе следващата чаша май щеше да е последната в живота ти.“

— И откога кроиш тези планове? — сдържано попита жената.

— Повече от две години — откакто моите учени започнаха да получават обнадеждаващи резултати в изследванията за скоковете във времето. Надуших, че от идеята за тази игра ще излезе нещо полезно. Случайно ми попадна никому неизвестна книга, написана от някакъв смахнат в един от университетите, които издържам, за да се харесам на широката публика. Беше обзор за Колбард и някои от културите на онзи пръстен. Старият глупак бе успял да отсее по-интересните неща и дори бе описал факторите за победата или поражението на хората при един възможен сблъсък с гафовете. Александър и Кубар чудесно пасваха на неговия модел, защото той натъртваше, че и двете общества се нуждаят от силен водач, за да ги преобрази. Все същата теорийка за ролята на великите хора в историята. Но постигнат ли веднъж промяната, гаварнците би трябвало да победят, защото тяхната организация пак ще си остане по-съвършена. Всъщност онзи историк дори споменаваше самия Александър. Сравняваше неговата империя, крепяща се на една-единствена личност, с държавата на римляните, които повече са разчитали на единството на множеството. Признавам, че книгата наистина насочи вниманието ми към Александър, направо ме вдъхнови. За мен македонецът и Кубар са само украсената витрина, с която да примамя хапльовците в най-големия номер в историята. Авторът на това съчиненийце ми се стори доста отнесен интелектуалец, но бих могъл да го използвам, ако дъртият пияница не бе се запилял нанякъде след публикуването на книгата.

— Значи въпреки сегашните неуспехи на гафовете — бързо попита Тиа, — ти имаш намерението да премахнеш Александър?

— О, тяхното поражение само ми оправи играта, пък и се предвиждаше поначало в сценария. Както вече ти казах, смятам да ликвидирам Александър едва след като заложа тайно голяма част от състоянието си за победата на гафовете. Досега се въздържах, защото залозите бяха почти равни, както и очаквах. Предвидих, че Александър няма да срещне почти никакви пречки при създаването на своята армия, докато на гафовете ще им трябва време да се размърдат. Значи македонецът трябваше непременно да спечели първите стълкновения. Точно тези победи очаквах да раздвижат залозите до пет-шест към едно в негова полза. Ето че стана точно така и ще започна да залагам по различни канали в полза на гаварнците. Щом истерията по Александър достигне връхната си точка, ще предизвикам смъртта му. И армията на хората ще се срине, защото както беше посочено и в книгата, цялата организация се крепи на волята на пълководеца.

— Също както е било след смъртта му в древността — съгласи се жената. — В империята веднага се разгорели вътрешни войни. Мечтата му за обединение се провалила.

— Аха, значи и ти си се поровила в историята. — Тя се усмихна за миг и сви рамене. — И когато той умре, хората ще бъдат разгромени и аз ще си прибера печалбите.

— От кого ще ги отмъкнеш и как ще успееш да пробуташ толкова пари, без никой да те усети? Та нали ако дори плъзне мълва, че си заложил срещу Александър, всичко ще се срути на главата ти? Коховете до един ще започнат да душат като хрътки, за да разберат какво си намислил. И когато Александър го сполети бедата, веднага ще посочат тебе с пръст, дори ако не могат нищо да докажат.

— Аха… Тиа, ето че стигнахме до същината. Това е причината да включа и тебе в плана. През последните две години създавах тихомълком множество фиктивни корпорации, също и холдингови компании, които на свой ред притежават какви ли не други фирми. По дяволите, та дори онзи покоен търговец на пластоцимент все още държи контролния пакет акции на поне стотина планети чрез десетина дружества, регистрирани на името на един мой вече мъртъв телохранител. Всичко е доста хитро скроено, миличка. Но аз не мога да участвам пряко в представлението. Рискът е твърде голям. Другите кохове следят всяка моя стъпка. А до вчера почти десет и половина процента от всички активи в Облака вече бяха заложени в тази игра. При такива невероятни суми можеш да си абсолютно сигурна, че значителна част от тях се харчат в опити да се разгадае кой какво прави, да се измъкне скрита информация. Значи се налага аз да остана извън всяко подозрение. Искам ти да се занимаваш с операциите по прехвърлянето на парите. Ще бъдеш посредничка, така да се каже. Ще заложиш всички активи на корпорациите, когато аз ти дам знак. И никакви лични срещи — всичко ще става чрез връзките ти с директорите на една фирма. Разработили сме кодови системи. Затова останалите ще си помислят, че консорциум от по-дребни кохове е научил за играта и хвърля цялото си имущество в залозите. А ти ще насочиш всичко, което ти поверя, срещу заложената собственост на Сигма Азерматай.

— Само че когато прибереш печалбите, ще се разчуе, че родът Габлона вече притежава богатството на Сигма — напомни Тиа.

— Е, и това ще стане след време, но дотогава ще изчезнат всички нишки, свързващи ме със смъртта на Александър. Дори се стремя Сигма да научи… да речем, след две-три години, че аз — Корбин Габлона, съм го довършил.

— Разбира се, скъпи — веднага измърка жената, — ще направя каквото искаш. Но ще трябва да вложа много усилия, пък и все пак ще рискувам мъничко.

— А, да, стигнахме и до твоя дял — невъзмутимо отвърна Корбин. — Какво ще кажеш за един процент от общата печалба? Това е достатъчно да те нареди сред по-дребните кохове.

„Един процент! Ама че стиснато копеле.“ Стигаше дори това предложение, за да стане ясно какво е отношението му към нея. Значи Регина или пък онази двойчица Мпноа и Битила, които заедно се грижеха за удоволствията на Корбин, все пак щяха да налапат по-големите мръвки. Тиа едва сдържа гнева си. Съзнаваше и че той я е направил своя любовница не от разпалена страст или искрена обич. Често се бе чудила защо дебелакът я пожела. Самата тя нямаше особено високо мнение за външността си. Другите жени около Корбин бяха неизменно пищни, докато тя се мислеше за кльощаво и ръбато създание с вирнат чип нос и такава гадна коса, че пуснеше ли я под раменете, заприличваше на старо птиче гнездо. Това било значи… избрал я е заради ума й, заради наученото от Алдин и заради вродената й дарба да се справи успешно с такова мошеничество на едро.

Вярно, че Корбин беше стиснато копеле, но пък и тя си го знаеше от самото начало.

— Значи се разбрахме — каза му без да се запъне.

— Бях уверен, че веднага ще видиш и личната си изгода в предложението ми — усмихна се той.

— Само че имам един въпрос — как смяташ да убиеш Александър? Територията на играта долу направо е натъпкана с наблюдаващи устройства. Ксарнът просто се престара в желанието си всичко да е по правилата и сега никой не може да припари до играчите. Дори пътуването ни до Земята, всяка разменена думичка между нас и Александър бяха под постоянно наблюдение, за да е сигурно, че не сме му пробутали някоя бавна отрова. Е, как ще го направиш?

— Вече ти казах — отговори дебелакът, — че само двама ще знаят плана. Но и те няма да научат нищо повече от необходимото. Повече никога не ме питай за Александър.

Жената си замълча, защото усети едва прикритата заплаха.

Корбин пак се усмихна и извади от близкото барче бутилка шампанско. Вътре остана другата, предварително приготвена бутилка, от която щеше да налее на Тиа, ако не му бе дала съгласието си.

Двамата си разменяха усмивки над пълните чаши. Да, тя вече знаеше и явно се хвана на въдицата. Още преди години бе доловил какви възможности са скрити в тази жена, а тогава беше още момиченце, едва отърсило се от пубертета.

Тя несъмнено щеше да се справи със задачата си и Корбин почти съжали за онова, което се налагаше да направи, щом приключи с този удар. Но си напомни, че дадеш ли малко власт на жените, те веднага пощуряват. Затова предпочиташе тъпичките, които поне си знаеха мястото. Жалко, че по-късно все пак ще трябва да използва и втората бутилка. Същата участ бе подготвил и на другия си помощник в тази измама. Пак се усмихна на Тиа и се зачуди какво ли си мислеше в момента.

А тя го гледаше със също толкова изпълнени с любов очи.