Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Галактически военни игри (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Alexandrian Ring, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
artdido (2014)

Издание:

Уилям Форсчън. Пръстенът на Александър Велики

Американска. Първо издание

Редактор Персида Бонева

ИК „Лира Принт“, София, 1997

История

  1. — Добавяне

14

— Стигна до осем цяло и осем към едно — каза Корбин и учудено поклати глава. — И в най-безумните си мечти не съм допускал залозите да хвръкнат до небесата. Вложи ли в играта и остатъка от моите средства, които ти поверих?

— Веднага след превземането на рудовоза и изчезването на Кубар, когато везните съвсем се наклониха в полза на хората, заложих последните двадесет процента и то точно срещу парите на Сигма. Трябва да ти кажа, че почти шестдесет на сто от цялото му състояние са хвърлени в това „начинание“.

— Приказно — ликуваше Габлона, — направо приказно!

— Само че мониторите престанаха да засичат Кубар където и да било през последните осемнадесет часа — напомни Тиа. — Корбин, ако той е мъртъв, Александър може и да смачка гафовете.

— А, няма за какво да се притесняваш, миличка. Първо, сигналите за Кубар отслабваха постепенно няколко минути, преди да изчезнат напълно. Второ, извлеченият на площада труп, макар и облечен в неговите дрехи, изобщо не съвпада със заложените в компютрите данни. Още не виждам защо да се тревожа. Пък и скоро ще се погрижим за македонеца. Човекът, който ще свърши работата, вече е на най-подходящото място.

— Но, Корбин, как ще стане?

— Нека само спомена, че забележа ли началото на опасен обрат или пряка заплаха от негова страна, веднага ще му видя сметката. Появи ли се възможност да спечеля още повече, ще му отпусна малко време.

Тиа се бе привела напрегнато над масата.

— Как?

— Не се налага и ти да знаеш — сдържано отвърна Габлона.

— А къде ли е Кубар, по дяволите? — изведнъж промърмори жената, щом усети, че е по-благоразумно да смени темата.

— Спомни си, Колбард е истински лабиринт, общата дължина на тунелите е милиони километри. И в края на краищата, възможно е гафовете да са научили за тях. Защо пък не?

— Само че нещо ме безпокои — настоя Тиа.

— Сега какво има?

— Доколкото знам, ксарнът не се е погрижил за наблюдението и на външната страна на пръстена.

Дебелакът се замисли. Да, бива си го това момиче, вижда всички открехнати вратички.

— Някой от коховете отсъства ли в момента?

— Букха и Йешна са на родните си светове. Мисля, че Сигад от Монта пътува насам. Знам къде са и всички останали.

— Добре, но провери, без да вдигаш шум. Ако някой отпътува, погрижи се на личния му кораб да бъде поставено следящо устройство. С какво се занимават Алдин и Зердж?

— Разполагат нов комплект безпилотни монитори.

— Ясно. Засега това е всичко.

Корбин махна нехайно с ръка, Тиа схвана намека и побърза да тръгне към изхода.

Габлона си каза, че се стараеше добре, защото се надяваше така да защити и своя интерес. Но твърде много разпитваше за Александър. За него най-голямата главоблъсканица беше как да настани своя агент близо до пълководеца на хората. Самото търсене на най-печелившия вариант му се стори интересно. Бе решил проблема още преди две години, след поредица от внимателни проучвания на Колбард, далеч преди да започне подготовката за тази игра. Пряката връзка чрез спуснат от Олимп прикрит кабел също беше сполучливо хрумване. Нямаше да излъчва никакво съобщение, значи беше невъзможно и ксарнът да разкрие замисъла. Сега оставаше само да чака. Той се обърна и отвори вратата към личните си покои. Време беше за малко по-гъделичкащи нервите развлечения.

Преди металната плоча да се плъзне на мястото си зад гърба й, Тиа чу отекналия в хола женски кикот. „Майната й на тази Регина“, подсмихна се тя спокойно и продължи по коридора.

 

 

Тягостните мусони от последните два месеца най-после свършваха и от изток повя свеж ветрец. Слънцето както винаги си висеше насред небето във вечно пладне и за миг Александър се поддаде на острия копнеж по залезите, от които снежните върхове на Хиндукуш сякаш пламваха.

През целия ден слушаше донесенията на разузнавачите, пратени на юг. Разпознаваше признаците, че гафовете скоро ще тръгнат на поход.

А какво ли бе се случило с Кубар? Това го тревожеше. Пак си припомни преследването на Дарий. Години наред го гонеше из персийската империя, през хиляди левги и полетата на две величествени сражения, за да го открие накрая убит от двама изменници. А си бе мечтал, че в разгара на битката ще излезе напред с искряща под утринното слънце броня и ще срещне Дарий в единоборство, което ще реши съдбата на целия свят.

Бяха му показали тялото на онзи, когото наричаха тауг. Макар и да му тежеше тази необходимост, прати да доведат Лиала, за да види трупа, положен с почести в собствената му палатка. Тя само погледна и обърна гръб, без да каже и дума. Оттогава отказваше да разговаря с човешкия предводител и нито потвърждаваше, нито отричаше, че това са били останките на Кубар.

— Още ли умуваш над броя на загиналите? — попита застаналия зад него Ярослав.

— Да. Стотина убити от нас и още петдесетина отдавна мъртви, пръснати из крепостта. Някак не се връзва.

— Че да не са му пораснали криле? — подхвърли Парменион.

— Не бих се учудил и на това — тихо отвърна пълководецът. — И къде са инструментите от ковачниците? Нищо не намерихме, изчезнали са дори духалата за струйниците, от които ни поливаха с разтопено желязо. Значи има и друг път за излизане оттук.

— Да, ама наши хора са разположени на няколко левги околовръст.

— Има и други пътища — спокойно натърти Ярослав и Александър изведнъж си спомни къде се запозна с него.

— Вземи петстотин мъже — заповяда му веднага. — Започнете от единия край на този рудовоз и ако трябва, разбийте го на парчета чак до другия. Щом има друг изход, смятам да го открия.

Знаеше, че Кубар е същия като него. Ако загуби всичко, ако армията му е разгромена, а той обкръжен, няма да намери смъртта си свит в тъмно ъгълче. Не, ще сложи най-украсената си броня и ще излезе в първата редица, за да видят всички как трябва да загине един цар.

А как, наистина? Мислите му се върнаха към болничната постеля във Вавилон, откъдето бе отвлечен. Как бе написано в свещената на книга на юдеите, които го наричаха свой освободител? „Край водите вавилонски…“ По-нататък не си спомняше. Едва не се обърна към Ярослав да го попита дали е чел тази книга. Отказа се в последния миг. И без това този човек вече го озадачаваше прекомерно. Ако философът познаваше и свещена книга на един навярно забравен народ, само щеше да подхрани подозренията му. Отърси се от тези мисли.

Край водите вавилонски… Сети се за странния невидим бог, когото евреите почитаха. Нима божествата или единственият бог наистина са толкова откъснати от хората? Безлики съдии, които отдават безстрастно всекиму заслуженото? Но дори богът на юдеите бе показвал гнева си, бе засипвал с огън и жупел онези, които се осмелили да престъпят волята му.

Дали хората са само играчки в ръцете на висшите сили? Защо го доведоха тук? И що за полубог беше Алдин, е неговото шкембе като на Парменион, и който говореше със страх за още по-висши богове, наричани от него Надзорници?

— Чувал ли си някога за бог на име Алдин? — изведнъж попита през рамо македонецът.

Парменион мигом забрави това, с което се занимаваше, и също впи поглед във възрастния философ. А Ярослав застина като статуя. „Твърде престорено безразличие“, каза си Александър.

— Що за бог е този, повелителю?

Пълководецът се подсмихна многозначително и му обърна гръб. Дали участваше в някакво недостъпно за ума му забавление на боговете? Често си задаваше същия въпрос нощем в палатката сред безкрайните простори на Персия. Следяха ли всяка негова крачка божествата от Олимп, интересуваше ли ги изобщо? В най-потайното кътче на душата си жадуваше един ден да им стане равен, да покори целия свят и тогава дори висшите същества да гледат един смъртен с възхищение и завист. Защото на бога се покланят само отдалеч и гласът му никога не се чува, а той — Александър, ще е преобразил света според мечтите си. Да преобразиш света…

Погледна към равнината, простираща се на юг. Привидно съвсем наблизо се издигаше една от грамадните кули, зад нея още една. През трепкащия въздух над морето се различаваха смътно други кули. Цели планини, сътворени от богове. Цял свят, изграден според техните прищевки, а той е само актьор на сцената. Гледаха ли го и сега? И почти инстинктивно македонецът се озърна към върха, който нарече Олимп. „Ако наблюдавате, подгответе се за изненади. Какво и да става, аз пак съм си Александър.“

— Армията да е готова за поход, щом отмине затъмнението — каза пълководецът на помощниците си. — Ще трябва да влезем в битка с каквито оръжия имаме.

— Защо да не останем тук, а нека те да нападат? — престраши се Парменион.

— Не бива да превземат левия ни фланг и да ни отрежат пътя към Наковалнята. Ще ни притиснат към залива и макар вече да имаме кораби, не бих рискувал да се снабдяваме само по вода. Искам да срещнем враговете колкото се може по-близо до тяхната столица и щом ги разбием, да не им остане време за прегрупиране, преди да сме нахлули през портите им. Хайде, събирайте хората. Ще потеглим след час.

Не искаше да сподели истинските причини за бързането. В първото сражение си позволи (дори се стремеше към това) да попадне в позиция, от която нямаше спасение. Знаеше предварително какво ще направи противникът и вярваше в успеха, защото неговите войници нямаше къде да избягат.

Този път го измъчваха опасения и нямаше никакво желание да се натика сам в крепостта. Разбитият небесен кораб накрая падна в ръцете му подозрително лесно. Сякаш врагът четеше мислите му, защото пълководецът бе решил да се изтегли през Наковалнята, ако не е превзел твърдината, докато подкрепленията пристигнат от гафската столица. Иначе щеше да се бие с армия, чиито сили не познаваше предварително, без да е сразил укрепилия се в тила му враг.

„Той не само разгадаваше замислите ми, но и добре изучи бойните ми похвати.“ Отчаянието може да подтикне към отчаяни постъпки… но понякога поражда съвсем ново мислене. Александър знаеше, че ако Кубар е жив, враговете му в никакъв случай няма да бъдат водени от отчаянието в тази битка.

 

 

Хина се поклони ниско на урната, в която бе събрана пепелта на тримата му братя и докосна талисмана, окачен на врата му. В твърдата кожа имаше миниатюрно копие на урната и щипка от същата пепел. Дори по времето на Кубар е било древна традиция последният оцелял брат да носи със себе си частица от останките на загиналите. Вечно напомняне за нерушимата връзка на четирите души, появили се заедно на бял свят, които накрая ще застанат заедно пред съда на Светлината. Защото за деянията на четиримата братя се отсъжда като за постъпките на едно същество. Да, понякога едва на последния оцелял се падаше да продължи рода… и той носеше най-тежкото бреме в живота. Защото неговият избор натежаваше най-много на везните при последния съд.

Сега тримата му братя бяха в Бинда — Преддверието на очакването и покоя. Пепелта му напомняше всеки миг. Защото те можеха да видят всичко направено от него, да научат всяка негова мисъл… и ако се провалеше в предопределението си, щяха да знаят още преди да се присъедини към тях, че е обрекъл всички.

— Време е…

Усети лекото докосване по рамото.

Кавета стоеше на входа на родовия параклис. И тя беше част от наследството, което Келин му остави. Ако най-старшият брат се бе оженил преди смъртта си, последният оцелял трябваше да вземе и жена му. Но поне това не беше бреме за Хина.

Обичаше Кавета безнадеждно още преди брат му да я поиска за своя съпруга. В душата си знаеше, че и тя го предпочита въпреки задължението, поето от нейния клан към Келин.

Сега тя го доближи и леко плъзна ръце по раменете му, а той докосна нежно корема й. Предния ден Кавета му каза, че е бременна и децата ще бъдат от него. По-силно доказателство за любовта й едва ли можеше да очаква, защото тя не роди деца на по-старшия му брат. Мнозина вярваха, че гаварнските жени могат лесно да контролират цикъла си за зачеване. Ако беше така, значи тя си бе позволила да забременее още в първата нощ, която прекараха заедно, след траура по Келин, продължил двадесет затъмнения.

Скоро щяха да започнат още пет живота — четиримата синове и единствената дъщеря, които имаха всички родители от гаварнската раса. Трима щяха да бъдат наречени на братята на Хина, а четвъртия — на неговия баща, както беше от незапомнени времена. А дъщерята щеше да наследи името на майката на Кавета, в знак на уважение и към нейния род.

Толкова му приличаше на Лиала… Онзи проклета глупачка, да се промъкне на кораб, само и само да отиде при Кубар! Поне Искандер отново показа, че има собствено достойнство, защото си направи труда да съобщи, че Лиала е жива и невредима, макар и негова пленничка: Хина отново поклати глава недоумяващо — защо толкова бе жадувала да бъде до Кубар, та таугът дори не я забелязваше през краткия си престой в двореца? Е, поне засега беше в безопасност… Мислите му отново се върнаха към мъртвите братя.

Дали вече ще се е пренесъл при тях, когато наближи времето Кавета да ражда — през новия дъждовен сезон?

— Обичам те повече от живота си — прошепна той… — Ако падна в боя, кажи на синовете и дъщеря ни, че обичам и тях, както пазя в сърцето си паметта за своите братя.

Тя се усмихна ласкаво и хвана ръката му. Двамата излязоха заедно от параклиса и пристъпиха в ярко осветения вътрешен двор на замъка.

Беше празен и само в средата чакаше оседлан кон. Далеч от очите на другите. Хина прегърна още веднъж Кавета и се метна на седлото.

 

 

Пред стените на града войските бяха строени в тридесет и пет колони по хиляда, а всяка колона беше разделена на десет стотни. Щом видяха своя предводител, нададоха див приветствен вопъл — страховит и пропит с гордост. Тези бойци, които доскоро нямаха нито земя, нито права, вече долавяха промяната в живота си, дала им сила.

Хина препусна напред, следван от свитата вестоносци и офицери. Дружината ветерани от първата битка при рудовоза бе строена от двете страни на пътя. Всеки държеше късо копие в дясната си ръка. Дървеният прът беше дълъг колкото човешки ръст и дебел колкото юмрука на гаварнски воин. Широкото стоманено острие имаше и извита назъбена кука. Бойците носеха още по две от тези грозни и ужасяващи оръжия в кожена препаска на гърба. Разбира се, на коланите им висяха и дългите ятагани.

По едно време едва не предизвика открит бунт заради тези мечове. Не можеха да изковат достатъчно от тях през броените затъмнения, които им оставаха, и Хина бе принуден да ги изземе от благородническите кланове. Само че мечовете имаха история и родословие също като всеки гаварнец и благородниците едва не се надигнаха за обща съпротива, когато служителите на тауга се появиха в именията им да вземат оръжията, от които армията отчаяно се нуждаеше.

И пак стигнаха само за половината войници. Останалите носеха само трите си копия заедно с още едно доста по-дълго — имитация на въоръжението на човешките фаланги.

А положението на Хина беше тежко и без това. Досега плановете пристигаха всяка нощ с обучени соколи, всичко беше замислено и обяснено стъпка по стъпка от Кубар. Но вече три затъмнения не получаваха никаква вест от крепостта. Младият предводител трябваше да се справя сам.

Продължи, без да се огледа. Виковете стихнаха, тридесет и петте хиляди от неговата армия се престроиха за поход и се пръснаха в широка дъга от двете страни на пътя. Гаварнските войски потеглиха на север към решителния сблъсък.

 

 

— Значи мислиш, че всичко ще се реши през следващите три дни?

Алдин вдигна поглед от екрана с данните и кимна на Зердж, който направо се свлече в мекото кресло до него.

Гаварнският вазба носеше отворена бутилка бренди и две чаши. Алдин кимна и като отговор на въпроса, и в знак на съгласие с мълчаливото предложение на своя приятел. Зердж му наля половин чаша и Алдин отпи голяма глътка, без да губи време с безсмислените ритуали, към които коховете имаха такава слабост.

— Много ще ми олекне, когато цялата тази гадост свърши най-после — уморено изрече гаварнецът. — Не съм се наспал както трябва нито една нощ през последния проклет месец. При мен залозите прииждат по-бързо, отколкото компютрите успяват да ги обработят! Алдин, да ослепея, ако общата сума не надхвърли един трилион катара! Веднага след превземането на рудовоза някой хвърли в играта наведнъж над двадесет милиарда. В единствен залог срещу Сигма.

— Трябва да е бил нещо като рекорд — разсеяно промърмори Алдин.

— Вярно. Вече проверих.

— И кой се е престрашил?

— Парите бяха прехвърлени от кодирани сметки в елдарнска банка, без споменаване на имена. Някой се старае другите да не научат колко залага. Никак не ми харесва. Нали в играта трябваше да участват само кохове?!

— Ами да… но всичко това е ксарнска помия. Половината глупаци от Облака сигурно вече са научили какво става. По дяволите, аз съм принуден да си променям кода за връзка два пъти на ден, да се пазя от идиотските обаждания — искат тайна информация, предлагат подкупи, търсят ме дори почти забравени роднини, за да им оправя живота с тази игра. Та значи двадесет милиарда… Между другото — сети се Алдин, — Сигма опита ли се да научи кой залага срещу него?

— Нищо не направи. Отидох лично при него, за да потвърди съгласието си, а той само се усмихна. Обикновено е по-предпазлив.

— А защо реши да кажеш и на мен?

— Няма никаква особена причина — отвърна Зердж, зяпнал унесено течността в чашата си. — Да имаш в повече от гнусните си пури?

— Нужно ли е да питаш?

Алдин порови в джобовете на куртката си и извади две по-омачкани кафяви цилиндърчета. Едната пура вече беше изпушена до половината. Пъхна и двете в устата си, взе запалка от бюрото и след малко започна да бълва виещи се димни струи. Предложи по-дългата пура на приятеля си. Проследи с любопитство как някогашният му наставник в занаята се облегна в креслото, вдъхна дима и едва не заби лице в коленете си от пристъп на кашлица.

— Би трябвало да внимаваш повече на твоите години — подхвърли невежливо.

— Съмнявам се да умра точно от това. Напоследък повече се тревожа да не ми сложат нещичко в храната. Право да си кажа, нашата професия вече не е каквото беше. Когато ти още се учеше при мен, беше си развлечение за джентълмени. Тогава издигнатите съсловия си пазеха достойнството. Знаеха колко е важно възпитанието и чувството за чест. Но тези игри вече приличат на наркотик и всяка трябва с нещо да превъзхожда предишната. Стават все по-сложни, с все повече варианти и промени, с всевъзможни залагания — само и само коховете да задоволят комарджийската си страст. И вече не виждам джентълмени сред тази сбирщина, може би с изключение на Букха… и разбира се, стария Сигма. Бих си позволил да кажа, че е последният представител на измиращ вид. Алдине, защо работим за тези разбойници?

— Нали за това ни плащат.

— За мен е последната игра — промълви Зердж и отново дръпна от пурата, но този път не се задави.

— Значи се оттегляш от занаята? — също тихо попита Алдин.

— Наричай го както искаш. Тази лудост сякаш ми отне нещо. Преди само наблюдавахме стълкновенията на примитивни светове. Промъквахме се да оставим апаратурата за наблюдение, изчислявахме вероятностите и приемахме залозите. И без това нямаше начин да предотвратим войните, защото Надзорниците не ни позволяват да се намесваме на тези светове. А сега затънахме до гуша в цялата история — спасихме тези двама гении от сигурна смърт на собствените им планети и ги хвърлихме в свят, на който му трябваше само последния тласък, за да започне касапницата.

— Не те измъчваха подобни угризения, когато започвахме.

— Нямаше от какво. И моите сънародници, и твоите си проливат кръвта на Колбард, откакто са се заселили там преди три хилядолетия. Също като тебе си въобразявах, че Кубар и Александър поне ще решат противоречията им веднъж завинаги. Пък и идеята ми се струваше твърде интересна — да сблъскаме пряко тези двама герои от легендите. Надявах се, който и да победи, поне да измъкне своя народ от варварството.

— Ех, Зердж, като те слушам, май си прихванал от философията на Надзорниците.

Гаварнецът не показа никаква обида от лекото заяждане на Алдин, който след малко реши да попита:

— За какво всъщност искаш да говорим? Доколкото те познавам, не прекаляваш с умуванията по морални проблеми. Винаги съм си мислил, че това е моя слабост.

Зердж погледа огънчето на пурата си, остави я в пепелника и допи на един дъх остатъка от чашата си.

— Някой става кох само защото неговият род се е старал да отгледа поколения с все по-развита хитрост и проницателност. Но навремето поне са набивали в главите на потомците си и простичка представа за доброто и злото. Минало, което няма да се върне.

— Сигурен съм, че не ти е най-голямата грижа.

— Но и аз нарушавам принципите си дори като говоря за това.

— Продължавай — кротко го подкани Алдин, — проверих преди по-малко от час дали не ме подслушват. Ако ти носеше апаратче, системата за противодействие веднага щеше да ме предупреди. Поне в тази стая е чисто.

— Да, но пак знам, че съм в яхтата на Корбин и ми е едно…

— Хайде, по дяволите! Изплюй камъчето най-после!

— Добре де… Защо му е на който и да било да залага наведнъж двадесет милиарда? При това на почти сигурна загуба, защото Кубар още не се е появил и мнозина вече го смятат за мъртъв.

— Я не ме баламосвай. Знаеш за Кубар повече, отколкото казваш. Постъпките ти ми стигат, за да се уверя, че изобщо не е умрял. Хич не ме интересува дали според професионалния ни кодекс трябва да обсъждаме това!

Зердж не пожела да отговори на неизречените въпроси в думите му.

— Виж какво, Алдине, според мен тези двадесет милиарда са на Корбин. Няма кой друг да е.

— И защо ми го казваш?

— Точно защото цял живот се занимавам с игри, мога лесно да надуша кога някой залага на сигурна печалба и кога в играта се крие друга игра.

— Пак те питам — защо ми го казваш?

— Да му се не види, човече, защото нещо се мъти, ако той наистина е заложил тайно такава огромна сума! Да не споменавам, че те лишава от твоя дял, ако спечели с този залог. Като негов съветник в играта имаш право на процент от която и да е печалба. Алдине, с твоите знания вече си му спечелил милиарди, а какво получаваш — нищо и половина! Букха поне е малко по-честен. Вярно, и неговите счетоводители са доста изобретателни, но все и за моя джоб остава по нещо.

— Да де, стига да не си прахосваше парите за противни женички на планетите за почивка и за още по-противен дребен хазарт.

— Поне ги имам тези пари.

— Поне ги имаше

— Слушай, ако Корбин готви някакъв удар, би трябвало да се поровиш и да научиш. А какво те заварвам да правиш? Пускаш си стари програми от минали игри и си губиш времето с никому ненужни холозаписи на Александър и Кубар. Зарежи ги най-после и помисли малко за собственото си оцеляване!

— Точно това правя — безстрастно отвърна Алдин.

Усмихна се на Зердж, включи сензора за подслушващи устройства и провери отново стаята, преди да напълни чашите.