Уилям Форсчън
Пръстенът на Александър Велики (6)

6

— Господа — обяви Алдин, — изплащането на залозите в полза на Александър за първия сблъсък е пет цяло и пет десети към две.

Той се дръпна от екрана и застана до заелия цялата стена панорамен прозорец, даващ изглед към Колбард. Беше шеметно усещане да вижда право под себе си — на цели сто километра — повърхността на пръстена. Плодородните земи, които гафовете владееха, бяха наляво. Добре поддържана шарения от зелени поля и горички, сред която се виеха шест по-големи реки по пътя си към огромното вътрешно море. Открита равнина, над която въздухът трептеше, стигаше почти до морето и образуваше естествена граница между западните земи на гаварнците и хълмовете, обитавани от човеците. За цял милион години ветровата ерозия бе остъргала напълно почвата там, за да открие основната структура на пръстена — грамадна пустиня от гол лъскав метал.

Надясно бяха стръмните хълмове и клисурите на хората. Почти точно под кораба се намираше мястото, където Алдин остави Александър само преди десетина часа. Пръстите на вазбата пробягаха по клавиатурата и на екрана се появи силно увеличен образ. Предаваше го един от автоматичните наблюдатели, реещи се над територията, приковала вниманието на коховете. Професионалният играч се взря за миг във великия воин, изумен от току-що постигнатата победа. След минута Алдин обърна гръб на екрана и се загледа във високопоставените комарджии, събрани в тази зала.

„Майстор на хазарта“, яхтата на Корбин, бе кацнала върху снабдителния док, построен на върха на една от охлаждащите кули над Колбард. Ако човек пренебрегнеше контролното оборудване и мониторите, залата приличаше на дневна в скъпа ловна хижа или пък на игрална зала в клуб за достойни джентълмени. Тежките мебели бяха тапицирани с кожа, а стените — облицовани с полирани тикови платна, доставени от плантация на един от световете с тропически климат. Макар корабът да бе построен преди по-малко от година, вече миришеше на скъпи пури, изискано бренди и кожа. Естествено, беше обект на всеобща завист за другите кохове и Корбин се наслаждаваше на възможността да натрие носовете на своите съперници.

Обслужващите роботи безшумно разнасяха напитки за гостите.

— Превъзходно, добри ми Алдине — похвали го Габлона, доволен от благоприятното начало на новото им начинание. — Отлично свършена работа! И Александър оправдава всичките ми надежди.

— Дори не съм си помислял, че е толкова способен — намеси се Зола, който застана до Алдин. — Беше глупаво да заложа срещу него. Втори път няма да сгреша.

— Едно е хората да се разберат помежду си — подхвърли Букха, все още вперил поглед в таблото с резултатите, — но уверявам ви, съвсем друго ще бъде при първото организирано стълкновение между гаварнци и човеци. Резултатът е известен предварително и с Александър, и без него.

— Нали и ти гледа предаването — сдържано отвърна Корбин. — Издуха четирима прехвалени гаварнци от седлата им, без да получи и драскотина.

— Чудя се — с мек като коприна глас подхвана Зола, — дали пък вашите бойци просто не ги бива за нищо?

Букха се обърна към него и се ухили така, че да се видят всички зъби в устата му. Зола отстъпи веднага.

— Няма нужда да стигаме до варварски разправии!

— О, изобщо не съм имал такова намерение. Само се прозях, без никакви лоши чувства.

— Господа, първият залог приключи — прекъсна ги Алдин. — Можете да уредите сметките си чрез главната регистрираща система. И съгласно обичая, нашите домакини коховете Корбин Габлона и тауг Букха ще дадат банкет, за да отпразнуваме началото.

— Какво ще ни кажеш за Зердж и тауг Кубар? — попита Сигма.

— Скоро ще го остави долу.

Коховете се разприказваха оживено и се скупчиха около масата, бавно влетяла в залата, за да опитат от най-вкусните деликатеси на Магелановия облак. Дори ксарнът реши да се присъедини към тях, макар за него тези ястия да бяха сурови продукти.

 

 

Тауг Кубар се огледа. Оръженосецът му не изоставаше, понесъл Вота — сребърния жезъл на властта, който владетелят бе измислил за себе си толкова отдавна. Но това беше далечно минало, от което го деляха две хиляди естаси или както вече мереха времето, според Зердж — четири хиляди човешки години. Всички се бяха превърнали в прах. Приятелите му, десетките хиляди от неговите дружини, многобройните участници в драмата на обединението, обхванало цял един свят. Всички до един са мъртви.

И неговите близки… Тримата му братя, настигнати от смъртта преди него. От гибелта на Клиарн бяха минали броени дни… или все пак хилядолетия? Кубар извърна лице, за да не го види спътникът му, и стисна клепачи. И тримата му братя ги нямаше. Мъката сграбчи сърцето му, както често ставаше с гаварнците. Защото подобно на всички от своята раса, той се бе появил на бял свят заедно с братята си и единствената им сестра. Но братята се бяха пренесли в Залата на покоя и копнежа, за да дочакат мига, когато четиримата ще се съберат отново и ще се отправят към Невидимата светлина.

Колко отдавна ме чакате, тъжно си каза старият воин. Дали сте седели безмълвно през тези епохи и сте гледали как разделените се намират, но аз все не идвам при вас? Дали сте се страхували, че никога няма да застана пред Сияйната порта? Или духовете ви са се пренесли с мен през времето? Дали поне такава утеха са получили? Дали Клиарн, в чиито помътени от смъртта очи се бе взирал толкова наскоро, е довел и другите двама, срещнали смъртта съвсем млади?

— Прости ми, братко — прошепна Кубар за хиляден път, откакто се бе понесъл в небесата, за да дойде в този нов свят.

Отвори очи и се загледа в чуждото светило — ослепително бяло, а не сгряващо душата с меката рубинена светлина на неговото слънце. Завъртя глава наляво и надясно, взираше се в синьо-зелените ивици, извиващи се като рога към далечината, изпъстрени тук-там с кафяви петна.

Обърна се на север (поне Зердж бе определил така посоката) към трите великански планини, които сякаш надвисваха над главата му, но се намираха на няколко дни път от него. Зад тях имаше още три, едната се издигаше направо от морето. Градът, накъдето се бе запътил Кубар, бе построен в подножието на върха, вече наречен от пълководеца Валдинка — Планина на духовете: Когато това изпитание завърши, той ще се изкачи на Валдинка, стига да е възможно и ще види къде са кацали великолепните звездни кораби. В родния си свят и той се бе носил по въздуха. Споменът го изпълни с радост. По негово време в небето за пръв път се издигнаха балони с горещ въздух и газове от разлагането на водата. Бе спечелил най-голямата битка при Хеда с тази тактическа изненада. Вероятно по същия начин би успял да се издигне до планинските върхове, щом си свърши работата тук.

Засмя се. Твърде често си бе повтарял „щом си свърша работата“ — и през най-мрачните дни на петата коалиция, и по време на стодневното изгнание. И все жадуваше за началото, когато бяха само той и тримата му великолепни кръвни братя.

Но сега ги нямаше. Както бе загубил нея и децата. Каква цена, за да покориш един свят!

Озърна се към Пага, както винаги загрижен за своя господар. Кубар неведнъж бе молил своя оръженосец най-сетне да заеме в армията пост, отговарящ на дарбите му. Но старият приятел от детството винаги отказваше, с единственото желание да му служи. Колко ли пъти Пага бе спасявал живота му, когато бяха една шепа бунтовници, презирани и гонени отвсякъде? Благородниците излизаха срещу тях почти като на лов, а не на война. Половин живот отмина, откакто Кубар бе събрал първата си стотна от своето село, за да се вдигнат срещу закостенялото разделение на всевластни господари и покорни крепостни. Само Пага бе останал от славната дружина.

Пак тази дума… Когато продължилата двайсет естаси военна кампания завърши, все нея повтаряха. „Славна“ — с тази лъжа утешаваха съкрушените и скръбните. Но някак успяваха да облекчат бремето на страданието, защото обединиха не само един народ, а целия свят в равноправие. Не беше възможно да не заплатят свободата си с кръвта на цяло поколение.

Пак се загледа в ширналия се пред него свят. Сетивата му подсказваха, че тук всичко е наопаки, като че хоризонтите се отразяваха в криво огледало. Значи петстотин поколения наред са тачили името му като светиня… Разказвали са си преданието за последното му изкачване до върха на Валдинка след решителната битка и смъртта на Клиарн. Там изчезнал, за да се присъедини към праотците си.

Позволи си тих кикот. Точно тази почти мистична загадка бе скрепила окончателно обединението — вече са се смятали за задължени да следват пътя, посочен им от полубога Кубар. И ето го тук, цели епохи по-късно, помолен отново да свърши същата работа, и то от далечните си потомци, пръснали се сред звездите, точно както той си мечтаеше едно време.

Засмя се и показа на Пага, че е време да спрат. Отпуснаха се на колене. Не вярваше да чакат дълго, защото Зердж бе го уверил, че наоколо често обикаляли патрули. Стражи на феодален господар… Самата мисъл за това го накара тъжно да поклати глава. Колкото и да славеха името му, пак бяха забравили поуките от миналото. Съхранили са мечтата, докато ги изведе в необятните звездни простори, а после се поддали на все същата отдавнашна поквара — отново имаше владетели и крепостни селяни, отново се деляха на издигнати над останалите воини и покорно безлико множество.

Почитаха го, а не помнеха към какво бе ги повел. Прав е бил пророкът Джедха, когато казал, че проклятието на прозорливите е именно в дарбата им да виждат отвъд границите, недостъпни за другите, защото виденията разбиват сърцата им. Значи се налагаше да започне всичко отначало на този свят, където друг гаварнец го пренесе със своя кораб на чудесата. Замисли се над това и отново го бодна подозрението, че не му е казал всичко важно, но засега не искаше да си блъска главата над въпроси, които можеха да почакат.

Въздъхна, защото съзнаваше какво му предстои. Зердж му обясни, че тук спазват старите обичаи отпреди обединението. Сякаш тези негови потомци толкова се бояха от бъдещето, че искаха да се скрият колкото се може по-назад във времето. В такъв случай ще им се яви като в древните легенди и ще се наложи според отдавна установените правила. Трябваше да се примири с неизбежното.

Копринената роба на тауг Кубар изшумоля, когато той зае първата поза на размисъл в прахта до пътя. Пага, негов знаменосец и оръженосец, коленичи наблизо. Наистина не им се наложи да чакат дълго.

Чу ритмичния шум отдалече. Звучеше също като бързия ход на диспа, но Кубар вече знаеше, че тук не се срещат привичните двуноги ездитни животни. Гаварнците използваха конете на голокожите, само че от старателно отгледана по-едра порода.

Затвори очи, овладя дишането си, взрян във вътрешния източник на силата си, както по времето, когато за пръв път осъзна възвишеното си призвание. Наближаващите конници спряха пред тях.

— Ей, сивокосместия, запречваш пътя на федеите — вестоносците на тауга.

Кубар мълчеше. Значи с почетното звание, което му даде народът, сега се кичеха господарите. Реши да не отвръща на обидата. Направи незабележим знак на Пага да не дава воля на гнева си.

— Ей, старче, на тебе говоря! — Гласът стана още по-раздразнен. — Още те щадя, защото годините ти са повече от моите, но ако не се отместиш, ще забравя и възпитанието си, и дълга на службата, нищо че се киприш в тези старинни одежди!

Кубар нито помръдна, нито отвори очи.

Чу как натрапникът слезе от коня — бронята му скърцаше, а ботушите му стъпваха тежко по чакъла.

— Слушай, щом си търсиш смъртта и искаш да отидеш при братята си, ще ти сторя тази добрина.

Изсъска меч, изваден от ножницата, а Пага яростно си пое дъх през зъби.

— Ще поискам покорство от тебе само веднъж — с равен глас изрече пълководецът, — защото аз съм тауг Кубар, върнал се след безброй поколения да ви обедини отново.

Изправи се срещу застаналия пред него воин и видя, че мечът му е вдигнат в трета позиция, известна като „макна“ — така убиваха някого, чието обществено положение е неизвестно. Бяха съхранили и тази безполезна останка от воинския етикет.

Вестоносецът премести оръжието си в шеста позиция — израз на пренебрежение. Усмихна се неприветливо.

— Ти си полудял и ме лъжеш, значи не заслужаваш уважение. Приготви се да умреш.

Щом изрече думата „лъжеш“, Пага изрева бясно и скочи напред, но вече беше късно.

С едно-единствено неуловимо движение мечът на Кубар изскочи от ножницата и преди лицето пред него дори да се сгърчи от болка, главата се отдели от тялото и падна в прахта. Пълководецът леко изви китката си и изтръска кръвта от острието, после отново зае позата на размисъл пред попиващата в пръстта червена локва.

Пага застана пред слисания спътник на убития.

— Колко път има до онзи, когото назовавате тауг?

— Пет-шест затъмнения, но неговият брат е само на едно затъмнение оттук.

Затъмнение ли? Зердж бе пропуснал да му съобщи тази подробност. Кубар се надяваше този период да не е прекалено продължителен.

— Тогава върви — кресна Пага, — и му кажи, че тауг Кубар се пренесе през времето, за да ви поведе отново! — Вестоносецът го зяпаше изумено. — Тръгвай, иначе ще се изправиш пред моя меч!

— И без това се нагледах на чудни случки при голокожите, какво като разкажа за още нещо странно? — промърмори воинът и им показа превързаната си лява ръка, като че това беше предостатъчно обяснение. — Ще му отнеса посланието ви.

Пришпори коня, заобиколи трупа на доскорошния си спътник и продължи по пътя.

 

 

Пага усети леко докосване на рамото си и се отърси от унеса на медитацията.

— Май вече разбирам какво е „затъмнение“ — замислено промълви Кубар.

Оръженосецът веднага разпозна събуденото любопитство на своя предводител и се приготви да го изслуша внимателно.

— Забележи, че сега е по-тъмно, но никакви облаци не закриват светилото. Преди малко усетих, че въздухът стана малко по-хладен. Така ли е?

— Да, сега е по-хладно — оживено потвърди Пага и се вторачи в странното бяло слънце, увиснало точно над главите им. — Нима умира? — извика той развълнувано, но се постара да потисне страха си.

Кубар се поусмихна.

— Мой войнствен сроднико, астрономията никога не е била сред любимите ти занимания. Но аз си спомням как онези, които будуваха нощем, да се взират в небето, ми казваха, че някои звезди ту греят по-ярко, ту притъмняват. А този свят — Колбард, както го нарича Зердж — не се върти така, че слънцето да се скрие зад хоризонта. Просто идва време, когато то избледнява и настъпва подобие на нощ. — Пълководецът се обърна към пътя, по който бе продължил вестоносецът. — Той каза, че му оставало да язди по-малко от едно затъмнение. Нека предположим, че ще дойдат скоро. Дано само не ме принудят да прахосам за нищо още един живот.

Кубар се загледа във вече вкочанения труп.

— И аз се надявам — призна си Пага. — Май идват онези, които очакваме.

Не пожела да сподели опасенията си, че воините от този свят ще ги сметнат за умопобъркани и ще последват едно след друго предизвикателства за двубои, докато и двамата паднат посечени.

Кубар все още се объркваше от странните хоризонти, но веднага видя накъде сочи оръженосецът му. Колоната от конници явно се бе насочила към тях.

— Вече има двама мъртъвци — безизразно изрече Пага и едва удостои с поглед второто обезглавено тяло.

Кръвта се смесваше с почернялото петно от първия труп. Пълководецът пак прибра меча си и се обърна към предводителя на отряда.

— Аз съм тауг Кубар и е под достойнството ми да обяснявам, но вие ме принуждавате. Не съм луд. А само един луд би излъгал хората, с които се надява заедно да побеждава в битките. Поне тъй беше по мое време. Или гаварнците вече са паднали твърде ниско?

Знаеше предварително отговора на своя въпрос, защото Зердж му бе казал, че и местните жители спазват прастария закон да говорят само истината пред своя клан. Макар да възприемаше думите им през сложните процеси в езиковата присадка, успяваше да проследи някои от тях до познатия за него корен. Стори му се забележително, че типичните изрази за истината и лъжата бяха останали съвсем същите. Е, повечето думи му звучаха чуждо, но машинката се справяше чудесно с превода. Предположи, че промените в езика се дължат и на общуването с други разумни раси.

Петдесетте воини, заобиколили го в кръг, не продумваха. Всички носеха еднакви брони, покрити с лак. Единствените ярки цветни петна в дрехите им бяха червените ленти, с които връзваха плитката на врата си. Кубар се досещаше, че с тях е дошъл най-старшият предводител на отряда, но изпитанието отчасти се състоеше и в необходимостта да го познае. Без да извие глава, започна да кръстосва погледи с всеки от воините. Повечето се извръщаха бързо, някои се опитаха да му наложат волята си, имаше и такива, които изобщо не пожелаха да го погледнат. С периферното си зрение пълководецът забеляза към кого се озъртаха всички от отряда.

Поне на външност не приличаше на водач, явно налагаше властта си с ум и хитрина, а не с груба сила. Значи стигне ли се до ритуална схватка, вместо него ще излезе подбран могъщ боец.

— Обръщам се към прозорливия предводител — започна Кубар, като старателно гледаше над главата му, за да избегне предизвикателството. — Отсъди с мъдростта си нужно ли е да умре още някой, за да потвърдя словата си.

Онзи изсумтя и смуши коня си, за да го доближи.

— Да, вече видях достатъчно и няма да твърдя, че не казваш истината, но…

И Кубар, и Пага, изправил пред себе си сребърния жезъл, оставаха напълно неподвижни.

— Разбирам защо те измъчват въпроси и не те виня за това — на водача са нужни трезва разсъдливост и остър ум.

Почти долови нечутата въздишка на конника. Пълководецът засега бе премахнал с премерените си думи необходимостта да проливат кръв.

— Да хапнем и да поговорим, докато трае затъмнението, а светлината може би ще ни посочи правия път.

 

 

След третата чаша муза напрежението между тях започна да изчезва, защото меката наркотична напитка им поотпусна нервите.

Предводителят седеше на майсторски изтъкан килим, а от вятъра ги пазеше параван от бледозелен плат, изпъстрен със сини цветя.

Не размениха нито дума. Който заговореше пръв, би накърнил достойнството си. Взираха се в земята пред себе си, защото да кръстосат погледи би означавало пряко предизвикателство.

На Кубар му беше любопитно — ритуалът се бе съхранил почти непроменен още от неговата епоха. Не пропусна да отбележи и факта, че двамата с предводителя бяха позволили на козината си да настръхне — не прекалено, в знак на враждебност, но и не толкова малко, че да се тълкува като израз на покорство пред по-високопоставен.

Накрая знаменосецът, застанал отдясно на своя предводител, наруши мълчанието.

— Нима ти, който се наричаш Кубар, нямаш по-младши сродник, за да говори от твое име?

— Сигурно знаете, щом още ме помните, че първият ми сродник загина при Мутача, вторият — при Волън, а третият… — той се запъна. — Е, чували сте и за Клиарн. Следователно въпросът ти към мен е явна клопка, но този път няма да го приема като оскърбление. Присъстващият тук ваш водач по-младшият от братята ли е?

Погледна седящия срещу себе си, който кимна утвърдително.

— Говоря от името на Хина ко Келин — започна знаменосецът, — втори след своя брат Келин, носещ титлата тауг. Техният брат Суоника умря, когато го хвърли конят му, а другият — Ута, бе убит само преди едно затъмнение от незнаен голокож.

Кубар долови срама в гласа му, чу и тихото мърморене на бойците. Разбра, че да умреш от ръката на голокож е безчестие.

Кимна уважително на Хина, който бе втори след своя брат-владетел и следователно беше знаменосец на тауга. След като и двете страни в спора се представиха официално, вече беше немислимо да пролеят кръвта си безогледно, защото размениха историите за гибелта на братята си. Знаеше от Зердж, че и този ритуал се е съхранил. Значи току-що направи първата крачка към целта си.

Хина свали меча от колана си и го остави на земята вляво от себе си. Кубар последва примера му, макар да не беше сигурен за символичното значение на жеста. Досети се, че е знак на доверие.

— Не ще си позволя да те обвиня, че не казваш истината — подхвана предводителят, — но в името на духовете на моите баща и братя те призовавам да разбереш — искаш от мен да повярвам в невероятното.

Старият пълководец само се усмихна. Ако само преди двайсетина дни някой бе влязъл в залата на неговия съвет, за да се обяви за легендарния Грета, сразил чудовището Вис, което някога обвивало света с туловището си, едва ли би се въздържал да не прояви обидата си, че го лъжат.

Засмя се безмълвно и вдигна поглед към мъждукащото светило.

— Чуй ме, Хина ко Келин, брат на тауга. Ако някой ми бе казал, че ще седя на земята на този свят, наричан Колбард, петстотин поколения след моето време, и ще обсъждам нехайно невероятното, без колебание бих се отнесъл с него както заслужава. Чувал ли си някога името Зердж?

— Не.

— Жалко. Забележителен гаварнец — отчасти крадец, отчасти бог на духовете. — Хина не каза нищо. — Знам, че преди хиляда и петстотин естаси твоите предтечи вече са пътували между звездите. — Предводителят кимна. — Дошли тук, но после избухнала ужасна война, голямо бедствие, откъснало ги от братята им, които така и не се завърнали.

— Това е всеизвестно.

— Но известно ли ти е, че и сега има гаварнци, които живеят почти като боговете от старите ни предания и продължават да кръстосват пространството между звездите?

Хина не отговори веднага. Отначало лицето му издаде смущението, но след малко се проясни.

— Да, така е казано в нашите летописи. Има неща в небето, недостъпни за погледите ни. Звездите играели лудо, когато непрогледен мрак погълнал дома на нашите праотци. Звездите… — замълча и сякаш се взря в неизмеримата далечина. — Всички помним легендите, чути в детството ни, когато братята ни още са били до нас и не сме подозирали кой пръв ще бъде призован от съдбата. Помним своите владетели и герои, отдавна пренесли се при духовете. И пръв сред тях — пръв воин, стратег, завоевател и обединител — е Кубар до Ладж, също и пръв наречен тауг. Той е нашият идол, събрал в едно клановете на гаварнците, освободил ги, за да се издигнем всички заедно към звездите. И затова твоята поява сред нас е или най-жестоката от шегите, или сбъдната мечта. — Този път Хина се осмели да погледне Кубар право в очите. — И не знам защо винаги съм си представял, че моят герой е великан с гръмовен глас и пронизващ поглед, с чутовна сила и излъчващ чистото сияние на душата си. А вместо него срещнах непознат, покрит с прах, в чиито очи тегне неизцелима умора, а козината му вече оредява. Пък и едва стига до рамото на повечето мои бойци. И този гаварнец твърди, че е тауг Кубар.

— И все пак срещу тебе седи тауг Кубар. Ако не казвам истината, нека силата ми се изцеди докрай и умра.

Хина се взираше напрегнато в него.

— Това е Дас — промълви той, извади меча си от ножницата и го остави пред Кубар.

Пълководецът позна поредния ритуал — възхищението от оръжието. Изведнъж осъзна колко важни са следващите няколко мига. Може би точно сега щеше да им даде нужното доказателство.

— А това е Тагак, от най-чистата стомана, непозната във вашия свят.

Околните ахнаха изумено, когато по острието заигра светлината от отслабналото слънце. Кубар се наклони напред и протегна меча си с дръжката напред към Хина. Воините забравиха за правилата на етикета и се скупчиха около своя предводител, за да се полюбуват на отблясъците по оръжието. Хина хвана върха и края на дръжката и погледна Кубар, който кимна в знак на одобрение.

Мускулите на Хина се изопнаха, когато изви острието до почти пълен кръг. Всички млъкнаха стъписано. Техните мечове щяха да се пречупят от напрежението на метала. Щом младият гаварнец пусна върха, оръжието звънна и прие предишната си форма.

— Да, наистина е стомана, изкована от нашите прадеди — тихо изрече предводителят, загледал се в сиянието на острието, чието съвършенство се нарушаваше от една-единствена вдлъбнатина близо до дръжката.

— Тагак — тържествено промълви Пага. — А аз вече нося Туста, неговия близнак, който беше меч на Клиарн.

Извади своето оръжие и го сложи в средата на кръга. Нямаше никаква разлика в двете остриета, дори и във вдлъбнатините по тях. Хина ги докосна поред, погледна Кубар и затвори очи. Заговори напевно:

— „Един срещу друг, равен срещу равен.

По стоманата огън пламти.

Един срещу друг, но от една кръв.

Живот от брата отнет.

И в жертвата единение пълно.

Пожертван бе брат,

но сля се народът в едно.“

Кубар едва запази самообладание. В нощта, когато умря Клиарн, съчинителят Шеста за пръв път изпя тези стихове. И те се бяха съхранили заедно със спомена за онзи мрачен час.

Предводителят почтително взе мечовете и ги върна на притежателите им. С този жест ги допускаше в кръга на клана. Но само бе показал своето оръжие на Кубар, без да му го предложи. Значи не се задължаваше да го брани и защитава!

Пълководецът направи знак на Пага да не се гневи на неприкритото високомерие. Невъзможно беше да ги приемат изцяло и без съмнения за толкова кратко време. Дори ако Хина вярваше напълно на думите му, не той беше тауг. Не биваше да поема задължение, което старшият му брат вероятно не би одобрил. Беше и мъдър, и предпазлив, както прилягаше на член на властващ род. Кубар вече изпитваше симпатия към него, макар да бе представител на древната крепостническа система, възвърнала се към живот на Колбард.

Забеляза, че стана още по-тъмно. Сякаш натежал от влага мусонен облак бе закрил слънцето, само че небето беше ясно. Не се въздържа и погледна учудено тъмносиньото небе.

— Това светило ще грейне ли отново с пълната си сила?

Предводителят се разсмя.

— Естествено е да попиташ, щом не си от нашия свят.

В думите му не бе скрита клопка и пълководецът разбра, че наистина само трябва да изчака, докато му се доверят. Просто щеше да им докаже, че при тях се е завърнал героят от легендите им. Сведе поглед към ръцете и краката си.

Герой… Само че козината му оредява забележимо, каза си Кубар, докато се почесваше по плешивото петно на врата си.