Линдси Грейвс
Да си хванеш съпруг (9)

Глава девета
Дамите, навършили четиридесетте, да не хвърлят първия камък

Странно е как омразата към бившия съпруг може да направи чудеса с играта ти на тенис.

През целия мач Джесика игра агресивно като истинска професионалистка. Необходимо беше единствено да си представи мазното, самодоволно лице на Майкъл на мястото на топката и я запращаше със страшна сила през мрежата — точно това направи и в момента, когато върна сервиса на Кимба Лиъри и спечели победната точка.

Толър Керн, който през последните осем години й беше партньор на смесени двойки, хвърли графитната си на цвят ракета във въздуха в победно ликуване.

— That’s the way I like it^[1] — припя той.

Двамата заедно се приближиха до мрежата, за да стиснат ръце с опонентите си, Кимба и съпруга й Боб. Боб Лиъри, който не можеше да губи с чест, измърмори нещо за разтегнат мускул на бедрото и забърза към съблекалните като остави жена си да подтичва след него, за да го догони. Беше такъв човек, реши Джесика, че до края на деня щеше да опява на жена си за неуспешните й сервиси и че не е играла достатъчно близо до мрежата.

За известно време тази мисъл я накара да се радва, че вече е неомъжена.

— Този следобед си в рядко добра форма. — Толър закопча калъфа на ракетата си и педантично я подреди в тъмночервения си спортен сак Лакост. — Да не би да вземаш допълнително витамини или нещо друго?

— Да, витамин „М“ като Мразя го в червата.

— Браво на теб. Беше крайно време да се мобилизираш и да се бориш.

— Мислиш ли, че скърбя? Роуън ми каза, че съм страдала.

— Не знам. Може ли да се каже, че Ана Каренина е страдала, когато Вронски я заряза?

— Толкова ли съм зле?

— Миличка, по едно време много се притеснявах, всеки път като се приближеше до железопътни релси.

— Аха, не се притеснявай вече. Най-накрая видях светлина. Няма да позволя да ме тъпче повече.

— Браво, жено, нека се чуе гласът ти — изрече Толър одобрително.

— Много си прав. Това стрували си по едно мартини?

— Можеш да бъдеш напълно сигурна.

Толър метна на раменете си пуловера и го завърза внимателно отпред. Беше бял, едро плетен пуловер с бод-деколте, обрамчено с контрастна ивица — толкова класически, че направо изтъркан. Толър беше от тези хора, които искаха да изглеждат сякаш са от друго време и място — в неговия случай нещо средно между Англия през епохата на крал Едуард, Манхатън през тридесетте и централните щати през петдесетте. Повечето хора го смятаха за гей, защото а) беше слаб; б) беше изтънчен и язвителен и в) никога не се беше женил. Джесика беше на мнение, че сексът просто не беше високо в класацията на любимите му неща; когато обаче решеше да се занимава с него, го правеше с представители на женския пол.

Всъщност той дори се беше опитал да я свали, след като Майкъл се изнесе. Бяха се разположили на дивана й и гледаха „Всичко за Ева“, след което най-неочаквано, за нейно изумление, той беше я целунал. Малко се стегна, когато тя се разсмя с пълно гърло, но някак си успяха да запазят приятелството си.

С бърза крачка се насочиха към сградата на клуба. Трапезарията наскоро беше премебелирана в стил приблизително тридесетте — цялата в гравирано стъкло и хром, който Толър беше нарекъл Арт Дреко; за да влязат в същия дух, той беше настоял обичайното им питие след тениса да бъде мартини. Отначало беше класическата напитка — сухо, с две маслинки. После започнаха да разширяват кръга. Ябълкови мартинита. Шоколатинита. Белини-мартинита. После измислиха сушито с прясно набран джинджифил, който Толър носеше от магазин в корейския квартал (странно на вкус). Джалапеньото, гарнирано с червен пипер (отвратително). Джел-о-шотовете, направени с лимонено и лаймено желе (доста вкусно).

Днес явно щеше да бъде нещо, наречено флипер.

— Водка Grey Goose, разбита с лед — инструктираше Толър бармана, Луис, — с няколко капки синьо кюрасао.

Джесика отпи малка предпазлива глътка от запотената чаша с ледено синьо питие, която се появи пред нея. Горчиво-сладкият привкус на кюрасао върна спомените й към медения й месец в Антигуа. Беше валяло два от шестте дни, но двамата с Майкъл въпреки това бяха ходили на плажа, седяха под тръстиковото покривало на бара и си бъбреха с бармана африканец, който постоянно им правеше всякакви екзотични коктейли. Толкова е странно, помисли си тя — можеш да разделиш общото имущество, но какво да направиш с общите спомени? Няма ли да е облекчение да се разделят и те? Ти взимаш онзи път, когато колата ни се счупи в ирландските гори, а аз — когато един присмехулник влезе през прозореца на тавана.

— Земята вика Джесика. Тук ли си?

— Извинявай, какво казваше?

— Питах, сега, когато си решила да продължиш живота си, какви са бъдещите ти планове?

— Ами има няколко неща. Записах се на курсове по степ в колежа. Искам догодина да ме вземат да участвам в кабарето.

— Давай, Джинджър.

— И, ъъъм… — Тя небрежно завъртя чашата си. — Мисля си, че може би имам шанс с Дейвид Клементе.

— О?

— Да, миналата седмица попаднах случайно на него и той флиртуваше с мен ужасно мило. Пък и направи страхотен жест за майка ми. Обадих се да му благодаря, той бил на някакво бизнес-посещение в Азия и нямало да се върне до следващата седмица.

— Така, така, значи кроиш шапка на добрия стар Дейвид.

— Кроя му шапка? За бога, Тол, в кой век живееш?

— Понякога и аз се чудя. Но чуй ме, трябва да знаеш, че половината от момичетата в града правят всичко възможно да го спипат, дори докато с теб двамата си говорим в момента. А и от това, което чувам, Лали си мисли, че вече почти е спечелила играта.

— Лали Чандлър? — Джесика присви изненадано устни. Изобщо не й беше дошло на ум, че някой като Лали Чандлър ще се включи в надпреварата. Твърде екстравагантна. Твърде висока. Твърде… ами, твърде Лали.

— Да, Лали Чандлър. Изпрати ми покана да присъствам на малка интимна вечеря, която дава за него, и е явно, че планира основното ястие за нея да е ел сеньор Клементе.

— Тя не е ли малко… възрастна за него?

— Коя част от тялото й по-точно? Не забравяй, скъпа, че повечето от нея е на не повече от две-три години. Пък и мога ли да предложа дамите, навършили четиридесетте, да не хвърлят първия камък?

— А аз мога ли да предложа джентълмените, прехвърлили четиридесетте, да не бъдат такива кучки?

— Моля да ме извиниш, но ние сме единствените, които могат да си позволят да бъдат кучки, заслужили сме си го.

— Да бе, прав си. — Джесика изсумтя и отпи още една глътка от питието си. Това флипер мартини не беше изобщо толкова лошо. — Наистина ли мислиш, че Лали има шанс?

— Виждал съм я в действие. Тя е майсторка. — Толър се изкиска. — Или май е по-правилно да кажа професионалистка? Може да превърне силни мъже в разтреперани лигави кученца само с едно отмятане на конската си опашка. Дейвид може да се окаже затънал до гушата преди още да се усети какво му се е случило. — Той замислено начерта буквата „Л“ върху замръзналата повърхност на чашата. После начерта и „Д“. — Разбира се ти си къде-къде по-подходяща за него. Бих заложил парите си на теб, стига да не се включиш прекалено късно.

— Тогава трябва да ми помогнеш. Можеш ли да ме вземеш на вечерята като твоя дама?

— Моя дама? — Веждите му учудено се извиха нагоре почти до челото.

— Защо не? Може да сме развили внезапно влечение един към друг.

— Вярвай ми: Лали не е достатъчно глупава, за да се хване на нещо такова. Освен това е пределно ясно, че съм поканен само за запълване на бройката. Предназначението ми е да запазя равновесието момче/момиче, докато от друга страна Лали остава недвусмислено свободна.

— Да, предполагам, че си прав. Ами сега какво да правя? Не мога да му се обадя отново, ще излезе все едно че го преследвам.

— Не, но пък можеш нарочно постоянно да се сблъскваш случайно с него.

— Може би. Само че къде?

— Мога ли да предложа бала Пара лос Ниньос!

— За съжаление не съм поканена. Не съм точно в тази социална прослойка. Особено сега, когато съм просто поредната разведена.

Зениците на Толър пламнаха с алчен блясък. Той беше всеизвестен използвач, прочут с това, че никога не би платил сметка, стига да може да го избегне. Много отдавна например се беше отказал от членството си в кънтри клуба, тъй като винаги можеше да разчита да бъде нечий гост — Джесика беше тази, която винаги се подписваше за мартинитата.

— Ако намеря билети, ще ги платиш ли? — нагло попита той.

— Ами… добре.

— Струват три хиляди. Всеки.

— Няма проблеми — потръпна Джесика.

— Разбира се, че няма. Парите са на Майкъл, нали така?

— Така — разсеяно отговори тя. — И слушай. На вечерята на Лали — виж какво можеш да направиш, за да я държиш по-далеч от него, окей?

— Ще дам най-доброто от себе си. — Той надигна синята си чаша към нейната за импровизиран тост.

 

 

Точно в този момент Кейтлин и Ейдън летяха с пълна скорост по крайбрежната магистрала към Лосанджелиското летище, почти закъснели за югозападния полет за Финикс, откъдето правеха връзка към Дънстър. Точно преди потеглянето им имаше поне шест хиляди неочаквани кризисни ситуации: Ейдън не можа да си намери играта „Гейм бой“; оказа се, че е забравил да си вземе каквито и да било чорапи; по пътя към колата изпусна папката с уроците си от Сейнт Матюс, които се разпиляха из целия преден двор, а вятърът издуха част от тях дори пред къщата на семейство Уайн. Щеше да бъде невероятно чудо, ако стигнеха до летището невредими и навреме.

Кейтлин и без това беше в отвратително настроение, предизвикано първо от срещата с Лали Чандлър в кабинета на Грейс Пойниак и усилено многократно след като се наложи да се обади на Дейвид да отмени срещата им. Разбира се, свърза се с асистента му, красноречивия Бари, който изтананика в ухото й, че мистър Клементе в момента не е на разположение, но съобщението й ще му бъде предадено и бла-бла-бла. Общо взето, това, което чу, бяха празни приказки. Ейдън започна да се извива и да подскача:

— Мамо…

— За бога, Ейди! Ще изпуснем проклетия самолет.

— Налага ми се. Не се шегувам.

Наближаваха изход от магистралата. Кейтлин рязко сви, пресече две ленти коли с достойно за екшън филм скърцане на гуми и засече един червен хюндай, който вбесено наду клаксона си; профуча по изходната рампа с 65 мили в час и се вмъкна в едно неизползваемо платно, близо до връзката със съседната магистрала, стар път, покрит с чакъл и обрасъл с плевели. Наблизо беше зарязана пазарска количка с три колела, която изглеждаше като осакатено животно, а в кошницата й още имаше жалки останки от нечии жалък живот. Въздухът беше напоен с миризмата на бензин, урина и безнадеждност.

— По-бързо, моля те — каза тя.

Ейдън се измъкна от колата:

— Тук смърди.

— Дишай през устата. Хайде де, по-живичко, иначе ще изпуснем самолета.

Той предпазливо се огледа наоколо, после разкопча ципа си и започна да пишка. Клетъчният й телефон избра този момент, за да звънне — първите три такта от „Като девица“. Ако пак беше Грейс Пойниак с поредната си гениална идея за тъпия проект, щеше да се разпиши.

— Да — рязко отговори тя.

— Кейтлин ли е? Обажда се Дейв Клементе.

Нелепа шега. Някой беше уредил да й направят номер.

— Чувате ли ме?

Връзката беше лоша, но гласът отсреща приличаше твърде много на неговия.

— Да, да, чувам — бързо каза тя. — Как си?

— Добре, благодаря. В Шанхай съм, представяш ли си… Пътувам из цялата Народна република и съобщението ти току-що ме настигна.

Китай? Ами защо не? Сигурно там им трябват доста складове, с всичките онези милиарди хора.

— Звучи вълнуващо.

— Така е. Ужасно динамично място. Трябва да го посетиш някой път.

С теб? — помисли си тя с искрица надежда.

— Слушай, съжалявам, че ми се налага да отложа вечерята. По това време ще отсъствам от града по работа.

— Къде точно ще ходиш?

— В Дънстър. Аризона. Всъщност в момента съм на път за летището. — Тя предполагаше, че той може да чуе движението на колите около нея и ако наистина беше така, се надяваше, че си я представя летяща към летището на задната седалка на някоя лимузина, а не паркирана на изоставено мръсно шосе, докато синът й изпразва мехура си.

— Дънстър? Ами, хей, това всъщност не е проблем. Ако успееш да се освободиш към четири следобед, ще уредя да те вземат оттам.

— Да не би да имаш Батмобил? — попита тя.

Той се засмя от сърце. Ейдън се качи обратно в колата. Кейтлин сложи заговорнически пръст на устните си.

— От кабинета ми ще уговорят подробностите с теб. А, знаеш ли, успях да посетя няколко храма, докато съм тук. Много дълбоко изживяване.

Храмове? Защо пък й говореше за храмове? После си спомни разговора им за будизма и всичко е страдание и се зачуди дачи той очакваше тя да поднови дискусията на момента. Но той само добави:

— Очаквам с нетърпение да се видим.

— И аз също — отвърна тя и затвори, въодушевена, но и доста учудена.