Линдси Грейвс
Да си хванеш съпруг (3)

Глава трета
Една от най-желаните жени на планетата

Приказките могат да се сбъднат, може да се случи на теб…^[1]

Гласът на Синатра ромолеше тихичко в съзнанието на Лали, докато тя се насилваше да издържи последните пет мъчителни минути на тренажора; същата строфа се повтаряше отново и отново, понякога се сменяше с да-да-да, да-да-да и отново се завръщаше към началото на песента и приказките. Лали беше по средата на ежедневната си осемдесетминутна серия упражнения в боядисания в прасковено домашен гимнастически салон. Текстът на песента се конкурираше за вниманието й с гърлените подканяния наличния й фитнес треньор, Ръсел, който беше застанал на нивото на упражняваните в момента мускули — тези на задника.

— Хайде, стегни тези абдуктори! Давай, дай ми ги скъпа, стегнати бедра, о, да, толкова твърди!

Когато съсредоточи вниманието си върху гласа му, тя се замисли над един сериозен проблем: как да уволни Ръсел като любовник, а да го задържи като личен треньор?

Приказките могат да се сбъднат… Четири дни бяха минали от историческия обяд и приказката, която Лали си бе избрала, беше приятен мъж на средна възраст с милиард долара багаж. Беше елементарно, скъпи ми Уотсън, elementaire^[2], че като чукаше трийсет и две годишен треньор по фитнес, можеше сериозно да изпорти шансовете си.

Дзърррр. Таймерът на тренажора. Тя се свлече върху него в мокра купчинка с потрепващи мускули.

— Сензационно. — Ръсел й подхвърли пухкава бяла хавлия и тя попи потното си лице. — Окей, лягай на постелката, корема надолу — нареди й той.

Тя послушно скочи от тренажора и легна по корем върху йогийското килимче на пода. Ръсел седна на дупето й и сложи пети точно под плешките — толкова приятно усещане, — а пръстите му обвиха раменете й.

— Надигни се и се извий.

Тя повдигна гръдния си кош, изви гръб и пак се върна в изходна позиция, а песента продължаваше да звучи в главата й: Може да се случи на теб…

Може ли? Лали изви гръдния си кош. Можеше ли наистина да се случи точно на нея?

Лали беше отраснала в каравана в по-непроспериращите покрайнини на долината Сан Фернандо. Баща й, Хауи, беше весел, темпераментен мъж с огромни зелени очи, който пушеше Кемъл до филтъра и сменяше работата както другите татковци сменяха колите си — на всеки две-три години той зарязваше старата и си намираше нова. Измежду многото му занимания бяха: демонстрации на кухненски уред, наречен „Слайс О’меджик“ (оказа се, че повече му подхожда отрежи пръст), отглеждане на дългокосмести зайци (заразиха се с някаква болест и им опада цялата козина); заливане на пазара с 3D-очила за триумфалното завръщане на 3D-филмите, което никога не настъпи; беше партньор в заведение за сладолед, наречено Суърлис (провали се след като от другата страна на улицата отвориха една от големите сладоледени вериги).

Хауи Сипловски се хвърляше във всяко ново начинание с безграничен оптимизъм.

— Това е, хлапенце! — казваше той на Лали и я прегръщаше през кръста. — Това е златната ивица на края на дъгата! Това ще ни направи богати като крале. — Той го правеше да изглежда като приказка: всеки път Лали си го представяше да се завръща от приключение в някоя тъмна гора или от гигантско бобово стъбло, понесъл гърне, пълно с дублони.

Никога не можеше да разбере защо майка й, Дейна, отказваше да се зарази от неговия ентусиазъм.

— О, Хауи — промърморваше тя с примирена въздишка; после се отправяше към мрачната работа, с която осигуряваше насъщния — вдигаше телефоните в една фирма за статистически проучвания в Уудланд Хилс. Понякога Лали си мислеше, че негативното настроение на майка й причиняваше провала на всички начинания на татко й — нещо като заклинание, носещо му лош късмет.

Лали беше на тринайсет, когато Хауи изчезна от живота им. По него време предлагаше евтини балони на цветарските магазини и фирмите, организиращи партита. С тази работа той постоянно беше на път и на Лали й харесваше да си представя, че той не кара остарелия си Форд Феърлейн по задръстените магистрали, а се носи безгрижно по въздуха, повдигнат от наръч червени, розови и жълти балони. Когато ги заряза завинаги, тя много добре знаеше, че е заради една перуанка в Ранчо Кукамонга, която печеше еротични кексове за ергенски партита и събирания на мъжки клубове и използваше розови балони за гърдите. Лали, освен това знаеше с абсолютна сигурност, че това не беше първата любовница, която Хауи си намираше.

Въпреки това никога не можа да се отърси от идеята, че баща й е бил отнесен от неговите балони и все още е някъде там горе, носещ се между движещите се бързо облаци.

— На ръце и колене — изръмжа Ръсел. — Като куче, погледнало надолу!

Лали застана на длани и колене, вдигна задника си високо във въздуха и се изпъна назад върху петите си. Докато задържаше изморителната йогийска поза, все още чуваше мелодията: Приказките могат да се сбъднат…

Точно три пъти в живота си тя беше решавала, че най-накрая й се е случило, че приказката се е сбъднала — и заживели щастливо до края на дните си.

И три пъти горчиво се беше разочаровала.

Приказка номер едно: филмова звезда. На двайсет и шест годишна възраст като самотна майка на малко момиченце, старлетката Лали Чандлър задминава Сибил Шепърд, разкарва Кейтрин Рос, прескача Кендис Берген и успява да получи ролята на Присила Мач в „Лесно е да умреш“. Лали е следващото момиче на Бонд, което означава, че е издигната в една от най-желаните жени на планетата, наравно с мис Вселена и момичето от корицата на каталога за бански костюми на „Спортс илюстрейтид“. За около година тя населяваше магическа страна, в която където и да се появеше хората започваха да се вълнуват и светкавиците святкаха, а телефонът й никога не спираше да звъни.

Това, което не знаеше обаче, беше, че явно е дебната, преследвана и хваната от някаква зла кръстница, която прави черни магии и филмът се оказа пълен провал — най-лошият филм за Джеймс Бонд, правен някога (освен ако не броим първия нещастен Казино Роял, а повечето хора не го броят). Прозрачният й като вестник образ — който беше създаден единствено за да има съответните дупки облечен в трико и мъркащ О, Джеймс — изтри с едно движение всичко, което беше постигнала досега като актриса и я превърна в кукличка; а както всички знаят продължителността на живота на кукличките в Холивуд беше приблизително 10.6 секунди. Преди края на годината кариерата на Лали се състоеше в рекламиране на някакъв апарат, наречен Коректор на бедра, по долнопробните дневни реклами.

Приказка номер две: истинската любов. Живееше в Париж с последните остатъци от спечелените й с Коректора на бедра пари, като се опитваше с тях да издържа неукротимата си дъщеря, която постоянно гонеха от някой швейцарски или австрийски пансион, когато страстно и главозамайващо се влюби в Хелмут Грас, три пъти номиниран за Оскар режисьор, циничен бонвиван с външен вид на скандинавски бог. Любов, много по-силна и изгаряща от тази към първия й съпруг Томи, която тогава й изглеждаше като наивно тийнейджърско увлечение. Изживяха лудешки романс в петзвездните хотели на Европа, Япония и Британска Колумбия и се венчаха пред един монах в параклис на брега на морето в Монте Карло.

Първия път, когато Хелмут я удари, тя го отдаде на обстоятелствата: баща му току-що се беше споминал от рак на панкреаса и Академията отново го бе пропуснала при раздаването на наградите. Втория път, е, добре де, той беше излизал с един Много Важен Инвеститор, който бе поръчал Деламейн^[3] от преди Първата световна война и макар че Хелмут не можеше да понася коняк, щеше да е професионално самоубийство да му откаже. Третия път, в хотелски апартамент в Оукланд, той счупи челюстта й и изби един от кучешките й зъби. Тогава тя се обади на стар приятел — шофьор от екипа на един от първите й филми; след това опакова багажа си и отскочи до Мексико за по-бърз развод, където няколко седмици по-късно със задоволство прочете, че горкият Хелмут е бил зверски пребит от неизвестни нападатели като си тръгвал от афтър-парти в някакъв вертеп в Трайбека^[4].

Приказка номер три: съпруга на знаменитост. На трийсет и осем годишна възраст кариерата й все още беше в застой, когато се натъкна на Арти Уилман, бивш водещ на популярна през седемдесетте и осемдесетте телевизионна игра на име „Сделка или не“. Какво като беше повече от три десетилетия по-възрастен от нея, главата му под направеното по поръчка тупе беше като боядисано в розово кубе, а на гърба си имаше повече прошарена козина от всяка средностатистическа мечка? Или че леглото, на което спеше, беше повдигнато в горния си край, за да облекчава рефлукса на киселини в хранопровода му, или че му трябваха поне три дози виагра, за да получи ерекция, която да става за нещо? Привилегията да бъде мисис Знаменитост си струваше всички тези неща. Тя го придума да се изнесат от Палм Спрингс — града на педерастите — и да се заселят в Колина Линда, където Лали трайно застана на върха на социалната стълбица: председател на борда на Операта, макар че беше пълен глухар и не можеше да различи Аида от Леля Джемайма.

Но скоро започна да проумява, че Арти е не толкова знаменитост в истинския смисъл на думата, колкото… ами, пародия. Стомахът й се свиваше, когато някой минувач извикаше след тях: Хей, Арти, сде-елка или не!, ключовата фраза от онова глупаво шоу. Това, в което всъщност се бе превърнала, беше мисис Ходещ Майтап, което беше категорично неприемливо.

Сладкият Арти. Той прие с облекчение молбата й за развод. Излезе, че през цялото време се е ужасявал, че всичката тази виагра ще му докара сърдечен удар в деликатно положение.

Три опита за заживели щастливо. Три махвания с пръчката на злата кръстница. Но сега, най-накрая, когато четиридесетата й годишнина настъпваше с неподозирана скорост, й се представи истинската възможност.

Може да се случи и на теб… Не ставаше въпрос само за парите — миличкият Арти беше повече от щедър.

Петте нули ти купуваха нещо повече от власт. Даваха ти достъп. Няма как да направиш сензация в мъничко забутано място като Сан Карлино: Лали се виждаше как заслепява света. Облечена в Нарсизо Родригес, тя можеше да танцува валс на галавечерите за откриване на сезона в Ковънт Гардън и Метрополитън. Да седи скромно между Шарлийз Терън и принцеса Стефани на ревютата на най-новите колекции в Париж. Да вдига незабележимо пръст, за да наддава за важно произведение на Де Кунинг^[5] в Сотби. Представяше си как си шепне на ухо с Хилари, след което може би флиртува с Бил и беше сигурна, че може да изкара сълзи в очите на всички членове на Обществото на народите с трогателното си представяне на Боно на първото връчване на наградата Клементе за хуманитарна ангажираност.

— Прекрасно, скъпа. — Гласът на Ръсел я върна обратно в действителността. Думите и тонът бяха абсолютно същите, които беше използвал преди два часа, когато зарови лице между бедрата й. — Добре, сега се завърти и ще се потрудим малко за коремните мускули.

Може би най-добрият подход беше директният. Тя въздъхна, завъртя се и седна.

— Ръсел, скъпи, мисля, че трябва да преразгледаме връзката си.

 

 

В края на краищата се оказа лесно. Той всъщност си отдъхна — беше започнал да се притеснява, че тъй като правят секс, тя ще започне да настоява да я тренира безплатно. Щеше да бъде приятно, помисли си Лали, ако той поне малко се беше разстроил, че го изритва от леглото си, вместо да приема нещата така оптимистично. Но тя беше прагматично настроена — както и да е, нали се отърва! Пък и денят й беше достатъчно натоварен, за да се занимава с подобна глупост.

Един часа следобед: обяд с борда на директорите в Съвета по околната среда в Понте, клисав ориз и вцепеняващо скучна дискусия за ерозията на скалите в Грайпайпър Блъфс.

Два и четиридесет и пет: жизненоважно посещение в отдела за бельо на Сакс. Периодът около менопаузата — колко гнусно — беше й причинил ужасни месечни цикли, когато протичаше дори и през ползвания от нея Супер Тампакс и вече беше започната да изхабява запаса си от бикини.

Три и четиридесет и пет: Медицинския център в Депуеста, на втория етаж в дерматологичния кабинет на д-р Тоши Йошимато.

Винаги претъпкана чакалня. Там беше съседката й отсреща, Ейлин Белкин, която изглеждаше като смъртта след операция на носа. И осемдесет и няколко годишната Силия Рьодерер, облечена в спортна тенис рокля, господ да ни е на помощ. Лали прати ослепителни усмивки и на двете жени, после си наля вода в прашна чаша и изпи един валиум (не можеше да понася инжекциите). Настани се в едно от канапетата с цвят на мента и отвори клетъчния си телефон, за да разгледа от кого са новополучените пет съобщения. Четири от тях моментално — дори презрително — изтри. Петото я стъписа и тя го зяпна за момент, чувствайки нетипичните за нея пробождания на гузна съвест.

Томи. Беше забравила да му се обади. Предполагаше, че е доста самотен, изтръгнат от любимата си Ню Инглънд и все още в траур след ужасната трагедия. Със сигурност ще му се обади колкото се може по-скоро.

Тя натисна бутона запази като ново и си взе от масичката брой на W. Докато изучаваше един модел на Валентино и се чудеше дали всичките тези набори около талията няма да я правят да изглежда като Кралица Дебелана, нейната нова най-близка приятелка, Джейни Мартинес, се появи от някоя от вътрешните стаи.

— Лали! — изквича Джейни. Лицето й, обикновено замазано с вароподобен фон-дьо-тен, сега изглеждаше зачервено, с цвета на сурово месо, а горната й устна беше издута до стряскащи размери.

— Скъпа, това е невероятно! Ти го направи! — Лали се изправи. Без да обръща внимание на възпалената кожа на Джейни, Лали целуна въздуха на около шест инча от двете й бузи. — Кажи ми, какво по-точно ти направиха?

— Ботокс тук и тук… — Джейни предпазливо докосна ъгълчетата на очите си и челото точно между веждите. — И след това тук — тя проследи възпалените очертания на горната си устна — позволих му да инжектира онова нещо, което го взимат от труповете…?

— Алодерм, да, фантастично е.

— Доста боли. Изглеждам добре, нали? Искам да кажа, устните ми не приличат на рибешки или нещо такова?

Всъщност, помисли си Лали, приличат повече на балони; но тя знаеше от собствен опит, че до 24 часа отокът ще се разнесе и под него ще се покажат младежки стегнати и очертани устни.

— Скъпа, Тоши е магьосник. Повярвай ми, до утре ще изглеждаш десет години по-свежа.

— Господи, надявам се…

Лали взе ръката на Джейни и я стисна.

— Ще се чувстваш невероятно.

Това новоизлюпено приятелство тип дупе и гащи беше споено още на обяда на Историческото общество. Двете си тръгнаха последни, останаха на масата почти до пет, обсъждайки бомбата, която Ронда пусна в началото. На определен етап Джейни облече в думи това, което беше ясно за всички:

— Господи, той е невероятна партия.

А Лали беше отговорила с палаво вдигнати вежди:

— Заинтересована ли си?

А Джейни беше завъртяла изразително глава — не че изобщо някога щеше да участва в надпреварата, разбира се. Но след това беше продължила:

— Мисля си, че ти, Лали, би могла да бъдеш негов тип.

Лали беше свела скромно очи и тихичко бе попитала:

— Смяташ ли? Искам да кажа, винаги съм му се възхищавала толкова много, с всичко, което е направил със своята фондация и така нататък.

— О, да, страхотно е — беше потвърдила Джейни.

— Разбира се, с удоволствие бих го опознала по-отблизо — продължила беше Лали, — но аз почти не го виждам.

А Джейни самодоволно беше отбелязала:

— А аз да, освен това познавам безброй хора, които го виждат почти всеки ден.

Мозъкът на Лали започна да щрака по-бързо.

Работата беше там, че Джейни, въпреки инфантилното си държание, имаше изумителни връзки в обществото. Тя, както и бившият й съпруг, затворникът Роби Мартинес, бяха от Сан Карлино и по-точно не само те бяха родени и израснали тук, а и техните родители, баби и дядовци и огромен брой техни пра- и прапрабаби и дядовци. Джейни, представяш ли си, беше направила дебюта си на традиционния за Колина Линда котильон Жасмин и рози, който беше в пъти по-престижен от старомодния бал, организиран от Младшата лига по сокър. Тя беше членка на голф клуба — не че беше голяма работа, всеки с чаена чашка пари можеше да се включи във Феърлоунс — но беше членка и на стария Кънтри клуб на Колина Линда, който забраняваше в помещенията да се носят дънки, и на Сан Карлино яхтклуб, който въпреки занемарените си докове и стените на сградата си, покрити с толкова плесен, че приличаше повече на мъх, беше толкова затворен, че (такава беше местната шега) дори бог трябваше да се ожени за членка, за да го приемат.

О, да, Лали можеше да използва връзките на Джейни. Нали познаваше Дейвид Клементе дотолкова, че си кимаха като се видеха. Той не беше призрак — призраци наричаха тези хора, знаменитости и изпълнителни директори на известни марки, които се покриваха зад стените на именията си и никога не вземаха участие в живота на града. Клементе имаха участие в голяма част от социалния живот: просто не се засичаха с Лали. Тя се занимаваше с операта, а те — със симфоничния оркестър. Тя се занимаваше с Историческото общество, а те — с Музея на изкуствата. Тя даваше благотворителни вечери за церебралната парализа, а те — за спина бифида. И т.н.

И всеки път, когато Лали се опиташе да ги покани на вечеря или коктейл, получаваше учтив, но недвусмислен отказ от онова хапче за страх Сузана.

Лали реши, че може да пробва малка размяна на услуги.

— Знаеш ли на какво най-много се възхищавам у теб, Джейни? Ти не се интересуваш кой знае колко от външния си вид. Толкова си естествена, не като всички нас — плиткоумни създания.

— Какво имаш предвид? — попита разтревожено Джейни.

— Имам предвид, че имаш потенциала да бъдеш зашеметяваща, ако положиш усилия, но теб това никога не те е интересувало.

Джейни се беше размърдала неуверено в стола си. Лали явно я наричаше повлекана, което означаваше, че трябва сериозно да й се обиди. От друга страна обаче, като станеше въпрос за външен вид, на пръсти се брояха хората в живота на Джейни, които оценяваха поне потенциала й.

— Предполагам, че трябва да направя нещо повече за себе си — позволи си тя малко отстъпление.

— Е, ако се чувстваш по този начин, знаеш ли какво си мисля, че ще е забавно? Позволи ми да те преобразя. Нищо прекалено, разбира се. Просто ще извадим на показ най-доброто от това, с което вече разполагаме.

— Ами, например, какво имаш предвид?

— Като за начало… — Погледът на Лали се спря на челото на Джейни, където дългите години избухлив нрав бяха отпечатали дълбоки бразди между веждите. После извади една от картичките на Дамския обеден клуб със снимка на полуразложена женска ръка, махаща от частично заровен гроб в пустинята, и на гърба й написа името на артиста д-р Тоши Йошимато.

По този начин беше сключено безмълвно споразумение: Лали щеше да вземе Джейни под крилото си и да бъде козметичния й гуру като й покаже малките си трикове; в замяна Джейни щеше да помогне на Лали да заеме място в съзнанието на Клементе.

Азиатката с тих глас, която работеше на рецепцията, пожела да се осведоми дали Джейни ще запази час за допълнителни процедури. Джейни й отговори с един от онези раздразнени жестове не сега!, които се бяха превърнали в нейна запазена марка. Наля си чаша еспресо, изсипа вътре пакетче Спленда, разбърка го и изпи сместа на един дъх, както пияница пие уиски.

— Изобщо не съм мигнала предната нощ! — обяви тя.

— Ти си нервак като мен, нали? Аз се въртя по цели нощи дори заради прости ежедневни проблеми.

Джейни се поколеба. Не от притеснения не беше спала. Страхът й пречеше да заспи. Тя тъкмо се бе унесла в дълбок сън както обикновено, когато й се стори, че чува стъпки, изкачващи се нагоре по стълбището, или шум от отворен прозорец долу, на приземния етаж. Колкото и да беше странно, докато бяха женени, Роби беше параноикът от двама им. Той си държеше револвер в чекмеджето на нощното шкафче и пушка Уинчестър 12-ти калибър в килера и рядко минаваше нощ без някъде между полунощ и зазоряване той да не стане в леглото и да изръмжи:

— Мисля, че чух нещо!

Веднъж, когато духаше вятърът Санта Ана, чуха някакъв шум на двора и той извади револвера и започна да стреля — бам, бам, бам! — през прозореца, само за да открият на сутринта, че е надупчил една нещастна тента от пазара, донесена от вятъра пред къщата им.

Но сега, когато живееше сама, параноята му явно я беше заразила като някакъв бацил, който беше оставил на тоалетната чиния. Историята, която Кейтлин Лач беше разказала на обед, например: беше й изкарала ангелите. В тъмните, тихи часове на нощта Джейни ясно можеше да си представи как фигурата с качулка на главата нахлува в стаята й — макар че по някаква странна причина си го представяше облечен не като Спайдермен, а като жабока Кермит. Дори и гледката на двата й породисти шпаньола, Брент и Бренда, блажено спящи свити на топка до долната част на леглото й, не можеше да я накара да се почувства на сигурно място; тя лежа неподвижна часове наред, парализирана от ужас, с празен стомах и вкус на кисело желязо в устата си.

Не можеше да каже това на Лали, разбира се. Щеше да започне безмилостно да й се подиграва, а зелените й очи щяха да заблестят саркастично.

— Предполагам, че е заради новите клиенти, които поех — обясни тя. — Докарват ме до лудост.

— Горкичката. Клиентите с високите си изисквания могат да бъдат просто отвратителни. Аз познавам ли ги?

— Семейство Дорнхолм? Уорън и Марси? Правя им градината.

След развода си Джейни беше посещавала няколко курса по градинарство в колежа и сега се занимаваше с проектиране на зимни градини за немного избрани свои познати. Работа за пред хората. Всички бивши съпруги си имаха такива — нещо, с което да отговориш на най-честия въпрос по партита: И с какво по-точно се занимаваш? Лали, например, беше съсобственичка, заедно с две енергични седемдесетгодишни дами, на бутик за френски ръчни сапуни и свещи на Олд Мишън плаза, което й позволяваше постоянно да бърбори за моя магазин, без изобщо да й се налага да стъпва в него.

— Непоносими ли са? — предпазливо започна да разпитва Лали.

Джейни си позволи една клюкарска въздишка.

— През цялото време ми повтарят, че искат нещо в стил Дзен, а после ми мъкнат каталози с разни префърцунени глупости — перголи, белведери и подобни.

— Познавам Марси Дорнхолм и тя има толкова общо с Дзен, колкото и сандвич с риба тон.

— Съвпада с моето мнение. — Джейни настани пълните си бедра на канапето до Лали. — Но ако не направя нещо за това безсъние, направо ще полудея. Сигурно нямаш нищо подходящо, нали? Ксанакс или нещо подобно?

Лали се поколеба само мъничка част от секундата.

— Ще ти помогне ли малко валиум? — Извади опаковката от марковата си чантичка Хермес и изсипа няколко таблетки в разтворената шепа на Джейни.

Приятелката й затвори пръсти около тях и ги прибра в собствената си чанта. После, поуспокоена, облегна глава назад.

— Всъщност, Лал, смятах по-късно да ти се обадя. Тази сутрин си поговорих надълго и нашироко с братовчедка ми Деба.

Лали наостри уши.

— Тази, която е член на настоятелството на Образователното колело ли?

— Бримка. Образователната бримка^[6].

— Както и да е, и в двата случая звучи сякаш се движи в кръг. Защо не са го кръстили Образователната ракета или Образователната магистрала?

— Откъде да знам — раздразнено я прекъсна Джейни.

— Както и да е — Лали небрежно махна с ръка. — И какво каза Деба?

— Ами, понеже Ноа ходи в тяхното училище, Деба е доста близка със семейство Клементе, така че я попитах дали е виждала някой от тях напоследък, а тя ми разказа как Дейвид се е вманиачил по въпроса за образоването на индианците. Искал да финансира създаването на благотворително училище в резервата Топанга и се опитва да си осигури подкрепата на Конгреса.

— Това е доста интересно — промърмори Лали с престорена незаинтересованост. — Знаеш ли, че във вените ми тече и индианска кръв? Апахи. Преди много-много поколения, разбира се.

— Никак не съм изненадана. Само си виж изрязаните скули.

— Докторът те чака, Лали — показа се на вратата една сестра.

Лали започна да събира торбите с покупките си и издутата си чанта.

— О, остави ги — намеси се Джейни. — Ще те изчакам и ще си тръгнем заедно. Тъкмо ще ти разкажа още неща.

— Прекрасна си, скъпа. О, без малко да забравя, уговорила съм ти час при моето момиче в Ла Рока, точно по обед. Мари-Селест. Най-добрата коламаска на триъгълник в града.

— Това също боли, нали така?

Пред погледа на Лали премина образът на Джейни, изпружена на шезлонг край басейна в клуба, с две дебели ивици червеникавокафяви пубисни косми, подаващи се през банския между краката й.

— Повярвай ми, скъпа, струва си да изтърпиш.