Линдси Грейвс
Да си хванеш съпруг (14)

Глава петнадесета
Беше поръчка на самотна жена

Октомври донесе онова прекрасно време, с което Сан Карлино беше така широко известен: спиращи дъха слънчеви дни отминаваха един след друг. Вместо есенни шета бугенвилиите показваха най-красивите си отсенки на алено и тъмнооранжево; пък и на кого му трябваше мраз, когато вечер температурите падаха достатъчно, за да може да си облече модерното за сезона сако, поръбено с кожа?

Към втората седмица на месеца Лали вече беше изцяло задълбочена в управлението на лъскавия есенен прощален сезон, който официално беше в разгара си. Дните й бяха вихрушка от закуски на отговорните комитети, обеди на търговете на предмети на изкуството, благотворителни ревюта на бельо. Всяка вечер беше зашеметяващ избор от първокласни събития, оперни галавечери и театрални премиери, изискани частни вечери за десетима, дванайсет или петнайсет човека, всички с черни папионки, подобно на събирания на мафията за подпомагане на Фондация Сциатия, или на Лекари без граници, или Спасете белия носорог. Освен това Лали имаше дълъг списък от придружители, избрани от най-добрите свободни мъже в града, което ще рече очарователни, красиви и гей, или досадни, антични и богати.

Но нямаше и следа от Дейвид Клементе, на който и да е концерт, вечеря или събитие. Сякаш беше изчезнал в облак дим.

 

 

— Завел е Ноа на лагер на открито в Сиера — сподели й Джулиет Шапиро.

— О — възкликна Лали. — Това обяснява защо не съм го виждала скоро.

Лали черпеше Джулиет обяд в „Кафе Сайн“ в опит да я развесели и разсее, докато Джулиет чакаше резултатите от биопсията на бучката в лявата си гърда. Джулиет беше фина жена с подстригана по момчешки черна коса и глас като църковна камбанка. Беше се отказала от кариера на прима балерина в Сиатълския балет, за да се омъжи за Дийк Шапиро — мъж с мазна усмивка и твърда безцветна коса, наследник на верига заведения за палачинки и вафли. Докато Джулиет си стоеше вкъщи, отглеждаше четирите им деца и култивираше интересно обагрени декоративни домати, Дийк се занимаваше любителски с недвижими имоти и успешно спеше с цял куп засукани двайсет и пет годишни асистентки.

По време на първото ястие Джулиет хлипаше тихичко, сълзите й се стичаха в недокоснатите й миди Сен Жак, докато Лали я уверяваше, че познава дузини жени, които се бяха преборили с рака на гърдата.

— На практика всяка от тях е жива и здрава — обобщи тя. — Не е като рака на яйчниците, който е толкова подмолен, че обикновено е абсолютно нелечим в момента, в който го открият.

— Ами ако се наложи радикална операция? — заекна Джулиет. — Имам предвид, смяташ ли, че това ще ме направи физически отблъскваща за Дийк?

Добри ми боже, тя се тревожеше дали онова копеле ще продължи да прави по малко секс с нея между другите си извънкласни занимания. Лали присви златисто-зелените си очи. Кажи на мръсника, че ако има проблем, по-добре е да се омита.

Само че се подчини на по-великодушен импулс и се усмихна окуражително на Джулиет.

— О, скъпа, не се притеснявай. Ако нещата стигнат до там, ще се учудиш колко е напреднала реконструктивната хирургия в наши дни. Познавам хирург в Санта Моника, който може да прави чудеса. Ще те направи да изглеждаш дори по-добре, отколкото си била преди това.

Това предложение успя да поразвесели Джулиет — достатъчно, че когато пристигна второто й ястие, дива сьомга, тя вече беше започнала весело да бърбори за други неща. За Джулиет това задължително означаваше децата й. Тя разказа на Лали, че синът й, Конър, е поканен на гости от Ноа Клементе, което всъщност доведе до новината за лагера на баща и син Клементе.

Лали небрежно вдигна чашата си с Монтраше и попита:

— Има ли още някой заедно е тях на това пътуване?

— Боже, нямам идея. Едва днес разбрах за цялата тази работа от Едуардо. Нали знаеш онзи зловещ иконом, който е на работа при Клементе? Онзи, който Сузана нае, защото смяташе, че груб иконом е признак на класа?

— О, да. Май наистина си спомням.

— Добре, той организира това събиране на няколко деца. Явно е назначен да отговаря за програмата на Ноа, тъй като бавачката му била наета в Ню Йорк и не познава обстановката тук. То е по-скоро нещо като парти, като традиционно празнуване на Хелоуин за децата и родителите им.

— О, наистина ли?

— Да, Дийк ще заведе Конър, а аз ще организирам Хелоуин вкъщи за останалите трима.

— Знаеш ли, винаги съм обожавала Хелоуин — заразсъждава на глас Лали. — Предполагам, че е заради актрисата в мен. Все още имам влечение към сценичните костюми.

— Аз също. — Джулиет вдигна глава. Тя имаше влажните очи на кошута, разположени върху красивия овал на лицето й, които бяха почти задължително изискване за всички балерини; очи, които в момента бяха дълбоки лагуни от споделени чувства. — Искаш ли да ти призная нещо? Понякога вадя старите си балетни дрехи, трикото и полата, с които тренирах, и палците и си ги слагам, просто за да се погледам в огледалото и си казвам по сто пъти: о, не; не може да съм изглеждала така. Понякога даже пробвам някой по-прост скок или завъртане и изглеждам нелепа и смешна като хипопотамите във „Фантазия“^[1] и почти толкова грациозна. Така че свалям проклетите неща и ги хвърлям обратно в килера и прекарвам остатъка от деня в опити да спра да плача.

— Знам точно какво имаш предвид — изрече Лали разпалено. — Чувстваш се сякаш едно време си живяла в невероятна приказка на живо, а после някаква зла кръстница или… не знам, някое чудовище е дошло и ти е откраднало живота.

— Точно така. — Джулиет се засмя пресилено. — Дъщерите ми дори не искат да се запишат на балет. Смятат го за смотано. Занимават се с карате и лакрос.

Лали издаде съчувствен звук.

Джулиет се захвана мълчаливо с храната за известно време.

— Кажи ми истината, Лали — започна отново тя. — Мислиш ли, че сама съм предизвикала този рак?

— Скъпа, какво говориш? — Лали остави вилицата си. — Как изобщо би могла да си причиниш рак?

— Чувала съм, че хора, които потискат чувствата вътре в себе си, могат да се разболеят заради това. Особено от рак — има теория, че ракът е симптом на неизразена мъка или гняв. — Очите на кошута отново се разшириха. — Знам, че Дийк ми изневерява и постоянно се правя, че не забелязвам. Искам да кажа, че винаги съм мислила, че това е просто недостатък на някои мъже, че за тях просто е невъзможно да останат верни на една жена. Но може би всъщност съм събирала всичката ярост вътре в себе си и тя сега избива под формата на тумор.

Лали замълча за момент и се замисли за майка си, Дийна. Никога не каза и думичка за малките забежки на Хауи, никога дори не издаде, че знае за тях, чак до деня, и който той избяга завинаги с еротичната сладкарка. Два месеца след окончателното заминаване на Хауи, на Дийна й диагностицираха рак на дебелото черво, който въпреки операцията и дългите месеци радио- и химиотерапия се завърна със страшна сила след по-малко от пет години и безмилостно я уби.

Така че може би в теорията на Джулиет за потиснатата ярост имаше зрънце истина.

Само че едно нещо Лали знаеше със сигурност — когато хората казваха неща като кажи ми истината, искаха да чуят всичко друго, но не и нея. Тя хвана една от фините ръце на Джулиет и нежно я стисна.

— Виж сега в какво вярвам аз, скъпа. Мисля, че това просто е нещо, което ти се е случило и ти нямаш нищо общо с него по какъвто и да било начин. Не си го причинила ти и нищо не би могла да направиш, за да го предотвратиш. Може да се случи винаги и на всеки.

— Смяташ ли?

— Абсолютно. Ето и още нещо, което мисля: ще се справиш с него и всичко ще бъде наред.

— О, господи, наистина ли мислиш така?

Лали разлюля окуражително опашката си.

— Сигурна съм. Всичко ще свърши добре.

Лицето на Джулиет светна от облекчение.

— Толкова съм щастлива, че ме успокои, Лали. Напоследък не ям много и сега просто умирам от глад. — Тя заби вилицата в сьомгата си. — О, хей, като говорим за Дейвид Клементе… Чу ли, че семейство Бръбек се развеждат? Мисля, че Кло Бръбек е хвърлила око на горкия малък Дейвид.

 

 

Докато завършат десерта (крушов кейк със сироп от манго), Лали вече имаше план. От „Кафе Сайн“ изтича да се покаже за малко на срещата на оперното настоятелство, отби се за редовната кола маска на горната устна в Ла Рока и после забърза към къщи, за да се прибере навреме да се обади на Грейс Пойниак в Кризисния център по изнасилванията.

Грейс беше толкова въодушевена, че гласът й предрезгавя като на голяма жаба.

— О, Лали, толкова е хубаво, че се обаждаш. Мисля, че трябва да знаеш. Имало е още едно!

— Още едно какво, Грейс?

— Тези нападения. В Колина Линда.

— О, господи. Имаш предвид на Спайдърмен?

— Така мислим. Но този път е носил маска на герой от филма „Феноменалните“^[2], който аз лично не съм гледала, но са ми казвали, че е много добър. Както и да е, случаят е същият по вид: влязъл е с взлом в къща, в която живее сама жена, и я е накарал да извърши сексуален акт с някакъв предмет.

— Ийък. Познавам ли жертвата?

— Ами, разбираш, че не мога да разпространявам имената на жертвите. Пък и тази точно жена не дойде при нас. Разбрахме за това от шерифството на Колина Линда, така че и ние не знаем името й. Просто си мислех, че трябва да бъдеш информирана, за да можеш да вземеш всички предохранителни мерки.

— Да, благодаря ти — измърмори Лали. Почувства се сякаш я побиват тръпки от… не точно от страх. По-скоро нещо като безпокойство. Вече не се чувстваше толкова недосегаема като преди — може би защото домът й наскоро беше нападнат от Сиена и отблъскващите й приятели. Тя си напомни наум да се обади на „Протек секюрити“ и да ги накара да тестват модерната й алармена система, просто за по-голяма сигурност.

Внезапно я обхвана гняв. Защо винаги се получаваше така, че трябва да се грижи сама за себе си?

Може би, само веднъж за разнообразие, й беше омръзнало да бъде безстрашното момиче на Джеймс Бонд.

Може би, само веднъж, искаше да бъде принцесата, спасена от своя рицар на голям бял кон.

Тези мисли я върнаха обратно към реалността и към причината да се обади на Грейс Пойниак.

— Между другото, Грейс — започна тя, — Кейтлин Лач на работа ли е тази седмица?

— Да, тук е. Ти получи копие от доклада й, нали? Семинарите в Дънстър бяха невероятен успех. Мисис Патерсън беше изключително доволна от тях. Искаш ли да те свържа с Кейт?

— Не, не е необходимо. Ако Мелора е доволна от работата й, тогава и аз съм доволна.

Лали затвори. Тя беше много щастлива да чуе, че Кейтлин Лач не е отишла да лагерува с Дейвид и Ноа Клементе. Нещата явно не бяха стигнали толкова далеч.

Което значеше, че Лали е свободна и неограничена да направи следващия си ход.

 

 

Джесика не се смяташе за истински клиент на „Плъм Март“. Да се бърка за допълнителните двайсет процента, които те взимаха, за да ти опаковат плодовете в хартия, й се струваше абсурдно и тези техни специални артикули — бурканчетата сладко от боровинки с покрити с хартия капачки и модните рисувани консерви кипърски смокини, мариновани в портвайн — бяха неща, които децата й не биха яли, дори да умираха от глад. Но въпреки това си беше запазила сметката там. На Майкъл често му хрумваха странни прищевки — обикновено двайсет минути преди вечерята да стане готова — за определени специфични вкусове като например ирландско масло от детелини или малки маслинки или дори понякога за нещо вредно и калорично като лютив чипс със сирене, а след тежък ден на ровене в хорските мозъци прищевките му трябваше да се изпълняват или адът щеше да се отвори и да ги погълне. Така че за цената на маркирания продукт плюс 7,95 долара такса за доставка плюс приличен бакшиш за доставчика, което правеше пакетчето чипс със стандартен размер малко по-скъпо от двайсет долара; „Плъм Март“ бяха щастливи да ти доставят каквото поискаш.

Напоследък обаче Джесика беше се хванала, че набира номера на „Плъм Март“ все по-често, особено в дни като този, когато Алекс и Роуън бяха при баща си и тя просто трябваше да се нахрани с нещо. Мисълта да бута пазарската количка между редовете на огромния и претъпкан „Албертсън“ беше непоносима; още по-лошо беше в малкия „Ел Ранчито маркет“ в Камроуз, където имаше сериозен шанс да се натъкне на Мозъка.

Освен това, каза си тя, ако ще се разорява, поне можеше да го направи със стил.

Така че за пореден път вдигна телефона и изрецитира дълъг списък на приемащия поръчките диспечер в „Плъм Март“. Телефонът избибипка, давайки сигнал, че още някой я търси. Тя набързо даде на диспечера номера на сметката си и се прехвърли на другата линия.

— Мисис Ди Сантини? Едуардо Диа е на телефона. Аз съм служител на мистър Дейвид Клементе. — Гласът беше с толкова пресилено културен акцент, превзето изяждащ съгласните и удължаващ гласните, че тя веднага заподозря измама.

— Хайде, Толър, престани. Наистина не съм в настроение.

— Извинете ме?

Тя погледна номера, изписан на екрана. За първи път го виждаше.

— О, извинете — бързо се поправи. — Помислих ви за някой друг. Какво по-точно ми казвахте?

— Едуардо Диа. — Иидуъъъъдо Диииъ. — Обаждам се от името на мистър Клементе. Синът му, Ноа, би се радвал вашият син, Алекс, да се присъедини към него и още няколко деца за гости в имението.

Ноа Клементе кани Алекс да дойде на гости да си поиграят? Ноа беше два класа по-голям от Алекс и най-вероятно изобщо не го познаваше, а още по-малко пък го смяташе за приятел.

Дейвид ли стоеше зад тази покана? Почувства тръпки на вълнение.

— Кой ден си е избрал Ноа?

— На Хелоуин. Събирането ще бъде в имението по залез и ще бъде последвано от експедиция за почерпки с лимузина.

Джесика се поколеба. Когато с Майкъл си деляха празниците, на нея й се беше паднал Хелоуин, но децата, естествено, биха искали да прекарат празника със собствените си приятели. Алекс имаше поне две покани за други партита, за които тя знаеше. Но какво пък можеше да го завлече на събирането на Клементе преди тях.

— Разбира се, би било много хубаво — реши тя. Моля, предайте на Ноа, че за Алекс ще бъде удоволствие да се видят и да поиграят.

Затвори телефона, изведнъж потисната от самата идея за Хелоуин. Дали Майкъл щеше да облече костюм тази година? — почуди се тя. Харесваше му да се преоблича като лекар, ха-ха-ха. Носеше голяма старовремска лекарска чанта и на главата си от онези едновремешни рефлектори.

Така че дали това означаваше, че Мозъка ще се преоблече като мозък? Да се нагизди като гигантска медула облонгата?

Джесика изненадващо установи, че знае какво иска да бъде на Хелоуин.

Някой, който няма Мозък.

Колко пречистващо и отпускащо би било! Колкото повече мислеше за това, герой без мозък, толкова по-добре и по-весела се чувстваше.

Звънецът на входната врата иззвъня — доставката от „Плъм Март“ — и когато отиде да отвори, тя се кискаше.

 

 

Беше доставка на сама жена. Отис можеше да го разбере с един поглед.

Порция мариновани по италиански пилешки гърди, без кожата, малка кутийка салата Цезар, без аншоа. Една връзка органични бейби-моркови, но да не са им отстранени зелените части. Едно голямо парче холандски кейк с двойно шоколадово покритие и топинг с кълцани лешници. Плюс две бутилки минерална вода Аква Пана, една опаковка детергент за миялна машина „Каскейд“, един пакет бежови хартиени салфетки за хранене с качеството на ленени и не много узрял пъпеш.

Без подправки, чипс, бира или червено месо, което означаваше, че най-вероятно не е за нормален мъж. Бейби зеленчуци от какъвто и да било вид по принцип бяха сигнал за самотна жена или за гей — но въздържането от аншоа („Плъм Март“ беше известен с това, че аншоата се доставя направо от Сардиния) говореше за жена. Както и каквото и да било шоколадово.

Двоен шоколад означаваше двойно самотна.

Останалите продукти, знаеше Отис, бяха само пълнеж, за да направи поръчката да звучи като истински списък с покупки, а не като вечеря за самотен жалък нещастник, каквато си беше.

Все пак къщата беше хубава. Изглеждаше по-скоро като нещо, което ще видиш в околностите на Кейп Код или Върмонт. Не че някога беше се доближавал на по-малко от три хиляди мили от тези околности — бяха му отказали от всяко източно училище, в което беше кандидатствал, дори от тези, за които си мислеше, че са му резервен вариант, поради което беше завършил в скапания градски университет. Но с абсолютна яснота можеше да си представи как би изглеждала шикозна къща в Ню Инглънд. Тази съвпадаше точно.

Хубавата дама също. Имаше малко повече месце по костите си, отколкото обичайните анорексично-булимични и каквито там други болести имаше, кучки, на които доставяше. Най-вероятно от поглъщането на всички тези кейкове с двоен шоколад.

И дори не потрепна, когато получи първокласна гледка към пъпките му. Запази приятна усмивка на хубавото си лице, докато се протягаше да вземе двете пурпурни торби от него.

Отис стегна хватката си около дръжките на торбите и авторитетно мина покрай жената.

— Тези отиват в кухнята, нали?

— О, ъм, да, би било добре.

Той инстинктивно се движеше по верния път — зави наляво и продължи направо през боядисаната в прасковено всекидневна. Забеляза празни места между картините, които висяха по стените. Определено разведена: когато благоверните се разделяха, си поделяха и предметите на изкуството.

Голямата открита кухня изглеждаше сякаш наистина в нея се готвеше храна. Много му хареса лъскавата синя печка с няколко различни по размер котлони и всичките онези захабени тигани, които висяха от тежката старинна етажерка. А подът беше застлан със студени, грапави на вид камъни с розовеникав цвят, който му напомняше за изоставен плаж.

На една от полиците имаше бутилка вино. Беше покрито с прах, което означаваше, че би трябвало да е доста старо. Това говореше за до някаква степен висока класа.

Точно такава кухня и точно такава къща щеше да има самият той един ден, когато започнеше да печели големи пари. За момент образът на Кейтлин избледня в съзнанието му, заместен от призрачна, по-млада версия на тази жена тук. Жена, която излъчваше класа.

Някъде на горния етаж започна да работи прахосмукачка. Камериерка на борда! Отис представи сметката на дамата, за да я подпише. Тя му подаде няколко сгънати банкноти, които той прибра в джоба си.

— Приятен ден — пожела й той и тръгна да си ходи.

— Ъхъм, почакай.

Отис се обърна.

— Ъъъ, съпругът ми, моят бивш съпруг, де… той е лекар и ами, знаеш ли, има някои първокласни лекарства, които могат да помогнат за кожното ти заболяване.

Той почувства как лицето му пламва.

— Не е дерматолог — продължаваше тя. — Всъщност е невролог, но всички лекари получават безплатни мостри. Знам, че рецептите за такива неща могат да бъдат много скъпи. — Тя се засмя небрежно. — Едно от предимствата да си бил женен за доктор е, че накрая се оказваш с шкафчета, пълни с безплатни лекарства. Позволи ми да ти дам нещо подходящо.

Тя изхвърча от кухнята.

За коя, по дяволите, се мислеше тази — за някаква майка Тереза, а него го третираше като нещастен прокажен ли? Отис я чу на горния етаж как казва нещо на прислужницата и двете се разсмиват, най-вероятно за негова сметка. Умират си от смях, а! Напомниха му за това, което се случи в кампуса преди няколко дни.

Пресичаше пред Лутайм Хол, когато го спряха групичка задници, приети в Епсилон-делта-капа. Казаха му, че били излезли на лов за червенокожи, мръсните му расистки копелета. Той отговарял на условието. Ха, ха, ха. Единственото нещо, което ги спря да го завлекат в мръсната си копелдашка дупка, бяха няколко дърти професори, които излязоха от Лутайм и ги изгледаха накриво.

Да си го начукат всичките!

Той се огледа из кухнята за нещо, което да открадне. Например тази прашна бутилка вино? Прекалено забележима — тя щеше да види, че я няма веднага и щеше да се обади на шефа му, преди дори да е успял да излезе от къщата.

Жената се върна обратно в кухнята, стискаща в ръцете си няколко малки бели кутийки.

— Опитай с тези — предложи му тя. — Ако действат и имаш нужда от още, само ми кажи. Най-вероятно ще мога да те вкарам в някое клинично проучване. Няма да ти струва нищо.

— Да, благодаря — измънка Отис в отговор.

Проклета кучка, помисли си веднага.