Линдси Грейвс
Да си хванеш съпруг (5)

Глава пета
Всичко е страдание

Баскетболни маратонки.

Това беше първото, което Кейтлин забеляза, когато въведе смърдящия си, нещастен син в офиса на Дейвид Клементе. Бяха от старомодния тип — черно и бяло, отстрани кожата стигаше чак до глезените — високи ли ги наричаха? — и бяха обути на краката на Дейвид, заедно с памучни военни панталони, риза в пастелни цветове и бяла яка по британски маниер. Външният му вид беше като на рефер на мачовете по домашен тенис някъде през 1914 година. Той беше излязъл иззад стъкленото бюро със заоблени ръбове в далечния ъгъл на стаята, която можеше да изглежда доста потискаща със стени, целите в прозорци, и струващи милиони долари образци на съвременното изкуство. Само че след като видя тези откачени маратонки, Кейтлин разбра, че всичко ще е наред.

— Трябва да заведа сина си до тоалетната — избъбри тя. После се изчерви. Какво грубо начало.

Помощникът, Бари, се беше вмъкнал след тях и сега носът му се сбърчи, сякаш обиден от миризмата на урина, достигнала до него.

— Аз ще се погрижа за това — обяви той и се насочи към един от многото телефони в стаята. След малко в кабинета се материализира набита испанка с майчински вид. С много кудкудякане и пляскане с ръце тя подбра Ейди и си заформиха малка процесия с нея и Ейдън начело, следвани от Бари и още един млад мъж, който се появи незнайно откъде. Те бързо измаршируваха далеч от погледите на останалите.

— Горкото хлапе — каза Дейвид. — Предполагам, че инцидентът наистина го е уплашил.

Косата му беше различна, забеляза тя. По-къса. По-добре подстригана.

— Не беше чак толкова зле. Той просто има нервен пикочен мехур. Понякога не може да се стиска. — Поредната брилянтна реплика. Наистина започваше да се проваля.

— Сигурно е много трудно за дете на неговата възраст.

— Да, ааа… — Тя се поколеба. — Всичко е страдание, както биха казали будистите.

Той я погледна любопитно.

Следващото нещо, което си спомняше, беше, че седеше на черно канапе под картина на някаква размазана, крещяща фигура (на Франсис Бейкън, установи тя по-късно, когато намери същата в албума си по изкуство) и му разказваше как Рави беше откачил, как ходеше с оранжеви ризи, сака и чорапи и за гигантския Буда във всекидневната и как поне 26 пъти на ден повтаряше фразата всичко е страдание.

— Не само когато беше нещастен или нещата не вървяха добре — разказваше тя. — Можеше да изяжда цяла кутия шоколадов кейк и продължаваше да си го мърмори, докато дъвче, с уста, пълна с разтопен шоколад. Така че най-накрая проверих за какво става въпрос. Става въпрос за събирането на Четирите Големи Истина на Буда в едно общо твърдение — всичко е страдание или дука, както звучи на санскрит. Според Буда има три вида страдание. Първо, всеизвестният тип, като от рак или от разбито сърце. След това идва видът страдание, който идва от промяната — тоест дори ако в момента нещата са прекрасни, все пак боли като знаеш, че няма да останат така завинаги. Че някои хора ще те напуснат, други ще умрат. И нещата се разпадат, нали така? И след това има и трети тип, казва се самхара-дука и е много трудно за обяснение, но най-общо е когато направиш грешката да повярваш в илюзия. Като например илюзията, че притежанието на каквото и да е в материалния свят има някакво значение…

Тук тя малко се притесни. Последното нещо, което искаше да внуши, беше, че притежанието на блага в точно този материален свят е нещо, което тя отхвърля.

Илюзии-милюзии, глупости…

— Това наистина е очарователно — каза Дейвид и се наведе напред. — Напоследък много се интересувам от различни религии и начини на мислене.

От този момент нататък Кейтлин се облегна на канапето и включи в действие един от основните си таланти — да оставя другите хора да говорят: тя кимаше и се съгласяваше, гледаше с огромно внимание, а полуотворените й устни сякаш поглъщаха всяка дума, докато той й обясняваше… е, много не си спомняше точно какво. Нещо за ритуали и индианци, и нуждата от запазването на местната култура, като в същото време се осигури първокласно образование…

— Да — казваше тя тихо на подходящите места, — точно така е! — А в същото време част от мозъка й се занимаваше със своите си неща: отчиташе колко прекрасна беше гледката от прозореца с искрящата синя ивица на Тихия океан на хоризонта, тревожеше се за Ейдън и оценяваше колко по-добре изглежда Дейвид с новата си прическа.

През цялото време докато говореха телефоните не преставаха да звънят, от време на време електронно променен глас съобщаваше имената на хора и организации, а той отговаряше:

— Ще се обадим. — Или просто: — не.

След около петнайсет минути гласът произнесе едно име, поне прозвуча така, но може би не беше чула правилно:

— Марта Вашингтон.

— Да — каза Дейвид. Стана и предложи ръка на Кейтлин. — Беше ми много приятно. Синът ми е в Ню Йорк с майка си, но следващия път като си дойде, трябва да съберем децата да си поиграят.

Тя осъзна, че я освобождаваха.

— Би било чудесно — измърка тя и стисна ръката му. Бари вече се беше появил безшумно на вратата да я преведе по обърканите коридори до входното фоайе.

Чудо! Там я чакаше едно щастливо, нетърпеливо и приказливо момченце. Облечено беше в чифт модерни широки джинси — всъщност толкова широки, че трябваше да ги придържа с една ръка да не паднат. Другата му ръка носеше лъскава торба, която явно съдържаше мокрите му панталони и бельо, изпрани, сгънати и опаковани в найлон.

— Позволиха ми да играя Хало на 47-инчов плазмен телевизор — разприказва се той, когато се качиха в колата — и победих това момче Карлтън със седем точки и ми дадоха шоколадче Дав и казаха, че мога да задържа джинсите — били на Ноа, но му станали малки, а те са Севънс, каквито винаги съм искал!

На излизане от имението бяха спрени от мъж със смесен произход, който й подаде една папка — документ, че няма да търси никаква отговорност от фамилията Клементе. Значи затова беше всичко — обръщаха й малко внимание, залъгваха сина й, за да са сигурни, че тя няма да тормози горкичкия малък милиардер с голям скъп съдебен процес.

Какво пък, по дяволите! Тя подписа документите, запали колата и напусна рая завинаги.

 

 

И после още едно чудо.

Точно една седмица по-късно Кейтлин беше на втория етаж, в заешката дупка, която агентът оптимистично наричаше спалня за гости, затрупана до врата с шапки. Почти цялото пространство в стаята беше покрито с шапки, елегантни меки шапки и сламени шапки с широка периферия, декорирани с цветя шапки от петдесетте, които се прикрепяха на главата с фиби, полуизядени от молци шапки клош от двайсетте, лъскави шапки с воал и грозни шапки с пера, шапки, поръбени с евтина или луксозна кожа; малкото останало място в стаята беше заето от пособия за опаковане и изпращане на шапките по пощата: картонени кутии и ролки прозрачно тиксо и големи брашнени чували, пълни със стиропорови топчета. Тази беше по-непрестижната от двете й професии: да купува секънд хенд шапки от гаражни разпродажби и да ги предлага като уникални творения в е-Вау. Току-що беше приключила с пакетирането на един черен екземпляр с широка виснала периферия от началото на деветдесетте, за която знаеше, че е принадлежала на Джесика Ди Сантини, наскоро направила радикално прочистване на килера си. Този инстинкт да се пречистиш след раздялата — самата Кейтлин го познаваше много добре. Или за да бъдем по-точни, след като най-накрая признаеш пред себе си, че раздялата е окончателна и всички тези сувенири, дребни подаръчета и нещица, за които си мислела, че са нещо като лепило, държащо ви заедно дори и над разширяващата се пропаст между вас — тогава само искаш да се отървеш от тях, колкото можеш по-бързо.

Както и да е, Джесика беше предала кашони и кашони с разни неща на магазина втора употреба на Женската благотворителна лига на Ийст Меза роуд — всичките в прекрасно състояние и все още носещи дизайнерските етикети. Проблемът беше, че Джесика имаше прекалено добър вкус — при тези разпродажби по Интернет екстравагантните неща носеха най-хубави пари. Намери истинска шапка с перука от 1969 година и наистина можеш да удариш кьоравото.

Кейтлин пишеше адреса на получателя върху пакета с черен Меджик маркер, когато телефонът иззвъня. Тя прегази купчините филц, кожа и слама и се втурна в спалнята си да вдигне.

— Мисис Лач? Бари Люис е. Личният помощник на Дейвид Клементе.

Отначало тя се стресна — ами ако бяха решили да я съдят, задето им беше повредила портите? Но след това думите му започнаха да проникват през паниката й. Лали Чандлър. Интересът на Кейтлин към образованието на малцинствата… Ще придружи ли мистър Клементе?

— Да — отговори тя, едвам потискайки облекчената си въздишка. — Мисля, че точно тази вечер съм свободна. — За разлика от всички останали вечери, които бяха задръстени с покани за Белия дом и разни холивудски премиери.

Размениха се още няколко приказки за началото на вечерята, за дрес-кода (коктейлно облекло) и надежда следобедът на Кейтлин да е приятен.

Тя затвори телефона и се запъти като хипнотизирана обратно към стаята с шапките. Беше пощуряла от вълнение. Това истинска среща ли беше? Възможно ли беше някой мъж да използва асистента си, за да покани момиче на среща? От това, което знаеше, извънредно богатите вършеха абсолютно всичко чрез посредници. Доколкото зависеше от нея, това беше среща. Край на дискусията.

По дяволите шапките! Тя скъса парче от кафявата опаковъчна хартия от ролката, взе меджик маркера и започна да съставя един от своите безкрайни списъци.

Облекло. Щеше да й трябва нещо ново. Не че можеше да се надява да конкурира Лали, която сигурно щеше да е облечена в Сен Лоран и окичена със скъпи бижута. Кейтлин щеше да облече нещо семпло, подходящо, съвсем леко екстравагантно — дълбоко деколте, мрежести чорапи. Mens sana in corpore slutty^[1] беше нейното мото: пъргав мозък в тяло, създадено за секс — на тази комбинация малко мъже можеха да устоят.

На реда до „облекло“, тя написа „обувки“ и го подчерта два пъти. Щеше да й се наложи да стисне зъби и да инвестира в абсолютно невероятни, изумително скъпи възбуждащи обувки. Бланик, Прада, Джими Чу: имената изникваха в съзнанието й като части от мантра.

Тя добави още нещо към списъка: информация за благотворителните училища, а след това индианските племена в Топанга. През следващите няколко седмици трябваше да се подготви сериозно. За момент се замисли.

Лали, добави тя. После повтори името отгоре и го загради в кръгче: Лали?! Лали Чандлър никога не беше канила Кейтлин на нито едно събиране у тях, нито дори на известните й Коледни закуски, на които събираше всички от кмета до месаря. Тя нямаше да бъде очарована, когато Кейтлин влезеше с танцова стъпка на малкото й соаре, заедно с почетния гост. Кейтлин трябваше да се приготви, да се зареди с начини да се подмаже и да умилостиви домакинята; и обратното, трябваше да има готово оръжие, ако нещата загрубееха.

Тя написа още нещо: „Център“. Трябваше да си уреди нещата, за да си вземе свободен целия този ден от Центъра по изнасилванията, така че да има достатъчно време да се приготви. И после под „Център“ добави „Синтия Рудин“. Спря и започна да потупва името със задната част на маркера.

Какво, по дяволите, щеше да прави със Синтия?

Последният им разговор беше доста странен. Синтия все още не искаше и да чуе за подаването на жалба в полицията, макар че Кейтлин я беше накарала да й сподели още няколко детайла за инцидента. Оказа се, че вибраторът е принадлежал на самата Синтия — някакъв дизайнерски обект, който приличал на миниатюрна скулптура на Бранкузи. Държала го на малката маса за кафе като интересна тема за разговор. Освен това се оказа, че Синтия е англофил: честичко отскачала до добрата стара Англия и забавлявала доста британци от висшата класа.

— Така че, нали разбираш, трябва да е някой, когото познавам. Някой, който и преди е идвал в къщата ми. Не мога да го предам в полицията. Това общество е много сплотено; всички ще разберат.

— Затова ли дойде чак в Центъра по изнасилвания в кампуса? — беше я попитала Кейтлин. — За да избегнеш всички, които познаваш?

— Ами, да… — Синтия замълча за малко, после продължи: — И, всъщност, имах визитната ти картичка.

— Моята картичка? Искаш да кажеш с моето име върху нея?

— Да — отвърна тя. После се развълнува, стана дори враждебна и отказа да говори повече.

Кейтлин наистина трябваше да я пробва още веднъж. Само че много добре познаваше нейния тип жени — щеше да бъде типично в неин стил да мине през трупа й, вдигайки бесен скандал, че е била тормозена и безпокоена и каквото се сетиш още от служителите на Центъра.

Тя задраска името на Синтия Рудин от списъка.

След това сгъна листчето на четири и го сложи в задния си джоб. Изпълнена с енергия, генерирана от нервността й, тя започна да тъпче изоставените опаковъчни материали в черен найлонов чувал за боклук. Като го напълни го метна на рамото си като Дядо Коледа и го занесе навън до зеления контейнер за рециклиране, който споделяше с полуразрушената съседна къща.

Гледката на тази къща винаги успяваше да я раздразни. В нея живееше семейство на име Уайн: бащата беше пенсиониран диспечер във водопроводна компания с лошо поставена изкуствена тазобедрена става; майката беше диетоложка в местното училище, преди да падне мъртва от руптура на аневризма в мозъка, докато загребваше картофено пюре. Къщата им крещеше нисък наем. Малко по-надолу по улицата една гей двойка на средна възраст — Джим и Джеймс — се бяха изръсили почти десет пъти повече за почти същата къща, направиха й основен ремонт и я превърнаха в малко бижу на модернизма от средата на века. Точно от такъв тип хора се нуждаеше кварталът, смяташе Кейтлин, но щеше да й бъде необходимо нещо от порядъка на неутронна бомба, за да разкара семейство Уайн от Депуеста роуд.

На тротоара шумно спря кола с явно неработеща система за заглушаване на звука. Стар зелен понтиак с кръгла лилава топка, закачена за антената. Беше Отис, най-младият от петте сина на Уайн и единият от двамата, които все още живееха при баща си. Той се разгъна от шофьорската седалка.

— Здрасти, Отис — извика му тя.

— Имаш ли нужда от помощ? — Той на секундата изтича при нея.

— Не, но е много мило от твоя страна да ме попиташ.

— Тя натъпка чувала в контейнера и сложи капака на мястото му, после се обърна към него.

Пицоглавко. Така наричаха навремето децата с кожа като неговата: мазно, лепкаво, прилично на домати с моцарела акне. Човек би си помислил, че трябва да го е израснал досега — вече беше в колежа, за бога! Освен това, не се ли предполагаше, че лекарствата Ретин А и другите там, трябва да го излекуват?

Защото ако го нямаше него, момчето не би изглеждало толкова зле. Носеше гадна жълтеникава тениска с надпис за това ли излязох от къщи?, но отдолу беше загатнато доста добро тяло. И косата му беше хубава. Коса на сърфист — с руси кичури, гъста и непокорна. Ако го видиш в гръб или от известно разстояние, би могъл да ти се стори привлекателен. И явно някои мацки наистина го намираха за такъв, тъй като си имаше гадже, една върлина, облечена като момиче, на име Бейба, която му беше колежка в университета. Една вечер Кейтлин се прибираше по-късно и случайно ги чу да правят секс на задната седалка на понтиака, той пъшкаше, тя викаше, колата се клатеше и тресеше, сякаш взимаше участие в екшъна.

Представи си да целунеш това подобно на пица лице? Гъррр.

Тя веднага се почувства виновна от злобните си мисли.

— Връщаш се от училище ли? — усмихна му се широко.

— Не, на работа бях. И след малко трябва да се връщам. Гадният ми шеф ме е подредил днес с две смени една след друга. — Отис работеше като разносвач по домовете за „Плъм Март“, специализиран (само на приказки) магазин за плодове и зеленчуци, който домакините в Колина Линда обожаваха. От вида магазини, които ти пращаха крушите, опаковани една по една в мека хартия, а ако се опиташ да използваш купони, служителите на касата ще получат около шестнадесет инсулта. Затова на антената на Отис имаше лилава слива.

Кейтлин размаха възпитателно пръст.

— Виж, знам, че имаш нужда от пари, но все пак гледай да не пренебрегваш учението си. Работата ти в колежа трябва да е приоритет номер едно за теб.

— Това го кажи на шефа ми — измърмори той.

— Ако искаш ще му кажа — ухили му се тя съблазнително.

Глуповато, влюбено изражение озари лицето му. С гадже или не, момчето беше влюбено до ушите в нея.

Кейтлин не беше му внушавала празни надежди, естествено, но от друга страна, не си правеше особен труд и да го обезкуражи — честно казано, беше доста удобно да има предано младо момче на собствено разположение. (Откакто се беше преместила тук, Отис играеше ролята на неин домашен техник, майстор на мебели, момче за всичко и понякога дори безплатна бавачка).

— Имаш някакви неща на панталона си — каза й той.

— Така ли? — Няколко парчета стиропор се бяха залепили за изкуствения плат на панталоните й. — Опаковъчни топчета — залепят се за всичко. — Тя ги изтупа, после се завъртя, за да погледне и задните си части. — Имам ли още?

— Няколко. — Той се поколеба за миг, после с едно смело движение се пресегна и махна едно парченце от прасеца и друго от горната част на бедрото й. — Ето ги.

— Благодаря, ти си съкровище. — Окей, това беше малка почерпка. А сега отплатата: — Слушай, Отис? Мразя се дори, че те питам, но се чудех дали можеш да ми направиш една огромна услуга?

— Ами да, разбира се. Искам да кажа, като какво например?

— Имам малко много важна работа в пощата. Ейдън ще се върне съвсем скоро. Чудех се дали ще можеш да постоиш с него, докато се върна? Ще ми отнеме около двайсетина-трийсет минути.

— Да, разбира се, няма проблем.

— Сигурен ли си? Искам да кажа, че би ми било много неприятно заради мен да закъсняваш за работа. Не искам да ти създавам проблеми с шефа.

— Може да ми целуне задника, ако иска. — Хлапето се опита да се изсмее самодоволно. — Както и да е, няма нужда да се връщам поне още час.

— Ти си истински ангел. Влизай. — Тя се върна обратно в кухнята, а Отис я следваше по петите като малък предан доберман. — Чувствай се свободен да опустошиш хладилника. Ще се върна само след секунда. — Тя се изкатери по стълбите до стаята с шапките. Тогава чу входната врата да се затваря и излезе в коридора пред вратата.

— Ейдън? — Надвеси се през парапета. — Ти ли си, скъпи?

— Здрасти, мамо. — Чудодейната промяна в настроението му, настъпила в имението на Дейвид Клементе, не беше изтраяла дълго. Бързо се беше върнал към предпубертетното копие на Уили Лоуман^[2], което си беше и преди, мрънкаше за абсолютно всичко и навеждаше нещастните си малки раменца.

— Ей сега слизам. Отис е в кухнята.

— Да, добре. Имаме ли Тоститос!

— Мисля, че не. Провери в шкафа. Със сигурност имаме Чийтос.

— Мразя Чийтос. Защо изобщо ги купуваш?

— Бяха ти любими.

— Не, не са били. Винаги ми се е повръщало от тях. Казах ти.

— Добре. Отивам до пощата, ще се отбия в магазина.

— Но аз съм гладен сега.

Исусе Христе свещени! Ти не знаеш ли, хлапе, че всичко е страдание?

— В този момент не мога да направя нищо по въпроса — каза му тя. — Помоли Отис да огледа, може би ще намери нещо, което да ти хареса.

— Да. — Момчето се завлече към кухнята.

— Роооор Рейдррън, рррраррр? — обади се Отис. Имитацията му на Скуби Ду. Беше му нещо като страст да имитира различни герои от филми, най-вече анимационни: Булуинкъл, Дафи Дък, Хоумър Симпсън, а понякога и реални хора — Джон Ф. Кенеди, Адам Сандър. Ейдън обожаваше тези му номера.

— Имитирай Спондж Боб! Имитирай онзи човек от рекламите!

Но напоследък това беше едно от милиардите неща, които беше обявил за смотани. Този път поне се засмя. Кратко, изкуствено подобие на смях.

Но все пак смях.

Гърлото на Кейтлин се стегна.

Усмихната, тя довърши събирането на готовите пакети. Девет шапки бяха продадени: обща печалба двеста петдесет и четири долара или малко по-малко от половината на това, което й трябваше, за да организира срещата си.

Тя премина през коридора до банята, бухна правата си коса, среса я набързо с пръсти и приглади веждите си с мокър пръст. Изпишка се набързо и излезе от тоалетната все още закопчавайки панталона си.

И се намери лице в лице с Отис.

Леле-мале! Беше оставила вратата на тоалетната отпорена. Сигурно беше видял всичко.

— Какво, по дяволите, правиш тук горе? — развика му се тя.

Кожата на лицето му се изчерви до почти неземен оттенък на пурпурното.

— Аз само, ъъъм…

— Никога повече не се качвай тук без позволение, разбра ли ме?

Той я изгледа с обиденото изражение на сритано животно. После направи нещо странно. Направо и плашещо. Пъхна ръце дълбоко в джобовете си, провлече крака и ококори очи. От устата му излезе висок, странен глас на анимационен герой:

— Вай, момичета и момчета, май наистина я оплесках този път. Наистина се надявам Кейтлин да не ми е много ядосана.

О, боже! Той имитираше Мики Маус! Наистина беше безценен идиот, ако ставаше въпрос за това.

— Какво правиш тук горе? — попита отново Кейтлин.

— Вай, Кейт, просто си помислих — ха, ха, ха, — че може да имаш нужда от помощ.

Продължаваше с Мики Маус. Окей, явно поне не я е видял да седи върху тоалетната чиния, реши тя. Естествено, че щеше да го види, ако се моткаше по коридора. Тонът й омекна.

— Виж, не исках да бъда груба. Но трябва да запомниш, че имам нужда от малко лично пространство, нали?

Той безмълвно кимна.

— Добре тогава. Щом така и така си тук, можеш да ми помогнеш да свалим тези торби по стълбите. — Тя го потупа примирително по ръката, от което лицето му стана по-червено от коледна лампичка.