Линдси Грейвс
Да си хванеш съпруг (19)

Глава двадесета
Имаш си ластичен колан

Преди не повече от десет години такова парвеню като Лали Чандлър в никакъв случай нямаше да бъде поканено да присъства на La Noche Para Los Ninos Indigentes de Colina Linda Benefit Bali^[1], без значение каква сума е готова да дари. (Фактът, че всъщност няма никакви бедняци, нито деца, нито възрастни, които да живеят в рамките на града Колина Линда — ако не се броят жителите, които бяха надвишили лимита на платинените си кредитни карти или закъсняваха с вноските за поршетата си — нямаше нищо общо с въпроса: целокупните дарения се разпределяха между няколко международни детски благотворителни организации.) Провеждан доскоро във всеизвестната азалиева градина на уважавания хотел Бродмор шоърс, балът беше събитие, старателно запазено само за хора с наистина стари пари: вдовици, накачулени със скъпоценни камъни, големи колкото праскови, танцуваха фокстрот с играчи на поло и посланици на бананови републики; наследници на империи за почистващи препарати се смесваха тук-там с членове на някое от европейските кралски семейства.

Винаги се провеждаше понеделник вечерта, което само по себе си говореше за класа: ако си работещ човек, погълнат от представата за уикендите срещу работните дни, това събитие, мили мой, не е за теб.

Но и новите пари не бяха отхвърляни с лека ръка.

Най-малкото, защото толкова много от тях се изливаха в Сан Карлино, разграбваха старите имения в Колина Линда или строяха огромни замъци шато, които биха впечатлили и Краля-слънце, върху морските скали, доскоро обитавани от пеликани и бодливи гущери. Още повече, новите пари бяха… ами, просто бяха толкова позабавяй. Кой не би предпочел да танцува буза до буза с някоя филмова звезда — красив и лъскав отвсякъде, или пък с докарана в Армани корпоративна акула, пред тлъстата издънка на някоя застаряваща фамилия, натрупала капитала си от боя за обувки?

Така че в последно време, при положение, че Лос Ниньос беше най-бляскавото събитие на годината, старите и новите богаташи на Сан Карлино бяха представени почти по равно, с все по-голям превес на новите с всяка изминала година. Окончателната победа на парвенютата беше постигната миналата година, когато за първи път сцената на бала беше изместена от вековния, солиден и уважаван Бродмор в новия, ултраразкошен Фор сийзънс.

Но все още се провеждаше в понеделник вечерта.

Лали щеше да присъства за пета година. Двайсет и петте хиляди, които беше дарила, я бяха ангажирали на поредица от предварителни събития: вечеря с многобройни блюда предишната вечер в Роджър Торнлийс, закуска с шампанско във Ван Клийф енд Арпълс, благотворителен търг със сандвичи с хайвер в Залата на Коренния Жител. Беше отказала присъствието си на всичките в интерес на това да се появи свежа и отпочинала на самия бал.

Само че в последния момент й се беше обадила Джейни с покана за лек обяд у тях. Лали беше отказала и това — беше си набелязала обедните часове за почивка с ледена маска против свободни радикали на лицето.

Но Джейни беше особено настоятелна.

— Наистина имам нужда да говоря с теб за нещо — каза й тя. — Ужасно е важно.

Лали, която все още се измъчваше от чувство за вина задето се смя на грамадните нови придобивки на Джейни, неохотно се съгласи.

— Само похапване набързо. После наистина трябва да се прибера за няколко часа дрямка.

— Ще имаш всичкото време на света — обеща й Джейни.

Джейни живееше в стогодишна къща в стил Крафтсман на Гертруд корт, една от старите улици на Колина Линда — беше павирана само преди двайсет години и то въпреки протестите на местните жители, които предпочитаха леко упадъчния вид на прашния път пред домовете си. Обзавеждането на Джейни е било износено още преди износеното да стане шик: люлеещ се стол с подложки за ръцете и огромни облегалки с избеляла дамаска, всичките накъсани от поредица старателни кучета. Имаше и няколко красиви неща по наследство. Лали винаги беше жадувала да има ореховия скрин от осемнайсети век, който Джейни използваше основно за дребните от джобовете си и разни непотребни боклуци.

Бяха седнали в задния двор на грапава стара маса за пикник (Джейни имаше и доста долнопробни боклуци). Икономката й, възрастна унгарка на име Магда, беше спретнала нещо подобно на салата Никоаз, с риба тон Бамбъл бий и лимонов сок от бутилка. Лали си взе парченце прегорели яйца и задържа очите си колкото може по-далеч от новия силует на Джейни в стил Доли Партън.

— Е, какъв е спешният случай, скъпа?

— Просто не знам дали изобщо да ходя тази вечер. Мисля си да си остана вкъщи.

— Не говори глупости! Винаги ходиш. Не го ли е създала твоята прапрабаба или нещо такова?

— Пралеля ми Флорънс Уикършам. Била е една от създателките — в началото е имало нещо като цял дамски клуб. Мисля, че съм ходила почти всяка година, откакто съм се родила. Единствения път, когато пропуснах, беше заради спукан апендикс.

— Тогава какъв е проблемът сега?

— Нямам кавалер. Бях се уговорила с братовчед ми Лоугън, но той отглежда расови йоркширци и единият е хванал някаква странна болест, горкият бебчо. Козината му пада на кичури. Така че Лоугън трябва да го води със самолет при някакъв специалист от Пало Алто, който е следвал в Станфорд.

Лали кимна съчувствено.

— Е, трябва да има изобилие от мъже, на които можеш да се обадиш. Какво ще кажеш за Толър? Той би убил да се добере до Лос Ниньос.

— Той вече е поканен, можеш ли да си представиш? Никой не е на разположение. Не знам по каква причина, всички свободни мъже в града са се изчерпали.

Едно от кучетата на Джейни завря носа си в скута на Лали. Тя го избута твърдо настрани.

— Ако само за това се тревожиш, по-добре недей. Аз също ще ходя сама тази година.

— Има разлика. Ти го правиш нарочно. Имаш си план.

Лали сви устни. Не това беше начинът, по който й се искаше да гледа на нещата.

— Идеята ми е, че и двете познаваме почти всички, които ще присъстват в залата. Така че какво значение има кой е с кавалер и кой не? Не сме 1955 година. Никой вече не си мисли за ергени и стари моми и подобни глупости.

— Семейството ми го прави — опонира Джейни. — Повечето от тях ще бъдат шокирани ако се появя сама.

Току-що си се сдобила с чифт чудовища D-размер, искаше й се на Лали да изтъкне. Може би е малко късно да се тревожиш да не шокираш семейството си.

Но каза само:

— Мисля, че ще ти се отрази добре да демонстрираш малко независимост. А най-вероятно ще е добре и за тях. Ще им е полезно да започнат да мислят за теб като за самостоятелна личност, а не просто продължение на тях самите.

— Предполагам, че си права — смънка Джейни.

— По-права не мога и да съм, скъпа. Освен това… — Лали се засмя. — Имам нужда да си там. Ако искаш да знаеш истината, малко съм нервна за тази вечер.

— Ти? Съмнявам се.

— Не, наистина. — Лали беше на път да сподели на Джейни колко много мислеше за Дейвид след партито за Хелоуин, за небрежния му чар, за това колко очарователна й се беше сторила огромната му загриженост за сина му и колко странно привлекателни бяха сивите му очи зад онези очила…

Но Джейни стана и посегна към чиниите от салатата.

— Приключи ли?

— Да, благодаря. Беше много вкусно.

Джейни занесе чиниите в кухнята, където Марта се беше разположила на високата маса и гледаше Общинска болница. Джейни изсипа останалите яйца и аншоа в чинийките на кучетата, после отиде при хладилника и извади две големи купички с шоколадов мус, едната синя, а другата зелена.

Това, което беше казала на Лали, не беше истина. Никога не беше имала и най-малкото намерение да пропусне бала Лос Ниньос. Всъщност, с нетърпение го очакваше. Открила бе, че много мъже намираха новата й фигура невероятно секси. Вече почти не можеше да излезе на публично място без очите им да се блещят в бюста й — един дори едва не блъсна аудито си в предната кола, толкова зает беше да точи лиги по нея. Собственикът на химическото чистене, където ходеше, Мани, докато опаковаше в найлон чистите й пуловери, небрежно се осведоми дали е заета в събота вечер (отряза го). А Теди Бримър, когото познаваше още от детската градина и който изобщо не я беше забелязвал след първи клас, неочаквано като гръм от ясно небе й се беше обадил по телефона и й беше предложил да се уговорят някой път (каза може би). Тя сложи две лъжици бита сметана от пластмасовата кутийка в купичките шоколадов крем, проигравайки отново наум сцената от предишния ден в бутика. Как Лали се смя злобно и дълго за нейна сметка. Цялата гадост за Града на курвите.

Ако Лали си мислеше, че Джейни изглежда нелепо… е, вниманието, което напоследък получаваше, доказваше едно-единствено нещо — че мозъкът на Лали е пълен с лайна.

Джейни изнесе купичките навън и сложи зелената пред Лали.

— Аз ще се въздържа, скъпа. Знаеш колко тясна е роклята ми. Не мога да си позволя даже най-малка хапчица каквото и да било.

— Съвсем мъничко. По рецепта на Джулия Чайлд^[2]. Снощи стоях до сто часа да го направя, нали ти е любим.

Лали си представи как приятелката й неотклонно следва трудоемката рецепта, самоотвержено кълца шоколада на малки парчета, разтапя го бавно на водна баня и го бърка, и бърка, докато не се сгъсти достатъчно. Почувства нов пристъп на чувство за вина.

— Е, може би само една хапка. — Бързо налапа една пълна лъжица.

— Хубав ли е? — Джейни я гледаше със свити вежди.

— Вкусен. — Шоколадовият мус наистина беше голяма слабост на Лали; докато се усети, вече обираше дъното на купичката. — Мммм.

— Радвам се, че ти харесва. — Джейни хапна една лъжичка.

Лали обра с пръст остатъка по стените. Имаше някакъв странен послевкус, осъзна тя, докато облизваше показалеца си. Малко биеше на тебешир — не каза ли точно това Миа Фароу за шоколадовия мус на Рут Гордън в „Бебето на Розмари“? Този дори не беше толкова тебеширен, колкото метален. Може би бяха само нерви. Лали усещаше леко пърхане на пеперуди в стомаха си цяла сутрин.

— Беше перфектен, наистина — добави тя.

Джейни се усмихна. Щастливо доизяде собствения си мус, който беше приготвила с много скъп вносен швейцарски натурален шоколад. За този на Лали обаче беше използвала наполовина такъв шоколад, а за останалото — осем парчета (четворна доза!) изключително силен разхлабващ шоколад Екс-лакс. Защото, помисли си тя, Екс-лакс е това, с което храниш човек, пълен с лайна.

 

 

Джесика се обади на Толър паникьосана.

— Не мога да си закопчея роклята.

— О, боже мой! Какво щеше да обличаш?

— Моята Каролина Херера. Ваниловата, с панделката…

— Да, сещам се. Много впечатляваща, но винаги ти е била малко тесничка. В областта на бедрата.

— Наистина ли? — Джесика прокара критично ръка по извивката на бедрото. — Но сега ми стяга на корема.

— Дори и като го глътнеш ли?

— Да, Толър. Дори и като го глътна.

— Какво друго имаш? Винаги съм харесвал опушено-сивата ти Ралф Лорен.

— Получи неприятно петно в Ню Йорк миналата зима. Носих я на една опера, след която не можахме да хванем такси и трябваше да вървим пеша до Сейнт Реджис по натрупания на тротоара сняг. Дадох я на Йоланда за партито по случай петнайсетгодишнината на племенницата й. — Джесика замълча за малко. — Имам онази синята Клоу с полата на волани.

— О, господи мой, рокличките на богините! Беше модерно преди пет години. Слушай какво, не прави нищо още. Почти готов съм, така че след малко съм при теб.

Джесика затвори. Опита се отново да напъне ципа си. Толър беше прав. Ако си глътнеше корема и задържеше нещата така, сигурно щеше да успее да закопчее роклята, но един хубав смях от сърце и всичко щеше да изскочи навън.

Тя регистрира поредния импулс да се втурне долу в избата и да си отвори бутилка вино. В пълно съгласие с решението си, не беше вкусвала капка алкохол след вечерта, в която беше пратила на Дейвид каквото и да беше пратила. Не беше съвсем точно да се каже, че има симптоми на абстиненция. Нищо ужасно като например делириум тременс или треска. Само това често, изгарящо желание да се промъкне по малките вити стълби надолу.

Входният звънец иззвъня.

Чу как Алекс тича да отвори вратата, а после пискливият му, забързан глас се смеси с високия тенор на Толър. Като придържаше с ръка двата края на гърба на роклята, тя пристъпи до стълбището и погледна надолу.

Толър беше неотразим. Винено вечерно сако, някъде от петдесетте, ако се съдеше по тесните сатенени ревери. Косата му беше опъната с гел назад от челото му в стил Богарт. Лицето му — с бронзов тен и доста по-мека и хидратирана кожа от нейната.

Той погледна нагоре с радостна усмивка на устните.

— Някой трябва да започне да брои калориите.

— Ако смяташ само да си правиш майтап с мен…

— Не, тук съм да ти спася вечерта. — Той поздрави Алекс с плясване длан в длан и тръгна нагоре, взимайки стъпалата по две наведнъж. После само пробно подръпна ръбовете на роклята й. — Не е толкова зле. Има малко място да се преместят самите кукички. Йоланда може ли да шие?

— Разбира се, тя е страхотна шивачка.

— Александър — извика Толър надолу. — Ще отидеш ли да повикаш Йоланда, миличък? Кажи й да дойде тук горе бързо.

— Мислиш ли, че само едно преместване ще е достатъчно?

— Не съм приключил още. — Толър се обърна и пое авторитетно към спалнята й. Джесика само гледаше разтревожено, докато той ровеше в чекмеджетата с дрехите й, цъкайки тихичко с език колко са разхвърляни.

— Аха! — възкликна в един момент и вдигна чифт черни чорапогащи от ликра.

Жестът му разбуди паметта на Джесика. Мрежести чорапи! Точно това беше изпратила на Дейвид!

Внезапно тя си припомни всичко ясно — как намира чорапите на дъното на чекмеджето. Но това по-добре ли беше от чифт бикини или по-зле?

— Имаш ли ножици? — попита Толър.

— Ножици?

— Да, сещаш ли се, онези неща, които режат?

Джесика намери едни на тоалетката си. Толър без много церемонии отряза крачолите на чорапогащите и й подаде подобната на пликчета горна част.

— Шегуваш ли се?

— Не. Вече си имаш ластичен колан, скъпа.

 

 

Когато Лали приключи с обличането, пеперудките в стомаха й се бяха превърнали в хиперактивни мишлета.

Абсурдно! Никога не беше страдала от сценична треска.

Тя беше страхотна актриса, появата сред хора не криеше за нея никакви изненади, а в дните на младостта си хладнокръвно беше поставяла на колене не едно и две първокласни партита в Манхатън, Лондон и Рим.

Тогава какво й ставаше?

Тя преглътна няколко хомеопатични хапчета, останали й от онзи пристъп на отмъщението на Монтесума, който беше пипнала миналата пролет в casa^[3]-та на семейство Шефилд в Зихуатанейо, с нейния печално неадекватен водопровод. Докато чакаше хапчетата да подействат, внимателно се огледа в огледалото и остана доволна от това, че въпреки буйстващите мишоци, тя изглеждаше толкова близо до перфектното, колкото беше възможно. Сапфирените обеци с висулки подчертаваха кехлибарените отблясъци на очите й. А роклята на Галиано беше невероятна — Пенелопи Силбърт отново беше постигнала триумф. Коприната падаше като водопад по контурите на тялото й, което не демонстрираше нито една излишна унция тлъстина, макар че се беше натъпкала с всичкия онзи мус на обяд.

Мисълта за муса накара мишките да започнат да правят разюздани салта напред-назад.

Сега вече беше сигурна, че не си е въобразила металическия привкус. Шоколадът беше с изтекъл срок или по някакъв начин се беше развалил. Очаквай от Джейни, която изстискваше и последния цент докато не закрещи, да използва продукти, които са се валяли в килера й от столетия.

Лали измърмори проклятие под носа си.

— Лали, колата е тук — неочаквано изгърмя гласът на Перла по интеркома.

— Слизам веднага.

Слава богу, че беше наела кола за тази вечер да шофира точно в момента, когато вътрешностите й бяха подложени на такъв вид стрес, беше просто немислимо.

Тя седна за момент и си пое няколко пъти дъх бавно и дълбоко през носа, а издиша бързо и рязко през устата. После затвори очи и си представи спокойно планинско езеро.

Без вълни. Без сенки. Без шум.

Или лекарствата, или представата явно свършиха работа — мишлетата спряха да танцуват и вместо това започнаха просто да се разхождат безцелно из корема й. Играла си и при по-лоши обстоятелства, напомни си тя. На онази снимачна площадка в Румъния, под проливния дъжд с температура 102 градуса^[4]… Или онзи път, когато трябваше да се прави на клоун по цялата сцена в пародийна продукция на „Една нощ в операта“ на Бродуей с нокът, забит дълбоко в плътта на палеца й и напъхан в остри обувки…

Можеше да го направи. Подготвена беше да заслепява околните.

Надипли сатенената наметка артистично около раменете си, взе си чантата — миниатюра на Джудит Лайбър във формата на украсена със скъпоценни камъни костенурка — и се плъзна надолу по стълбите.

— Уау! — възкликна Перла.

— Харесва ли ти роклята?

— Сензационна е. Но ти добре ли си? Имам предвид, че изглеждаш сякаш нещо те боли.

По дяволите! Лали направи усилие да отпусне мускулите на лицето си.

— Само някакъв мускулен спазъм — измисли тя.

— Пак ли? Имаше такива спазми и миналата седмица.

— Заради менопаузата е, скъпа. Доктор Шлобел каза, че може да се проточи с години.

— Взе ли Мидол^[5]?

— Нямам нужда от него. Ще се оправя.

— Не бъди такава проклета твърдоглавка. Ще ти донеса.

Няколко мидола нямаше да й навредят, реши Лали. А можеше да се окаже, че точно от това е имала нужда.

— Добре, но моля те, колкото можеш по-бързо — съгласи се тя. — Вече закъснявам.

 

 

Лали беше усвоила до съвършенство изкуството на появата.

Постепенно беше развила у себе си усет да пристига между четиридесет и четиридесет и пет минути след уречения час. До тогава повечето от гостите вече бяха пристигнали и минали през първоначалните поздравления. Тези, които пиеха, вече си бяха взели достатъчна доза, за да зачервят бузките, но не толкова много, че да загубят чувството си за мярка, а въздържателите бяха започнали да се чувстват малко замаяни от шумотевицата. Точно в този момент Лали, по-висока от другите жени, както и от повечето мъже, влизаше енергично и внасяше оживление, каращо много погледи да се насочат към нея. Тя спираше за част от секундата в началото на навалицата със замечтан, някак отдалечен израз на лицето си, сякаш оглеждаше тълпата за отдавна загубената си любов. После продължаваше напред, сигурна, че отново ще бъде в центъра на вниманието.

Вярна на разписанието си, тя слезе от взетата под наем кола точно в 8:42. Отнелото седем минути пътуване от къщата й до Фор сийзънс й се беше сторило като седемдесетминутно. Мишлетата бяха претърпели поредната метаморфоза: сега бяха ракуни, блъскащи я с тежки лапи.

Само няколко часа, успокои се тя. Не е проблем. Нагласи на устните си лъчезарна усмивка и влезе царствено в хотела.

Темата на бала тази година беше рай. На входа на градината бяха поставени огромни перлени порти. Свети Петър с блажена физиономия отбелязваше имената на благословените гости, а свита млади ангели от двата пола чакаха до него да ги ескортират до рая. Същият брой дяволи стояха от другата му страна — едри бодигардове с червени фланелки, рога, закрепени на главите им, и слушалки, стърчащи от ушите им, готови да засекат всеки грешник.

Зад портите висока, издута тента покриваше градините. А под тентата — спираща дъха сцена. Лали направи една стъпка напред. Калейдоскоп от бижута, рокли, крила и ореоли се завъртя пред очите й. Ангелско момиче бучеше от музиката като фон. Нещо високо горе привлече погледа й. Акробати, наети от „Сирк дю солей“ и костюмирани като серафими и херувими, пикираха и се носеха из въздуха по почти невидими въжета.

Бълбук, брррр! Ракуните внезапно превърнаха корема й в бойно поле и започнаха ентусиазирано да го оползотворяват.

Лали изстена. Преви се на две и на зигзаг започна да си пробива път през тълпата. Познати лица започнаха да прехвърчат покрай очите й: Шапиро, Косталакис. Толър Керн вдигна изненадано вежда. Джейни Мартинес, ухилена видимо доволно.

Лали залитна покрай всички тях, решена единствено да успее да се добере до остъкления вътрешен коридор в задната част, който приютяваше — благословен да е! — дамската тоалетна.