Линдси Грейвс
Да си хванеш съпруг (17)

Глава осемнадесета
Момичето на Бонд е като супер герой

Толър прочете писмото на Джесика докато довършваше сутрешното си капучино в кафене Сан Ремо на Манцанита, на отсрещната страна на улицата, на която беше неговият магазин. Така, така, помисли си той. Това щеше да разбърка въображаемото мартини доста забавно.

Почуди се дали е вярно, че Кейтлин Лач е елиминирана от състезанието. Твърде неприятно, ако беше така — един играч по-малко в надпревара, която досега беше наистина интересна. Сега сцената изглеждаше свободна за Джесика, макар че той още не беше сигурен дали иска тя да победи.

Погледна часовника си. Почти единайсет. Протегна се мързеливо и стана. Време да се помота от другата страна на улицата и поне да си даде вид, че участва в бизнеса.

 

 

Поне писмото беше написано на ръка, с тъмносиньо мастило, закрепено върху плътна млечнобяла хартия, с гравирано същото триъгълно лого на Корпорация Клементе като на торбите за Хелоуин. Беше доставено в къщата на Кейтлин от частна куриерска компания, заедно с опакован в хартия пакет, който беше с приблизително и интригуващо същите размери като луксозна кутия за бижута. Кейтлин вече знаеше какво ще се казва в писмото преди да е отворила плика: Беше супер да се запознаем, мила, но това, че детето ти удари моето, явно означава сайонара^[1].

Разбира се, беше формулирано много по-елегантно от това, но идеята беше почти изцяло подобна. Тя го прегледа набързо, а очите й се замъглиха, когато стигна до последното изречение: Спомних си как веднъж спомена, че Ф. Скот Фицджералд е любимият ти писател, така че си помислих, че може би ще се радваш да имаш това.

И беше се подписал: Най-добри пожелания, Дейв.

Кога, изобщо, по дяволите, беше казала, че харесва Фицджералд? О, да на вечерята в Пилешката колиба след онова откриване в училището в гетото — директорът с дълга като на битник брада я беше попитал на кои писатели се възхищава най-много и тя изтърси първия, за когото се сети.

Разкъса опаковъчната хартия.

Не беше кутия за бижута. Беше старо издание на „Нежна е нощта“. Корицата беше пастелна рисунка на селище на Ривиерата, сгушено в малко заливче, а на заден фон — горичка от високи дървета със синьо-пурпурни стволове. Страниците й бяха леко прегънати в единия горен край. Тя отвори книгата някъде по средата и кихна с всичка сила — беше силно алергична към книжен прах, после я затвори.

Това беше прекрасен жест, направен с мисъл, да, наистина. Гривна със сапфири и диаманти щеше да бъде дори още по-добре.

Хрумна й, че може би книгата беше ценна, първо издание или нещо такова. Нетърпеливо разгледа първите и последните няколко страници, но не намери нищо, което да покаже, че е така. Кихна отново, дори по-силно, и пак я затвори.

Пусна я на кухненската маса и в ъгълчетата на очите й се събраха сълзи. Не бъди идиотка, каза си тя. Не си по-зле, отколкото преди, нали?

Трябваше да гледа на това като натрупан опит. Ако, и когато се занимава с друг член на висшите класи, щеше да е много по-подготвена. Като например, че винаги се казва кола и човек, а не лимузина и шофьор; ела в къщата, а не ела в имението ми и как трябва да омаловажаваш разните му неща с леко презрителен коментар.

Ох, мамка му, мамка му!

Някой почука на прозореца на кухнята. Обръснат и подстриган. Отис. Той имаше някакъв радар, с който усещаше кога тя най-малко иска да го види и се появяваше точно тогава. Както винаги влезе вътре, без да чака такива тривиални неща като покана например.

Кейтлин изтри очи с ръка, изправи рамене и се опита да се усмихне.

— Здрасти, Кейт. Какво става?

— Нищо особено. Нищо особено — вдигна рамене тя.

Може би очите й бяха замъглени от сълзите, но й се стори, че кожата му се е пооправила. Лицето му все още беше пъпчиво, но тук-таме се виждаха и участъци здрава кожа.

Той застана до масата като потропваше с маратонката си по покрития с линолеум под.

— Просто си помислих да дойда и да проверя дали няма нещо, което да имаш нужда да ти се свърши. Понеже имам малко време сега, преди да трябва да отида на лекции.

— Благодаря ти, Отис, но не мога да се сетя за нищо такова в момента.

Той погледна книгата на масата и пресилено трудно прочете:

— Ф. Скот Фицджералд. Харесваш ли такива неща?

— Той е велик писател — обясни му тя.

— Може ли да я взема. Имам предвид, да я прочета.

— Разбира се, вземи я. — Гласът й потрепери и тя стисна очи.

Отис започна да говори с един от неговите гласове:

— Депуесиуана ли си? Не бъди депуесиуана, Кейтуин. Не хауесвам Кейтуин да е тъжна.

О, добри ми боже, той имитираше Елмър Фъд^[2].

— Не съм депресирана — бързо му отговори тя. — Просто имам ужасно главоболие. Явно съм работила прекалено много.

— Майка ми имаше убийствени мигрени. Бива ме в разтриването. Искаш ли?

— Благодаря, не. Всичко е наред.

— Хайде, нека ти покажа. — Той се приближи до нея, сложи ръцете си на раменете й и започна да масажира мускулите й.

Тя се отдръпна.

— Казах, че съм добре, за бога! Глух ли си или какво?

Той отскочи назад със стреснат вид.

Моля, моля, не започвай пак с гласа на Елмър Фъд, помоли го на ум Кейтлин. Слава богу, не го направи.

— Предполагам, че просто искаш да останеш сама за известно време, а?

— Да, Отис. Ако нямаш нищо против, бих искала да бъда насаме със себе си.

— Естествено. Хей, разбирам те. — Той взе книгата и я сложи под мишница. — Ще я донеса, след като я прочета. Може би ще може да я обсъдим?

— Да, разбира се. Би било чудесно. — Тя се насили да задържи усмивката си, докато той най-накрая не затвори вратата след себе си.

 

 

Лали наистина временно беше отстранена от циркулацията.

Тизи Колдуел, една от седемдесетгодишните партньорки на Лали в малкия шикозен магазин за сапун и свещи на Мишън плаза, беше преживяла малък удар и вероятно никога нямаше да може да възстанови напълно речта си. Марта Франк, третата съдружничка и дългогодишна приятелка на Тизи, се грижеше за нея 24 часа в денонощието и седем дни в седмицата, така че Лали беше призована да върти магазина. Или, за да бъдем поточни, да седи в един от педантично тапицираните с кретон на цветя фотьойли и да обсъжда с клиентите състоянието на горката Тизи. Тя се съгласяваше колко е прекрасно, че Марта е толкова вярна и себеотрицателна, и отклоняваше всички спекулации относно това, че двете жени са нещо различно от платонически приятелки — макар че и самата Лали се беше чудила понякога дали е така, особено като вземеше предвид нежните имена, с които се наричаха двете — Ти-ти и Франки, и че се разбираха без думи като семейна двойка. Една първокурсничка в колежа, на име Чиа с виолетови кичури, вършеше реалното звънене по телефоните и опаковане на покупките.

В края на седмицата, след дълго и изтощително събеседване с Марта и Тизи край болничното легло на Тизи, Лали уреди да продаде магазина на Кенди Кемпбъл и Рошел Ландрос, две тридесет и няколко годишни жени, които имаха нужда от фиктивно занимание, сега, когато децата им бяха влезли в гимназията, и които планираха да превърнат мястото в духовно правилен център за ароматерапия.

Проблем: това остави самата Лали без работа за пред хората.

Но какво да се прави! Когато се затваря една врата, се отваря друга. Подобен род неща казваше винаги майката на Лали — оптимистични малки вярвания, които да разведряват донякъде истинската и разочароваща несправедливост на живота. Макар че на Лали винаги й се беше струвало, че когато една врата се затвори за Дийна Сипловски, тя оставаше здраво затворена.

Като порасна повече обаче, Лали започна да признава, че има някаква истина в тези стари поговорки. Едва беше предала ключовете от магазина, когато получи обаждане от Майрън Роуз от университета.

— Като те видях как играеш Глинда, ми дойде брилянтна идея — каза й той. — Какво ще кажеш да изнесеш няколко лекции на курса ми по режисура, който завършва тази година? Можеш да се занимаеш с темата как актьорът изгражда един образ, имаш толкова примери от собствения си опит. Сигурен съм, че милите ми млади режисьори само ще имат полза от още един поглед на професионалист.

Интересно предложение! Инстинктите на Лали й проговориха, че точно такова занимание би впечатлило Дейвид. Можеше да си представи как следващия път, като го види, небрежно ще го спомене в хода на разговора: Онзи ден, когато бях в Университета да чета лекции на курса по режисура…

— Ами, да, мисля, че ще бъде забавно — отвърна тя на Майрън. — Кога си мислиш да започна?

— Следващият понеделник как ти се струва? Разбирам, че ти предлагам в последния момент и съжалявам за това, но единият от лекторите ми ме заряза в последния момент. Лес Уейнгрод — нали го знаеш, индийския продуцент? — бях го навил за тези лекции, но той оправя някаква кризисна ситуация на една снимачна площадка в Санта Фе и не може да се измъкне оттам. Дали ще можеш да се подготвиш за толкова кратко?

— Аз съм като бой скаут, скъпи — разсмя се Лали. — Винаги готова.

 

 

Беше невероятно отново да е в светлината на прожекторите — макар и да не беше на червения килим на премиера в някое шикозно заведение, а в класна стая в порутената стара Макрийли Хол, смърдяща на пот, тебешир и нещо като развалени плодове. Лали беше заобиколена от дузина млади свежи жени и мъже, които поглъщаха всяка нейна дума, и това й харесваше много. Вдъхновена от напрегнатото внимание, с което я слушаха, тя им представи живо и доста комично как е изградила образа на Присила Мъч — от предложението й за вързаната високо конска опашка (първоначално трябвало да бъде с прическа като на Фара Фосет) чак до опитите да улучи подходящата интонация, с която да мърка: О, Джеймс (влюбено, но и съвсем малко иронично). Описа им епичните си спорове с режисьора, според когото трябваше да носи подплънки с фалшиви зърна в сутиена си (тя спечели) и с главния осветител, който искаше да извади на показ доларово-зелените отблясъци на кожата й (загуби); и колко време й се наложи да се упражнява, преди да успее лесно да затъкне златния си пистолет в ботуша, без да се мушне с него в слабините.

— Момичето на Бонд е като супер герой — обобщи тя. — Най-добрите имат готини костюми, глупави имена и те карат през цялото време да се чудиш дали ще прекрачат границата между доброто и злото.

Студентите погълнаха всяка нейна дума. Двучасовият семинар премина в тричасов, тъй като я затрупаха с въпроси и дори след като отговори на всички, пак не искаха да я пуснат да си тръгне. Тези, които нямаха други часове след този, я заведоха в кафенето на приземния етаж на сградата, където аудиенцията продължи още един час.

В ъгъла срещу тях се беше събрала още една групичка. Лали погледна натам и потръпна. Беше Томи с няколко свои възхитени студенти. Той също доста се стресна, когато я видя. Помахаха си отдалеч за поздрав.

Когато най-накрая повечето обожатели се разотидоха, тя и Томи най-накрая се приближиха един към друг.

— Е, какво правиш тук? — попита Томи.

— Същото каквото и ти. Водя семинар.

Той й се усмихна с една от влудяващите си енигматични усмивки. Може ли да беше забравил, че беше приета в Колумбийския с пълна стипендия, зачуди се тя раздразнено. Естествено, беше прекъснала след първия семестър, травматизирана дълбоко от смъртта на майка си — и честно казано, по-заинтересована от рок-енд-рола, отколкото от Милтън и Шекспир, но въпреки това той трябваше да знае достатъчно добре, че тя не е празноглавка. Можеше да направи академична кариера, ако беше поискала.

— С един от курсовете на Майрън Роуз — продължи тя. — Изглежда съм много добра в това. Мисля си да предложа на Майрън да водя собствена дисциплина.

— Би било приятно да си в нашия факултет — каза той.

Шегува ли се? С Том Брамбърг беше почти невъзможно да разбере човек. Явно напоследък доста се беше занемарил, помисли си тя: по лицето му беше изникнала няколкодневна брада, а косата му изглеждаше сякаш я е подстригвал сам. Ами облеклото му! Размъкнат безцветен пуловер. Стари джинси. И — поспри сърце! — кафяви спортни обувки без чорапи.

Тя се предупреди наум да не го критикува.

— Кой от твоите класове беше този? — попита го тя.

— Композиране за напреднали. Бях им дал специална задача и сега обсъждахме усилията им. Повечето от тях нямаха идея, че Шонберг е живял и преподавал в Лос Анджелис през трийсетте.

Лали измърмори нещо неопределено, понеже смътно й беше известно, че Шонберг беше някакъв авангарден композитор на парчета от онези, които симфоничният оркестър изпълнява първо, както изяждаш спанака си, преди да те награди с Чайковски и Брамс за десерт.

— Опитвах се да се свържа с теб — рязко се сети тя. — Беше си изключил телефона.

— Да, сигурно.

— Това да не би да означава, че работиш?

— Да. — Той погледна часовника си. — Трябва да ходя на среща на сектора. Излизаш ли?

Те бавно излязоха от остъкленото фоайе на Макрийли на широкия булевард отпред, засенчен от вековни дъбове. Няколко студенти поздравиха Томи, докато се разминаваха с тях, хвърляйки любопитни или изненадани погледи на Лали. Тя си беше избрала подходящо университетско облекло — сини джинси, копринена блуза, чехли — но фактът, че джинсите очертаваха плътно краката й, блузата й беше лавандулова на цвят Марк Джейкъбс с едно паднало рамо, а чехлите й бяха Гучи на триинчови токчета с цвета на презрели плодове лайм, бяха гаранция, че няма просто да се обезличи и да се скрие в студентската тълпа.

— Тези хлапета изглеждат изненадани да те видят с някой като мен — разсмя се Лали.

— Мисля, че са изненадани да ме видят с когото и да било. Изглежда ме смятат за някакъв откачен гений-композитор, който само работи и работи в пълна изолация.

— Не мога да си представя защо могат да си помислят подобно нещо! Кога за последен път използва самобръсначка? — Лали игриво уви ръката си около лакътя му. Но после си спомни, че му е сърдита и се отдръпна. — Обаждах ти се, защото — продължи тя — ти бях бясна, че си ми запратил Сиена. Можеше поне да ме предупредиш.

— За бога, Лали! Помислих си, че ще се радваш, ако дъщеря ти дойде да те види.

— Извинявай! Тя не дойде да ме види. Премести се в къщата ми, докато мен ме нямаше. И покани всичките си боклучави приятели, които явно са сметнали дома ми за долнопробен фургон. Дойдох си от Европа изтощена и изсмукана от часовата разлика и намерих мястото направо в развалини. И за капак се спънах в нея — печеше се чисто гола на басейна.

Томи се разсмя от сърце.

— Сигурна съм, че звучи смешно, но, повярвай ми, никак не беше.

— О, хайде де. Тя ти е дъщеря. Какво шокиращо може да има в това да я видиш гола?

— Не в това е работата. Въпросът е, че бях тотално неподготвена. Пък и, естествено, тя се държа по обичайния си зъл начин.

— Всемогъщи боже! — Той се извърна, за да я погледне в очите. Бяха пред Грейнджър хол, висока циментова сграда, декорирана с рисунките на маите. Лали изненадана отстъпи назад в сянката на бога на слънцето.

— Окей, кажи — продължи той. — Точно какво направи Сиена, което да е толкова ужасно, че да пожелаеш да я зачеркнеш от живота си завинаги?

— Не мисля, че това ти влиза в работата.

Той я погледна с Оня поглед.

Лали пое дълбоко дъх.

— Добре де, ако наистина искаш да знаеш… След като се разделих с Арти, срещнах друг. Името му беше Робърт; беше… някой, когото харесвах много. Имах големи надежди за тази връзка. Прекарвах лятото с него в една вила, която той изплащаше в Порто Ерколе, когато Сиена се появи. След като си тръгна, поканихме хора на коктейл и аз снимах с фотоапарата на Робърт. Прегледах предишните снимки. И, ами… — Лали погледна настрани. — Намерих снимки на дъщеря си. Които явно беше правил той.

— Остави ме да позная. Пекла се е гола на басейна.

— Не се печеше — изрече Лали ледено.

— Добре, значи е прелъстила някакъв мъж, който ти си се опитвала да свалиш, и сега не можеш да й простиш.

— Не й беше за първи път. Правила го е още два пъти преди това. Първия път тя беше само на седемнайсет.

— Ако ме разбираш — изрецитира той.

— Какво?

— Нищо. — Той отново се разсмя. — Просто строфа от стара песен на Бийтълс^[3].

— Не взимаш на сериозно нищо, което казвам или правя — разсърди се Лали.

— Това не е съвсем вярно. Взимам на сериозно много от нещата, които правиш. Но нека те попитам — Сиена остана ли с който и да е от тези мъже? Искам да кажа, за по-дълъг период от време?

— Разбира се, че не. Правеше го само заради удоволствието да ми развали отношенията с тях. Казвам ти, тя е перверзна.

— Арти един от тях ли беше?

— Категорично не! Арти не е такъв. Той никога, никога не би…

— Именно това имам предвид. Някога хрумвало ли ти е, че си избирала мъже от погрешния вид? Ако са били такива гадняри, че да позволят да бъдат съблазнени от дъщерята на гаджето си, значи тя по-скоро ти е правила услуга като ги е свивала от теб. — Той прибави по-тихо. — Може би тя наистина се е опитвала да те спаси.

— Винаги си вземал нейната страна — заключи Лали твърдо. — Просто не я познаваш като мен.

— О, така ли? Колко знаеш всъщност за нея? Говорихте ли си онзи ден? Разбра ли какво се случва в живота й?

— Всъщност, да. Има си нов евро-боклук за гадже. Той заминава за Нова Зеландия, за да се мотае около някакъв снимачен екип. Същите неща, които й се случват обикновено.

От кулата над тях започнаха да бият тържествено камбани.

Томи се засмя пресилено.

— Нищо не знаеш, бабо — заключи той.

Обърна се и забърза нагоре по стъпалата на декорираната с рисунки на маите сграда.

Лали остана да гледа след него вбесена. Ако си мислеше, че може да я провокира с евтини шегички за възрастта й, номерът му нямаше да мине. Тя не беше точно възрастни. Още изглеждаше направо зашеметяващо. За да се докаже сама на себе си, тя хвърли съблазнителна усмивка на мотаещия се наоколо приятен мъж с типичен професорски вид. Той се изчерви, почти се спъна и й се усмихна глупаво. Моментален резултат.

Виж това, Том Брамбърг! — помисли си тя отмъстително.

Само че едно нещо я човъркаше: Томи, широко известен с това, че казва всичко направо, не си падаше по евтините шеги.