Линдси Грейвс
Да си хванеш съпруг (8)

Глава осма
Изнасилванията са голям проблем при нас

Кейтлин забеляза Лали преди тя да я види. Е, разбира се, трудно беше да пропуснеш Лали: висока шест фута от върха на къдравата си конска опашка до подметките на обувките си Маноло с четириинчови токчета; освен това си беше облякла небрежно-елегантно сако Баленсиагас цвят на папая, което на фона на почти отчаяно жизнерадостните яркожълти стени на Центъра я караше сякаш да пулсира като композиция в онзи толкова модерен през шейсетте стил. Слабичката директорка на Центъра, Грейс Пойниак, подтичваше около нея, а ококорената й физиономия беше извърната нагоре, разтегната в ласкателна усмивка; само дето не махаше с въображаемата си опашка.

Кейтлин инстинктивно се напрегна. Какво, по дяволите, търсеше Лали Чандлър тук?

Без значение с каква цел, появата й тук не вещаеше нищо добро. Досега Лали трябваше да е разбрала, че Кейтлин ще присъства на ексклузивното й малко соаре под ръка с Дейвид Клементе — може би това толкова беше вбесило Кралицата на пчелите, че идваше тук да издейства уволнението й. Дори да не беше така и идването на Лали тук да нямаше нищо общо с нея, Кейтлин все пак се ужасяваше от възможността Лали да я види в обичайната й работна среда. Беше хвърлила много труд да създаде у околните впечатлението, че е приела тази работа от желание да направи нещо смислено в живота си — и че един подпис върху отчета за заплатите я отличава от бордовете на благотворителните организации и управлението на разните комитети, които запълваха времето на другите разведени. Само един поглед към тази окаяна бърлога, с яркото й луминесцентно осветление и сталагмитите от натрупани папки, щеше ясно да покаже и на слепите, че Кейтлин не може да е тук за друго, освен за парите.

Слава богу, Лали и Грейс отминаха нататък без да обърнат глави към нея. Те завиха в обратната посока на кабинета на Кейтлин и се изгубиха от погледа й. Кейтлин се върна към това, което правеше преди да ги види — а именно пращаше съобщение на Ейдън.

Не забравяй, че урокът по кларинет се отменя. Нека те докарат вкъщи заедно с другите деца. ILY^[1].

Знам. Каза ми вече, отговори й той.

Да му се не види. Ейдън можеше да накара дори обикновеното текстово съобщение да звучи мрънкащо. Прати му още едно ILY. Обичам те — ако му беше написала целите думи, той щеше да се разсърди. По някаква неразбираема за нея причина съкращението обаче беше приемливо. Иди му разбери.

После се вглъби в задачата, която отлагаше от дълго време — координирането на графиците на множеството консултанти и доброволци, които работеха към Центъра — ченгета, психиатри, социални работници, медицински персонал — беше като да се опитва да нареди пъзел, парченцата на който са с един и същи цвят.

Беше работила интензивно около двайсетина минути или повече, когато интеркомът в кабинета й изписука.

— О, Кейтлин — гласът на Грейс Пойниак звънна с нетипична за нея музикална нотка. — Би ли дошла в офиса ми за нещо?

— Не може ли да изчака няколко минути? От половин час се боря с графика на консултантите и е истински ужас.

— Съжалявам, но ми трябваш веднага.

— ОК, идвам ей сега. — Обхвана я нов пристъп на параноя. Лали със сигурност беше в дъното на това.

Извади огледалце и освежи червилото и спиралата си, след което огледа внимателно зъбите си за хранителни остатъци и набързо се опита да разреше короната от коси на главата си с пръсти. Синият й костюм с панталон (Ан Тейлър, купен миналата зима от разпродажбата на застоялите стоки) имаше отчаяна нужда от химическо чистене, но какво от това? В една стая с онзи Баленсиага така или иначе щеше да изглежда като бедняшки парцал. Тя закопча сакото си и тръгна към директорския кабинет.

Кралицата на пчелите беше седнала изправено в един от металните столове на Грейс, висока, слаба, с кръстосани дълги крака. Чанта Бъркин стоеше точно до стола — истинска, никаква имитация, от зелена крокодилска кожа. Цената й в магазина беше около една трета от заплатата на Кейтлин. По една случайност Кейтлин също притежаваше Бъркин, купена за 79.95 долара от разпродажба в малко магазинче за имитации на Олвера стрийт в Л.А. — закопчалката беше паднала още първия път, когато излезе с нея.

Все пак, напомни сама на себе си, тя притежаваше разни автентични неща, които при Лали Чандлър бяха изкуствени — например бюста, скулите и — можеше да се хване на бас — почти невъзможно плътните й, чувствени устни. С тази успокоителна мисъл в ума Кейтлин изви своите собствени устни в най-добрата усмивка на порцеланова кукличка и влезе в стаята.

— О, Лали, каква прекрасна изненада! Какво те води тук?

Зелено-жълтите очи на Лали бавно се завъртяха към нея.

— Случи се нещо невероятно! — възкликна Грейс. — Лали Чандлър става дарител на Центъра.

— Страхотно! — Кейтлин обърна кукленската си усмивка към Лали. — Винаги имаме такава нужда от подходящо финансиране. Какво те накара да се сетиш за нас?

— Всъщност разговорът ми с теб в Историческото общество онзи ден. Гадната история, която ни разказа за онзи изнасилвач, облечен като Супермен…

— Спайдърмен.

— Да, вярно, Спайди. Толкова гадно. Като жена, аз изпитвам невероятно съчувствие към жертвите на изнасилвания. Не мога да си представя нищо по-ужасяващо от това да бъдеш жертва на сексуално насилие.

А какво ще кажеш за бубонната чума? — помисли си ядосано Кейтлин. Или болестта на Лу Гериг, или терминален стадий на рак на хранопровода?

Но на глас само каза:

— Това е голяма част от дейността на Центъра — да помагаме на жертвите да преодолеят травмата.

— Да, да — намеси се Грейс, — но има и още нещо. Не само че самата мисис Чандлър ни прави изключително щедро дарение, но и спонсорира програма, която ще ни докара още повече. Преди няколко дни разговарях с мисис Чандлър…

— Моля те, казвай ми Лали.

— О, добре, благодаря, разбира се. Та както казвах, разказах на Лали за серията семинари, които проведохме съвместно с полицията с цел да им обърнем внимание на специфичните нужди на жертвите на изнасилвания и какъв успех постигнахме — най-вече с онези мъже в униформи, които обикновено са толкова груби и брутални в такива случаи. Както и да е, Лали беше силно впечатлена от това и… Грейс развълнувано потрепери. — Може би ще е по-добре оттук ти да й обясниш, Лали.

Изнервящо бавно Лали разгъна няколко километровите си крака.

— Имам скъпа стара приятелка, Мелора Патерсън, която прекарва по-голямата част от годината в Дънстър, Аризона. Женена е за Уинч Патерсън. Ти, разбира се, знаеш кой е той, нали?

— Ами, името ми е познато — поколеба се Кейтлин, — но не…

— Финансов мениджмънт Патерсън, номер шейсет и нещо в топ петстотин на Форчън. За да съкратим историята, ще ти кажа само, че Мелора търсеше нещо голямо, в което да впие зъби, нещо повече от обикновените благотворителни комитети. Явно място като Дънстър, което гъмжи от бедни имигранти… ами с всичкото му пиянство, мачистки настроения и насилие от всякакъв вид, особено спрямо жените — е, изнасилванията са огромен проблем там. Така че когато разказах за тези семинари на Мелора и й казах, че според мен могат да бъдат полезни и в Дънстър, тя прегърна идеята с две ръце.

— Ще помогнем на мисис Патерсън да започне същата такава програма и при тях! — намеси се възторжено Грейс. — А в замяна семейство Патерсън ще дарят 75 000 долара на това заведение.

— Нещо като програма за взаимна размяна. И двете страни се уреждат чудесно…

Лали замълча неуверено. Кейтлин продължаваше да наблюдава със самодоволната си усмивка и, честно казано, започваше да я стряска. Всъщност цялата атмосфера на това място я притесняваше — от самата му директорка, приличаща на джудже с очи на буболечка, до постерите, изрисувани с пъстроцветни дъги и пърхащи пиленца Туийти. За секунда тя се почуди дали Кейтлин се беше досетила за истината: Мелора Патерсън беше хиперневрастеничка, женена за седемдесетгодишен чичко с шкембенце, чиято идея за щуро прекарване беше да гледа голф на огромен екран, похапвайки дебело парче телешко, средно препечено. Мелора не можеше да го зареже; щеше да остане без стотинка. Освен това Мелора — горкичката — се беше разболяла от тежка розацеа, която караше бузите й да горят и правеше носа й толкова червен и обринат, че нямаше никаква надежда да привлече някой друг поне средно заможен ерген. На всичкото отгоре вече беше започнала да полудява завряна там, по средата на нищото. — Знаеш ли какво, скъпа — беше й казала Лали. — Дай ми този малък проект, а другата пролет, когато семейство Фрайнет организират ежегодната си триседмична разходка по Лоара, аз ще те уредя с покана.

Мелора веднага се съгласи. Всъщност може би щеше дори да заплаче от благодарност, ако това не правеше носа й още по-зачервен и подут.

Но не, Кейтлин нямаше как да подозира нищо от това, успокои се Лали. Влач просто не се движеше в тези кръгове.

Лали продължи:

— Причината, поради която те извикахме тук, скъпа, е, че аз помолих ти да отговаряш за проекта.

— Аз ли? — попита Кейтлин предпазливо.

Лали кимна.

— Милата ми приятелка Джейни Мартинес ми разказа каква страхотна помощ си й оказала в организацията на Фестивала на орхидеите преди няколко години. Говореше ми с възхищение колко организирана и находчива си.

— Наистина ли?

— О, боже, не можеше да спре да те хвали. Разказваше как сладкишите с подаръци не са били готови до последния момент; никога нямало да успеят, ако ти не си останала до сутринта, за да ги приключиш.

Това си беше стопроцентова истина, помисли си Кейтлин. Фестивалът на орхидеите беше едно от първите събития, в чиято организация се включи доброволно, когато се премести в Сан Карлино, вечеря с танци в чест на децата със синдром на Даун, която се проведе в павилион на открито в Ботаническата градина. Тогава тя стоеше на най-ниското ниво и покорно изпълняваше заповеди, изкряскани й от арогантни вдовици и разведени, които ръководеха парада — и да, през нощта преди партито беше стояла до изгрев-слънце да пълни проклетите сладкиши с дарени вещи, струващи хиляди долари (едната!): слънчеви очила Гай Ларош, шоколадови тестерчета Жирардели, парфюм Пери Елис, кожени портфейли Коуч, пътнически будилници Тифани, и така нататък, и така нататък.

Тя самата присъстваше ли на събитието? Не, по дяволите, не и при цена от седемстотин и петдесет долара за билет.

Позволиха ли й поне да си вземе няколко от даренията за сладкишите, макар и от второразредните като продуктите за коса с миризма на бонбони или безумните хромирани ключодържатели, които автоматично щяха да бъдат подарени на прислужниците и бавачките? Как пък не?

Някоя от тези обезкосмени мадами, самата благотворителност, сети ли се да й каже поне едно благодаря?

Без майтап…

Дори беше изненадана да чуе, че Джейни Мартинес е забелязала, че е участвала в организацията. Като че ли единственият разговор с Джейни, който можеше да си спомни, беше когато тя й се разкрещя, че тъпче кутиите от Тифани много навътре.

— Радвам се, че Джейни е оценила усилията ми — изрече Кейтлин с горчивина.

— О, можеш да бъдеш сигурна в това, скъпа. И не си мисли, че аз самата не съм забелязала колко отдадена работничка беше на няколко от събитията, които аз организирах. Тъкмо затова настоях пред Грейс проектът в Дънстър да стане твое творение.

За момент Кейтлин се почувства ужасно поласкана. Веднага след това започна да подозира, че нещо не е наред. Все пак това беше Лали Чандлър, която дори задника си не бършеше без скрита цел.

— Ами… звучи ми като интересен проект — започна тя. — Но какво точно включва?

— Ще работиш рамо до рамо с Мелора Патерсън и местната съдебна институция, за да оформите програмата на семинарите. И поне първите няколко занятия ще водиш ти самата.

— Искаш да кажеш в Аризона?

— Ами да — намеси се Грейс. — Искаме да тръгнеш в неделя вечерта и да започнеш още в понеделник сутринта. Ще прекараш към две-три седмици там, разбира се всички разноски ще бъдат за наша сметка.

— Ще ти се наложи да работиш почти денонощно, но мисля, че за теб ще е вълнуващо предизвикателство. — Лали обърна лицето си с прасковения му тен и широко отворените очи към Кейтлин.

Тя ме разкарва от пътя си, осъзна Кейтлин. Отпраща ме в На-края-на-света, Аризона, далеч от вниманието на Дейвид, за да може теренът да е чист за самата нея.

— Съжалявам — започна тя, — бих била щастлива да се заема с това — проектът наистина е невероятен, — но просто не мога. Имам десетгодишен син. Не мога да го оставя сам за толкова време.

— Разбира се, че няма, скъпа. Ще го вземеш със себе си. Ние ще имаме грижата за бавачка.

— Но той не може да си позволи да изпусне толкова много от училище.

— Той ходи в Сейнт Матис, нали? Там са свикнали на такива неща. Семейство Рейчълс наскоро водиха децата си с тях в Буенос Айрес за един месец, Сейнт Матис им осигури допълнителни уроци, а там наеха англоговорещ възпитател. Когато се върнаха, децата бяха по-напред от съучениците си.

— Така че, както виждаш, няма за какво толкова да се тревожиш. — Грейс я погледна накриво. Съобщението беше ясно, сякаш го крещеше на глас: откажи и изхвърчаш, сестро. Работата не беше кой знае какво, но имаше своите плюсове и добри осигуровки, а тя отчаяно се нуждаеше от медицинската, заради Ейдън, който през седмица беше пациент на алерголога и заради лекарствата за нейната мигрена… Пък и в Сан Карлино нямаше особени възможности за кариера…

Мамка му, мамка му!

— Ами, в такъв случай, за мен ще бъде вълнуващо предизвикателство — предаде се Кейтлин.

— Прекрасно, скъпа! Това е невероятно! Макар че в такъв случай, за съжаление, няма да успееш да присъстваш на вечерята ми.

— Вечеря? — Грейс наостри уши.

— Просто скромно събитие, което организирам в чест на една от моите области на интерес. Образованието на коренните жители. Един от приятелите ми спомена, че ще вземе Кейтлин със себе си, но явно при това положение няма да е възможно.

— Явно не — кимна Кейтлин.

— Колко неприятно. Така ми се искаше да ти покажа дома си. Ще трябва да дойдеш някой друг път.

— С удоволствие. — Кейтлин пусна една мила усмивка.

 

 

Ликуваща, Лали изкара колата от лабиринта от университетски улички. Спомни си една фраза на Симон дьо Бовоар: Attraper un mari est un art. Да уловиш съпруг е изкуство. Лали винаги се беше смятала най-вече за човек на изкуството. За да отпразнува майсторската игра, тя се насочи към Нийман Маркъс на Конкистадора Аркейд, където си подари невероятната чанта Джудит Лайбър, инкрустирана с кристали, която заглеждаше от дълго време.

После си отиде вкъщи и влезе директно в кабинета си. Леко се подразни като видя, че Перла е настанила телесата си в нейния личен стол и се тъпче с кракери Голдфиш.

— Организира ли местата за гостите — попита Лали рязко.

— Разбира се. — Перла й подаде диаграма, нарисувана със зелено на един голям лист.

Лали започна да я разглежда. Нейното име, разбира се, беше начело на масата. Дейвид — подходящо разположен от дясната й страна; отляво, точно срещу Дейвид, щеше да седне индианският вожд. Кейтлин Лач в далечния край, сигурно заклещена между мъжа на една сенаторка (заклет счетоводител, скучен колкото данъците) и Толър Керн, който беше един от милионите роднини на Джейни (по баща Керн) Мартинес — дете на неин първи братовчед или първи братовчед на нейното дете, Лали все се объркваше. Също като Джейни, той се издържаше от попечителски фонд — само дето неговият фонд беше поне на половина по-малък от този на Джейни, едва му стигаше да живее в скромен разкош и да се занимава като хоби с една книжарница за редки издания, Ex Libris на улица Манцано. Лали го беше избрала заради доброто му потекло и не прекаления му мъжествен чар.

— Има смяна в списъка на гостите. Мис Лач няма да може да дойде. Ако до вечерта преди партито не ни се обадят, че мистър Клементе ще доведе някой друг, се обади на Джейни Мартинес и й предложи покана.

— Сигурна ли сте, че тя няма да има други планове?

— Джейни винаги е на разположение.

— Да ви кажа ли сега какви съобщения имате?

— Моля те.

— Оки-доки. — Перла навлажни гърлото си с глътка студен чай от бутилка и започна да декламира телефонните съобщения. — „Флауър пауър“ не могат да намерят никакви бели божури по това време на годината; декораторите „Бръншуиг и Филс“ са затрупани с поръчки за четири месеца напред; мис Мартинес; Шарън Мийкър за голф в сряда; отново „Флауър пауър“. И Сиена — завърши тя.

— Какво? — Лали замръзна.

— Това е всичко, което ми каза. Сиена. Остави телефонен номер.

Лали грабна бележника от ръцете на Перла, кодът беше 310, от западен Л.А. Тя изтри всякаква емоция от лицето и гласа си.

— Обади се на „Флауър пауър“ и кажи на Доналд, че искам бели божури и ако не може да ми ги намери по обичайните си канали, да използва проклетото си въображение.

Все още стискайки бележника със съобщенията, Лали се качи горе в спалнята си. Отпусна се на ръба на леглото си с балдахин и за момент се загледа през прозореца в плетеницата от танцуващи параболи, в които плувният басейн отразяваше слънцето. После вдигна слушалката на телефона до леглото си. С огромна изненада забеляза, че ръката й трепери.

Пое си дълбоко дъх, после решително набра номера. На отсрещната страна телефонът започна да звъни, един от онези специфични звуци, с които звънят основно офис-телефоните, брррр-блоп, брррр-блоп, бррррр-блоп…

На третото иззвъняване Лали затръшна телефона.