Линдси Грейвс
Да си хванеш съпруг (20)

Глава двадесет и първа
Изглеждаш малко позеленяла

— Ей това се казва поява! — възкликна Толър.

— Наистина запомняща се — съгласи се Джейни. — Лали ще бъде очарована. Винаги се е старала влизането й да бъде забелязано.

Толър се обърна заинтригувано към братовчедка си. Какво ли беше обърнало Джейни толкова рязко и твърдо срещу Лали Чандлър? — чудеше се той. Въпреки че това беше съвсем типично за взаимоотношенията на Джейни: в един момент най-близки до сърцето дружки, в следващия — смъртни врагове.

И като ставаше въпрос за неща около сърцето, той едва повярва какво Джейн беше сметнала за подходящо да направи с гръдния си кош. Такива буци! Заедно с нещастните си тлъсти бедра, тя приличаше на някакъв зеленчук, изваден с корените, например цвекло да кажем, или ряпа, опакован в резедавата тафта на роклята й.

Слава богу, Толър беше малко поомекнал. Точно в този момент на този ден той беше точно на мястото, на което искаше да бъде — отпиваше невероятно рядко вино на малки глътки сред каймака на висшето общество в Сан Карлино, заобиколен от група млади сладкишчета с ореоли за допълнителна визуална наслада. Така че реши, че не е той човекът, който да оценява новите атрибути на братовчедка си — пък и след като Тед Бримър и Брант Макклиъри пърхаха наоколо й, изплезили езици като санбернари, предполагаше, че тя все пак е постигнала желания ефект.

Повече власт за теб, Джейн! — пожела й той благосклонно.

Предполагаше, че трябва да намери Джесика и да се увери, че се справя добре, така че предано огледа тълпата за нея. Бинго! Дейвид Клементе не само че я беше открил първи, но и се беше закачил доста собственически за едната й ръка. Заедно с тях беше един висок мъж, jolie laide^[1], привлекателен по един артистично грозноват начин, гарниран с прекалено големи уши. Носеше доста опърпан смокинг, но какво толкова? Толър познаваше безкраен брой ексцентрични богаташи, които човек би могъл да сметне за бездомници, ако не ги познава. Прачичо му, Бастър Уикършам, например, изглеждаше сякаш е намерил дрехите си в боклукчийското кошче на Армията на спасението, а старият Бастър се валяше в мангизи.

Толър обмисли дали да не се присъедини към Джесика. Можеше да се осведоми дали Дейвид беше доволен от покупката на първото издание на „Нежна е нощта“. Но, от друга страна, защо пък да не бъде? Книгата беше в много добро състояние, с изключително рядка подвързия срещу прах и подписана от Ф. Скот на първата празна страница след корицата. Колекционер-експерт би могъл да свали още петнайсет-двайсет процента от цената, но въпреки това книгата си струваше всеки цент от петдесет и четирите хиляди долара, които Дейвид се беше изръсил за нея.

Един от ангелите със зъби бели, колкото ореола му, който беше небрежно килнат назад, се материализира до рамото му.

— Бихте ли искал палачинка с хайвер от риба-меч, сър? — тихичко попита той, протягайки поднос към него.

Хайвер от риба-меч! Е, на това му се викаше рай.

— С удоволствие — отвърна също толкова тихо Толър и реши, че Джесика се справя прекрасно и сама.

 

 

През годините Джесика си беше взела драконовски пай от подобни официални бенефиси, но този тук наистина беше шикозен. Може би раят всъщност не изглеждаше като градините, но това беше само в негов ущърб. Как, чудеше се тя, бяха успели да наредят светлините така, че лицата на всички да светят с онова излъчване, което се постига само след няколкочасов сексуален маратон? Или тези дъги, които блестяха над главите им в цветове, за които Моне би продал дори сестра си? Издигнатите бели маси, които изглеждаха сякаш се носят в лазурно небе? И piece de resistance^[2] — развлечението след вечеря щеше да е концерт на Род Стюърт, който беше най-първата страст на Джесика и само при споменаването на името му още потръпваше като тийнейджърка.

Тя премигна, когато един от прожекторите блесна в очите й.

Още една разлика между събитията от миналото й и това — горе-долу на всеки две минути някой от дузините щуращи се наоколо фотографи я снимаше.

Е, по-точно снимаха Дейвид. Но след като Дейвид се беше залепил за едната й страна, те просто не можеха да го фотографират, без да хванат и нейното ухилено лице на снимката. Дейвид изглежда приемаше това непрестанно документиране като някаква даденост. Не се обръщаше и не правеше дори секундна пауза в разговора.

Но с всяко изщракване и светкавица Джесика, очарована, вдигаше глава малко по-високо.

Тя погледна Том Брамбърг, който с някакво неуловимо движение успяваше да остане извън снимките, въпреки че за всички беше ясно, че разговорът им е общ. Тя все още не можеше да приеме, че намира и него на това място. Изобщо не приличаше да е по негов вкус. Измежду ескадроните модерни шити по поръчка смокинги неговото виждало и по-добри дни вечерно сако и малко оръфаната му папийонка бяха почти екзотична гледка.

— Не обичаш ли да те снимат? — попита го тя закачливо.

— Не особено — отвърна той. — Мисля, че споделям мнението на онези племена, които смятат, че снимките могат да откраднат част от душата ти.

— А аз не — намеси се Дейвид. — Бих казал точно обратното. Ако използваш лицето си за някаква кауза и това накара повече хора да си бръкнат в джобовете, ами… това трябва да е добре за душата ти.

— Да, но разбираш ли, точно това е проблемът. Не мисля, че гледката на лицето ми би накарала някой да бръкне в джоба си.

— Хайде де. Скромничиш. Ти си известен композитор. Това сигурно изглежда доста впечатляващо за повечето хора.

Томи вдигна рамене неопределено. Имаше скрита враждебност в репликите, които си размениха, забеляза Джесика — нещо като блъскането с рога на мъжките елени. Не беше ласкателно за никой от тях: караше Томи да изглежда малко превзет, а Дейвид — неприятно фамилиарен.

Да не би да беше заради нея? — учуди се тя. И ако да, какво беше нейното мнение по въпроса?

Обезпокоена, разбира се. И недоволна.

Глупости! Беше й ужасно приятно.

После си припомни, че Томи сигурно е тук с онова прелестно момиче, което се беше увило толкова влюбено около него пред къщата му. Джесика се взря в безбройните лица, почти в очакване тя да се появи и да предяви правата си върху него. Но съвсем друг човек неочаквано преплете ръка с неговата: Силия Рьодерер, която си беше сложила малко прекалено повече освежаващ фон-дьо-тен за осемдесет и няколкото си години, а ръцете, шията и ушите й бяха обсипани с диаманти.

— Ето те и теб — изгука тя. — Забавляваш ли се?

— Да, много, Силия — отвърна учтиво Томи. — Благодаря ти, че ме покани.

— За мен е удоволствие. — Силия се обърна и леко помаха с диамантените си пръсти към Дейвид и Джесика. — Вие двамата знаете ли, че Том е написал чисто ново произведение за нашия симфоничен оркестър? Соната за пиано…

— Концерт.

— Да, точно така, абсолютно брилянтен концерт за пиано и световната премиера ще бъде през април. Наехме един млад корейски пианист, спечелил купища конкурси, за солист.

Мистерията с присъствието на Томи беше разбулена. Силия беше един от хард-лайнерите в борда на симфоничния оркестър на Сан Карлино и най-вероятно гледаше на Томи Брамбърг като на местната си награда.

— Колко вълнуващо — промърмори Джесика.

— Можеш да се обзаложиш, че ще е вълнуващо! Това е първото произведение, което е написал от… колко години? — Силия погледна Томи.

— Няколко… — Той се усмихна изкуствено.

— Много, много години! Но, разбира се, Дейвид, няма смисъл да ти повтарям неща, които вече знаеш. Все пак, твоите дарения плащат за всички тези неща.

— Да, права си. — Сега беше ред на Дейвид да се усмихва изкуствено.

— Това е страхотен удар за нас — продължи да бърбори Силия. — Ще донесе на малкия ни оркестър международна известност.

— Нямам търпение да го чуя — въодушеви се Джесика.

Томи я погледна така, че тя за секунди се изчерви.

Силия обаче започна да го дърпа в друга посока.

— Не можеш да го обсебиш, Дейвид. Тук има стотици хора, които искат да се запознаят с него.

— Изглежда ще ми се наложи да пея, за да заслужа вечерята си. Приятно ми беше да се видим, Дейвид. — Томи и Дейвид студено си стиснаха ръцете. Томи хвърли на Джесика последен продължителен поглед, след което се разтвори в тълпата заедно със Силия.

Джесика се почувства необичайно смутена. За да го прикрие, вдигна чашата шампанско към устните си и я пресуши. Един от ангелите като по чудо се появи от едната й страна и замени изпитата чаша с пълна. Номер три, напомни си тя сама. По-добре внимавай!

Дейвид наклони глава към нея по доста интимен начин, изражението му вече се беше успокоило.

— Между другото — прошепна той, — още не съм ти благодарил за подаръка, който ми изпрати.

Джесика отново се изчерви, този път като домат.

— О, господи! Съжалявам за това.

— А не би трябвало. Беше очарователно.

— Не, чувствам се като идиот. Бих пила прекалено много и, ами… просто беше глупава постъпка. Моля те, кажи ми, че си се отървал от тях.

— Не, сложих ги в рамка и ги окачих във всекидневната под табелка с твоето име. — И двамата се разсмяха заедно.

Дейвид обаче не можеше да каже повече от няколко думи без някой да се приближи към него, така че сега нова групичка ги заобиколи, мъже с посребрени коси и скъпи часовници и жени със светъл грим, които бяха спрели времето на двайсет и осем годишна възраст. Дейвид й ги представи, но имената просто прелетяха покрай ушите на Джесика — населяваха обществени прослойки в Колина Линда, които бяха няколко нива над нейното. Те бързо го въвлякоха в разговори за бизнес и социални въпроси, в които тя не можеше да вземе участие.

Джесика направи няколко крачки назад и по маниера на Том Брамбърг се опита да се разтопи в тълпата. Червенокос ангел се приближи към нея с поднос в ръка: огромни мариновани миди, сервирани върху лъжица супа от брюкселско зеле. Тя си взе една, лапна вкусното съдържание и сложи лъжицата на друга табла, поднесена й за целта от втори ангел.

Толър се приближи, понесен от потока на тълпата. Спря за малко, за да изсъска в ухото й:

— Били сме повишени! В началото бяхме сложени на маса 66, която е направо извън партито, но вече сме на маса 3!

— Знам — прошепна му тя в отговор, но той вече беше отминал.

Групата започна изпълнение на „Мое синьо небе“ и светлината намаля до блестящо синьо, в което проблясваха звезди. Хората ахнаха очаровано. Джесика погледна назад към Дейвид и видя една от вечно младите жени да пъха сгънато парче хартия в джоба на сакото му.

Значи така щеше да бъде, ако започне връзка с него. Непрестанно святкане на фотографски светкавици, безсмислени запознанства и купчина по-млади, по-слаби жени, които му пробутват телефонните си номера. Почувства болезнено напрежение в стомаха си.

След малко осъзна, че болката беше причинена не от идеята да сподели живота си с Дейвид — беше проклетият импровизиран ластичен колан. Изобщо не трябваше да позволява на Толър да я уговори да го слага — преместването на кукичките щеше да е достатъчно за тази вечер. Ако смяташе да изкара вечерята от пет блюда без болка и страдание, отвратителното нещо трябваше да изчезне.

— Извини ме — прошепна тя на Дейвид и се измъкна.

Попита един от келнерите ангели къде е тоалетната и я насочиха към остъкления коридор, който заобикаляше далечния край на градините. Вътре в помещението тя влезе в една от четирите кабинки, вдигна полата си и изхлузи стегнатото помагало. Жадувано облекчение! Може би така коремчето й изпъкваше малко, но какво от това? Беше жена, не подрастващо момченце с гърди.

От съседната кабинка се чу тих стон.

— Ехо? — повика Джесика. — Добре ли сте?

— Да, благодаря — беше немощният отговор.

— Лали? Това ти ли си?

Утвърдително стенание.

— Аз съм Джесика Ди Сантини. Сигурна ли си, че си добре?

— Да, просто някакво хранително натравяне. Добре съм.

Хранително натравяне? От тези невероятни ордьоври? Джесика излезе в предверието и натъпка отрязания чорапогащник в кошчето за боклук. Лали издаде поредния стон.

— Сигурна ли си, че нямаш нужда от нищо? — попита пак Джесика.

— Не!

— Добре тогава. Предполагам ще се видим на вечерята. — Джесика погледна загрижено още веднъж кабинката на Лали, после излезе в коридора.

Някой я хвана за китката. Преди да успее да реагира, някаква врата се отвори и тя беше издърпана в благоуханна, осветена от луната градина. Усети аромата на афтършейв, тютюн и обработена кожа, когато две силни ръце я обгърнаха и я придърпаха по-близо. Твърди устни се притиснаха жадно към нейните и тя установи, че им отвръща също толкова жадно.

 

 

След още двайсет ужасни минути Лали със залитане излезе от кабинката на тоалетната. Погледна се в огледалото и нададе отчаян възглас. Изглеждаше като покосена от гнева божий! Но поне побеснелите ракуни се бяха превърнали обратно в мишки и тя се чувстваше способна да изкара вечерта до края.

Зае се да поправя щетите, нанесени на външния й вид, възползвайки се от всички кърпички, оставени на плота, и завърши с енергично изплакване на устата. Няколко жени нахълтаха при нея, възбудени, без да спират да приказват, в приповдигнато настроение. Лали им се усмихна жизнерадостно — нали си прекарваме толкова весело! — а после се хвърли обратно в тълпата.

Групата свиреше суинг-версия на „Стълба към небето“ и няколко двойки се въртяха и поклащаха на дансинга.

— Имаш ли желание да се завъртим, Лали? — Майрън Роуз, сияещ, протегна ръката си към нея.

Въртене. Неподходяща дума. Тя го погледна ужасено.

— Или може би по-късно? — бързо добави той.

— Да, по-късно би било прекрасно, скъпи. — Овладя се. — Изглежда вече ще започват да ни хранят. На коя маса си настанен?

— 59.

Сибир. Майрън беше просто още една рибка в морето.

— А ти? — попита я той.

— На трета. Масата на Клементе.

Той изглеждаше напълно задоволително впечатлен.

— Е, забавлявай се. Ще се видим с теб след това. Смятам да си поискам обещания танц.

Лали кимна, усмихна се и се насочи към мястото си.

Неслучайно беше сложена на масата на Дейвид. Имаше право да си избира къде да седне по простата причина, че беше осигурила участието на Род Стюърт.

Преди години имаше авантюра с директора на студиото, което го продуцираше в момента, мъничко човече на име Харолд, което се стремеше към високите жени като планинар към Анапурна. С радост правеше услуги на Лали сегиз-тогиз.

Маса номер три беше феерия от снежнобяла газена покривка, гарнирана с резбован кристал и порцелан от Лимож^[3] в синьо и златно. Акцентът в средата беше великолепна ваза, пълна с най-редки орхидеи и лалета, макар че изобщо не им беше сезона. Лали беше дошла първа. Нетърпеливо потърси картичката с името си. По дяволите! Чак през четири места от Дейвид. Със същия успех можеше да бъде и в Сибир.

Тя бързо се огледа наоколо; после скришно взе картичката си и я смени с тази от дясната страна на Дейвид. После се промъкна обратно и намести открадната на мястото, което официално се водеше нейно.

Шокирана, тя осъзна, че Толър Керн вече се беше настанил на мястото точно отсреща. Дали я беше видял да прави размяната? Взираше се в нея с иронична усмивка, но това нищо не означаваше — сарказмът беше постоянно изписан на лицето му.

Спокойно се намести на собственоръчно организираното си ново място. После се наклони небрежно към него.

— Толър, скъпи! Колко прекрасно, че сме на една и съща маса.

— Просто супер! — Толър взе една орхидея и замени с нея повехналата гардения на петлицата си. — Срамота, че не седим по-близо един до друг — добави той дяволито. — Обожавам да клюкарствам.

Посланието беше пределно ясно: беше я видял как сменя картичките. Но в края на краищата, какво от това?

— Да, неприятно е. Но мога да ти се обадя утре и да сравним записките си.

— Нямам търпение. — Той й се усмихна, показвайки й всичките си зъби. Остри малки зъбки като на онзи вид тропически рибки, които изяждат всички останали, ако ги сложиш в аквариума.

За щастие вниманието му беше отклонено към жената, седяща до него — Пола Казъл, четиридесет и няколко годишната наследница на нещо, което самата тя наричаше компания, произвеждаща адхезивни приспособления, а всички останали — просто фабрика за лепило. След това Джо Рисентал, изпълнителен директор на „Алуминий Браунър“ предяви претенциите си за мястото отдясно на Лали. Беше мъж с вид на смъртник и с неприятния навик да опипва бедрата на съседките си по място. (Преди доста години беше опитал същото с Лали. Тя беше набучила ръката му с вилицата си и оттогава нямаха никакви проблеми.)

Множество небесни създания започнаха да сервират първото блюдо гъши пастет с трюфели върху агнешки език и зелена салата, сервирано в глинен съд. Лали кимаше без всъщност да слуша нещата, които Джо Рисентал въодушевено й декламираше за Върховния съд, и гледаше храната с отвращение. Мишоците подскачаха и се бореха застрашително в корема й.

— О, Лали… Здрасти.

Тя погледна нагоре и видя как Дейвид се приближава към стола си. Същата светкавична тръпка, която беше почувствала на партито за Хелоуин, отново премина през нея — макар че в момента й се наложи да се пребори с лудуващите мишлета. На практика, осъзна тя, никак не беше наясно какво точно изпитва. Дейвид, от своя страна, изглеждаше объркан, че я намира от дясната си страна и не особено доволен.

— О, здравей, Дейвид — топло поздрави тя. — Колко хубаво, че те виждам! Не е ли прекрасна тази вечер?

— Да, забележителна. — Той надникна в картичката с името й. — Аз… ъъъ…, мислех си, че седя до друг човек. — Той огледа цялата маса.

Лали изимитира на шега нещастна физиономия.

— Не, само аз съм. Съжалявам, че съм толкова разочароваща.

Дейвид възвърна социалното си равновесие.

— О, не, ни най-малко. Очарован съм, че ще бъда в твоята компания.

— Ами, благодарности, сър. — Тя наклони кокетно глава.

Той седна и тя веднага запита:

— Как е Ноа? Предполагам, че се е върнал в Ню Йорк вече?

— Да. Няма да го видя чак до Коледа. Говорим си много и когато съм в Ню Йорк винаги си открадвам по малко време е него, но е твърде тежко да сме така разделени. Всеки път, когато го видя, е променен по някакъв начин.

Лали кимна разбиращо.

— Да, спомням си същото с дъщеря ми. Дори да ме няма за съвсем кратко, когато се върна… — Тя млъкна смутено. Връщаше се, за да открие, че Сиена е пораснала с цял инч, или е започнат да й расте бюстът, или че е научила няколко мръсни думи на френски, но в най-важните аспекти не е мръднала наникъде. Продължаваше да се води жестока и непризната война на воли между тях двете. — Знам точно какво имаш предвид — довърши тя неубедително.

— Хей, знаеш ли, Ноа ме питаше за теб — каза Дейвид.

— Наистина ли?

— Да. Искаше да знае дали съм виждал дамата, която беше облечена като Добрата вещица. Освен това каза, а и аз го подкрепям: Мисля, че е готина.

Лали се засмя доволно.

— Ами, е… чувствам се поласкана.

— Трябва да ти кажа — добави Дейвид, — че той е много проницателен що се отнася до хора. — Усмихна й се закачливо и онази тръпка, сякаш ток я удря, отново я разтърси.

Ами ти? — попита безмълвно тя. Ти какво мислиш за мен? Искаше почти отчаяно да разбере отговора на този въпрос.

Неочаквано развълнувана, тя погледна настрани. Посегна за франзелка, начупи я на парченца, бързо я намаза с пастета от гъши дроб и си отхапа малко. Огромна грешка. Мишоците започнаха нерешените си спорове с нови сили.

Толър се наведе по диагонал през масата, изписал на лицето си крайна загриженост.

— Лали, добре ли си? Изглеждаш малко позеленяла?

— Нямам представа защо ти изглеждам така — отвърна му тя студено. — Може би е от осветлението.

— Да, малко ярко е точно в този край на масата.

Тя внезапно разбра, че всички на масата са чули размяната на реплики и сега зяпаха в нейната посока.

Реши да премине в нападение.

— Бях си намислила да те питам, Толър — започна тя. — След като Джейни не ти плаща билета, кой друг си намерил да изцедиш тази вечер?

Пола Казъл се изкикоти. Всички други явно едновременно ги хвана силен пристъп от кашлица.

Усмивката на Толър не се промени.

— Имаш предвид кой ме покани ли? — отговори й той спокойно. — Защо, Джесика Ди Сантини. Сещаш ли се, жената, на чието място седиш в момента? Е, поне беше нейно, преди да размениш картичките.

— Копеле такова! — изсъска Лали. Без изобщо да помисли, тя запрати парчето намазан хляб, което държеше, по Толър. То улучи перфектните ревери на смокинга му с намазаната си с пастет страна.

— Този смокинг е изключителен! — изрева той и го запрати обратно.

— Боже мой, бой с храна! — изписка Пола Казъл. Грабна едно хлебче и го хвърли към Лали. То я пропусна и кацна в скута на Дейвид.

Джо Рисентал изгрухтя от смях.

— Може ли всички ние просто да започнем да се контролираме малко? — изрече Толър помпозно.

— Обзалагам се, че можем — викна Лали и го замери с второ парче намазан с пастет хляб. Улучи го точно между лисичите очички.

Толър се задави от възмущение. Джо Ризентал се разсмя още по-силно.

Мишките в стомаха на Лали за пореден път се превърнаха в ракуни и започнаха да подскачат. Тя се изправи нестабилно на крака.

— Лали, наистина не изглеждаш много добре. — Дейвид я погледна загрижено. — Имаш ли нужда от помощ?

— Не, благодаря. Просто ще изляза да взема малко въздух.

— Сигурна ли си? — Той сложи ръка на рамото й и се взря продължително дълбоко в очите й. — Поне ми позволи да те придружа.

Част от нея жадуваше да се опре на него. Но не, не и в това гротескно състояние.

— Не, моля те — каза му тя, отмествайки ръката му. — Моля те, просто ме остави!

За втори път тази вечер хората бяха подложени на гледката как Лали Чандлър залита с пълна скорост през тълпата. Но какво значение имаше това? Тя се направи на пълна глупачка пред Дейвид, да не говорим за всички останали на масата. Най-доброто, което можеше да си пожелае в настоящия момент, беше да не вижда повече никого от тях.

Като влезе в остъкления коридор, тя се преви надве и забърза към дамската тоалетна. Само дето не улучи правилната врата — тази водеше към малък вътрешен двор.

А състоянието й явно я караше да халюцинира, защото пред нея се яви видение на Джесика Ди Сантини с пола, вдигната високо над коленете й. И първият бивш съпруг на Лали, Томи Брамбърг, стискаше добре оформения й задник.

 

 

Джесика вдигна нагоре замъгления си поглед, когато вратата се отвори. Странно прегърбена, Лали Чандлър стоеше насреща й и изглеждаше толкова изумена, сякаш е видяла привидение. След това още някой се материализира точно зад Лали, мъж с очила, обрамчени от дебели черни рамки, който Джесика смътно определи като Дейвид Клементе. Ще бъдат привлекателна двойка, разсеяно си помисли тя.

Да не си полудяла? — веднага се смъмри самата тя. Сериозно ли смяташ да захвърлиш с лека ръка възможността да оплетеш милиардер заради почти гладуващ композитор с огромни емоционални проблеми?

Явно смяташе, защото всичко, което искаше в този момент, беше да завре езика си обратно в гърлото на Томи Брамбърг.

— Хей, приятели? — прошепна тя на Лали и Дейвид. — Имате ли нещо против да затворите вратата?