Линдси Грейвс
Да си хванеш съпруг (24)

Епилог
Идеален ден за сватба

— Всъщност, очаквах нещо много по-разточително — отбеляза Джесика. — По-близо до коронация. С рояци бели гълъби, пуснати във въздуха, и позлатени дивани.

— Не може да се каже, че е спартанско — отвърна Джейни. — Присъстват най-малко петстотин души.

— Обожавам всички тези свещи, плаващи на повърхността на басейните — вметна Кейтлин, която седеше между двете им. Веднага след това се отдръпна назад, когато Джесика завъртя глава и почти я улучи в окото с периферията на излязлата си от някоя картина от времето на крал Едуард шапка. Прекрасна слама, автоматично забеляза Кейтлин. Щеше да я продаде в e-Bay за секунди.

Джесика се огледа през морето сватбени гости, запълнили подплатените столове, поставени под мек покрив от бледорозови рози. Всеки, който беше нещо в града, беше поканен — le tout^[1] Сан Карлино, както би казала Лали — както и множество знаменитости от всички краища на света. Джесика разпозна един ресторантьор от Лондон, който имаше собствено реалити шоу, съвсем леко кривогледа актриса, която имаше сериозна пазарна стойност през деветдесетте и голям играч от Уол стрийг, който наскоро беше спряган като замесен в удушаването на любовника си.

Беше чудесен ден в края на май. Единствените следи, останали от дъждовете, които буквално накиснаха щата през последните три месеца, бяха изобилие от нови листа по магнолиите и пищни цветове по дивите растения в каньоните, сякаш нарисувани като малки точици от четката на някой френски художник.

— Просто е идеален ден за сватба — заключи Джесика, — без значение дачи пищна или скромна.

Кейтлин кимна.

— Чух, че Лали и Дейвид са решили да дарят всичките си пари.

— Можете ли да си представите Лали Чандлър без пари? — изкикоти се Джейни. — Би било като папата без Ватикана.

— Струва ми се, че е трудно човек да се раздели с милиард долара — размишляваше Джесика. — Най-вероятно те осигуряват толкова бързо още печалба, че никога не можеш да се отървеш от всичките си пари.

Не съм съвсем убедена, помисли си Кейтлин. Всичко, което трябва да направи човек, е да напише чек на името на индивида, мястото или нещото, което иска да направи богато, и да попълва нули, докато цифрата не стигне един милиард.

Макар че, естествено, тя самата никога не беше имала такива неприятности — парите да се трупат по-бързо, отколкото може да ги изхарчи. Продажбата на онзи Фицджералд беше изкарала кредитната й карта от дълбините на дълговете и сега дори имаше известни спестявания; на работа заплатата й малко се повиши благодарение на факта, че Лали беше осиновила Центъра, този път наистина. Но парите все още щяха да останат сериозен проблем. Постоянно изникваха нови разходи. Тази сватба, например. Като по чудо беше намерила роклята в магазина за втора употреба на „Пайъниърс дотърс“ — Прада, и то почти необличана! — но й се наложи да направи някои скъпи преправки по нея. Освен това стоеше и въпросът с подаръка: Лали и Дейвид бяха поискали дарения за Световна помощ вместо подаръци, но колко очакваха да даде? Дали петдесет долара щяха да бъдат достатъчни, като се вземе предвид положението й? Или сто? Какъвто и чек да напишеше, винаги щеше да изглежда мизерен в сравнение с това, което по-голямата част от тълпата тук щеше да изкиха. Тя се размърда, обмисляйки проблема, и кръстоса крака. Шифонът в цвят на ириси на роклята Прада се опъна по бедрата й.

— Знаеш ли, мисля, че Лали имаше точно същата рокля — каза Джейни с недвусмислено подсмихване. — Май преди около два сезона.

Кейтлин почувства как се изчервява от ужас. Възможно ли беше да носи дреха, която Лали е изхвърлила? Дали някой друг щеше да забележи?

Беше спасена от отговора от шепота, който се вдигна откъм задните седалки.

— Мисля, че започват! — възкликна Джесика.

Малкият оркестър (подбран измежду най-добрите музиканти от филхармонията на Сан Франциско) премина от Шуберт към величествена барокова павана^[2] — Рамо, случайно знаеше Джесика, защото Томи беше направлявал избора на Лали за музиката. Тя стана заедно с останалите гости и обърна поглед към тесния проход, разделящ седалките на две.

Първо се появи малко нежно момиченце. Имаше виолетки и маргаритки, закичени в косата си, и хвърляше пред себе си пълни шепи с розови листенца.

— Това е внучката на Лали — прошепна Джесика. — Казва се Киара. Името не е ли прекрасно?

— Много е сладка — каза Кейтлин.

— Лали — баба. Кой би си го помислил? — изкиска се Джейни.

Разбира се, досега всички в Сан Карлино трябваше да са чули историята: как Лали Чандлър открила, че е баба на тригодишно момиченце, изоставено като във викторианската епоха, и как Лали се намесила, за да го спаси. Някои казваха, че младоженците планират да осиновят Киара; други твърдяха, че дъщерята на Лали, Сиена, няма да го позволи, което подхранило отдавнашната вражда помежду им. А трети пък бяха на мнение, че и трите — майка, дъщеря и внучка — ще живеят в имението Клементе като едно голямо щастливо семейство.

Малкото момиченце беше последвано от Ноа Клементе. Той вървеше бързо, малко вдървен в официалния си костюм, и носеше възглавничката с пръстените на върха на пръстите си, сякаш е гореща.

Момчето, което ми коства милиард долара, помисли си Кейтлин мрачно. Макар че, ако трябваше да е честна пред себе си, между нея и Дейвид никога нямаше да се получи. Всичките тези добри дела, речите и церемониите и така нататък и така нататък, щяха в края на краищата да я докарат до лудост. Пък и сериозно, как се очакваше да й пука за решаването на световните проблеми като не успяваше да се справи дори с тези на собствения си син?

Ейдън… Някъде по света трябваше да има сценарий, който да го направи щастлив. Ако само можеше да му намери нов баща, някой, който беше любвеобилен, разумно богат и нормален, беше сигурна, че Ейдън щеше да разцъфти. Очите бързо се плъзнаха по тълпата гости, докато тя се чудеше дали има такъв персонаж измежду тях.

Непосредствено по петите на Ноа измаршируваха орляк шаферки, седем на брой, облечени в бледозелено, под ръка с равен брой шафери. Джесика не познаваше никого, освен Джулиет Шапиро, с гола от химиотерапията глава под шаферската шапка.

Джейни кисело наблюдаваше процесията. След всичките й усилия да помогне на Лали да стигне до където беше в момента — влачеща задника си към олтара, за да стане сеньора Милиардера — най-малкото нещо, което можеше да получи в замяна, беше да я поканят да бъде част от церемонията. Фактът, че Джейни беше подправила шоколадовия мус на Лали с четворна доза изключително силно разслабително — ами, наистина, Лали си го заслужаваше. Пък и всичко беше приключило възможно най-добре, така че защо да не можеха сега просто да му се посмеят?

Като стана въпрос, Джейни наистина имаше желание да се засмее: беше открила мил и любезен терапевт в Таузънд Оукс, който беше възхитително либерален по отношение на рецептите и двата ксанакса, които беше изпила преди да заеме мястото си, започваха да действат с пълна сила.

— Ето я Сиена — прошепна Джесика. Дъщерята на Лали — момичето, което веднъж бе взела за любовница на Томи — кумуваше. Тъй като се появяваше много рядко, сега предизвика сериозен интерес у зрителите. Всички знаеха, че на Лали й се беше наложило да подкупи момичето, за да дойде — според някои със смарагдова огърлица, а според други със седемцифрен чек.

Прелестна е, помисли си Джесика. Феерия от сребро и злато. Като оживял лунен лъч.

Лунният лъч неочаквано срещна погледа на Джесика и изкриви лице в изражение на безочливо отвращение. Джесика се стресна. Започна да се чуди дали може да си го е въобразила; погледна за втори път момичето, но Сиена вече беше отминала.

Оркестърът премина плавно от Рамо към Сватбения марш и се появи булката.

— Уау, изглежда невероятно! — възкликна Кейтлин.

Джесика беше съгласна. И то не по онзи зловещ немлад начин отпреди — по лицето й се беше разлял блясъкът на чистото щастие, който нямаше нищо общо с възрастта.

Водеше я Томи, който изглеждаше толкова романтично в тъмносивия си дневен костюм и кълбото от къдрици в сиво и черно. Той обърна глава, видя Джесика и се усмихна, и за няколко секунди нищо друго на този свят не я интересуваше.

— Кой е правил роклята? — прошепна Кейтлин на Джесика. — Вера Уонг ли?

— Баджли Мишка — изсъска Джейни. — От сатен в аристократично шампанско. Разбира се, няма как точно Лали да се облече в бяло. Искам да кажа, че с нейното минало най-много би й подхождало алено.

Няколко реда по-назад Толър Керн, който не беше поканен лично, а кавалерстваше на Силия Рьодерер, гледаше как Лали крачи сигурно по пътеката с известно задоволство. Съревнованието между разведените беше страхотно забавление. С победа на черния кон — Лали; дори самият той нямаше да успее да го измисли така добре. Разбира се, сега му се налагаше да спечели благоразположението й колкото се може по-бързо и ефикасно. Не би трябвало да е трудно, реши той. С огромната промяна в живота си и толкова проблемната дъщеря, навъртаща се наоколо, Лали щеше да има нужда от няколко стари приятели и познати, за да остане здраво стъпила на земята.

Толър насочи поглед към предните седалки, където останалите бивши съпруги — Кейтлин, Джесика и Джейни — бяха седнали една до друга и гледаха булката с неосъзнато възхищение.

— След това останали три — прошепна сам на себе си и се засмя.

Оркестърът свиреше Менделсон, но единственото нещо, звучащо в ушите на Лали, докато вървеше по пътеката, облегната на ръката на Томи Брамбърг, беше „Old Blue Eyes“^[3]. Приказката се беше сбъднала. Беше се случило точно на нея. След няколко секунди Лорейн Сипловски-Брамбърг-Грас-Уилман щеше да стане мисис Дейвид Алдерсон Клементе.

Толкова невероятно, че чак трудно за проумяване.

Истината беше — и това бе най-прекрасното, — че тя наистина обичаше този човек. Дълбоко и от сърце. Между нея и Дейвид имаше връзка, която (със сигурност) не беше усещала с никой от бившите си съпрузи и която ставаше все по-силна с всяка следваща седмица, която прекарваха заедно. Още повече че това нямаше нищо общо с богатството му. Дори да фалираше на следващата сутрин, тя пак щеше да е луда по него.

Макар че трябваше да признае, че благосъстоянието му не беше пречка. Скоро щеше да излезе съобщението, че Лали е назначена за изпълнителен директор на Фондация Клементе. Много се вълнуваше от новата си роля. Беше шансът й да промени живота на много, много хора и да направи нещо смислено в своя. Лейди Ди беше една от героините й и Лали си представяше как върви по нейните стъпки (е, ако може без булимията).

Може да се случи на теб…

Лали погледна напред към края на пътеката, където можеше да види Киара, която държеше кошничката си с листа от рози и се въртеше както само три и половина годишните могат. Сърцето на Лали се сви. От момента, в който за първи път видя момиченцето, тя се влюби до полуда в него. Ако всичко останало изчезнеше — ако Дейвид я изоставеше и всичките й пари се изпаряха, — стига да можеше да прегръща понякога Киара, за нея всичко щеше да бъде наред. Слънчевата светлина изведнъж освети медната коса на малката. Ето това беше истинското злато, което се появяваше на края на дъгата. Лали се усмихна сама на себе си.

Само че слънцето топлеше много. Денят, който беше започнал като доста хладен, явно се превръщаше в пещ. Лали попи малко ручейче пот, капнало от кичур внимателно направена прическа.

Томи се вгледа в нея, въпросително повдигнал вежда. Беше толкова мило от негова страна да се съгласи да предаде булката. Арти — сладкият Арти — също нямаше да има нищо против, но тъкмо се възстановяваше от двустранна пластика на тазобедрени стави, ада премине по пътеката до инвалидна количка… ами, просто не се връзваше много със сбъдната приказка. Томи, с викторианския си вид на гладуващ поет, беше много по-подходящ ескорт.

Господи, колко беше горещо! Внезапно се почувства сякаш всеки момент ще се запали.

Вляво забеляза сред гостите Джейни Мартинес. Лали доста се чуди, преди да я покани, но след това реши да забрави миналото. Сега се зарадва, че го е направила — Джейни изглеждаше доста развълнувана от церемонията.

До Джейни седеше Кейтлин Лач. Напоследък я виждаше доста често, тъй като посещаваше курсове за доброволен съветник в Университетския кризисен център. Оказа се доста по-умна, отколкото Лали би предположила. С малко остри ръбове, но със сериозен потенциал.

Само че роклята, с която беше облечена, й изглеждаше позната. Дали наистина беше онази шифонена Прада, която Лали беше пратила на „Пайъниърс дотърс“ преди няколко месеца?

Джесика Ди Сантини беше седнала до Кейтлин. Без съмнение очите й виждаха само Томи. По неразбираеми причини Лали усети леко бодване на ревност. Затова собственически стисна ръката на Томи.

Странно, но явно на него жегата не му пречи, макар да е облечен с официалната тежка артилерия. Пък и на никой друг явно не му е дискомфортно. Всъщност няколко жени се увиваха по-плътно във връхните си дрехи.

Все пак, Лали направо изгаряше. Капчици пот бяха застанали на върха на миглите й. Страхуваше се да мигне.

Сега вече беше само на няколко стъпки от сватбения олтар, където я чакаше Дейвид — нетърпелив и невероятно привлекателен. Докато приближаваше, Лали изведнъж разбра какво става.

Това беше първата й гореща вълна!

Не можеше да бъде! Беше твърде млада. И почти по цял ден се тъпчеше с чайове и антиоксиданти.

Но не се сещаше за друго обяснение защо направо умира да свали булото от главата си и да избърше с него горещото си зачервено лице.

Не можеше да се случва! Такова нещо изобщо не беше част от приказката.

Тя се утеши, че Дейвид вече я беше виждал в най-лошата й светлина — глуповата, вдетинена и, както беше подчертал Толър Керн, мъртвешки позеленяла — и въпреки това си беше паднал по нея. Пък и можеше да реши, че бузите й горят от страст.

Някъде в далечината се чу свирката на минаващ влак. Смешно е как в Колина Линда винаги чуваш отнякъде влак. Като пристъпи пред олтара, Лали пусна ръката на своя бивш съпруг и се протегна да хване тази на бъдещия си. С размазана спирала на очите, тя беше готова да започне „и живели щастливо до края на дните си“.