Линдси Грейвс
Да си хванеш съпруг (12)

Глава тринадесета
Мразя те! Мразя те!

Беше чудесно да си в Шотландия. Освежителният въздух, усещането за история, запечатана в стените и стаите на замъка. Дългите, криволичещи алеи сред обраслата пустош и зелените пасбища, пълни с черноглави овце. Всичко беше толкова великолепно. Лали постоянно се поздравяваше за решението да дойде.

Наметалото от Бърбъри пожъна огромен успех, както и мъхестите зелени габардинени панталони от Ралф Лорен и ботушите с връзки с цвят на уиски от Тодс, макар че те бяха доста неудобни за носене по дългите криволичещи пътеки, а и се оказа, че е ужасно трудно да изчистиш барабонките на овцете от подметки от италианска кожа. Силви беше събрала очарователна смесица от хора — малко политици, с щипка финансисти и няколко театрали. И, разбира се, беше осигурила подходящ мъж за Лали, сър Уолъс Кауфърман, разведен и важна клечка във ВВС. За съжаление Лали вече беше имала афера със сър Уолъс, в дните си на кинозвезда, когато той беше просто Уоли Кауфърман, продуцент на едно от онези британски токшоута, в които всички седяха на високи столчета и говореха през стиснатите си зъби. Стройни бедра и навика да си тананика — най-вече песни на Елтън Джон като „Човекът ракета“ — по време на любовната игра. Смешно е какви неща си спомня човек за старите си любовници.

Тя изтръпна от мисълта, че е достигнала момент, и който започва да ползва рециклирани мъже.

Двамата със сър Уолъс се усмихнаха и си смигнаха един на друг, казаха си: Фантастично е, че те виждам, след което се погрижиха да се избягват взаимно като чумави през останалата част от уикенда.

Така че до неделя доста от нещата започнаха да стават мъничко скучновати.

Надвисналите постоянно мрачни облаци.

Кучешкият студ, който също беше запечатан в историческите стени на замъка.

Кранът в банята й, от който вряла и ледена вода течаха на две отделни дебели струи една до друга, без изобщо да се смесват.

Начинът, по който всички скачаха в ранни зори да стрелят по фазаните. Лали не участваше в стрелбата, разбира се. Не й доставяше никакво удоволствие да убива живи същества (въпреки че нямаше нищо против да ги консумира — предполагаше, че това я прави донякъде лицемерна, но c’est la vie^[1]). Проблемът беше, че няма как човек да не се събуди от тропането и гръмогласните закачки на заминаващите ловци, без да се споменава алармата, вдигана от кучетата.

В неделя следобед тя реши да съкрати визитата си.

— Скъпа, икономката ми се обади да ми каже, че имаме спешна ситуация вкъщи. В банята за гости се е спукала тръба, така че се налага да се прибера и да се погрижа за проблема.

Силви, която вече беше изпразнила половин бутилка Лафройг^[2], само й се усмихна неопределено, така че Лали презавери полета си от вторник за понеделник.

Събуди се в първокласната си седалка, когато самолетът започна да се снишава в брилянтно синия калифорнийски следобед. Почувства се ободрена, готова да се хвърли с нови сили в борбата. Беше захапала телефонната слушалка в секундата, в която колата излезе от терминала на летището. Нямаше я само една седмица, но се бяха случили толкова много неща.

На Джулиет Шапиро й бяха открили карцином in situ^[3] на гърдата…

Холандската прислужница на семейство Морели изчезнала посред нощ с модерната им аудио уредба и по-скъпите бижута на Кристин Морели…

Носеха се слухове, че Маделин Суийт беше започнала дива и страстна връзка с личния си треньор. (Ръсел! Лали почувства острите зъби на ревността.)

Най-накрая успя да открие Джейни в кабинета на ветеринаря, където беше завела двата си невротични шпаньола за обезпаразитяване.

— Горките хлапета — каза Джейни, — това ги е правило толкова превъзбудени и буйни. Вчера ги разхождах и докато събирах акото им с лопатката, най-накрая се престраших да погледна и се оказа че гъмжи от онези големи гадни бели части от червеи. Такава идиотка съм, трябваше да се сетя много по-рано.

— Мммм — нетърпеливо се обади Лали. Много слабо я интересуваха проклетите кучета. — Какво друго се случи докато ме нямаше?

— О, вчера имаше голяма статия в Реджистър. Фондация Клементе дарява петнайсет милиона долара за започването на образователна програма в индианските резервати. Така че, както виждаш, вечерята ти имаше успех все пак.

Ето, това беше интересно.

— Като си давам сметка как установих връзката предполагам, че трябва да продължа точно по същия начин.

— Ако имаш предвид Дейвид, ще ти се наложи да почакаш. Синът му се връща от Ню Йорк. Нали се сещаш, хлапето, което осиновиха, Ноа?

Всъщност Лали беше изцяло забравила за това допълнение.

— Ноа за постоянно ли ще остане?

— Не мисля. Смятам, че има няколко дни ваканция от училище и Дейвид използва правото си да го види. — На заден фон се чуха вой и силен лай. — Трябва да прибера кучетата вкъщи. Ще ти се обадя по-късно. О, и между другото — добави Джейни, — направих го. Записах си час!

— Час?

— При доктор Гудмайер. Утре отивам дотам с колата на консултация.

— Чудесно, скъпа. Той е най-добрият.

Лали спря да слуша. Беше прекалено заета да преценява информацията за посещението на сина. Само ако имаше дете около възрастта на Ноа, можеше да уреди среща на децата да си играят. Винаги й се беше струвало ужасно несправедливо, че е изключена от такава важна част от социалния живот на Сан Карлино, каквато беше общуването посредством децата.

После обаче я осени една мисъл. Може да нямаше малко дете, но пък кръщелници й се намираха в изобилие! Тя и Арти бяха участвали в повече от дузина церемонии във всички разновидности на християнската религия. Окей, технически те бяха трофейни кръстници. Беше пределно ясно, че от тях не се очаква да бъдат от онези кръстници, които закрепват снимките на хлапетата с магнит на хладилника си. Освен това винаги имаше още една двойка реални кръстници, приятни, солидни чичовци и лели, които живееха на места като Торънс или Топека или пък бяха бивши съквартиранти в колежа на единия от двамата родители.

Трофейните кръстници имаха две основни предназначения: да се отчитат щедро на рождените дни и Коледите и да осигурят на родителите малко социално предимство — да могат мама и тате небрежно да споменават на познатите си: Е, знаеш сигурно, че Арти Уилман е кръстник на Барнаби. Да, онзи Арти Уилман. А Лали Чандлър му е кръстница. Да, сещаш ли се? От онзи Джеймс Бонд филм — „Лесно е да умреш“?

Но дори на трофейна кръстница й беше позволено да се поинтересува от кръщелниците си от време на време.

С тази мисъл тя се настани доволна за остатъка от пътуването.

Дом, сладък луксозен дом. Шофьорът на лимузината внесе чантите й в антрето и Лали въздъхна облекчено. Бани с отопление! Колкото си искаш топла вода! Крушки, по-силни от четиридесет вата, така че да не ти се налага да си избождаш очите и да се придвижваш слепешката дори по средата на деня…

Неочаквано усети лек мирис на цигарен дим.

Невъзможно! На никого не беше разрешено да пуши в къщата на Лали. Беше ненарушимо правило — всеки, който работеше за нея, знаеше, че ще бъде незабавно уволнен, ако го престъпеше.

Тя последва миризмата до салона. Вонята на тютюн ставаше все по-силна. Зяпна, когато видя пепелник, пълен с фасове; те преливаха върху масичката за кафе и — о, господи! — един беше загасен направо на двестагодишния и ориенталски килим!

Плюс това навсякъде по мебелите бяха пръснати чаши, чинии и вестници. И — мамка му! — някой с мръсни обувки беше качвал краката си върху нейното прясно претапицирано канапе — по средата на копринената Бранчиуф енд Филс тапицерия имаше драскотина, приличаща на отвратителен белег.

Нечия глава щеше да падне!

Лали се върна зашеметена във фоайето.

— Имелда! — кресна тя. — Имелда? Какво, по дяволите, става тук?

Никакъв отговор. Беше понеделник, осъзна тя. Икономката й прекарваше всяка неделя и понеделник със семейството на сестра си в Алхабмра. Лали се завъртя вбесено и забърза към кабинета си, след което обаче си спомни, че в пристъп на ненавременна щедрост беше дала и на Перла почивен ден. Имаше номера на сестрата на Имелда записан някъде… Къде? Може би в тефтерчето до леглото й.

Тя бавно се заизкачва към спалнята си, където беше зашеметена от още по-голям шок. Тази стая също лъхаше на застоял цигарен дим. По-ужасното бе, че някой беше спал в леглото й! Чаршафите и завивката бяха събрани и наполовина се влачеха по пода, възглавниците — измачкани и разпилени. Исусе Христе, изглеждаше сякаш се е вихрила оргия.

И имаше дрехи — собствените дрехи на Лали! — наизвадени от гардеробната и разхвърляни навсякъде. Тя вдигна нежна риза на Кристиан Лакроа, цялата коприна и дантели, която беше свита на топка и забутана до крака на леглото. Вече не ставаше за нищо — а тя даже още не я беше обличала.

Разтреперана от гняв, Лали започна да рови в тефтерчето и да търси номера. После чу звъненето на клетъчен телефон, а след това — звучен женски глас. Отиде до прозореца и надникна към терасата с басейна.

Момиче със златист загар се беше излегнало по гръб на един шезлонг, чисто гола, като се изключат чифт очила Диор, които Лали разпозна като свои собствени. Кичури от дългата кестеняво-руса коса на момичето се виеха по гърдите й като на някаква съвременна лейди Годайва. Лали не можеше да види телефона, но от време на време успяваше да долови по няколко думи, изречени с равния, ироничен глас на Сиена: Копеле. Определено гадно. Четвъртък. Искам…

След малко момичето се обърна на една страна като продължаваше монолога си в телефонната слушалка, но Лали вече не успяваше да разбере какво казва.

Да избяга. Това беше инстинктивното желание на Лали. Можеше да отиде в клуба, да се скрие, да се обади на охранителната компания и да ги накара да изхвърлят момичето от къщата.

Но тя беше Лали Чандлър — никога не бягаше.

С премерени движения смени намачканите си от пътуването риза и панталони с колосана ленена рокля без ръкав и никога досега необувани сандали Гучи. Грабна от килера на банята един халат и се втурна към басейна.

Изражението на Сиена не се промени при вида на бързо приближаващата се нейна майка.

— Трябва да бягам — измърмори тя в слушалката и рязко затвори. — Е — каза тя вече на Лали. — Изненадана съм, че изобщо ме забеляза. Съвсем не е в твой стил.

Лали й подхвърли халата.

— Сигурно се шегуваш. Тук е разтапящо горещо.

— Просто го облечи. Много хора влизат и излизат от този двор.

— Момчетата по поддръжката? — Сиена се усмихна похотливо.

Лали просто изчака.

Момичето бавно седна и се протегна към дългата прозрачна риза в долния край на шезлонга, която Лали отново разпозна като своя. Сиена се наметна с нея. През полупрозрачната материя се виждаха зърната й, както и спретната златиста ивица между краката — на нея не й се налагаше да прави унизителни посещения в козметичния салон, за да се боядисва.

Тя се разрови в купчината боклуци около шезлонга — мръсни чинии, смачкани чаши от Старбъкс, наполовина изядени и полуразтопени вече плодове, цигарени фасове, използвани кърпички, стискани през средата туби лосион за тяло и списания, останали във формата, в която са паднали, когато ги е хвърлила — Сиена, въпреки неземната си красота, беше мърляч. Намери пакета Галоаз, който търсеше, запали една цигара с жълта на цвят запалка и спокойно издиша облак дим към майка си.

— Хубава рокля. Прада?

— Соня Рикиел.

— Преди имаше толкова лош вкус. Какво се случи? Да не би да те е докоснало ангелчето на стила?

Няма да я оставя да ме предизвика, каза си Лали. Не и този път.

— Какво правиш тук? — настойчиво попита тя.

— Какво правиш ти тук? Оная буца, секретарката ти, каза, че няма да се върнеш преди утре. Знаеш ли, тя дори не беше чувала, че имаш дъщеря. — Сиена направи гримаса на фалшиво разочарование.

— Не си отговорила на въпроса ми. Защо си тук?

— Може ли да седнеш? Или да застанеш някъде другаде? Пазиш ми сянка.

Лали остана на мястото си.

Сиена отново се усмихна.

— Бях в Л. А. за няколко седмици с приятеля ми, Гого. Той прави филми; сега ще снима в Нова Зеландия, така че отлитаме натам довечера. Още час и ще съм си тръгнала. Можеш да се успокоиш.

— Значи вече не е онзи фалшив конт?

— Господи, не. Много назад си с информацията, Лали. — Сиена наклони глава назад, за да направи кръгче от издишания дим. То се задържа за малко като ореол, който си търси светеца, след което се разтвори в блещукащия въздух.

— Виж, оня ден дойдох с колата да видя Томи и той настоя да се отбия тук. Така и направих, но мис Тлъстина каза, че те няма. Хлъц, хлъц, хлъц.

— Името й е Перла.

— Да бе, няма значение. Беше много щастлива да ми позволи да използвам мястото. Всъщност идеята беше нейна. Много е шик, между другото. Трябва добре да си изцедила горкия Арти.

Лали положи невероятни усилия да запази самообладание.

— Ще бъда вътре в къщата, ако имаш нещо смислено да ми кажеш — изсъска тя и се обърна рязко. Като влезе се насочи направо към килера на иконома, където се съхраняваше всичкият алкохол. Беше пълен с празни бутилки. Всичкият скоч беше свършил. Това се отнасяше и за водката и текилата. Явно бяха останали само няколко бутилки от най-лошия алкохол. Тя си наля един пръст Тио Пепе и го глътна на един дъх.

Върна се обратно в кухнята и завари Сиена, седнала на един стол, издухваща поредната порция цигарен дим.

— Не позволявам да се пуши тук — заяви Лали.

— Ти пък каква си, шеф на операционната ли? — Сиена предизвикателно вдигна цигарата към устните си.

— Ти ли изпи всичкия алкохол?

— Е, не сама. Няколко човека от Л.А. дойдоха на гости и трябваше да ги почерпим с нещо. За бога, сега си богата, Лали: можеш да отделиш няколко бутилки пиячка. — Тя се загледа злобно в майка си. Жълто-зелените й очи бяха почти идентични с тези на Лали по цвят и форма. — Виж, аз те търсих. Ти не ми върна обаждането.

— О, да, ами бях влудяващо заета. А после някак си номерът ти се затри.

— Кучето го изяде. Опа, само че ти нямаш куче. — Сиена хвърли цигарата си в остатъците от кафе в чашата до нея. — Нека да съкратим този разговор. Томи каза, че много си искала да ме видиш.

— Така ли? Е, това си е било негово лично мнение. Никога не съм казвала нищо подобно. — Проклетият Томи. Винаги го беше имал този комплекс на добрия самарянин. Сигурно си е мислил, че в момента, в който двете със Сиена се видят, ще паднат хлипащи в обятията си и ще си простят взаимно всичко.

Странна работа — на нея наистина й се искаше да докосне момичето. Да потупа блестящата й коса и да погали златистата й кожа.

Вместо това Лали започна бързо да събира мръсните чинии и да ги носи в умивалника. Кога за последен път беше мила чинии? Не можеше дори да си спомни — със сигурност много преди да се омъжи за Арти.

— Е, както и да е, ти ме видя и аз те видях, така че най-добре да ходя да си събирам багажа. — Сиена мързеливо се надигна и тръгна нагоре по стълбите.

Лали атакува първата чиния със сапунената гъбичка от фина стомана и енергично започна да я търка. Телефоните й звъняха; хората й се обаждаха; натовареният й, бляскав живот имаше нужда от нейното внимание. Само че тя не им обърна внимание, а продължи да мие и да търка чиниите.

Защо трябваше вечно да се хващат за гърлата? На практика още от момента, в който Сиена излезе от нея в онази мрачна презвитерианска болница в Шърман Оукс, ревяща и алена от ярост, те бяха по-скоро врагове, отколкото майка и дъщеря, Сиена плачеше и пищеше и понякога дори си блъскаше главата в стената, ако Лали й кажеше само една дума наопаки. Мразя те! Мразя те! крещеше Сиена и Лали изненадана се чуваше как й отговаря: И аз те мразя!

Много рядко настъпваше временно примирие. Например, когато играеха на преобличане, любимата игра на Сиена. Тези времена бяха направо щастливи — когато Лали накичваше малкото момиченце с шаловете, огърлиците и гривните си, а Сиена пъхаше мъничките си крачета в обувките й и се разхождаше из стаята с доволно гукане — най-сладката гледка, която изобщо можете да си представите.

— Нена — така Сиена произнасяше името си като бебе и за известно време всички й викаха така. — Аз съм Нена.

Първата дума, която каза, беше Лали. И това също си остана така; никога не каза майко или мамо. Винаги Лали.

При спомена за всичко това Лали почувства как нещо и прорязва като с нож. Нена, прошепна тя сама на себе си.

Сиена се появи отново, облечена с джинси, бяла тениска и слънчевите очила Диор, носеше пътна чанта Луис Вюитон, която определено беше виждала и подобри времена. Лали извади ръцете си от сапунената вода и ги избърса.

— Тези слънчеви очила наистина ти отиват, скъпа — започна тя. — Защо не ги вземеш?

— Благодаря ти, Лали. — Сиена се усмихна саркастично. — Тооолкова щедро от твоя страна.

Ясно беше, че изобщо не е възнамерявала да й ги върне. Лали беше сигурна, че чантата Вюитон съдържаше голям брой скъпи маркови предмети, отмъкнати от нейните шкафове; пък и без съмнение всичко друго, което съдържаше чантата, беше откраднато от магазини и бутици в Париж, Рим и Барселона. Каквото и моментно размекване спрямо дъщеря си да беше изпитала, изчезна безследно.

Лъжите. Кражбите.

И онези снимки, които Лали никога нямаше да може да изтрие от съзнанието си. Все още можеше да ги види в ума си, с всеки мръсен, дигитално увеличен детайл.

— Имаш ли нужда от такси? — попита тя студено.

— Не, имам кола. В гаража е. Паркирана до двете твои. Няма да искаш да ми дадеш онзи сладък мерцедес, нали?

Лали не каза нищо.

— Така си и мислех. Е, доскоро, слънчице.

Сиена се обърна грациозно и тръгна към коридора. Телефонът иззвъня и Лали го вдигна.

— Да, скъпа, чувствам се невероятно; изкарах незабравимо в Европа — отвърна тя на Ронда Клюдж отсреща. — С удоволствие ще обядвам с теб утре.

И почти не трепна при звука от затварянето на външната врата.