Линдси Грейвс
Да си хванеш съпруг (10)

Глава десета
Ти си Лали Чандлър. Държиш всичко под контрол

Хлапето, което достави кашоните газирана вода от „Плъм Март“, имаше най-гадното акне, което Лали беше виждала някога, поне след кошмарните години в гимназията. Явно не беше успяла да скрие чувствата си, тъй като момчето наведе глава и я държа така през цялото време, докато внасяше кашончетата в кухнята. Просто не беше по силите й да се преструва; беше от онези хора, които се чувстваха лично обидени при вида на някакъв физически дефект. Не беше правилно, тя първа би си го признала, но какво можеше да направи? Пък и хлапето изобщо не се опитваше да подобри външния си вид, с размъкнатата си тениска, декорирана с жълтеникави полукръгове от пот, и с тези торбести тиквено-оранжеви панталони.

Освен това обаче тя беше и от хората, които след като превъзмогнат първоначалното си отвращение, се стараеха да бъдат мили с онези, които имаха по-голяма нужда от добро отношение. Например всичко, което беше направила за Перла. И Имелда, икономката й, която имаше ужасни мустаци и веждите й се събираха над носа.

В този дух даде на момчето двайсетачка. Той зяпна за момент банкнотата, сякаш не може да познава цифрите. Възможно ли беше да е очаквал повече? Само че в кухнята вече се скупчваха нови хора, на които трябваше да обръща внимание, и когато се обърна, момчето вече беше изчезнало.

Всичко беше перфектно уредено за вечерята. Масата от трапезарията — италианска, от осемнадесети век — беше преместена по средата на градината и очарователно украсена с делфиниуми, бели орхидеи и теменуги. Дузини и дузини обредни свещи бяха артистично групирани на различни места в очакване да бъдат запалени. Главната готвачка, темпераментна, тънка като солета белгийка на име Маргарите, беше пристигнала навреме с помощниците и сервитьорите си и кухнята беше завладяна от апетитни аромати.

Дори времето им съдействаше с обещание да бъде ведро и слънчево с лек пустинен бриз.

Телефонът иззвъня. Лали се напрегна, както се случваше всеки път след тайнственото обаждане на Сиена. Перла, която беше привлечена в кухнята от божествените аромати, вдигна слушалката, справи се с каквото и да искаше човекът отсреща, и затвори, а Лали отново се отпусна.

После погледна часовника. Олеле, беше почти пет, а тя все още беше с велурения си анцуг. Нареди на Перла да наглежда всичко и забърза нагоре по стълбите.

Пет и пет следобед. Лали се натопи във вана с лимонова върбина, жасмин и мащерка като внимаваше да не намокри косата си, която тази вечер не беше вързана на конската опашка — нейна запазена марка, — а нагласена върху главата й в разрошена, привидно небрежна прическа, която беше отнела на фризьора й Реймонд в Рей Карепочт два часа. Преди часа си при него се беше отбила в Ла Рока за обичайната кола маска и… макар и да мразеше да си го признава, тя си имаше малка тайна — преди няколко години косъмчетата на пубиса й започнаха преждевременно да посивяват и се налагаше често да освежава цвета им. Тя знаеше, че сред по-младите жени е модерно пълното обезкосмяване отдолу, но го намираше за отблъскващо решение. Съвсем като по постерите на „Хъслър“. (В миналото, когато се подвизаваше като Присила Мач, беше направила една доста пикантна фото серия за „Плейбой“, но беше отговорила на „Пентхаус“ категорично не, а за „Хъслър“ дори не беше си и помисляла.) В козметичния салон маникюристката й Тилда използваше боя на растителна основа, създадена за мъжките бради, защото, както самата тя обясняваше, кожата на лицето е много по-нежна от кожата на скалпа, така че боята за брада е по-щадяща от обикновената. На Лали й беше приятно да гледа спретната златистокафява ивичка косъмчета под оцветената в зелено от билките вода във ваната.

Пет часът и дванадесет минути. Без особено желание, Лали излезе от благоуханната вана и се уви в луксозния си халат, който беше отмъкнала от „Фор сийзънс“ на Мауи.

Погледна през прозореца и разсеяно отбеляза, че върховете на палмите се люлеят доста силно — явно бризът се засилваше.

Пет часът и двадесет минути. Гримьорката й, Мариане, пристигна, малко по-рано от обикновено, защото естественият натурален вид, който Лали искаше, щеше да отнеме повече време и усилия.

— Изглежда Санта Ана започва да вилнее навън — каза Мариане; само че Лали току-що беше забелязала на розовата светлина на увеличителното огледалце нова луничка, като тъничка запетайка в края на веждата й, така че всъщност изобщо не я слушаше.

Шест часът и десет минути. Лали започна да се облича. Семпла елегантност е ключовата й дума за вечерта. Туника Армани с цвят на слонова кост, надиплена красиво около коленете. Двукаратови диамантени закопчалки-брошки (Хари Уинстън подарък от сладкия Арти за втората им годишнина). Отворени високи обувки Рокас от светла конска кожа, украсени със сметаново бели копринени рози.

И накрая ароматът. В миналото Лали си падаше по екзотични и оригинални парфюми — Дива смокиня и касис на Джо Малоун, Лондон например, — но наскоро се завърна в лоното на класиката, така че сега сложи малко Шанел №5 във вдлъбнатинката на шията, между гърдите и в ямките под мишниците и зад коленете си.

Последен довършителен щрих. Избра обикновена бебешко-синя силиконова гривна от многото цветове и видове, всеки от които показваше отдаденост и подкрепа на различна кауза — рак на гърдата, природни бедствия, вродени дефекти и т.н. Вече беше забравила какво точно символизираше бебешкото синьо (диабет може би?), но изпъкваше добре на фона на светлите гънки на туниката й.

Седем и петнайсет. Извика Перла на горния етаж да й направи снимка с дигиталния фотоапарат. (В града имаше някои жени — Сузана Клементе беше от тях, — които никога не обличаха един и същи тоалет два пъти: след първото обличане дрехите им отиваха направо в магазина на консигнация. Лали обаче не играеше в тази лига, затова преди всяко официално или полуофициално събитие си правеше снимка, за да бъде сигурна, че не носи един и същи тоалет с едни и същи хора.) Перла имаше малко хайвер по втората от двете й брадички, който разкриваше недвусмислено, че явно е опитвала ордьоврите, но след като днес се беше наложило да остане до толкова късно, Лали се направи, че не забелязва.

Седем и тридесет. Купчините и кулите от обредни свещи са запалени и, окъпан в искрящата им светлина, дворът никога не е изглеждат по-красив. Лали е уверена, че също ще се покаже в най-добрата си светлина. Вятърът духа доста силно, разлюлявайки пламъците на свещите, от което навсякъде играят мистериозни сенки и форми, прибавящи допълнителна романтика към атмосферата. С издигащата се на заден план назъбена камбанария човек и можеше да добие усещането, че е в Тоскана: Лука, Пиза, Ливорно…

Всичко щеше да бъде перфектно.

Тя си преговори темите за разговор за вечерта. Старателно беше разучила възгледите на Дейвид по въпроса за училищата в резерватите. Неговото предложение беше да се създадат множество малки училища, със стотина ученици или по-малко, всяко с различна основна тема и насоченост: археология, здраве и традиционна медицина, племенни традиции и обичаи.

Лали е впечатлена от идеята и гори от искрено желание да я обсъждат.

За нейно най-голямо учудване входният звънец иззвъня — кой можеше да бъде толкова нетактичен да пристига точно навреме? Все едно, тя беше готова. Нагласи на лицето си блестяща усмивка и портиерът въведе мъж с дълга до кръста посивяла коса и жена в инвалидна количка, която беше толкова невероятно дебела, че пред нея Перла би изглеждала стройна. Вождът Топанга и жена му! Усмивката на Лали помръкна за по-малко от частица от секундата — как, по дяволите, щеше да натика тази грамада в ограниченото пространство на масата? — след това пристъпи гостоприемно с протегнати напред ръце.

— Вожде Снелинг! Мисис Снелинг! — изгука тя. — Колко мило от ваша страна, че дойдохте!

Седем и четиридесет и пет. Всички гости бяха вече пристигнали, освен най-важния. Джейни беше следващата, която се появи, дванайсет минути след индианците, прекалено натруфена в Ескада и доста грубичко златно колие, последно носено от някоя принцеса-робовладелка в древна Вавилония. (Лали си отбеляза мислено: Джейни — аксесоари!) По петите й се появи Толър Керн, безукорен в костюма си Ив Сен Лоран на графитни райета и вратовръзка в стил четиридесетте, с ексцентрична шарка на джазови ноти. След него беше дамата от Конгреса, облечена в рокля с цвят на синьо сирене, с палава балетна поличка, придружена от съпруга си, високоплатения счетоводител, който явно тайно оглеждаше къщата за възможни позволени от държавата данъчни облекчения.

Всички останали, с изключение на Дейвид Клементе, пристигнаха в сравнително стегната група. Двама от мъжете бяха мегамултимилионери сами по себе си: Стийв Косталакис, пенсиониран изпълнителен директор на кока-кола, и Лес Нелинг, който притежаваше няколко хиляди акра лозя от сорта Санта Инез. И двамата дойдоха екипирани със застаряващи трофейни съпруги, едната (ягодово руса) бивша стюардеса в първокласния салон на Луфтханза, а другата (медноруса) бивш модел на Елит, за която всички знаеха, че за известно време е била звезда в един публичен дом в Бел Еър. Последната двойка бяха семейство Рубинщайн, Кристофър и Лаура, цвилещи и разюздани, финансов екип, който управляваше половината портфейли в града.

Четири от жените и двама от мъжете също носеха едноцветни силиконови гривни на китките си, една бяла, две розови и една в класическо Ланс Армстронгово жълто.

Гостите от коренното население бяха представени на всички, коктейлите и ордьоврите циркулираха навсякъде и Лали започна да усеща лека тревога — ами ако Дейвид не се появи?

Освен това вятърът определено ставаше все по-силен. Сега беше истинска Света Ана — горещ, сух и набит с пясък от пустинята. Един силен порив на вятъра накара кралските палми да се заклатят и залюлеят сякаш покосени от скръб. Свещите изпукаха, а няколко дори угаснаха. Прическите на жените се разпаднаха на отделни кичури, а на представителката на Конгреса й се наложи да задържа надолу издутата си пола, също като в онази стара снимка на Мерилин Монро.

Осем и четиринайсет. Най-накрая взетият под наем иконом въведе Дейвид Клементе. Лали въздъхна облекчено. Той изглеждаше привлекателен, много по-хубав, отколкото си го спомняше. Очите им се срещнаха и зениците му се разшириха, като че и той си помисли същото за нея. Нехарактерно чувство обхвана Лали, от онези усещания, които карат сърцето ти да бие по-бързо и причиняват особено свиване на стомаха.

Веднага след това обаче тя замръзна — зад Дейвид се появи Кейтлин Лач. Лали ахна от изумление, което бързо премина в прикрит ужас — Кейтлин беше облечена с малка черна шифонена рокля, която прилепваше като олио по контурите на тялото й и показваше значително количество от впечатляващия й бюст. За момент сякаш вниманието на всички мъже беше приковано в полуголите гърди на Кейтлин. Дейвид собственически обгърна с ръка раменете й.

Последва неочаквано силен повей на вятъра. Падна една ваза. Някой изпищя полугласно, след което най-големият клон на една четиринайсетфутова кралска палма се стовари по средата на масата, отнасяйки заедно със себе си „Севр“ и „Уотърфорд“^[1] за две-три хиляди долара.

Настъпи хаос. Лали, която винаги се беше гордяла със способността си да се съвзема сравнително бързо при всякакви ситуации, този път почувства мозъка си напълно безполезен. Стоеше като закована на място, неспособна да проговори или да помръдне. После Толър, господ да го поживи, взе нещата в свои ръце.

— Предлагам ви да пренесем партито вътре, приятели — обявява той и лично се заема да избута инвалидната количка на съпругата на вожда Топанга през френския прозорец в просторния салон. Едно от колелата на количката се заклещва в релсата на прозореца и не помръдва ни напред ни назад, без значение колко силно бута Толър. В края на краищата Кейтлин Лач е тази, която с няколко опитни маневри успява да се справи с проблема.

Жената на вожда най-после се озовава в салона. Останалите гости я следват в безпорядък, докато келнерите и сервитьорите се опитват да спасят каквото може от безценната посуда и пренасят масата обратно в трапезарията.

Лали остана навън в бушуващата буря още няколко минути, за да ръководи процедурата. Джейни се появи до рамото й да помага. Проявяваше неестествено спокойствие благодарение, без съмнение, на валиума, който беше отмъкнала от чуждата чанта. Лали имаше чувството, че дори ако внезапно попаднеха във водовъртежа на торнадо — масата, двора, палмите и всичко останало, — зомбираната Джейни няма и пръста си да помръдне.

Лали набързо я разкара, след което последва масата вътре като подменяше в движение счупения кристал и порцелан с части от други сервизи и оправяше, доколкото може, цветята. Хвърли един поглед на отражението си в огледаното на старинния провансалски бюфет. Уууф! Елегантно-небрежната й прическа беше превърната от вятъра в нещо, подходящо за булката на Франкенщайн!

Тя препусна нагоре по стълбите за бърза реконструкция с помощта на промишлени количества гел „Bed Head“, като през цялото време си повтаряше наум мантрата: Ти си Лали Чандлър. Държиш всичко под контрол.

Осем и двайсет и седем вечерта. Докато бързаше обратно по стълбите, един от наетите келнери я пресрещна, за да я информира, че вечерята е готова за сервиране.

— Още не! — изпищя тя и се втурна в кухнята, където главната готвачка Маргерите се беше навела над огромната готварска печка.

— Можеш ли да задържиш нещата за около десетина минути, Маргерите? Моля те!

— О, разбира се. Защо не? Мога да задържа всичко за двайсетина минути. А дотогава агнешкото ми ще се е превърнало в овнешко, а суфлето ми Блу Корн ще е жалка брашняна каша. И дори не мога да ти обясня какво ще стане с бейби-артишока ми!

— Добре, добре — успокои я Лали. — Няма да отлагаме вечерята. Ще ядем сега. Дай ми пет минути.

Осем и тридесет и пет вечерта. Лали влезе в салона, готова да обяви, че вечерята е сервирана. За съжаление обаче главният сервитьор вече я беше изпреварил. Толър, който незнайно как се беше самоназначил за церемониалмайстор на вечерта, насочваше гостите към трапезарията и ги настаняваше около масата. Внимателно подготвеният план за разполагане около масата на Лали беше запратен директно в Земята. И преди да успее да каже нещо в знак на протест, тя се озова заклещена между самия Толър и блестящите метални страници на инвалидната количка на коренната жителка на Америка.

Кейтлин Лач, забеляза тя, беше настанена между двамата женени мултимилионери, които вече й бяха обърнали вниманието, достатъчно да предизвика вбесени погледи от страна на жените им.

А Дейвид беше далеч, далеч в другия край на масата, разположен удобно между дамата от Конгреса и индианския вожд, и вече весело си бъбреше и с двамата.

Лали се сети за фактите и цифрите, които толкова усърдно беше зазубрила, за да впечатли Дейвид: средната възраст на напускане на училище сред младите индианци, връзката между посещаемостта на общинските училища и приема в четиригодишните колежи и т.н. Само че вече нямаше никакво желание да използва нито една от тях, така или иначе трябваше да води разговора по цялата дължина на масата. Нямаше никакво желание дори да вдигне обичайния си тост, с който посрещаше скъпите гости в скромния си дом. Просто се прегърби над боровинковата си супа, която беше първото ястие на вечерята и я засърба печално.

— Bon appetite^[2] — обади се Толър. Лек намек за подигравка в гласа му я накара рязко да се извърне към него.

В същия момент от лявата й страна започна нещо, наподобяващо звуците, издавани от малко тюленче. Ук-ук-ук. Беше мисис Вожд Топанга. Започна да се тупа по огромния гръден кош.

— Имам ужасна кашлица — довери й тя.

Десет и петнадесет вечерта. Поничките с домашен кокосов сладоледен сироп бяха изядени, придружени от задължителните кафета и чайове. Лали се надяваше да събере гостите обратно в салона за традиционен вечерен коняк и този път беше твърдо решена да се позиционира по-стратегически.

Но не: онази от Конгреса трябвало да присъства на закуска след утринната молитва в Рицарите ни Колумбия и трябвало да си ходи. Дейвид съжалява, но също трябва да тръгва — споменава нещо за връщане обратно в Аризона май? — и изчерпателно благодари на Лали за значително информативната вечеря. Влач й се усмихва с престорена благодарност — Прекарах толкова прекрасна вечер — и победоносно се отдалечава, увесена на ръката на Дейвид.

Още десет минути по-късно и останалите гости също си бяха тръгнали. Келнерите и икономът под наем почистиха със скоростта на светлината. Лали ги награди с разточителни бакшиши и хиляди благодарности.

След като и те си тръгнаха, тя се завлече с олюляване до леговището си и се излегна на покритото със зелена кожа канапе напълно изтощена и с чувството за грандиозен провал. Quell desastre^[3]! По нейни сметки тази вечер й беше излязла повече от седем бона като се включи счупения порцелан, кристал и всичко друго. Седем хиляди долара за да слуша как Толър Керн бъбри за глупости и как една дебела дама издава тюленски звуци.

Докато разтриваше коляното си, което беше ударила два пъти в металните части на инвалидната количка, нещо друго привлече вниманието й. Кабинетът музей на изкуството и занаятите… стъклената му врата беше леко отворена. Дори от мястото, където седеше, тя можеше да види какво липсва.

Златният й пистолет. Фалшивата й, покрита с истинско злато берета, която беше нейната запазена марка в „Лесно е да умреш“. На всеки афиш на филма (имаше един, закачен точно до вратата на кабинета, между другото) я имаше на преден план със затъкнат във високия и до средата на бедрото ботуш от винил точно този пистолет. Беше една от най-скъпите на сърцето й вещи!

Тя скочи, отвори вратата на кабинета до края започна да рови като луда по околните лавици, но него определено го нямаше никъде.

Някой от келнерите го беше откраднат, нямаше съмнение. Но кой точно? И каква надежда имаше изобщо да го докаже?

Адска гадост. Тя се пльосна обратно на канапето, взе поставената в сребърна рамка снимка на нея и Джейн Фонда на някакво благотворително рали против апартейда (щастливи дни) и я метна като професионален нинджа към отсрещната страна.