Линдси Грейвс
Да си хванеш съпруг (22)

Глава двадесет и трета
В стил неустрашимо Бонд момиче

Лали се стресна от съня си. Беше облечена в пуловера си Джуси Кутюр вместо в пижама, а в стаята беше тъмно като се изключи млечната пътека лунна светлина, проникваща през прозореца с изглед към залива. Колко ли дълго беше спала?

Натисна копчето на лампичката на будилника си: единайсет и четиридесет и пет.

Струваше й се, че е затворила очи само за миг още докато беше светло. Припомни си следобеда. Телефонното обаждане до Сиена, която почти й затвори — на Лали й отне петнайсет минути извинения, убеждаване, придумване, преди Сиена да й разкаже всичко за Киара и малко неохотно да даде съгласие Лали да отиде да я види. Бяха приключили разговора… е, не точно сдобрени: Сиена все още беше сърдита и саркастична. Но в стената помежду им се беше отворила дупка и Лали беше твърдо решена да продължи да я разширява.

Скоро след това Имелда й беше донесла пилешката супа, която тя изгълта, заедно с изсъхналите препечени филийки и изстиналия чай. Имелда помоли да отиде при сестра си за през нощта и Лали й разреши. После се беше облегнала назад, казвайки си, че само ще подремне мъничко.

И някак си бяха мината осем часа.

Някаква сянка се приближи към леглото откъм лявата му страна, точно на лунната пътека. Лали почувства тръпка на тревога.

— Кой е там? — попита тя.

Сянката се приближи още и се надвеси над долната част на леглото.

— Имелда?

Лали включи лампата и изпищя от страх. Беше непознат мъж и беше облечен в костюм на някакъв герой от анимационен филм. Или по-скоро, само с главата на костюма, във формата на животно с голям перчем — явно скункс, ако се съди по бялата ивица.

— Бонсоар, мааалкото мии цвееете — каза й той.

Френски акцент? Имаше само едно разумно обяснение — все още спеше.

После осъзна, че той държеше нещо. Беше нейният откраднат златен пистолет!

Сега вече беше убедена, че сънува. Французин с маска на скункс и с нейния златен пистолет. Трябваше да се обади на бившия си психоаналитик, Ърв Шей, и да му го разкаже. Той беше стар фройдист — щеше да се занимава цял ден със символизма в съня й.

Тя здраво стисна очите си. Проблемът беше, че когато ги отвори, символът все още си стоеше там и то в плът и кръв. На всичкото отгоре се приближи с една крачка. Тя усети лек полъх откъм неговата страна, който поразително много миришеше на лучената торта в Кафе Сайн.

— Кой си ти? — попита тя с дрезгав глас.

— Аж шъм твоя Пепе, малкооо мое цвееете. Мисля да сее позабавляяваме малкоо, oui, ma cherie^[1]? — Той издаде отвратителен звук със свитите си устни, сякаш целува някого.

— Va te faire foutre, trou de cul! — направо изплю Лали.

— Какво каза?

— Ха, знаех си, че не си наистина французин. — Лали кръстоса ръце триумфално. — Казах да ходиш да се чукаш, задник такъв!

— Млъквай, Кралице на пчелите! — кресна той.

Тя отново изписка от страх и се сви колкото може по-назад към възглавниците си. Защо я беше нарекъл Кралица на пчелите? Това ли трябваше да представлява той, пчела, а не скункс? Объркването правеше всичко още по-ужасяващо.

— Откъде взе пистолета ми? — прошепна.

Той отново обърна на гнусния си френски акцент.

— Хууубавия ти маалък пистолеет. Тоолкова го обичааш, а? Шега ще миии покажеееш колкооо много.

Той го тикна под носа й. Тя бързо го сграбчи и несигурно го насочи към него.

Той се изсмя рязко.

— Какво си мислиш, че ще направиш с това? Няма патрони, тъпа кучко такава. — Явно отново беше зарязал гадния си акцент.

Разбира се, че пистолетът не беше зареден. Никога не беше го зареждала — той беше просто предмет на изкуството. Лали го запрати по маската на скункса. Нападателят лесно го отклони и той се удари в покритите с огледала гардероби.

Окей, не се паникьосвай, каза си тя сама на себе си. Мисълта я накара да се сети: паникбутона! Беше на секюрити панела от другата страна на леглото: Ако натиснеше червения паникбутон, автоматично щеше да извика полицията. Тя скочи към него.

Скунксът грубо я избута обратно.

— Няма начин!

— Connard^[2]!

— Казах ти да млъкваш! — Той се пресегна за нещо, оставено на един от украсените с пискюли столове. — Виждаш ли това? — Беше нож с дълго назъбено острие. — Нека да си изясним нещата. Аз съм шефът тук. — Той показно рязна въздуха, което зловещо напомни на Лали за уреда Слайс-о-Меджик, който баща й беше рекламират за известно време.

Това трябваше да бъде кошмар.

— Какво искаш? — проплака.

Скунксът направи няколко крачки назад, дотам, където беше паднал пистолетът, и го изрита към леглото.

— Добре, ето какво искам. Ще си вдигнеш задника от това легло. После ще свалиш всичките си дрехи и заедно ще видим колко по-точно обичаш безценния си малък пистолет.

Лали започна бавно инч по инч да се смъква от леглото.

— Хайде, мърдай! — Той я заплаши с още един Слайс-о-Меджик замах.

Нещо странно се случи изведнъж с Лали. Тя вече не беше в спатията си; беше в онова студио във военен стил в корейската част на Л.А., в което тренираше за ролята на Присила Мъч в „Лесно е да умреш“. Ето го инструкторът й, Лий-Куан Ян, безмилостен черен колан, който я измъчваше, наричаше я мекотело, казваше й, че има макарони вместо ръце, кашкавали вместо крака и изобщо използваше всички познати му храни, за да я обижда, докато тя не се научи да рита достатъчно високо и силно, че да може да ритне главата на Роджър Мур и от двете страни с едно вдигане на крака.

Точно това направи и сега. Наведе се към пистолета; но вместо да го вземе, сви тяло, а после го разгъна бързо и с всичка сила.

— Кий-оп! — извика тя и изпъна крака си за ритник.

Вече не беше на двайсет и пет. Отдавна не можеше да ритне толкова нависоко, колкото беше главата на скункса. Петата на босия й крак закачи ръката му, която не размахваше нож, точно под рамото.

— Уа! — извика той, повече от изненада, отколкото от болка. И направи крачка назад.

Инстинктивно, Лали протегна крак под неговите. Той падна тежко на задник и този път изрева от болка.

Тя се обърна и избяга от стаята. Хвърли се надолу по стълбите, като се спъна малко на най-долното стъпало. Петата, с която беше ритнала, я болеше зверски. Дали я беше счупила? Не можеше да се занимава с това точно сега. Изправи се и с нещо между бягане и накуцване се отдалечи колкото бързо можеше.

Чак когато се намери в салона, осъзна, че се е насочила към задната част на къщата, вместо към предната. Идиотка! Можеше да излезе през френските прозорци, но това щеше да я заклещи във вътрешния двор. По коридора и през библиотеката щеше да излезе на басейна, но това пак щеше да я докара до двора, а в къщата при басейна щеше да е като в капан.

Стаята на Имелда! Там имаше прозорец, който гледаше към сервизната алея, а тя, на свой ред, излизаше на улицата. Лали започна да бяга — куца към сервизното крило. Като зави зад ъгъла, сърцето й спря. Ето го и него, стоеше в другия край на коридора!

Как, по дяволите, се беше озовал там? Материализирал се беше направо от въздуха ли?

Това не беше той, осъзна тя изведнъж. Беше само проклетия тотем, който си беше купила от Ванкувър миналата пролет. Трябваше да бъде оригинал на индианците инуити, но се оказа, че е просто боклук за туристи, така че тя го беше завряла в сервизното крило и го беше забравила. В сумрака беше объркала изрязаната орелска глава на върха с маската на скункс.

Почти се засмя от облекчение.

Нещо се счупи в кабинета. Тя подскочи и сърцето й отново започна да думка с всичка сила. Прозорците на приземния етаж имаха бронирани стъкла, спомни си тя. Дори каратистки ритник с ненаранена пета нямаше да може да ги разбие.

Единственият й шанс беше да се добере до друг секюрити панел. Имаше един долу в гимнастическия салон, до който можеше да стигне по задното стълбище в края на сервизния коридор. Тя закуцука към него, колкото се можеше по-тихо. Проклетата пета — чувстваше се сякаш върви по натрошени стъкла.

Отвори вратата към стълбището и внимателно я затвори зад себе си. Потърси ключа за осветлението и бавно заслиза надолу, като поставяше краката си един пред друг, колкото по-безшумно е възможно. След това включи осветлението в салона.

— О, по дяволите! — измърмори Лали.

Секюрити панелът беше на стената до сауната и някакъв пълен идиот беше избутал тренажора, така че да го затисне. След това си спомни, че пълният идиот беше тя самата — след една мъчителна тренировка на него тя беше се отказала от фитнеса като заяви, че мрази проклетото нещо и накара Ръсел да го разкара от пътя й.

Тя изкуцука през пречещите й тежести и екипировка и започна да бута тежкия тренажор. Отначало той отказваше да се помръдне; после започна да поддава с оглушително скърцане.

Веднага се чуха стъпки над нея. Тя замръзна: беше въпрос само на секунди преди скунксът да намери предното стълбище, което водеше право тук.

Беше права, ето го и звукът на слизащи по стълбите крака. А тя все още не можеше да се добере до паникбутона — бутането на тренажора беше успяло единствено да го наклони още повече към панела. Огледа се за някакво оръжие. На пода имаше малка стоманена тръба, от тези, за които закачаха еднопаундовите тежести. Не беше кой знае какво, но все пак беше по-добре от нищо. Сграбчи я и се скри, легнала по корем върху малка купчина гимнастически дюшеци.

Вратата в срещуположния край на залата се отвори. Лали чу стъпки, приближаващи се през голямото помещение. Сърцето й се удряше толкова силно в гръдния й кош, че тя се учудваше, че преследвачът й не може да го чуе.

После успя да види отражението му в едно далечно огледало. Почти ахна. Беше си махнал маската на скункс: Едва сега осъзна, че си беше представяла, че лицето му ще е гротескно деформирано под маската, като на фантома от операта. Но той беше просто обикновено младо момче. Малко прекалено дълга руса коса. Доста лоша кожа.

Всъщност, изглеждаше й смътно познат.

Той се спря. По момичешки сложи ръка на устните си, докато погледът му сканираше далечния край на гимнастическия салон. Спря се на изкривения на една страна тренажор. Доближи се до него и започна да го разглежда. После погледна към вратата на сауната до него.

Точно така, безмълвно го подкани тя. Продължавай, провери в сауната.

Той се приближи, опита бравата и сякаш малко се изненада, когато тя поддаде безпроблемно. Внимателно отвори вратата и надникна в тъмнината вътре.

Лали изскочи иззад дюшеците.

— Кий-оп! — извика отново и го блъсна с пълната сила на цялото си тегло. С писък той се пльосна вътре в сауната.

Тя затръшна вратата след него и я залости със стоманената пръчка.

— Хей! Хей, пусни ме! — Той започна да блъска по вратата и да насилва бравата. — Отовори проклетия килер!

— Не е килер, сауна е. Така че просто се отпусни. — Лали включи отоплението и завъртя термостата на максимум. — Затова се използва.

Той продължи да блъска и да крещи.

Болката изгаряше нетърпимо крака й. Тя докуцука до кухнята, уви малко лед в една кухненска кърпа и го притисна към насинената си пета. Трябва да се обадя на полицията, помисли си тя и се протегна за телефона.

Преди да успее да набере, звънецът на входната врата иззвъня. Тя подскочи изнервено и натисна бутона на интеркома.

— Кой е?

— Шерифско управление на Колина Линда. Всичко наред ли е там вътре?

Да не би все пак да беше успяла да натисна паникбутона?

— Мисля, че е най-добре да влезете — каза тя и пропусна колата през портите.

Опъна разбърканата си коса във висока опашка и я хвана с ластиче. После се насочи към входната врата и отвори на двамата заместник-шерифи.

— Добър вечер, полицаи — посрещна ги тя. — Радвам се, че сте тук. Имам нещо, което може и да ви заинтересува.

И разтърси конската си опашка в стил неустрашимо Бонд момиче.