Джозефин Харт
Фатален жребий (4)

Четвърта глава

Жена ми е прекрасна. За това съдя със собствените си очи и по реакцията на онези, с които тя се среща.

Нейната красота е красотата на идеалите пропорции — великолепно съчетание на очи, коса и цвят на кожата. Тя е съвършена. Тя е била съвършена още преди да я срещна. Аз просто се присъединих към нейния живот. И това ме караше да се чувствам щастлив.

Тя беше двадесетгодишна, когато се запознах с нея, както си му беше редът — у един приятел. В нея нямаше нищо, което да ме дразни или наранява. Тя беше изключително привлекателна със спокойствието, което излъчваше. Ингрид прие възхищението ми, а по-късно и любовта ми като ценен, но заслужен дар.

Аз, който се плашех от любовта, опасявайки се, че тя ще отприщи нещо диво и необуздано в мен, бях успокоен. Беше ми позволено да обичам. И в замяна вярвах, че съм обичан.

С нея аз не разкрих никакви тайни. Във всяко едно отношение беше такава, каквато очаквах. Тялото й беше топло и прекрасно. Никога не ме потърсваше, но и никога не ме отблъскваше.

Бракът невинаги е онзи хазарт, за който го приемаме. Ние упражняваме някакъв контрол над неговия ход. Изборът ни на партньор е романтичен, но преди всичко разумен. Защото кой дръзва да се впусне в начинание със съмнителен завършек? Бракът ни с Ингрид следваше ход, който не изненадваше никого от нас. Изпълнен с толкова любов, колкото очаквахме, и с толкова внимание, колкото беше нужно според нас.

Не. Децата са големият хазарт. От мига на раждането им нашата безпомощност нараства. Вместо да останат наши, за да ги оформяме и моделираме според опита и познанието си, те са си те. С раждане то си се превръщат в център на живота ни и в подмолен риф на нашето съществуване.

На здравето им — рядко ценно богатство — често гледаме като на резултат от хранене и грижи. Болестите им, когато са сериозни, разрушават щастието ни. След като оздравеят, години наред живеем с мисълта какво би означавала смъртта им за нас. Тираничната ни страст към децата, които разкриват толкова малко от себе си през малкото време, прекарано с нас, за мнозина е най-големият романс в живота. Но докато ние можем да подбираме обекта на романтичката си любов, не можем да избираме детето, което ще стане наш син или дъщеря.

Появяването на Мартин на бял свят не беше съпътствано от никакви потресаващи открития за същността на живота. Приехме го така, сякаш винаги го бяхме чакали: любимия и идеален син. Сали се роди след две години. Семейството ми беше пълно, завършено.

Тридесетгодишен, аз гледах децата си с благодарност, с любов и отчаяние. Това ли беше наистина смисълът на живота, същината му? Съпруга, две деца, дом. Бях на здрава почва. В безопасност.

Живеехме спокойно и щастливо, като хора, непознали нещастието или ужаса на безпокойството. Радвахме се на възхищение, хармония и богатство и тайничко се поздравявахме, сякаш бяхме осъществили някакъв висок нравствен идеал. Може би бяхме разбрали, че животът се поддава на организация в зависимост от собствения интерес, че просто изисква разум и решителност, система, формула, трик.

В живота има прекрасни и зловещи ритми. Ние бяхме настроили нашия ритъм по звуците на красотата. Животът ми тогава беше като приятен пейзаж. Дърветата бяха зелени, поляните — тучни, езерото — спокойно.

Понякога се взирах в жена си, докато спеше, и знаех, че ако я събудя, няма да имам какво да й кажа. Кои бяха въпросите, на които бих й поискал отговор? Всичките мои отговори бяха тук, в края на коридора, в спалните на Мартин и Сали. Как можех изобщо да имам въпроси? Какво право имах на въпроси?

Времето препускаше през живота ми — победоносно. Едва успявах да държа юздите.

Когато оплакваме тези, които са умрели млади, които са били лишени от време, ние оплакваме изгубените радости. Плачем по възможности и удоволствия, които самите ние никога не сме познавали. Уверени, че по някакъв начин това младо тяло е щяло да познае жадуваното удоволствие, което напразно сме търсили през целия си живот. Вярваме, че неопитната душа, окована в младия си затвор, може би е щяла да отлети на свобода и да познае радостта, която още търсим.

Твърдим, че животът е сладък, а удовлетворенията в него — трайни. Твърдим това, докато в просъница преживяваме години, ден след ден, нощ след нощ. Оставяме се на времето да ни облива като водопад, уверени, че е безкрайно. И въпреки това всеки ден, до който се докосваме, всеки човек на света, са неповторими, невъзвратими, минало. Просто още един понеделник.

Ами онези понеделници, изгубени за нашия мъртъв приятел! Колко по-хубави са щели да бъдат? Годините минават. Десетилетия минават. А живот няма.

Ами ражданията, на които съм присъствал? Има ли нещо, от което човек би извлякъл по-голяма поука за смисъла на човешкия живот? Ами смъртите, на които съм присъствал? Всезнаещ облекчител на болката, често пъти аз бях последният жив човек, когото умиращият виждаше. Дали погледът ми е бил съчувствен? Дали е издавал страх? Вярвам, че съм бил полезен. Ами всички онези дребни драми? Страховете и страданията, с които съм се сблъсквал? Това със сигурност не е било пропиляно време.

И все пак закъде бързаха водите на времето тогава — само да се влеят и изгубят в океана? Защо бях лекар? Защо помагах? В името на каква положителна цел помагах — съвестно, но без любов?

Онези, които имат късмет, трябва да се скрият. Трябва да бъдат благодарни. Трябва да се молят дните на гнева да не посетят домовете им. Трябва да се стремят да опазят всичко свое и да съчувстват на съседа си, когато ужасът настъпи. Но безмълвно и отдалеч.