Джозефин Харт
Фатален жребий (25)

Двадесет и пета глава

Уилбър Хънтър беше личност. Уилбър Хънтър съзнаваше, че е личност. Наблюдавах го как се взира в Ингрид със сериозност и интерес.

Поемайки чашата с уиски, той каза:

— Знаете ли, не бях виждащ Ана отдавна. И никога не съм бил канен да се запозная с нейни приятели. Така че това е много специален случай.

— Кога за последен път бяхте в Лондон?

— Преди пет-шест години.

— Променил ли се е?

— Аз не го оставям да се промени. Той е замразен в сърцето ми като мястото на срещата ни с майката на Ана преди дванадесет години. Отказвам да видя някакви промени и в Лондон, и в нея.

— Колко мило! — каза Ингрид.

— Обратно на имиджа си, по душа аз съм романтик. Вие романтик ли сте?

Въпросът му несъмнено беше отправен към мен. Долавях нещо особено в погледа му.

— Да — каза Ингрид. — Той е голям романтик, по свой, изящен начин.

— Ана не е романтичка, нали, Ана?

— Не съм.

— Открил ли си го вече, Мартин? Или може би не си съгласен?

— Както току-що каза, Уилбър, един романтик отказва да види промяна у хората, които обича. Или в градовете, от които има сантиментални спомени. „Романтичен“ всъщност може да означава „нечестен“. Ще се съгласиш ли?

— Ана е много честно момиче — каза Уилбър.

— Да — съгласи се Мартин. — Тя е съвсем честна. И аз намирам това за трогателно и за по-вълнуващо от романтичността.

— Наистина — каза Ингрид, усещайки, че разговорът приема посока, в която тя се чувства неуверена.

— Разбира се, това е само едно клише — додаде Уилбър. — Но намирам, че истината има много лица. Те могат да бъдат напълно приемливи, тъй като често никой всъщност не знае цялата истина, нали?

— Това звучи малко цинично. — Опитвах се да олекотя нещата. — Романтичността, също като идеализма, може би е последният подслон на циника.

Мартин се разсмя. Уилбър се обърна към него.

— Не си се издал, Мартин. Ти да не си циникът под маската на романтика, лицемерът с маската на истината?

— Аз съм като Ана. Аз съм честен. Но иначе съм готов да приема представите на другите за реалността. Смятам, че това е една основна свобода — да създаваш своя собствена реалност от тези истини, които вече съществуват.

— Вече виждам, че с Ана си подхождате. Ана ми каза, че искаш да пишеш романи, Мартин.

— Да. Доста журналисти имат това намерение.

— Но ти наистина искаш — каза Ана.

Мартин изглеждаше смутен.

— Никога не си ми казвал, Мартин. — В гласа ми имаше срамна нотка на раздразнение. Опитах се да сменя тона си. — Имам предвид, че това е нещо много по-интересно.

— Е, татко, това е моят скрит живот. — Той се засмя.

— Аз нямам деца — каза Уилбър. — Ето защо може би винаги те са обект на моите творби. А каква е твоята фикс-идея, Мартин? Един писател винаги има някаква фикс-идея.

— Моята фикс-идея е темата, която току-що обсъждахме. Истината! Въпросът дали тя съществува като абсолют. Дали един лъжец може да даде най-вярното описание на нечия чужда реалност? Ето защо обичам журналистиката. Това е идеалната практика за онова, което искам да изследвам като писател.

Гласът на Мартин продължаваше да звучи, но аз не бях в състояние да възприемам думите. Замаян от възхищение и ревност, осъзнавах, че моят син, потънал в собствената си реалност от красота и интелект, се беше превърнал най-накрая в най-опасния ми съперник.

— Не обичам да прекъсвам разговори, но вечерята е готова. Да вървим — каза Ингрид.

Алис, „нашето съкровище“, както Ингрид я наричаше, й беше дала знак.

— Знаете ли, наистина е удоволствие за мен да се запозная с всички вас. Майката на Ана беше очарована, когато разбра за тази покана. — Уилбър се усмихваше на всички, докато сядахме около масата.

— Кога за последен път си виждала майка си, Ана? — обърна се Ингрид към нея.

— Преди почти две години.

— Това е много дълго време — каза тихо Ингрид.

— Има различни семейства — намеси се Мартин в защита на Ана.

— Отношенията между майка и дъщеря са от най-трудните — каза Уилбър.

— Вие с такава прецизност ги изследвате във „Великите момчета“. — Ингрид ми хвърли тържествуващ поглед.

— Благодаря, Ингрид.

— Ана вижда по-често баща си. Той живее в Англия.

Ингрид отново погледна Ана.

— Да, наистина често виждам татко. По-лесно е. Виждах майка си често, когато учех в колеж в Америка. Уилбър винаги е бил много мил.

— Кой няма да е мил с теб? — Мартин я погледна влюбено. Внезапно взе ръката й и я целуна.

Един барабан в главата ми ритмично биеше заповеди. Стой спокоен, стой спокоен! Не казвай нищо! Не прави нищо! Ако не можеш да се справиш с подобно положение, с какво, за Бога, би могъл да се справиш!

Болката ще премине. Само след минута. Това не е нищо. Просто шеги преди вечеря.

Идваше ми да му изкрещя: „Не я докосвай! Не я докосвай!“ Не докосвай ръката на робинята ми! Ела веднага при мен! Тук! Пред всички! Позволи ми да те боготворя! Робиня! Нека да коленича пред теб!

„Погледни го! Виж го! — нашепваше ми омразният вътрешен глас. — Помисли за всички жени в миналото му. Това не е някакъв си млад мъж, влюбен в магнетичната непозната. Той е добра партия за нея, той е добра партия за всекиго. Той е партия за теб. Той е твой съперник край масата за вечеря, нагъл глупак такъв. Той е съперникът ти в леглото. Разбери го най-сетне! Легло, леглото — с Ана! Кога и колко често? Помисли само. Сега ги виж! Не можеш да го преглътнеш. Не можеш да го преодолееш. Никога с нищо не си се справял в живота. Какво, за Бога, те накара да си въобразиш, че можеш да запазиш спокойствие при тази ситуация? Или аз, или Мартин! Трябва, трябва да я имам! Не мога да дишам! Не мога да дишам!“

— Скъпи! Какво става? Ръката ти! Смачка чашата в ръката си! Мартин, изтичай в кухнята и донеси кърпа и аптечката.

Погледнах кървящата си ръка и парченцата от чашата, които бяха паднали на масата.

— Това е само леко порязване. Виждаш ли, Уилбър, насилието в действие по време на английската семейна вечеря!

Уилбър се разсмя. Изпитах дълбока благодарност към него. Той великолепно — а може би нарочно — успя да лиши момента от неговата драма.

Ингрид беше в стихията си. Хладнокръвна, овладяла ситуацията, тя умело превързваше порязания пръст и палеца ми. Отломките от счупеното стъкло бяха отнесени от Алис. Внезапно бяла кърпа покри червеното петно на масата. Подобно на бял чаршаф върху мъртвец.

— Да продължим! Глупавият баща вече е добре. Всичко е наред. Да се върнем към действителността. Или поне към Мартиновата версия за нея.

Може би заради тона ми, или поради затишието след бурята със счупената чаша за вино, ме посрещна мълчание. Погледнах Ингрид, която вяло ми се усмихна, и Ана, която изглеждаше тъжна; после Уилбър, който имаше смутен вид. Накрая се обърнах към Мартин. Той ме погледна загрижено и внимателно. Усетих глас, който почти ме накара да извикам: „Мартин, сине мой, сине мой!“ Но, естествено, никакъв вик не се чу, защото никакъв вик не беше издаден. После спасителната операция на домакинята продължи.

Безмълвно се възхищавах на Ингрид. Браво, Ингрид! Каква лека ръка имаш! Лекотата е всичко. Пиян ли съм? Положително не. Разлятото вино не е като изпитото.

Излязохме от столовата и се разположихме в дневната. Аз седнах колкото се може по-далеч от всички. Уилбър седна близо до Мартин. Ана, която отново не беше издала нищо от себе си, седна спокойно на дивана до Ингрид.

Всички бяха като противоположни фигури, разположени за изследване. Ингрид с русата си коса, фризирана и блестяща, беше облечена в рубиненочервена копринена риза и сива копринена пола. Ана с късите си черни кичури, привлекателно прилепнали на челото й, беше облечена в черна вълнена рокля с дълбоко деколте.

— Ингрид… всички… Много съжалявам. Имам късно съвещание в Камарата. Трябва да вървя, вече е почти единадесет.

— Можеш ли да шофираш с тази ръка?

— Разбира се. Нищо ми няма.

— Аз също трябва да тръгвам. — Уилбър се изправи.

— Скъпи, нали ще откараш Уилбър?

— Не, не, и дума да не става! — намеси се Уилбър.

— Ще те закараме по-късно. Изпий още една чаша кафе, Уилбър — обади се Мартин.

Аз се поколебах.

— Ела с мен, Уилбър. По път си ми. Отседнал си в Уестбъри, нали?

— Да.

Качихме се в колата. Аз потеглих.

— Ана никога не е правила подобно нещо — каза Уилбър. — Струва ми се, че най-сетне е щастлива. Е, понякога ни е запознавала с мъже, но никога със семействата им. Разбира се, Елизабет е много близка с майката на Питър.

— Питър?

— О, това е стара романтичка история.

Спомних си за момчето в розовата спалня в нощта на смъртта на Астън.

— Една от онези истории, които свършват и отново започват. Толкова години са минали вече, но тя не можа да се установи с него. Той искаше да се оженят… тя не искаше. Разделиха се. Той се ожени много бързо и… несполучливо, както разбирам. Тази вечеря означава ли, че Мартин и Ана имат сериозни намерения?

— Вероятно.

Настъпи неловка тишина.

— Ти имаш проблем, приятелю.

— Какъв? Какво искаш да кажеш?

— Мъже, които трошат винени чаши в ръцете си, поглъщайки с очи млади жени, страдат от рани, скрити под повърхността! Не говори, приятелю, не говори!

Гранит, фарове и бъркотия от хора останаха зад нас. Твърде късно е да се мълчи. Твърде късно е.

— Ана е причинила много болка на доста хора. Според мен тя няма никаква вина. Но е като катализатор на нещастия. Мартин може би е нещо различно. Имам чувството, че той я оставя да бъде такава, каквато е. Това е жизненоважно за Ана. Опитай се да я обуздаваш и тя ще се съпротивлява. Не можеш да я пречупиш. Тя вече е пречупена, разбираш ли? Тя трябва да бъде свободна. Така винаги ще се връща у дома. Разбира се, това е съвет, който трябва да дам на годеника, а не на баща му. Но Мартин очевидно не се нуждае от него. Така че ти, приятелю, трябва да вземеш под внимание тия работи! Усещам, че е твърде късно за единствения съвет, който би те спасил. Стой настрана от Ана!

— Ето хотела ти. — Спрях колата.

— Благодаря. Като гроб съм, сър. Зная повече тайни, от колкото можеш да си представиш. Със сигурност пак ще се срещнем. Никога няма да покажа, че този разговор се е състоял. Лека нощ и дано имаш късмет!

И той изчезна.

Улових лицето си в страничното огледало. Внезапно си спомних моя предишен, примерен живот. Дали не плащах цената за доброто? За добре изживяния живот? За нормалния живот, в който нямаше емоция? За любовта, лишена от страст? За децата, които не бяха жадувани? За кариерата, която не беше желана? Цената беше грехът. Грехът. Бях ли имал поне веднъж в своя живот смелостта да извърша грях?

Лицето ми в огледалото не каза нищо. Лицето, което току-що бе казало всичко на Уилбър.

След приключването на обсъжданията напуснах Камарата, в два и тридесет.

Минах с колата край къщата на Ана. Колата на Мартин не беше там.

Трябваше да бъда в тази стая отново. Трябваше да върна изображението към живот. Трябваше да видя крайниците, разположени така, както ги помнех. Трябваше да видя тялото й върху масата. Трябваше да вляза в този свят отново! Веднага!

Тъмнината на улицата с неравномерните острови светлина от уличните лампи и спящата тайнственост на малката притихнала къща засилваха още повече желанието ми. Засилваха страха ми. Страхът, че може да я няма. Страхът, че може би в този миг тя е с Мартин вътре, в къщата. Страхът изкривяваше желанието ми. Почти се задъхвах, докато натисках звънеца.

Светлини, стъпки и тя застана пред мен. Бутнах я и влязох в антрето.

Вдигнах очи към горния етаж.

— Мартин тук ли е?

— Не.

— Рискувах. Нямаше кола отвън. — Тя беше облечена в тъмен копринен халат с мъжка кройка. Докато я следвах към стаята, образът на момче с тъмна къдрава коса и як гръб, изпречило се пред мен, ме караше да потръпвам. Споменът за Мартин като юноша, вървящ в тъмен халат по коридора една нощ, когато се бях прибрал от късно заседание, преди много години.

Тя се обърна и образът изчезна, когато халатът се отвори на гърдите и. Отведе ме до масата. Използвах копринения колан и черната коприна под него с хладнокръвни и методични жестове, които на моменти лишаваха робинята ми от говор и зрение. Можех да я боготворя, без да бъда виждан. Можех да удовлетворявам безкрайната потребност на еротоманията без нейното словесно съгласие.

Когато всичко свърши, захвърлих халата върху крайниците, които бях разположил внимателно, така както художниците векове назад са покривали голотата на фигурите от Сикстинската канела. Под коприната, скрила своята власт, тя лежеше и безмълвно ме наблюдаваше, докато аз крачех из стаята. Отново ме бяха обзели ужасни мисли и страхове.

— Кой е Питър?

— Вече ти казах за него.

— Знам. Но уточни се, Ана. Уточни се заради мен.

— Защо?

— Защото истината за Питър — момчето, което е правило любов с теб в нощта на смъртта на Астън, и истината за Питър — човека, с когото си живяла и за когото едва не си се омъжила, са много различни неща.

— Но нямат отношение към историята, която ти разказах.

— История ли?

— Историята, която ти разказах.

— За теб това е само история, нали?

— А какво друго? Ти тогава не си познавал нито мен, нито Астън, нито Питър. При подобно невежество животът на другите хора може да бъде наречен само история. Ако утре изчезна от твоя живот, единствено това ще ти остане. Образи от една история, жестове, застинали в рамка!

— Тогава ми създай нов образ за Питър.

— Той куца. Много лошо. След едно падане от ски преди няколко месеца.

— Откъде знаеш?

— Видяхме се преди известно време.

— Мислех, че вече е женен.

— Така е.

— Насаме ли се видяхте?

— Да.

— Къде?

— В Париж.

Излязох от стаята. Намерих тоалетната. Гадеше ми се. Измих лицето си и с една кърпа на кръста се върнах при Ана.

Тя беше слязла от масата. Седеше на стол до прозореца и пушеше. Тъмнозеленото кадифе на завесите преливаше с това, което сега видях, че представлява маслиненозеленият копринен халат. Лицето й и вълнистата черна коса я оприличаваха на ренесансова камея в дисонанс с димящата цигара.

— За Париж. Разкажи ми!

— С Мартин напуснахме „Л’Отел“. Следобеда ходих при Питър. Мартин отиде на пазар. Срещнахме се по-късно.

Значи, докато аз бях лежал в пиянски унес в „Л’Отел“, опитвайки се да задържа присъствието й в стаята, тя е била с Питър.

— Къде го видя?

— В апартамента му.

— А съпругата му?

— Тя е в Ню Йорк. В действителност живеят разделени.

— Откъде знаеше, че тя е в Ню Йорк?

— Обадих му се по телефона.

— Преди да заминеш за Париж ли?

— Да.

— Значи Мартин отиде с теб в Париж със съзнанието, че прекарва един уикенд с любимата си. Прав ли съм?

— Да.

— А аз отидох в Париж, защото не можех да понеса този ден, без да те видя. А ти, Ана, си отишла в Париж, за да се видиш с Питър?

— Не. Съвсем не е така. Аз исках да отида в Париж с Мартин. Ти ме последва. Ти имаше нужда от мен. И аз дойдох при теб.

— А Питър?

— Питър винаги присъства в сянката на нещата.

— Спотайващият се в ъгъла.

— И така може да се каже.

— Защо човек трябва да бъде инквизитор, за да изкопчи и частица истина от теб?

— Защото смятам, че хората задават въпроси, когато имат готовност за отговорите. Преди това обикновено се досещат или просто долавят истината. Но не могат да бъдат сигурни. Когато искат да се уверят, те питат. И в двата случая е опасно.

— Опасно ли? Защо?

— Защото мразя да бъда разпитвана! От друга страна, се стремя да не те лъжа. Тази нощ ти дойде за мен. Аз бях тук и винаги по някакъв начин ще бъда тук. Какво друго има значение? Ако отговарям на всеки въпрос, който задаваш, ти какво ще спечелиш? Ние си имаме наша история. Остави я такава, каквато е. Остави всеки друг в живота ми на мира! Както аз постъпвам с теб. Никога не те разпитвам за Ингрид! Или за други жени — имало ли е други жени?

Поклатих отрицателно глава.

— Знаем, че всичко това е невероятно. Знаехме го от мига, в който се срещнахме. Никога повече няма да се повтори в живота ни. Остави го така, както е!

— Не мога да те гледам с Мартин. Просто не мога. Не е възможно. Мога да се абстрахирам от това, когато не ви виждам заедно. Но тази вечер, като ви гледах, изпитах страхотна ярост. В състояние бях да причиня болка на Мартин.

— Но вместо това строши една чаша. Не се притеснявай, няма да извършиш никаква жестокост. Физически ти се владееш.

— Откъде знаеш?

— Правиш го заради нас. С мен ти даваш воля на своите крайности. Няма къде по-нататък да отидеш. Опитай се да не ме виждаш с Мартин. Стой настрана, намирай си извинения.

Паднах на колене пред нея.

— Ана, остави Мартин! Просто сложи край! Ще напусна Ингрид. След време ще можем открито да бъдем заедно. Дотогава ще се крием.

Тя скочи и отиде настрана.

— Никога, никога няма да го направя!

— Защо? За Бога, защо?

— Защото не искам от теб нищо повече от това, което вече имам. Ако бъдем заедно, ти ще го унищожиш.

— Не. Грешиш!

— По лицето ти личи, че съм права. Ти изпитваш съмнения и страхове. Понякога ще имаш основания. Например аз винаги ще се срещам с Питър. Може би ще искам да се виждам и с Мартин. Няма да променя начина, по който живея живота си. Имам обещания, които трябва да спазя. Дългове към хора, които трябва да изплатя. Няма да ме принудиш да се променя!

— Но аз ще ти дам тази свобода. Ще го направя! Ще преодолея себе си.

— Не можеш! За теб ще бъде по-голям ад, отколкото можеш да си представиш. И цялата агония, болката у Ингрид, у Мартин, твоята вина, кому е нужно? След време ще изложиш на риск дори това, което имаш.

— Мартин питал ли те е вече дали искаш да се омъжиш за него?

— Не. Още не е.

— Но смяташ, че ще го направи?

— Да.

— Ти защо ще се омъжваш за него?

— Защото Мартин не задава въпроси. Мартин ме оставя да съм такава, каквато съм.

— Това ли е твоето изискване към хората? Да те оставят да бъдеш такава, каквато си?

— Това е много тежко условие. До този момент Мартин е единственият, който успява да го изпълни.

— Аз очевидно не мога.

Взех си дрехите и безмълвно се облякох. Тя запали нова цигара.

— Това, което съществува между нас, е само едно измерение. Опитът да го превърнем във всекидневен живот ще унищожи и двама ни. Ти никога няма да ме загубиш. Докато съм жива. Никога няма да ме загубиш!

— А Мартин?

— Мартин никога няма да узнае. От нас самите зависи той никога да не разбере. За някои работи около мен Мартин се досеща. Но нашето споразумение, начинът ни на отношение един към друг става все по-стабилен. Всичко ще бъде наред.

— Ако с Мартин се ожените, ние къде ще се срещаме?

— Какъв прагматичен въпрос за нощ като тази! — Тя обърна лице към мен и в полусянката то сякаш плуваше в море от тъмнозелено — зеленото на завесите и маслиненозеленото на яката й.

Изглеждаше толкова самоуверена, толкова могъща. Като богиня, на която човек можеше докрай да повери съдбата си, спокоен, че решенията й са правилни, а преценките й — мъдри. Ние бяхме заговорници в един житейски план за предателство и измяна, който включваше разрушаването на древни табута и ежедневно срещаната жестокост на изневярата. И двамата знаехме, че ще продължим докрай. Ние подреждахме своя собствен свят и тоя на най-близките си, въвеждахме някакво подобие на ред. Ред, който щеше да гарантира нашия насъщен, възпламеняващ, структуриран хаос, наречен „желание“.

— Ще си купя малък апартамент. Ще се срещаме в него. Остави всичко на мен. За мен ще бъде по-лесно. Сега трябва да тръгваш. — Тя се усмихваше, докато се разделяхме на вратата. — Остави всичко… да следва своя ход.

Беше почти съмнало, когато се пъхнах в леглото до Ингрид.

— Толкова съжалявам — прошепнах. — Джон Търлър ме хвана. Не можах да се откъсна, нали го знаеш какъв е.

Тя измрънка нещо в съчувствие, полуотваряйки за секунда очи. После дишането й отново стана равномерно. Аз лежах в тъмнината и се чудех как изобщо можех да дишам.