Джозефин Харт
Фатален жребий (32)

Тридесет и втора глава

Ана и майка й, Елизабет, седяха една до друга на дивана в дневната ни. Ана беше спокойна и сдържана както винаги. Майка й беше дребна жена с приятна, почти ефирна външност. Тъмните очи и коса, които дъщеря й беше наследила от нея, странно балансираха с всичко останало, по което двете жени се отличаваха.

Някаква изкуствена жизненост витаеше около нея. Очевидно навикът пораждаше фалшивата блестяща усмивка и прекалено живата приятелска отзивчивост.

Да, пътуването й било изтощително. Но тя била в очакване на нещо прекрасно. Отговори на въпросите ми за полета й. После се обърна към Ингрид:

— Обичате ли да пътувате, Ингрид?

— Не, не особено.

— Уилбър ще пристигне в четвъртък. — Той й бил разказал всичко за Мартин и прекрасното му семейство. Тя потупа Ана по ръката. — Ана не пише много често, нали, Ана?

— Не.

— Телефонните разговори не са достатъчни — противно на мнението на хората. Аз винаги разкривам себе си повече в писма. Но Ана, така или иначе, никога не разкрива много от себе си. Винаги е била потайна, нали, скъпа? — Тя отново потупа Ана по ръката. — Знаеш ли, че когато с Астън — тя произнасяше името, сякаш й беше чуждо — бяхте деца, винаги бяхте потайни. — И се обърна към Мартин: — Ти знаеш за Астън, сигурна съм, нали, Мартин? Малко приличаш на него. Ана казвала ли ти е? — Това трябваше да мине за невинна забележка. Елизабет се усмихна нервно на Мартин.

— Да. Наистина ми спомена. — Гласът на Мартин беше изпълнен с любезност.

— Когато Астън и Ана бяха малки, бях убедена, че са си организирали малко, тайно общество. Имаха си пароли, странни знаци — наложени, за да затрудняват родителите. — Тя се усмихна лъчезарно на Ана. — Ти беше много палава, нали?

— Палава! — Мартин се разсмя. — Не мога да си го представя!

— Да. Много, много палава. Обичам да си спомням за онова време. Макар че то ме навежда на тъжни мисли.

В нея имаше някаква уязвимост, някаква нежност, която все още я правеше привлекателна. Двама много интелигентни мъже се бяха женили за нея. Жизнеността, красотата, дребната й елегантна фигура трябва да са били обаятелни. С годините лицето й беше преминало от хубостта на младостта към избледнялото вече свое подобие, но без следа от самопознанието или мъдростта, които биха го одухотворили в тази зряла възраст. Според мен тя беше една не особено интелигентна жена, която напълно се е разминала с децата си. Долових остра неприязън към Астън, а образът, който създаде за Ана като малка, изобщо не ме въодушеви. Може би в това беше голямата й сила: тя предизвикваше съжаление. Докато продължаваше да бърбори някак с радост, унизявайки дъщеря си, Ана беше тази, която, седнала кротко до нея, изглеждаше зла.

— Но това са прекрасни мигове — продължаваше тя. — Толкова се радвам за Ана! Кажете ми сега, ще пътувате ли за медения си месец?

— Отиваме до Париж за една седмица — каза Ана.

В очите на майка й се появи тревога.

— Е, Париж винаги е бил любимият ти град. Ти също го харесваш, нали, Мартин?

— Много. Идеята беше на Ана. Трябва да призная, че очаквам заминаването с нетърпение. Бяхме там неотдавна. Но не прекарахме особено добре, защото Ана се разболя. Наложи се да се върнем по-рано.

— Боже мой! Боже мой! Ти имаш толкова скъпи спомени от Париж, нали, Ана? — Тя погледна Ана, която не можа да скрие внезапния си гняв.

— Мм.

— Защо? — попита Ингрид.

— Първата любов на Ана — Елизабет внимателно подбираше думите си — беше в Париж. Ние напуснахме Рим след… трагедията и прекарахме известно време в Париж. Питър току-що беше започнал следването си, всъщност той все още живее там. Вече е женен… горкото момче, бракът му се оказа пълен провал. Майка му ми каза, че често пътувал до Лондон. Наскоро продал малкия си апартамент, който държал тук. Виждала ли си го? Прекрасно е, когато след подобна връзка се запази приятелството. Не сте ли съгласна? — Тя се обърна към Ингрид.

— Мамо, моля те — прекъсна я Ана.

— Боже Господи! Отново ли съм недискретна? Ана, ти май си ми сърдита!

— Не, мамо, не и сърдита!

— Мартин, сигурна съм, че си имал други приятелки преди Ана.

— Една-две.

— Всичките бях блондинки — каза Сали, която току-що бе дошла. — Стотици блондинки са марширували из тази стая. Скъпият ми брат беше истински Дон Жуан!

— Но това е минало, уверявам ви. — Мартин се усмихна на Елизабет. — Ние сме много щастливи!

— Виждам! Ана, имаш голям късмет! О, Ана, престани да ми се цупиш! С майката на Питър поддържаме връзка. Казах тези неща без всякакъв умисъл.

— С какво се занимава Питър? — попитах.

— След три поколения държавни служители той изненада всички, като стана психиатър. Има много успешна практика в Париж. Френският му е втори език и той твърди, че школата на един чужд език помага да бъде разкрита по-ясно истината. — Тя се разсмя. — Заприличвам на Уилбър.

— Защо идва в Лондон толкова често?

— По работа, предполагам. Всъщност не знам. Непрекъснато ми е в главата заради последното писмо на майка му. Пише, че внезапно продал малкия си апартамент и…

Ана стана. С едно тихо „извинете“ тя напусна стаята. Настъпи неловка тишина.

— Боже Господи! Изобщо не трябваше да започвам този разговор. Така или иначе, е без значение. Потайността на Ана не престава да ме изненадва!

— Може би това е вид защита — обади се Мартин.

— Защита срещу какво?

— Нямам представа — отвърна Мартин.

Умният Мартин! Сега и ти виждаш в душата й: тази унищожителна майка бавно разкриваше себе си. Нищо чудно, че Астън и Ана се бяха затворили в тайния си свят срещу нея. И нищо чудно, че след смъртта на Астън всички се бяха разделили, неспособни да се скрият от пролятата кръв или да, отмият вината и да признаят собствената си престъпност. Така че безмълвието, тъгата и раздялата се бяха превърнали в начин на живот. Имаше нови бракове, нов живот, нови любови, които да ги отвличат далеч от онова, което вече се бе случило. И все пак те бяха още в капана — всеки поотделно — на нерешените агонии от далечното минало.

В края на вечерта всички бяха по-малко щастливи, отколкото в самото й начало. Докато Мартин палеше колата, а Ана държеше вратата й отворена за майка си, аз вървях с Елизабет по късата алея към тях.

— Как е второто име на Питър? — попитах тихо, внимателно преценявайки разстоянието до Мартин и Ана. — Имам един приятел в Париж със сериозен проблем.

— Калдерон. Доктор Питър Калдерон. Има го в регистъра. Не казвайте на Ана, че съм ви казала! Това ще я вбеси. Уилбър веднъж изпрати един приятел, писател, при Питър. Много му беше помогнал.

Стигнахме до колата. Казахме си обичайното довиждане. До следващата събота.

Те заминаха.

— Странна жена! Пълна противоположност на Ана. Не мислиш ли? — попита Ингрид.

— Доста ми харесва — каза Сали. — Тя е по-открита и по-разговорчива от Ана.

— Меко казано — каза Ингрид. — Вече познаваме всичките. Майката, бащата, вторият баща — без мащехата. Вече би трябвало да се чувствам част от голямо семейство! Макар че нямам подобно усещане! И никога няма да го имам! Не и с това семейство. — Тя въздъхна. — С Джонатан ще бъде по-различно. Вече познавам Робинсънови. Няма ли още сватби на хоризонта? — Ингрид подразни Сали.

— Във всеки случай никой още не ми е споменавал.

— Ще ти спомене, ще ти спомене! Още отсега ти казвам, че искам голяма сватба в бяло, последвана от официален прием в „Хартли“. Обещай ми! — Ингрид прегърна изчервената Сали.

— Обещавам ти, мамо, обещавам ти!

С мисли за сватби и деца, за бащи и майки отписвахме този ден от календара. Всеки отиде по своя път до спалнята, за да си легне.