Джозефин Харт
Фатален жребий (36)

Тридесет и шеста глава

Безмълвно заехме ъгълчетата на следващия ден, който все още изглеждаше обикновен. Ядене, пиене, къпане, разходка. Отдавахме на тези действия повече време от обичайното, превръщайки ги почти в ритуал. Открихме, че е възможно да подготвим църковната служба и погребението чрез напрегнати, откъслечни телефонни разговори и срещи. Едуард имаше две лични линии, а главната телефонна линия беше изключена.

Уморени, отегчени мъже с камери и млади, приятни жени се виждаха в края на автомобилната алея. Журналистите. Не изпитвах никаква неприязън. Синът ми в края на краищата също беше един от тях. Ана също несъмнено беше стояла пред къщи, за да описва неадекватните лица на опечалените. За да може между чая и препечената филийка вечността да тържествува в съзнанието на нейните читатели.

В черни, бляскави катафалки от метал на следващата сутрин минахме покрай изтощените хроникьори на нашата малка история. Те бяха разтревожени от вчерашния си неуспех да интервюират или да заснемат някого. Щракането и светкавиците на техните фотоапарати заедно с въпросите, които журналистите задаваха през стъклото, изглеждаха толкова част от ритуала на смъртта, колкото и свещеникът, посрещащ с угрижено лице поредното семейство в своята обител от древни символи и слова.

Нашето малко семейство — черен хор около гроба — станахме свидетели на невъзможното. Погребването на Мартин, В тази сцена на черно аз мечтаех за Ана. Представях си я застанала край гроба, цялата в бяло. Ослепително бяло. Как хвърля купища червени рози в гроба. Трънчетата им раздираха ръцете й и капки кръв капеха върху земята и върху бялото, върху ослепително бялото на роклята й. Бяло! Бяло! За секунда всичко беше обгърнато в бяла светлина. След това всичко свърши. Върнахме се обратно в „Хартли“ с черните си катафалки.

Вечерта Ингрид седна с мен в кабинета на Едуард. Двама души, уморени от смъртта.

— Не желая да живея с теб — каза тя. — Никога повече.

— Какво смяташ да правиш?

— Смятам да замина за няколко месеца в Италия. Артър Мандълсън ми предложи къщата си край Рим. Помолих Сали да ме придружи за около месец. Джонатан може да дойде да я види. След това, струва ми се, тя желае да заживее в Лондон с него.

— Разбирам. Съвсем явно е, че те са създадени един за друг! А после?

— Ще живея в „Хартли“, предполагам. Може би ще си намеря някое малко жилище в Лондон. Ще помоля Пол Пантън да се свърже с Андрю и да уреди необходимото.

— Ще кажа на Андрю.

— Има и още нещо.

— Да.

— След утрешния ден никога повече не бих желала да те видя. Много ще ми помогнеш, ако ми гарантираш това. Ще означава жертви за теб. Сватбата на Сали… други семейни поводи… като погребения. — Тя се изсмя горчиво.

— Имаш думата ми.

— Разбираш ли ме?

— Да.

— Онази вечер, онази странна вечер, когато ми каза „Дай ми го!“, почувствах как някакъв ужасен гняв ме напуска. И отлетя към теб. Не го искам никога вече в живота си. Трябва да го отнесеш със себе си и да изчезнеш.

— Мога ли понякога да виждам Сали?

— Разбира се. Но я предупреди да не ми казва.

— Добре.

— Няма да те питам за плановете ти. Пази ги в тайна от мен.

— Добре.

— Ти никога не си ме обичал, знаеш ли това?

— Не съм.

— Дълбоко в себе си винаги съм го съзнавала. Но просто и на двамата така ни беше удобно.

— Да. Да, разбира се… напълно.

— Това отмъщението на любовта ли е, как мислиш? Нейният урок? Тя не се оставя да бъде измамена.

— Може би.

— Бих искала и аз да намеря такава любов.

Останах безмълвен.

Тя въздъхна.

— Прав си. Съмнявам се, че някога ще успея. Може да се окаже прекалено жестоко за мен. Ще бъда доста уплашена. Ти много ми харесваше. По свой начин аз те обичах. Не мисля, че си разбрал колко много. — Усмихна се тъжно. — Предишният ми живот остава погребан тук с Мартин. В „Хартли“ ще намеря някакъв път за себе си, докато…

— Аз стоя далеч от живота ти.

— Да. Сега съм много, много уморена. Необичайно е, но зная, че ще спя. А ти?

— Ще остана още малко — искам да поговоря със Сали и Едуард. После ще си отида.

Наблюдавах я, докато вървеше към вратата — тялото й все още тръпнеше от парещата болка на мъката. Тя се обърна и ми се усмихна.

— Сбогом! Не бих искала да прозвучи жестоко, но колко жалко, че не умря в някаква катастрофа или нещо подобно още миналата година!

— Моята трагедия е, че не съм съгласен с теб. Сбогом, Ингрид!

Тя затвори вратата след себе си.

Не след дълго и аз напуснах стаята. С кафе и сълзи, под неразбиращите погледи на Едуард и Сали изрязах себе си от живота им, като рак от болно тяло. Със сребърния конец на думите се опитах да зашия раната.

Отидох в Лондон. В апартамента на Едуард съставих плана за остатъка от своя живот.