Джозефин Харт
Фатален жребий (11)

Единадесета глава

— Агнешко или говеждо? — попита Ингрид.

— Какво?

— Агнешко или говеждо? За обяда в неделя, с Мартин и Ана.

— А, да! Както решиш.

— Тогава агнешко. Добре, решено.

На този обяд Ана беше облечена в бяло. Изглеждаше по-едра. Внушаващият невинност бял цвят объркваше другата ми представа за нея. Унищожаваше спомена ми за нейната тъмна сила. Тя беше своето друго „аз“: онази Ана, която се отнасяше внимателно с Ингрид и почти печелеше неохотното й уважение; която гледаше открито Мартин; която спокойно говореше с мен за цветята, храната и времето. Говореше толкова умело, че никой не можеше и да допусне истината.

Ако Ингрид беше очаквала съобщение, то такова нямаше. Те си тръгнаха в четири и отказаха да останат за чая.

— Мартин ми изглеждаше напрегнат. — Ингрид започваше обичайната си аутопсия.

— Така ли? Не съм забелязал.

— Не си забелязал? Той я гледа почти умолително. Няма съмнение кой обича и кой е обичаният при тях двамата. Тя ми изглеждаше по-малко странна. Беше по-открита, по-дружелюбна. Може би така ми се е сторило поради бялата рокля. Бялото винаги действа обезоръжаващо.

Умната Ингрид. Колко изненадваща можеше да бъде.

— Може би в края на краищата нищо няма да излезе. Боже мой, така се моля за това! Не бих могла да понеса мисълта за Ана като снаха. А ти?

Не отговорих. Идеята беше прекалено абсурдна. Нелепа представа, излизаща извън границите на възможното. Но въпросът изискваше отговор.

— Като че ли и аз не бих могъл — отвърнах. Не продължихме.