Джозефин Харт
Фатален жребий (39)

Тридесет и девета глава

До един раззеленен храст в парка „Тюйлери“ открих тихо местенце, където, облегнат до един чинар, започнах да чета съдбата си:

„Трябва да взема себе си от теб. Аз бях фатален подарък. Аз бях подарената болка, която ти така отчаяно търсеше — най-голямата награда за удоволствието. Макар и вплетени един в друг в разрушителен менует, онова, което всъщност сме или трябваше да сме — се откъсна на свобода. Като извънземни на земята ние намирахме един в друг и във всяка своя стъпка езика на своята изгубена планета. Ти имаше нужда от болка! И жадуваше моята! И макар и да не вярваш, жаждата ти е напълно задоволена. Помни, че вече имаш своята болка! Тя ще бъде «всичко, завинаги». Дори и да ме откриеш, аз няма да бъда там! Не търси нещо, което вече имаш. Дните и часовете, които ни бяха предопределени и са вече минало, са също «всичко, завинаги»!

Ана“

Един лист бавно падна на земята като огромна зелена сълза. Нямах сълзи, които да пролея. Докоснах ръцете и гърдите си. Това тяло трябваше да бъде приютено някъде, докато стане готово за погребване. Трябваше да удържа обещанието си пред Ингрид — да живея, да живея. Но ми трябваше ковчег — какъвто и да е.

Изправих се да тръгвам. Едно момиченце тичаше, без да гледа подир топката си, и се блъсна в мен. Изгледахме се и някаква проницателност го накара да побегне, плачейки.