Джозефин Харт
Фатален жребий (23)

Двадесет и трета глава

„Господарю мой,

Понякога се нуждаем от карта на миналото. Тя ни помага да разберем настоящето и да очертаем бъдещето.

Когато си тръгваше, ти гледаше към мен и към всичко останало така, сякаш го виждаше за последен път.

След като се изкъпах и подредих стаята, реших, че няма да излизам и ще ти напиша защо всъщност съм толкова сигурна, че постъпвам правилно. Искам да разбуля тази загадка.

Почти не говоря за себе си, защото това всъщност не касае никого. Моето странно минало има значение може би само за теб и за Мартин.

Съжалявам, но ще трябва да споменавам и него. Сега вече съм напълно убедена, че трябва да се оженим.

Ти се нуждаеш от това обяснение повече от него. Мартин — както вече ти казах — не изпитва никакъв страх в чувствата си към мен. Той приема — без, естествено, да знае защо, — че част от мен ще остане винаги скрита за него. Умее да приема внезапните ми изчезвания, раздели и безмълвия по начин, който ти не владееш. Ти го познаваш толкова малко. Повярвай ми: той е забележителен.

И двамата можете да разберете моята малка история. Само ти имаш нужда да я изслушаш.

Като дете пътувах много. Непрекъснатото местене по нови училища, новите приятели и чуждите езици сближават по невероятен начин членовете на едно семейство. Семейството се превръща в единствената константа. Ние бяхме привързани един към друг. Майка ми с положителност обичаше баща ми в онези първи години. Астън и аз бяхме всичко един за друг.

Споделяхме проблемите си. Бяхме се превърнали в непобедима двойка, готова да посрещне всякаква детска враждебност.

Не можеш да си представиш какво означава подобна близост. Когато тя започне толкова отрано, после гледаш на света с очите на двама души. Като съвсем малки спяхме в една стая. Всеки заспиваше с дишането на другия и с неговите последни думи в ушите си. Сутрин се гледахме; всеки нов ден започвахме заедно. Независимо дали се намирахме в Египет, в Аржентина или пак в Европа. Светът бяхме Астън и аз.

Астън беше много по-умен от мен, по-образован. Аз също се учех добре. Но той беше блестящият.

Баща ми — прави му чест — не го беше изпратил на училище на седем години. Беше решил, че като навърши десет години, и двамата ще отидем в пансион в Англия.

Моят пансион беше идеален, в Съсекс. В началото бях нещастна без Астън. Но свикнах.

Астън обаче се промени. Винаги е бил тих, но сега се затвори още повече в ученето. Изглежда, нямаше приятели. Писмата му бяха пълни с тъга.

Казах на баща ми, че се тревожа за него. Учителите, след като баща ми разговаря с тях, отдадоха това на тежък период на приспособяване.

Първата ни ваканция (не се видяхме между двата семестъра) започна странно. Аз се втурнах към Астън, готова да се вкопча в него. Той протегна ръка и ме отблъсна.

— Толкова много ми липсваше. Не искам да те виждам. Не искам да те докосвам. Толкова страдах. Утре ще се видим. — И влезе в стаята си.

Баща ми отсъстваше. Майка ми отдаде отсъствието на Астън от вечерята на свръх възбуда.

Когато се качих горе, вратата на стаята му беше заключена. Чух го да казва на мама, когато тя почука; «Всичко е наред. Наистина. Просто искам да си легна по-рано, на спокойствие. Сутринта ще бъда окей.»

И наистина на сутринта сякаш всичко беше преминало. Говорихме, играхме и се смяхме както преди.

Но по-късно, в стаята, той ми разказа за своя страх: че аз съм единственият човек, когото е способен да обича. Бях изумена, дори леко изплашена от категоричността му.

Когато ваканцията свърши и се прибрахме в пансионите си, той не отговаряше на първите ми писма. После получих бележка: «По-добре е да не пишеш.»

Не казах на никого. Какво щях да кажа? Липсвам на брат си… прекалено много. Той също ми липсваше, но не чак толкова. Беше въпрос на степен, разбираш ли? Кой би могъл да прецени тези неща? Не и едно младо момиче.

Продължих да му пиша. Той не ми отговаряше. На Великден ми върна всички писма неотворени и каза:

— Моля те, наистина е по-добре да не ми пишеш. Все повече ми липсваш. Не мога да живея без теб. А се налага. Нямам надежда за друг живот, нали? Ти се променяш. Момчетата в училище постоянно говорят за момичета като теб. Един ден някой от тях ще те отнеме завинаги. Изцяло.

— Но, Астън, един ден и ти, и аз ще си имаме приятели. Ще пораснем и ще се оженим. Ще си имаме деца.

Той ме погледна изумен.

— Не разбираш какво ти говоря, нали? Искам да бъда с теб през цялото време. Когато съм далеч от теб, мога да живея само ако потискам всяка мисъл за теб. Работя като луд. Нали чу татко да коментира оценките ми. Пръв съм във всичко. Ще бъда пръв винаги, във всичко.

През следващия семестър изобщо не му писах. Последната седмица ми изпрати малка бележка, в която пишеше: «Благодаря!»

През онова лято нещата сякаш вървяха постарому. Майка ми напразно се опитваше да организира младежки купони. Децата на приятели идваха да ни гостуват. Но с Астън бяхме щастливи единствено заедно. Бяхме по-скоро деца, отколкото юноши. Той ме удивляваше с познанията си за митологични личности и гръцки богове. Аз го впечатлявах с уменията си на пианото.

Когато новият семестър започна през септември, отново му писах.

Той реагира веднага.

«На света няма нищо по-лошо от любовта. Имам нужда от твоето мълчание. Иначе не мога да издържам тук. Астън.»

Не му писах повече. Когато говорех с мама по телефона и я питах за Астън, тя каза: «Всичко ще се оправи. Това е от пубертета, мила. Помня себе си на неговата възраст.»

След онази Коледа тялото ми беше добило очертанията, които едва ли до днес са се променили. Усещах се по-различна от предишното лято, по-натежала, по-силна. Развивах се много по-бързо от Астън. Той беше по-висок. Но лицето му, макар и по-слабо и по-изострено, все още изглеждаше непроменено.

Първите му думи бяха: «О, Ана, Ана, колко си се променила!»

В очите му имаше сълзи. Тръгна към мен бавно, непохватно, сякаш беше жестоко ранен.

Започнах да се чувствам неловко с него. Не знаех как да се държа.

Първата седмица премина в прикрити погледи и нервен смях, във вяли разговори, които не водеха наникъде.

Майка ми настоя да покани гости за Коледа, «заради децата». Астън яростно се възпротиви.

— Това са клишета — купони с танци! Не можеш насила да създаваш приятелства! Остави ни на мира!

Но тя не отстъпваше.

— Вие двамата направо се превръщате в отшелници. Това просто не е здравословно. Имате нужда от приятели. Това са най-хубавите години от живота ви. Ана непрекъснато отказва покани — какъв абсурд! А ти, Астън, си толкова недружелюбен с всички, че не те и канят. Време е това да престане! Тук на Коледа ще има гости! И толкова! — Поканите бяха разпратени на всички деца, които тя познаваше. Не бяха толкова много, но все пак бяха доста.

Астън беше невъзможен. Не искаше да се облече както трябва. С гостите се държеше направо неучтиво.

Аз бях облечена в прелестна ропта рокли. Открих, че изпитам удоволствие от тайните и ласкателствата, от погледите и непохватността на по-смелите момчета.

Астън непрекъснато излизаше никъде, а после се появяваше с унесен поглед. Когато гостите си отидоха, дойде в стаята ми. Плачеше.

— Знам, че всичко безвъзвратно ще се промени. Ти се променяш, Ана. Това беше нашето последно лято. Този свят повече не ми харесва.

Той дойде в леглото ми и легна до мен.

Но юношите на тези години не могат да лежат спокойни дълго време. Той внезапно се възбуди. Едно леко движение, мимолетна милувка и спермата му беше върху моя корем. Той плачеше. Сълзите му се стичаха между гърдите ми. Имах чувството, че съм получила някаква странна благословия. Сперма и сълзи. Те винаги ще бъдат за мен символите на нощта.

На следващия ден страняхме един от друг. Така беше по-добре. Вечерта имах среща. Предишната вечер едно от момчетата ме беше поканило на танци.

Суетата и някаква нова самоувереност ме накараха да се облека грижливо, в бяла рокля с дълбоко деколте. Астън ми отвори вратата с подигравателен реверанс, който изразяваше презрение и гняв.

Малко преди да се прибера, останах в колата на момчето пред къщата. Неочаквано той ме целуна. После непохватно се опита да докосне гърдите ми. Ненапразно бях разтревожена. Всъщност физическата наслада бе тогава основната ми емоция. Извръщайки се да изляза от колата, видях Астън. Наблюдаваше ни от един прозорец на горния етаж. Никога няма да забравя погледа в очите му; и след толкова години не мога да намеря точни думи, за да го опиша. Може би има човешки изражения, които само четката на художника е способна да предаде.

Той влезе след мен в спалнята ми.

— Следващия път няма да спре дотук — каза той. — А после ще стигне и по-далеч. Докато една нощ те изчука. Това е точната дума за това, което ще направи с теб!

— Скъпи Астън, моля те, моля те, недей! — Аз плачех. Тези думи звучаха толкова ужасно, «ще те изчука». Астън изглеждаше отвратителен, когато ги произнасяше.

Той излезе от стаята. Заключих вратата. Не зная защо го направих. Но беше напълно съзнателно. Скоро след това го чух да натиска дръжката на вратата. Той шепнеше и сякаш хлипаше.

— Ана, Ана, извинявай! Толкова съжалявам, Ана! Ти си се заключила от мен. Не мога да го понеса. Още по-лошо ще стане. Зная. Така ще бъде. Не може да не стане по-лошо! Аз съм обречен! Няма надежда за мен!

Не отворих вратата. Лежах и се мъчех да се успокоя, да проумея какво става. После съм заспала.

Събудих се от някакъв ужасен звук. Не беше точно писък. Беше някакъв отчаян вик за помощ — потиснат, след това освободен. Животински рев. Скочих от леглото и се впуснах към вратата. Стаята ми беше срещу стаята на Астън. Като в сън видях баща си да се опитва да издърпа майка ми от банята на Астън. Той така се бореше с тежестта си, опитвайки се да достигне вратата на спалнята, че сякаш едва-едва пристъпваше през стаята на брат ми.

— Не влизай там, Ана! Не ходи по-нататък!

Но аз изтичах към вратата на банята. Астън лежеше в преливащата вана. Китките му бяха прерязани, на шията му имаше дълбок разрез, а окървавената вода плискаше краката ми. Той беше като същество, което, подобно на безцветна кукла, не е мъртво, но никога не е било и живо. Дръпнах едно столче до ваната, седнах и сложих главата му в скута си. Баща ми се върна с лекаря.

Изгледа ни и прошепна:

— Не може, не може да е истина това, което виждам! Не може! Може!

Лекарят дръпна ръцете ми от главата на Астън.

— Сега, Ана, ела с мен. Ела с мен, да отидем долу, момичето ми. Седни при майка си. Жена ми ще дойде всеки момент, и капитан Дарен с помощника на баща ти. Ще ти дам успокоително.

Не след дълго около нас беше армия от хора, безшумни, компетентни, спокойни; опаковаха чанти и се движеха напред-назад из къщата и в нощта. Сякаш владееха някаква техника за справяне с ужаси. Техниката беше отрицание, дисциплина и тишина.

С майка ми бяхме отведени в къщата на новия ми приятел. Той стоеше ужасен и уплашен на входната врата. Момичето, под чиято бяла рокля само преди няколко часа се беше опитвал да улови непознатата прелест на гърдите, сега трепереше пред него, загърната в стар шлифер върху окървавената нощница. Безшумната армия ни пое отново и ни вкара в къщата.

— Отведи Ана в стаята на Хенриета, Питър. — Някой подаде на Питър чанта. Майка ми отново започваше да изпада в истерия. Цялото внимание беше насочено към нея.

Питър ме отведе горе в стаята на Хенриета. Стаята беше цялата в розови дипли и в кукли, облечени в розово и подредени върху леглото. В единия ъгъл стоеше огромен розов жираф. Пред мен имаше дълго огледало. Отидох до вратата и превъртях ключа. Наблюдавах в огледалото как фигурата ми безшумно премина обратно през стаята, държейки ръката на момчето. Обърнах се към него и се чух как прошепнах:

— Изчукай ме!

Той беше само на осемнадесет години, но изпълни желанието ми с много внимание, любов и нежност.

— Сега искам да се окъпя. Би ли останал зад вратата? — Той се подчини. Аз се къпех, плъзгайки се отново и отново под водата с прекрасна, победоносна увереност, че ще живея.

В бебешко-розовата стая на Хенриета нахлузих дънките и фланелката, които някой беше сложил в чантата, и слязох по стълбите в своя нов живот.

Какво може да се каже за погребенията? Те всички до едно са еднакви и всяко поотделно е уникално. Те са безвъзвратната раздяла, окончателното освобождаване. Защото кон от нас с готовност би се присъединил към тялото в ковчега му в земята, в огъня или във водата? Животът обикновено е по-безценен и от най-съкровената ни любов. В осъзнаването на това се заражда нашата жестокост и инстинктът ни за самосъхранение.

Астън ме бе обичал повече от самия живот. И това беше довело до неговото самоунищожение.

С течение на годините се случиха много неща. Повечето вече съм ти споменала. Родителите ми се разведоха. Аз постъпих в колеж в Америка. После дойдох в Англия и станах журналистка.

Ако всичко това ти представих с безизразен глас, то е защото истината за един живот никога не може да бъде изречена. Аз ти изпращам журналистически репортаж. С няколко снимки той би бил съвършен.

Написването на моята история отне само една нощ. Изживяването и костваше тридесет и три години. Цялата и баналност избледнява и изчезва — подобно на много други. Толкова малко страници за живота на Астън! А в твоя живот колко страници ще има за мен? Един човешки живот може да бъде разказан, от който и да е журналист в една-две статии. И дори след години, прекарани в изследвания от някой биограф, може да бъде превърнат най-много в книга, която се чете за две-три седмици!

Така че ето моята история в няколко страници. Картата на моето пътуване към теб. Не за да обясня себе си. Това не е необходимо. Разказвам ти я просто както човек би показал снимка на своя любим и би казал: «Ето какъв бях тогава», усмихвайки се на изгубеното същество от детството. Моята снимка предизвиква по-скоро сълзи, отколкото усмивки, но, така или иначе, съществото е изгубено.

Зазорява. Уморена съм. Буквите изглеждат студени и мрачни на белия лист…

Ана“

Било е предадено в кабинета ми на следващата сутрин. На плика пишеше „лично и поверително“ и това предизвика няколко любопитни погледа у секретарката ми.

Ана беше права. Това беше карта. Това беше всичко. Дар, който щеше да остане скъп за мен. Бях я познал в мига, в който я бях видял.

Излязох да се разходя и докосвах писмото в джоба си, премисляйки съдържанието му.

В главата ми се въртяха подли мисли. Може би нейната ужасна история беше разказана като извинение за планирания брак с Мартин за живота, който щеше да води с мен.

Тя говореше за планове. А аз защо не разглеждах някои възможни планове за себе си? Развод с Ингрид. Женитба с Ана. Мартин е млад. Ще го преживее. Ами Ингрид? Бракът ни никога не е бил шеметен и тя има големи резерви от сила. Има голяма мрежа от приятели. Ще оцелее. Сали също ще се оправи. В края на краищата това, което обмислям, е обикновена жестокост. Единствената и необикновена страна е връзката на Мартин с Ана.

Кариерата ми също несъмнено ще пострада. Но бурята ще отмине. Не съм особено амбициозен и не бих отдал толкова голямо значение на кариерата си, ако трябва да избирам между живот в обществото и живот с Ана.

Ана беше казала, че няма да се омъжи за мен. Но ще го направи, ще го направи, повтарях в себе си. Образите на мен и Ана като съпрузи нахлуха в главата миг как закусваме заедно, как вечеряме с приятели, как ходим заедно на почивка. Догади ми се. Виденията бяха противно неуместни. Не би се получило. Ние бяхме създадени за други неща. За нужди, които трябваше да бъдат задоволявани денем и нощем, за внезапни желания, на странния език на телата. Един вътрешен глас викаше: „Ана няма да се омъжи за теб!“ Ана беше права. Планът й беше безупречен. Никой нямаше да пострада. Повърхността щеше да остане точно такава, каквато си е. Ингрид и аз, Мартин и Ана — всеки от нас щеше да продължи по своя избран път.

В края на краищата бях живял един живот, който никога не ми беше изглеждал истински. Със сигурност щях да успея да продължа своето представление — след като най-накрая имах истински живот. Този, който Ана беше събудила в мен.