Джозефин Харт
Фатален жребий (31)

Тридесет и първа глава

— По всичко личи, че вчера е бил добър ден за влюбените. Къщата е точно това, което са търсели.

— Много добре.

Вече всеки ден разкриваше с жестока яснота собствената ми подлост и нейните безнадеждни козни.

Вечерята с Ингрид преминаваше в умисъл, по което съдех, че тя е гневна.

— Днес се обадих на Мартин. Не му харесаха въпросите ми. Но поне веднъж се проявих като настойчива майка. Обикновено не съм такава, нали?

— Не. Обикновено си много деликатна.

— Той дава под наем апартамента си на някакъв колега и смята, че наемът ще покрива разходите им. Фамозната къщичка на Ана се продава. Мартин смята, че няма да е трудно да я продадат. Освен това възнамерява да използва част от фонда си за новата къща. От няколко месеца е празна и явно има нужда от ремонт. Ще могат да се пренесат след ремонта. Искат да направят скромна сватба в семеен кръг в края на другия месец. Всичко ще бъде по един чист, много бърз, почти клиничен начин. Така че няма да има сватба в „Хартли“. Само подписване в гражданското и след това семеен обяд. Непреклонни са. Очевидно майката на Ана ще пристигне седмица преди сватбата. Поне ще се запознаем с нея преди самата церемония. Ще трябва да я поканим на обяд или вечеря. Да се надяваме, че Сали ще направи една по-традиционна сватба. Освен всичките ми тревоги се чувствам и доста измамена.

— Сали ще направи всичко така, както очакваш! Тя е истинско съкровище — разумно, хубаво, обикновено момиче от средно заможно семейство.

— Благодаря на Бога за Сали! Мартин толкова се е променил, не мислиш ли? Много по-различен е. О, къде е онзи поток от прекрасни блондинки! Бригадата за неделния обяд!

— Смятам, че се е разделил с тях окончателно.

— Да! Ана е като целувката на дявола!

Фразата увисна във въздуха.

— Попитах Мартин за Астън.

— Така ли! И какво ти каза?

— Че било тъжна история, че Ана му разказала много отдавна, че той се е самоубил. Бил е много млад, доколкото разбрах. Онзи ден четох една статия, че това не е чак толкова рядко явление. О, Господи, нямах предвид…

— Зная какво имаш предвид. Не е нещо, за което хората нямат и понятие. Пубертетът, възмъжаването — някои момчета го понасят много тежко.

— Към края на разговора ни Мартин ми беше доста сърдит. Получи се нещо като „това си е мой живот и много добре зная какво правя!“. Аз съм изместена от Ана… тя е всичко за него сега… точно както трябва да бъде.

Ингрид ме погледна насмешливо.

— Собственото ни положение в момента е малко отчайващо, не мислиш ли? Между нас двамата.

— Малко. Ще се оправи.

— Ако не те познавах толкова добре, вече щях да съм сигурна, че имаш връзка!

— Така ли? Почти съм поласкан!

— Е, недей! Не бих могла да го понеса. Честно казано, няма да го понеса. — Тя ме погледна предизвикателно.

— Предупреден съм както трябва — казах аз. Гласът отвътре ми говореше: „Нямам връзка. Това не е връзка. Тялото ми, душата ми и разумът ми изгарят. Цялото ми съществуване се определя от едно-единствено нещо: миговете с Ана. Животът ми преди нея е бил убедителна лъжа, в която ти, Ингрид, изигра своята роля. След Ана няма да има живот. След нея живот няма!“

Със слаба усмивка на самосъжаление отидох да поработя около час в кабинета си. Исках да дам на Ингрид време да си легне и да заспи без повече разговори. Създавахме нов ритуал. В началото това изискваше желязна дисциплина.

Обадих се на следващия ден.

— Ана, трябва да те видя.

— Зная. Щях да ти се обаждам.

— У вас в три и половина.

— Добре.

Тя отвори вратата и аз я последвах в спалнята. От едно чекмедже на масичката до леглото извади снимката на младеж. От нея ме гледаше едно продълговато, изострено и намусено лице. Несъмнено имаше прилика с Мартин. Но Ана беше права — съвсем бегла.

— Сам виждаш! Това е нищо! Нищо!

— Тогава защо повтори на всеослушание думите на баща си?

Тя постави снимката обратно в чекмеджето и внимателно го затвори.

— Бях ядосана. Много ядосана. Не трябваше да казва нищо.

— Ти забеляза ли приликата, когато за първи път видя Мартин?

— Не. Не. Искам да живея нормален семеен живот с Мартин.

— Странен начин на изразяване.

Тя се усмихна.

— Ти любопитстваш. Но не колкото преди. Променяш се.

— Нося своя кръст. Аз също избрах живота си и начина, по който бих искал да го живея.

Тя доближи лицето си до моето и прошепна: „Всичко. Завинаги.“

Всичките й очертания, уголемени от това измерение и почти грозни, ме погълнаха. Падахме из стаята, върху дърво, стъкло, кадифе. Този ден бях обладан от фикс-идеята, че в извивката на гръбнака й ще открия таен път към нея. Най-накрая застинахме, лицето й — притиснато върху фигурите на копринения тапет на стената, а коремът ми — плътно прилепнал към вдлъбнатинката на гърба й. След мига на екстаз лицето й възвърна първоначалните си измерения. И всичко онова, което бях или някога щях да бъда, ми беше разкрито отново.

Когато си тръгвах, тя каза:

— Имам подарък за теб. — Подаде ми малка кутийка. — Държа на обещанията си. Запомни това! И забрави всичко останало!

Постави я в ръката ми.

— Планирах всичко това, неотдавна. — Тя отвори вратата и аз се измъкнах.

Влязох в малко кафене. Имах нужда да поседя някъде на спокойствие и да отворя кутийката. В нея имаше два ключа. Апартамент С, Уелбек Уей 15, В 1. Спрях едно такси и след минути бях там.

Зад внушителната фасада на стара сграда се криеше тъмнозелен мраморен коридор, от който се спускаха вътрешни балкони с издълбани от мрамор парапети. Малкият свод от оцветено стъкло хвърляше мрачна светлина върху мрамор, дърво и бледосиви стени. На всеки етаж имаше по два апартамента, разположени един срещу друг, от двете страни на хвърлящия светлина свод.

Самият апартамент представляваше огромна стая с баня и кухня. Стаята беше почти без мебели: голяма маса, няколко стола и малко двойно легло в единия ъгъл. Под празните библиотеки имаше ниска стъклена маса. На единия й край имаше бележка:

„Тази стая няма да съдържа нищо друго, освен нас самите. Свят в света. Ще го посещавам, за да разбирам желанията ти. Защото в този свят, който създадох, властваш ти, а аз съм твоята робиня. Ще чакам в часовете, които ти определиш. Покорна, винаги ще бъда тук!“

До писмото имаше старинен дневник от кожа, перо и стара мастилница. Дневникът се отвори на днешната дата. Върху страницата лежеше сгъната дълга зелена панделка, под която беше написано: „Той дойде в своето царство.“ Прехвърлих напред празните страници и открих, че на датата след десет дни е написано: „Ана чака, от дванадесет до два.“

Влязох в банята. Беше заредена със сапун, четки за зъби, паста, кърпи и хавлии. В кухнята имаше две чаши с чинийки, две стъклени чаши, чай, кафе, уиски. В хладилника имаше само вода в бутилки. Огледах се за цветове. Килимът в дневната беше с цвят на тъмно вино. Нямаше завеси, само тъмни щори върху единствения прозорец, който гледаше към един площад в зелено. Дръпнах щорите и настана полумрак. Високо ценях царството си. И бях доволен.

Завързах дневника със зелената панделка и оставих бележка под нея:

„Отвори на двадесети, между дванадесет и два.“

Тръгнах си.

По-късно същата вечер с Ингрид се разделихме след вечеря, на която се говореше най-вече за сватбата, и се отправихме към обичайните си безопасни места — аз в кабинета, а тя в спалнята. Сядайки да работя, аз усещах ключовете в джоба си така, както беднякът усеща скъпоценния камък, който току-що е откраднал.

Дните ми бяха изпълнени със срещи в комисията, а нощите ми — с откъслечни разговори с Ингрид относно сватбата, приема, сватбеното пътешествие. С примамливите, победоносни и безплодни начини, по които свързваме един мъж и една жена, за да опитомим единствената връзка, която има значение.

Между дванадесет и два в уречения ден плъзнах ключа в ключалката на моето царство. Ана — истинска и великолепна — лежеше на пода, а дневникът беше на корема й. Тя се усмихна, когато дръпнах панделката.

Когато дойде време да си тръгвам, тя написа нещо в дневника. Видях часа — от четири до шест, и датата — деня преди сватбата. Тя извади нова панделка — синя — и я уви няколко пъти около дневника. Галейки лицето ми, каза:

— Всичко! Завинаги! Помни!