Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (9)

Глава седма

Ден втори

08:00 часа

На другата сутрин Робърт се отправи към гишето на „Еурокар“.

— Guten Tag.^[1]

Това го подсети, че се намира в немскоговорещата част на Швейцария.

— Guten Tag. Имате ли на разположение свободни коли?

— Да, господине. За колко време ще я наемете?

Хубав въпрос. За час? За месец!? Или за година-две.

— Не мога точно да кажа.

— Тук на аерогарата ли ще я върнете?

— Възможно.

Чиновникът го изгледа подозрително.

— Добре. Попълнете тези документи, моля.

Робърт плати за колата със специалната черна кредитна карта, която му беше дал генерал Хилиърд. Чиновникът я разгледа озадачен, промълви „Извинете“ и изчезна в офиса. Когато се върна, Робърт го попита:

— Нещо нередно ли има?

— Не, господине. Всичко е наред.

Колата беше сив Опел-омега. Робърт я изкара на шосето и потегли към центъра на Цюрих. Обичаше Швейцария. Една от най-красивите страни в света. Преди години беше идвал тук на ски. По-късно бе идвал със задания, изпълнявани заедно с Ешпионаж Абтайлунг — швейцарската разузнавателна служба. По време на Втората световна война службата беше разделена на три бюра — за Германия, Франция и Италия. Сега основната й задача беше да разкрива тайните шпионски операции в рамките на различните организации на ООН в Женева. Робърт имаше приятели в Ешпионаж Абтайлунг, но той помнеше думите на генерал Хилиърд: „Няма да се свързвате с никого“.

До града стигна за двайсет и пет минути. От надлеза Дюбендорф пое към грандхотел „Долдер“. Хотелът си беше все същият — обрасло в зеленина швейцарско шато с кулички, солидно и внушително, потънало в зеленина и с изглед към Цюрихското езеро. Той паркира колата и влезе във фоайето. Рецепцията се намираше вляво.

— Guten Tag.

— Guten Tag. Имате ли стая за една нощ?

— Да. Как ще платите?

— С кредитна карта.

Черно-бялата карта от генерал Хилиърд. Робърт поиска пътна карта на Швейцария и бе отведен в удобна стая в новото крило на хотела. Стаята имаше малък балкон към езерото. Робърт постоя, вдишвайки хладния есенен въздух като размишляваше върху задачата, която го очакваше.

Нямаше за какво да се захване. Нищичко. Всички величини в уравнението на неговата мисия бяха абсолютно неизвестни. Името на туристическата компания. Броят на пътниците. Имената и местонахождението им. „Всички свидетели в Швейцария ли са?“ „Точно това е проблемът. Нямаме представа къде са и кои са.“ И съвсем не беше достатъчно да открие само някой от тях. „Трябва да ги откриете всички до един.“ Единствената информация, с която разполагаше бяха мястото и датата — Ютендорф, неделя, 14 октомври.

Трябваше му да се залови за нещо.

Доколкото си спомняше, автобусите за еднодневни екскурзии тръгваха само от Цюрих и Женева. Робърт измъкна от чекмеджето на писалището дебелия телефонен указател. Би трябвало да търси на „Ч“ за чудо — помисли си той. В указателя имаше над половин дузина туристически агенции: „Съншайн Турс“, „Суис турс“, „Тур Сървис“, „Тур Алпино“, „Туризма Райзен“… Ще трябва да провери във всичките. Той си преписа адресите им и подкара към офиса на най-близката.

Работеха две гишета, които обслужваха туристите. Когато единият чиновник се освободи, Робърт се обърна към него:

— Извинете. Съпругата ми беше на една от вашите екскурзии миналата събота и си забрави чантата в автобуса. Мисля, че се е развълнувала, защото видяла как един метеорологически балон катастрофирал край Ютендорф.

Чиновникът сбърчи чело.

— Es tut mir viel leid.^[2] Сигурно сте сгрешили. Нямаме маршрути, които да минават край Ютендорф.

— О, извинете. — Ядец.

Следващата проверка беше по-обещаваща.

— Имате ли маршрути до Ютендорф?

— О, да. — Чиновникът се усмихна. — Имаме маршрути из цяла Швейцария. Нашите са най-живописни. Имаме маршрут до Зермат… Също така експресна обиколка на ледниците и експресна палмова обиколка. Автобусът за големия циркус тръгва след петнайсет…

— А имали ли сте неделен маршрут, когато автобусът спрял туристите да наблюдават катастрофата на метеорологическия балон? Зная, че съпругата ми се прибра късно в хотела и…

— Ние особено се гордеем с това, че нашите обиколки никога не закъсняват. Автобусите ни не спират никъде извън графика — заяви възмутено чиновникът.

— Значи никой от автобусите ви не е спирал, за да могат пътниците му да видят катастрофиралия балон?

— В никой случай.

— Благодаря. — Пак засечка.

Третата туристическа агенция, в която отиде Робърт, се намираше на Банхофплан и на табелата отвън пишеше „Съншайн Турс“. Робърт влезе и се приближи до гишето.

— Добър ден. Искам да ви попитам за един от вашите автобуси. Научих, че край Ютендорф катастрофирал метеорологически балон и че вашият шофьор спрял за около половин час, за да могат пътниците да го разгледат.

— Не, не. Спрял е само за петнайсет минути. Нашите разписания са много строги.

Улучих.

— Защо ви интересува това?

Робърт извади едно от удостоверенията, с които го бяха снабдили.

— Журналист съм — каза доверително. — Пиша статия за списание „Пътешествия и отдих“ на тема ефективността на швейцарските туристически автобуси в сравнение с другите страни. Дали бих могъл да взема интервю от вашия шофьор?

— Това ще е много интересна статия. Наистина много интересна. Ние, швейцарците, се гордеем с нашата ефективност.

— И с пълно право — увери го Робърт.

— Ще споменете ли името на нашата агенция.

— Нееднократно.

— Е, тогава не виждам нищо лошо в едно такова интервю — усмихна се чиновникът.

— Мога ли да поговоря с него сега?

— Днес има почивен ден.

Той написа едно име на късче хартия. Робърт Белами го прочете наопаки. Ханс Бекерман. Чиновникът добави и адреса.

— Живее в Капел. Това е едно селце на четиридесет километра от Цюрих. Би трябвало да го откриете у дома.

Робърт Белами взе листчето.

— Благодаря ви много — каза. — Между другото, в интерес на фактологията, знаете ли колко билета сте продали точно за тази обиколка?

— Разбира се. Водим статистика за всички маршрути. Момент само. — Той измъкна една разчетна книга от бюрото и я запрелиства. — А, ето. Неделя. Ханс Бекерман. Имало е седем пътника. Шофирал е малкия автобус ивеко в този ден.

Седем неизвестни пътника, плюс шофьора.

— А да имате случайно имената на тези пътници? — опита си Робърт късмета.

— О, господине, хората идват от улицата, купуват си билет и правят обиколката. Ние не им искаме документи.

Прелест.

— Още веднъж благодаря. — Робърт тръгна към вратата.

— Надявам се да ни пратите копие от статията — извика подире му чиновника.

— На всяка цена — обеща Робърт.

Първото късче от мозайката беше туристическият автобус и Робърт подкара към Талщрасе, откъдето тръгваха обиколките, като че ли се надяваше да надуши оттам някаква следа. Автобусчето ивеко, боядисано в сребристо и кафяво, беше достатъчно малко, за да се катери с лекота по стръмните алпийски пътища, с места за четиридесет души. Кои са седемте и къде са се запилели? Той се върна в колата си. Излезе от града по Лавеснералее към Албис в подножието на Алпите и пое към село Капел. Насочи се на юг, заобикаляйки ниските хълмове, опасващи Цюрих и се закатери по грандиозната планинска верига на Алпите. Мина през Алдисвил, Лангнау и Хаузер, през безименни селца с хижи и колоритни гледки като на пощенски картички, докато след около час стигна до Капел. Селцето се състоеше от ресторант, църква, поща и около дванадесет къщички, пръснати по склоновете. Робърт паркира и се запъти към ресторанта. Сервитьорка почистваше една от масите до вратата.

— Entchuldigen Sie bitte, Fraulein. Welche Richtung ist das Haus von Herr Beckerman?^[3]

— Ja. — Тя посочи надолу по улицата. — An der Kirche rechts.^[4]

— Danke.^[5]

Робърт сви надясно от църквата и стигна до скромна двуетажна каменна къщичка, покрита с керемиди. Излезе от колата и приближи до вратата. Не видя звънец и почука.

Отвори му набита жена с наболи мустачки.

— Кого търсите?

— Извинете, че ви безпокоя. Господин Бекерман вкъщи ли е?

Тя го погледна подозрително.

— За какво ви е?

Робърт й се усмихна обезоръжаващо.

— Вие сигурно сте госпожа Бекерман. — Той измъкна репортерската си карта. — Пиша статия за едно списание за шофьорите на швейцарските автобуси и ми препоръчаха съпруга ви като един от шофьорите без нито една катастрофа в цяла Швейцария.

Тя разцъфтя и отвърна гордо.

— Моят Ханс е великолепен шофьор.

— Същото ми казаха и останалите, госпожо Бекерман. Бих искал да взема от него интервю.

— Интервю с моя Ханс за списание? — засуети се тя. — Колко вълнуващо. Влезте, моля.

Тя въведе Робърт в малка, педантично чиста гостна.

— Почакайте тук, моля. Ще доведа Ханс.

Къщичката беше с ниски тавани, с тежки носещи греди, тъмно дюшеме и непретенциозни дървени мебели. Имаше малка камина и дантелени перденца на прозорците.

Робърт стоеше и размишляваше. Това беше не само най-добрата му следа. Това беше единствената му следа.

„Хората идват от улицата, купуват си билет и правят обиколката. Ние не им искаме документи…“ Няма откъде другаде да започна — помисли си той мрачно. — Ако ударя на камък, остава само да публикувам обява: „Моля седемте свидетели на катастрофата с метеорологическия балон в неделя да се съберат в хотелската ми стая утре в 12.00 часа. Ще бъде сервирана закуска“.

Влезе слаб плешив мъж. Беше блед, с гъсти черни мустаци, които никак не отговаряха на външния му вид.

— Добър ден, господине…?

— Смит. Добър ден — каза Робърт сърдечно. — С такова нетърпение очаквам да се запозная с вас, господин Бекерман.

— Жена ми каза, че пишете статия за шофьорите на автобуси — каза Бекерман със силен германски акцент.

Робърт се усмихна подкупващо.

— Точно така. Списанието ми се интересува от безаварийното ви шофиране и…

— Scheissdreck!^[6] — прекъсна го Бекерман грубо. — Май ви интересува онова нещо, което катастрофира вчера след обяд, а?

Робърт успя да се представи за смутен.

— Всъщност, да, би ми било интересно да обсъдим и това.

— Тогава защо не си кажете направо? Седнете.

— Благодаря. — Робърт седна на кушетката.

— Съжалявам, че не мога да ви предложа нищо за пиене — каза Бекерман, — но вече не държим шнапс у дома. — Той се потупа по стомаха. — Язва. Лекарите дори не могат да ми дадат лекарства за облекчаване на болките. Алергичен съм към всичките.

Седна срещу Робърт.

— Но вие не сте дошли тук да обсъждаме здравето ми, нали? Какво искате да узнаете?

— Искам да поговорим за пътниците, които бяха във вашия автобус в неделя, когато сте спрели край Ютендорф на мястото на катастрофата на метеорологическия балон.

Ханс Бекерман го зяпна.

— Метеорологически балон ли? Какъв балон? За какво говорите?

— Ами балонът, който…

— Искате да кажете космическия кораб.

Сега вече бе ред на Робърт да зяпне.

— Космически кораб ли?

— Да, летяща чиния.

На Робърт му бяха нужни няколко мига да проумее смисъла на тези думи. Изведнъж го побиха тръпки.

— Искате да кажете, че сте видели летяща чиния?

— Да. С трупове в нея.

„Вчера в швейцарските Алпи катастрофира метеорологически балон на НАТО. На борда му имаше експериментална военна апаратура, която е строго секретна.“

Робърт се опита да изглежда спокоен.

— Господин Бекерман, сигурен ли сте, че онова, което сте видели, е било летяща чиния?

— Разбира се. Дето им викат НЛО.

— И вътре е имало трупове на хора?

— Не, не на хора. На някакви същества. Трудно ми е да ги опиша. — Той потръпна. — Бяха много дребни, с големи странни очи. Облечени бяха в металносребристи костюми. Беше много страшно.

Робърт го слушаше в пълен смут.

— Пътниците ви видяха ли това?

— О, да. Всички го видяхме. Спрях може би за около петнайсет минути. Те искаха да останем по-дълго, но агенцията настоява разписанията да се спазват строго.

Робърт съзнаваше, че въпросът му е излишен още преди да го зададе.

— Господин Бекерман, а дали не знаете случайно имената на някои от пътниците ви?

— Господине, аз карам автобус. Пътниците си купуват билет в Цюрих и след това тръгваме на югозапад към Интерлакен, а после на северозапад към Берн. Те могат да слязат в Берн или да се върнат в Цюрих. Никой не си казва името.

— И няма да ми разкажете нищо за тях? — попита Робърт отчаяно.

Шофьорът се замисли.

— Е, мога да ви кажа, че на тази обиколка нямаше деца. Само мъже.

— Само мъже?

Бекерман помисли отново.

— Не. Не е така. Имаше и една жена.

Прекрасно. Напълно изчерпателно. Следващият ми въпрос би трябвало да бъде: „Защо, по дяволите, се съгласих да поема тази задача?“ — помисли си Робърт.

— Та значи, господин Бекерман, вие твърдите, че група туристи се е качила във вашия автобус в Цюрих и когато обиколката свършила, те просто се пръснали на различни страни.

— Точно така, господин Смит.

Значи липсва дори купата сено.

— Спомняте ли си изобщо нещо за пътниците? Нещо, което да са казали или направили?

Бекерман поклати глава.

— Господине, с течение на времето човек просто престава да им обръща внимание. Освен ако не досаждат. Като онзи германец.

Робърт замръзна на мястото си.

— Какъв германец — попита той тихичко.

— Affenarsch!^[7] Всичките други пътници бяха възбудени от вида на НЛО и на онези мъртви създания вътре в него, но този дъртак все се оплакваше, че трябвало навреме да се върне в Берн, за да си подготви лекцията в университета на другата сутрин…

Ето и първата следа!

— Спомняте ли си нещо друго за него?

— Не.

— Съвсем нищо ли?

— Носеше черно палто.

Страхотно.

— Господин Бекерман, искам да ви помоля за една услуга. Имате ли нещо против да отидем с моята кола до Ютендорф?

— Ама днес ми е почивен ден. Зает съм…

— Ще бъда щастлив да заплатя за това.

— Така ли?

— Двеста марки.

— Аз не…

— Нека да са четиристотин марки.

Бекерман се замисли.

— Защо не? Денят е хубав за една разходчица с кола, нали?

Поеха на юг, покрай Люцерн и живописните селца Имензее и Меген. Красотата на гледката спираше дъха, но Робърт го занимаваха други нещо.

Минаха през Енгелберг с неговия древен бенедиктински манастир и през прохода Брюниг, който водеше към Интерлакен. Профучаха през Лайсиген и Фаулензее, чието красиво синьо езеро пъстрееше с бели платноходки.

— Има ли още много? — попита Робърт.

— Още малко — обеща му Бекерман.

След около един час стигнаха до Шпиц.

— Вече е близо. Веднага след Тун — каза Ханс Бекерман.

Робърт усети как пулса му се учести. Щеше да стане свидетел на нещо, далеч надминаващо въображението — чуждоземни пришълци от звездите. Минаха през селцето Тун и няколко минути по-късно, когато наближиха група дървета от другата страна на шосето, Ханс Бекерман посочи с ръка и каза:

— Там!

Робърт удари спирачки и закова встрани от пътя.

— През шосето. Зад онези дървета.

— Добре. Да идем да видим — усещаше все по-силна възбуда.

По шосето профуча камион. Когато премина, Робърт и Ханс Бекерман пресякоха. Робърт последва шофьора по лек наклон до група дървета.

Оттук шосето не се виждаше изобщо. Когато излязоха на една полянка, Бекерман каза:

— Точно тук.

Пред тях на земята лежаха разкъсаните останки от метеорологически балон.