Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (19)

Глава седемнадесета

Сутринта на следващия понеделник Робърт пое длъжността в XVII военен окръг на Военноморската разузнавателна служба на Пентагона.

Адмирал Уитакър го посрещна сърдечно:

— Добре дошъл у дома, Робърт. Личи си, че си поразил полковник Джонсън.

Робърт се усмихна.

— Той самият ме порази.

Докато си пиеха кафето, адмиралът запита:

— Готов ли си да започнеш веднага?

— Нямам търпение.

— Добре. Имаме работа в Родезия.

 

 

Работата във Военноморската разузнавателна служба беше много по-вълнуваща, отколкото Робърт си я беше представял. Всяка възлагана задача беше различна, а на Робърт поверяваха най-отговорните. Той залови един изменник, разкрил операцията по контрабанда с наркотици на Нориега в Панама, разобличи един тъмен субект, който работеше за Маркос в американското консулство в Манила и помогна да се инсталира тайно подслушвателно устройство в Мароко. Изпратиха го със специални мисии в Южна Америка и Антилските острови. Единственото нещо, което го безпокоеше, бяха дългите раздели със Сюзън. Не понасяше да бъде далеч от нея, липсваше му страшно. Той бе погълнат от работата си, но за Сюзън нямаше нищо, което да я разсее. Случаите, които му възлагаха, ставаха още повече. Прекарваше все по-малко време вкъщи и точно тогава проблемът със Сюзън стана сериозен.

Когато и да се върнеше у дома, той и Сюзън изгладнели се хвърляха в прегръдките си и се любеха с цялата си страст. Но тези моменти започнаха да се разреждат все повече. На Сюзън й се струваше, че в момента, в който Робърт се върне от едно поръчение, веднага го изпращат по друго.

На всичко отгоре Робърт не можеше да разговаря с нея за работата си. Сюзън нямаше представа къде отива той или какво прави. Тя само знаеше, че той се е заплел в нещо опасно и се ужасяваше, че един ден ще замине и няма да се върне. Не смееше да му задава въпроси. Чувстваше се като някаква непозната, напълно откъсната от някаква важна част от живота му. От техния живот. Не мога повече така, реши Сюзън.

Когато Робърт се върна от четириседмична командировка в Централна Америка, Сюзън каза:

— Робърт, мисля, че е по-добре да си поговорим.

— Какъв е проблемът? — запита Робърт. Той знаеше за какъв проблем става дума.

— Страхувам се. Постепенно се раздалечаваме един от друг, а аз не искам да се разделим. Не бих могла да го понеса.

— Сюзън…

— Почакай. Нека да свърша. Знаеш ли колко време сме били заедно през последните четири месеца? По-малко от две седмици. Когато се връщаш вкъщи, имам чувството, че ти си някакъв посетител, а не моят съпруг.

Той взе Сюзън в прегръдките си и я притисна силно.

— Знаеш колко много те обичам.

Тя облегна глава на рамото му.

— Моля те, не позволявай нищо да ни се случи.

— Няма — обеща той. — Ще говоря с адмирал Уитакър.

— Кога?

— Незабавно.

 

 

— Адмиралът ще Ви приеме веднага.

— Благодаря.

Адмирал Уитакър седеше зад бюрото си и разписваше някакви документи. Вдигна поглед с влизането на Робърт и се усмихна.

— Добре дошъл вкъщи, Робърт, и моите поздравления. Великолепна работа си свършил в Салвадор.

— Благодаря, сър.

— Седни. Мога ли да ти предложа кафе?

— Не, адмирале, благодаря.

— Искал си да говориш с мен? Секретарката ми каза, че е спешно. Какво мога да направя за теб?

Трудно беше да започне.

— Сър, въпросът е личен. Женен съм от по-малко от две години и…

— Ти направи чудесен избор, Робърт. Сюзън е великолепна жена.

— Да, съгласен съм. Проблемът е, че съм далеч повечето време и тя се чувства нещастна от това.

И бързо добави:

— И е напълно права. Положението не е нормално.

Адмирал Уитакър се облегна назад на стола си и изрече замислено:

— Разбира се, това, което правиш, не може да се нарече нормално. Понякога се изискват жертви.

— Зная — подчерта навъсено Робърт, — но не съм готов да пожертвам брака си. Той означава твърде много за мен.

Адмиралът го изучаваше замислено.

— Разбирам. Какво искаш?

— Надявах се, че бихте могъл да ми възлагате такива задачи, които да не ме държат прекалено дълго извън дома. Това са толкова много задачи, трябва да има стотици неща, които бих могъл да свърша по-близо до дома си.

— По-близо до дома си…

— Да.

Адмиралът бавно изрече:

— Ти си го заслужил наистина. Не виждам защо да не се уреди нещо такова.

Робърт се усмихна облекчено.

— Много сте добър, адмирале. Наистина го оценявам.

— Да, мисля, че определено можем да уредим това. Кажи на Сюзън от мое име, че проблемът е решен.

Робърт се изправи, грейнал.

— Не зная как да Ви се отблагодаря.

Адмирал Уитакър махна с ръка и приключи разговора.

— За мен ти си твърде ценна човешка сила, за да позволя да ти се случи каквото и да било. Сега иди си вкъщи при жената.

 

 

Когато Робърт съобщи новината на Сюзън, тя се разтрепери от радост и се хвърли на врата му.

— О, скъпи, това е прекрасно.

— Смятам да го помоля за няколко седмици отпуск, за да можем да заминем някъде. Това ще бъде вторият ни меден месец.

— Забравила съм какво е меден месец — тихо промърмори Сюзън. — Покажи ми.

Робърт й показа.

 

 

На следващата сутрин адмирал Уитакър изпрати да повикат Робърт.

— Исках само да знаеш, че вече правя нещо по въпроса, който обсъждахме вчера.

— Благодаря, адмирале.

Сега бе моментът да се спомене за отпуска.

— Сър…

Адмирал Уитакър каза:

— Възникна нещо, Робърт.

Закрачи насам-натам. Когато отново заговори, в гласа му се прокрадна нотка на дълбока загриженост:

— Току-що ме информираха, че в ЦРУ е проникнал чужд агент. Изглежда, че има постоянно изтичане на свръхсекретна информация. Единственото, което знаят за шпионина, е, че кодовото му име е Лисицата. В момента се намира в Аржентина. Трябва им някой извън управлението да проведе операцията. Директорът на ЦРУ поиска теб. Искат ти да издириш човека и да го върнеш обратно. Казах им, че ти ще решиш. Искаш ли да се заемеш с това?

Робърт се поколеба.

— Боя се, че ще трябва да се въздържа, сър.

— Уважавам решението ти, Робърт. Ти пътуваш непрекъснато и никога досега не си отказвал поръчение. Знам, че това не е било леко за семейния ти живот.

— Бих искал да се заема с тази работа сър. Само че…

— Не е нужно да го казваш, Робърт. Моето мнение за твоята работа и преданост не се променя. Искам да те помоля само за една услуга.

— Каква е тя, адмирале?

— Заместник-директорът на ЦРУ помоли да се срещне с теб, независимо от твоето решение. От учтивост. Не би имал нищо против, нали?

— Разбира се, че не, сър.

 

 

На следващия ден Робърт отиде с кола до Лангли, за да се срещне със заместник-директора.

— Седнете, капитане — каза заместник-директорът, след като Робърт влезе в големия ъглов кабинет. — Слушал съм много за вас. Само хубави неща, разбира се.

— Благодаря, сър.

Заместник-директорът беше около шестдесетгодишен мъж, слаб като вейка, с хубава бяла коса и тънки като четчица мустаци, които се движеха нагоре-надолу, докато подръпваше от лулата си. Възпитаник на университета в Йейл, през Втората световна война той бе работил за Управлението за стратегически изследвания и после, след конфликта, бе преминал в ЦРУ, когато, то бе основано. Беше направил солидна възходяща кариера до сегашния си пост в едно от най-големите и най-мощни разузнавателни управления в света.

— Искам да знаете, че уважавам вашето решение.

Белами кимна с глава към заместник-директора.

— Има обаче един факт, който мисля, че си заслужава да ви съобщя.

— За какво става дума, сър?

— Президентът е замесен лично в операцията по разкриване на Лисицата.

— Не знаех това, сър.

— За него — както и за мен — това е едно от най-важните поръчения на това управление от самото му създаване досега. Известно ми е положението ви вкъщи и съм убеден, че и Президентът ви съчувства. Той самият много държи на семейството си. Но ако вие не поемете задачата, това би хвърлило — как да кажа — сянка върху ВРС и адмирал Уитакър.

— Адмиралът няма нищо общо с моето решение, сър — каза Робърт.

— Разбирам това, командор, но дали Президентът ще го разбере?

Меденият месец ще трябва да се отложи, помисли си Робърт.

 

 

Когато Робърт поднесе на Сюзън новината, веднага нежно добави:

— Това е последната ми презокеанска задача. След това толкова много ще си стоя вкъщи, че ще ти дойде до гуша от мене.

Тя му отвърна с усмивка:

— Въобще няма да ни стигне всичкото време на света. Ще бъдем завинаги заедно.

Преследването на Лисицата беше най-обърканото нещо, с което Робърт се беше сблъсквал въобще. Попадна по дирите му в Аржентина, но човекът му се изплъзна с един ден. Следата водеше към Токио и Китай, а после до Малайзия. Онзи, който стоеше зад името Лисицата, всеки път оставяше достатъчно следи, насочващи към мястото, където е бил, но никога към мястото, където е.

Дните станаха седмици, седмиците се превърнаха в месеци, а Робърт винаги изоставаше зад Лисицата. Обаждаше се на Сюзън почти всеки ден. В началото беше: „След няколко дни съм вкъщи, мила“. После — „Може би ще се върна другата седмица“, докато накрая стана „Не знам точно кога ще си дойда“. В един момент Робърт трябваше окончателно да се откаже от преследването. Беше прекарал два месеца и половина по следите на Лисицата без никакъв успех.

Когато се върна при Сюзън, тя му се видя променена. Малко поохладняла.

— Съжалявам, миличка — извини се Робърт. — Нямах представа, че ще се окаже така дълго. Беше само защото…

— Те никога няма да те пуснат да си отидеш, нали, Робърт?

— Какво? Разбира се, че ще ме пуснат.

Тя поклати глава.

— Не мисля така. Започнах работа в една болница. „Уошингтън мемориал хоспитъл.“

Той се стъписа.

— Ти какво?

— Отново ще бъда медицинска сестра. Не мога да си седя така и да те чакам да дойдеш вкъщи при мен, да се чудя къде си и какво правиш, жив ли си или умрял.

— Сюзън, аз…

— Няма нищо, скъпи. Поне ще върша нещо полезно, докато отсъстваш. И ще мога да те чакам по-леко.

Робърт нямаше какво да отговори на това.

 

 

Той докладва провала си на адмирал Уитакър. Адмиралът го прие със съчувствие.

— Аз съм виновен, че се съгласих да те оставя да го направиш. Отсега нататък ще оставим ЦРУ сами да се оправят с проклетите си проблеми. Съжалявам, Робърт.

Робърт сподели, че Сюзън работи като медицинска сестра.

— Може би това не е лоша идея — каза адмиралът замислено. — Така бракът ви ще се освободи от напрежението. Ако от време на време поемаш по някой и друг случай в чужбина, сигурен съм, че това няма да преча кой знае колко много.

Това от време на време се оказа почти постоянно. Именно тогава бракът започна да се разпада, истински.

Сюзън работеше в „Уошингтън мемориал хоспитъл“ като операционна сестра, а когато Робърт биваше у дома, тя се опитваше да си вземе някой почивен ден, за да бъде с него, но работата й я поглъщаше все повече и повече.

— Наистина ми доставя удоволствие, мили. Чувствам, че правя нещо полезно.

И тя разказваше на Робърт за своите пациенти, той си спомняше колко грижовна беше тя с него самия, как постепенно и търпеливо му върна здравето, върна го към живота. Беше доволен, че тя вършеше важната работа, която обичаше, но истината беше, че те все по-малко успяваха да се виждат. Емоционалната дистанция помежду им растеше. Появи се и някаква несъществуваща дотогава неловкост. Бяха като двама непознати, които отчаяно се мъчат да завържат някакъв разговор.

Когато Робърт се върна във Вашингтон от една шестседмична мисия в Турция, той заведе Сюзън да вечерят в ресторант „Сан Суси“.

Сюзън каза:

— В болницата имаме нов пациент. Претърпял е тежка самолетна катастрофа и лекарите смятаха, че няма да го бива, но аз ще се погрижа за живота му.

Очите й искряха.

Така се държеше и с мен, помисли си Робърт. Чудеше се дали тя не се навежда над новия пациент с думите „Оздравявай. Чакам те“. Побърза да пропъди мисълта си.

— Той е толкова симпатичен, Робърт. Всички сестри са полудели по него.

„Всички сестри?“, зачуди се той.

Леко съмнение загложди душата му, но Робърт успя да го пропъди.

Поръчаха вечеря.

 

 

На другата събота Робърт замина за Португалия и когато след три седмици се върна, Сюзън го посрещна с особена възбуда.

— Днес Монти проходи за първи път!

Целувката й беше механична.

— Монти?

— Монти Банко. Така се казва. Ще се оправи. Лекарите не можеха да повярват, но ние няма да се предадем.

Ние.

— Разкажи ми за него.

— Страхотно е мил наистина. Винаги ни дава подаръци. Много е богат. Кара собствен самолет, направи ужасна катастрофа, и…

— Какви подаръци?

— Ами, нали знаеш, просто дреболии такива — бонбони, цветя, книги, плочи. Опита се на всички ни да подари по един скъп часовник, но разбира се трябваше да му откажем.

— Разбира се.

— Той има яхта, понита за поло…

Това бе денят, от който Робърт започна да го нарича „Монти Баровеца“.

Сюзън говореше за него всеки път, когато се връщаше вкъщи от болницата.

— Той наистина е мил, Робърт.

Мил е вече опасно.

— И е толкова внимателен. Знаеш ли какво направи днес? Поръча от Жокейския клуб да донесат обяд за всички сестри на етажа.

Отвратителен тип. Абсурдно, но Робърт се хвана, че се разгневява.

— Женен ли е този ваш приказен пациент?

— Не, скъпи. Защо?

— Просто питам ей така.

Тя се засмя.

— За бога, да не би да ревнуваш?

— От някакъв си старец, който сега се учи да прохожда? Разбира се, че не.

Противна лъжа. Но нямаше да достави на Сюзън удоволствието да си го признае.

Когато Робърт си беше вкъщи, Сюзън се опитваше да избягва разговорите за нейния пациент, но ако тя не подхванеше темата, започваше я Робърт.

— Как я кара старият Баровец?

— Той не се казва Баровец, а Монти Банко — сгълча го тя.

— Няма значение.

Колко жалко, че кучият син не е пукнал при самолетната катастрофа.

На другия ден Сюзън имаше рожден ден.

— Знаеш ли какво — каза Робърт възторжено, — ще празнуваме. Ще отидем навън, ще си направим една чудесна вечеря някъде и…

— Трябва да работя в болницата до осем.

— Добре. Ще дойда да те взема оттам.

— Много хубаво. Монти умира от нетърпение да се запознаете. Казала съм му всичко за тебе.

— С удоволствие очаквам да се срещна със стареца — увери я Робърт.

Когато Робърт пристигна в болницата, администраторката му каза:

— Добър вечер, господине. Сюзън работи в ортопедичното отделение на третия етаж. Тя ви очаква.

И вдигна телефона.

Когато Робърт излезе от асансьора, Сюзън вече го чакаше, облечена в бялата си колосана униформа, и сърцето му спря за миг. По дяволите, беше толкова красива.

— Здравей, прекрасна.

Сюзън се усмихваше със странно притеснение.

— Здравей, Робърт. Приключвам дежурството след няколко минути. Хайде, ще те запозная с Монти.

Едва издържам.

Тя го въведе в една голяма частна стая, пълна с книги, цветя и кошници с плодове, и каза:

— Монти, това е съпругът ми, Робърт.

Робърт стоеше там, втренчен в мъжа в леглото. Той бе три или четири години по-възрастен от него и приличаше на Пол Нюман. Робърт го намрази от пръв поглед.

— За мен е голямо удоволствие да се запознаем, капитане. Сюзън ми е разказвала всичко за вас.

„Да, това ли си приказват, когато тя седи до леглото му посред нощ?“

— Тя е много горда с вас.

„Така, така, приятелче, хвърли ми няколко трохички.“

Сюзън гледаше към Робърт като й се искаше той да бъде любезен. Той направи усилие.

— Разбирам, че скоро ще ви изпишат оттук.

— Да, благодарение най-вече на жена ви. Тя е сестра-чудо.

„Хайде, моряче. Мислиш ли, че ще оставя това фантастично тяло да го гледа друга сестра?“

— Да, това е неин специалитет. — Робърт не можа да се пребори с горчивината в гласа си.

 

 

Вечерята по случай рождения ден беше пълен провал. Сюзън искаше да говори само за пациента си.

— Заприлича ли ти на някого, скъпи?

— На Борис Карлов^[1].

— Защо трябваше да си толкова груб с него?

Той отвърна хладно:

— Мисля, че бях твърде любезен. Не можах да го харесам.

Сюзън го погледна с ококорени очи:

— Ти дори не го познаваш. Какво толкова не му хареса?

Не ми хареса как те гледа. Не ми хареса как ти го гледаш. Не ми харесва как нашият брак отива по дяволите. Боже, не искам да те загубя.

— Извинявай. Предполагам, че просто съм уморен.

Довършиха вечерята в мълчание.

На сутринта, когато Робърт се приготвяше да отиде в управлението, Сюзън каза:

— Робърт, имам да ти кажа нещо…

Беше като ритник в стомаха. Не би могъл да понесе тя да изрази на глас това, което ставаше.

— Сюзън…

— Знаеш, че те обичам. Винаги ще те обичам. Ти си най-милият, най-чудесният мъж, който някога съм познавала.

— Моля те…

— Не, остави ме да довърша. Ужасно ме измъчва всичко това. Последната година сме били заедно само някакви си минути. Ние вече нямаме семейство. Отчуждили сме се.

Всяка дума се забиваше в него като нож.

— Права си — промълви с отчаяние той. — Аз ще се променя. Ще напусна агенцията. Сега. Днес. Ще заминем някъде и…

Тя поклати глава.

— Не, Робърт. И двамата сме наясно, че няма да стане. Ти правиш това, което искаш да правиш. Ако спреш да го правиш заради мен, винаги ще ти е криво. Никой не е виновен. Това просто… се случи. Искам развод.

Стори му се, че светът се сгромолясва отгоре му. Стомахът му изведнъж се сви от болка.

— Не искаш да кажеш това, Сюзън. Ще намерим начин да…

— Вече е много късно. Много дълго време мисля за това. През цялото това време, когато си бил надалеч, а аз си седях сама вкъщи и чаках да се върнеш, мислех за това. Всеки от нас живееше своя различен живот. Аз имам нужда от повече. Имам нужда от нещо, което ти вече не можеш да ми дадеш.

Той стоеше вцепенен и с мъка се опитваше да овладее чувствата си.

— Значи ли… има ли това нещо общо с Баровеца?

Сюзън се поколеба.

— Монти ме помоли да се омъжа за него.

Робърт усети как отвътре внезапно му прималява.

— И ти прие?

— Да.

Беше като в кошмарен сън. Това не е истина, помисли си той. Това не може да бъде. Очите му се напълниха със сълзи.

Сюзън обви ръце около него и го притисна към себе си.

— Никога няма да изпитам към друг мъж онова, което съм изпитвала към теб. Обичах те с цялата си душа и сърце. Винаги ще те обичам. Ти си най-скъпият ми приятел.

Отдръпна се и го погледна в очите.

— Но това не е достатъчно. Разбираш ли?

Единственото, което Робърт разбираше, бе, че тя го откъсва от себе си.

— Можем да опитаме пак. Ще започнем отново и…

— Съжалявам, Робърт — изрече Сюзън със задавен глас. — Ужасно съжалявам, но това е краят.

Тя отлетя в Рино за развода, а капитан Робърт Белами потъна в двуседмичен запой.

Старите навици изчезват трудно. Робърт телефонира на един приятел от ФБР. Ал Трейнър и той няколко пъти бяха кръстосвали пътищата си в миналото и Робърт му имаше доверие.

— Трей, имам нужда от една услуга.

— Услуга? Имаш нужда от психиатър. Как така остави Сюзън да си отиде, по дяволите?

Явно новината е обиколила целия град.

— Това е дълга и тъжна история.

— Наистина съжалявам, Робърт. Тя беше една велика дама.

— Аз… нищо, нищо. Какво мога да направя за теб?

— Искам да провериш един човек по компютъра.

— Готово. Дай ми името.

— Монти Банкс. Просто обичайна справка.

— Добре. Какво точно те интересува?

— Той може и да не е във вашите компютри, Трей, но ако го има — глобявали ли са го някога за неправилно паркиране, бил ли си е кучето, минавал ли е на червено? Обикновените работи.

— Разбира се.

— Любопитен съм още откъде има парите си. Бих искал да си изясня обкръжението му.

— Значи само рутинна справка, а?

— И Трей, нека да си остане между нас. Лично е. Окей?

— Няма проблем. Ще ти се обадя утре сутринта.

— Благодаря ти. Дължа ти един обяд.

— Вечеря.

— Имаш я.

Робърт постави обратно слушалката и си помисли: Портрет на човек, който се хваща за сламки. На какво се надявам, че той ще се окаже Джек Изкормвана или пък че Сюзън ще долети пак в прегръдките ми?

Рано на другата сутрин Дъстин Торнтън прати да повикат Робърт.

— Върху какви сведения работите в момента, капитане?

Прекрасно знае върху какво работя, реагира Робърт.

— Приключвам досието си за дипломата от Сингапур, и…

— Изглежда времето ви не е уплътнено добре.

— Извинете, не ви разбрах?

— В случай че сте забравили, капитане, Военноморската разузнавателна служба няма нареждане да разследва американски граждани.

Робърт го наблюдаваше стреснат.

— Вие какво…?

— ФБР ми съобщи, че вие се опитвате да получите информация, която е абсолютно извън обсега на компетенцията на това бюро.

Робърт усети прилив на внезапен гняв. Онова копеле Трейнър го е предало. Дотук с приятелството.

— Въпросът беше личен — каза Робърт. — Аз…

— Компютрите на ФБР не са там за ваше удобство, нито пък да ви помагат да безпокоите частни граждани. Ясен ли съм?

— Много.

— Това е всичко.

Робърт хукна обратно към кабинета си. С треперещи пръсти набра 202-324-3000. Един глас отговори: „ФБР“.

— Ал Трейнър.

— Момент, моля.

След минута на линията се появи мъжки глас.

— Ало, какво обичате?

— Да. Търся Ал Трейнър.

— Съжалявам. Агент Трейнър не работи вече в това бюро.

Робърт замря като поразен от гръм.

— Какво?

— Агент Трейнър бе прехвърлен другаде.

— Прехвърлен?

— Да.

— Къде?

— Боаз. Но няма да бъде там известно време. Доста дълго време, страхувам се.

— Какво искате да кажете?

— Снощи, докато е бягал из Рок Крийк Парк, е бил бутнат от кола, а шофьорът е офейкал. Представяте ли си? Някакъв мръсник, пиян до козирката, връхлетял с колата си право на пътеката за бягане. Тялото на Трейнър отхвръкнало на повече от 12 метра от нея. Може ида не оживее.

Робърт пусна слушалката обратно. Виеше му се свят. Какво, по дяволите, става? Монти Банкс, синеокото момче на Америка, се покровителстваше. От кого? Защо? Исусе, помисли си Робърт, на какво е налетяла Сюзън?

Той отиде да я види същия следобед.

Тя беше в новия си апартамент, красив мезонет на улица М. Той се запита дали Баровеца го е платил. От седмици не беше виждал Сюзън и при вида й дъхът му спря.

— Прости ми, че връхлитам така, Сюзън. Знам, обещах да не го правя.

— Каза, че е нещо сериозно.

— Вярно е.

Сега, когато вече беше тук, той не знаеше как да започне. Сюзън, дойдох да те спася? Тя би му се изсмяла в лицето.

— Какво се е случило?

— Става дума за Монти.

Тя се намръщи.

— Е, и какво за него?

Тук беше трудното. Как можеше да й каже нещо, което той самият не знаеше? Знаеше само, че има нещо нередно. Монти Банкс като нищо си беше в компютъра на ФБР с резолюция: „Да не се дава никаква информация без съответно разрешение“. И справката беше рикоширала право във ВРС. „Защо?“

— Не мисля, че той е… — той не е това, което изглежда.

— Не разбирам.

— Сюзън… — откъде има толкова пари?

Въпросът я изненада.

— Монти върти много успешна търговия с внос и износ.

Най-старото прикритие на света.

Да беше помислил по-добре, преди да се изстреля тук с недопечената си теория. Чувстваше се като някакъв глупак. Сюзън очакваше отговор, а той нямаше такъв.

— Защо питаш?

— Аз… аз само исках да се убедя, че е подходящ за теб — промърмори неубедително Робърт.

— О, Робърт. — Гласът й бе изпълнен с разочарование.

— Май не трябваше да идвам. — Пада ти се, приятелче. — Съжалявам, извинявай.

Сюзън се приближи до него и го прегърна силно.

— Разбирам — изрече меко тя.

Но тя не разбираше. Не разбираше, че една невинна справка за Монти Банкс беше спряна, отпратена във Военноморската разузнавателна служба, и че човекът, който се бе опитал да вземе тази информация беше пратен в трета глуха.

 

 

Имаше други начини да се получи информация и Робърт подходи към тях изключително внимателно. Телефонира на един приятел, който работеше в списание „Форбс“.

— Робърт! Откога не сме се виждали. Какво мога да направя за теб?

Робърт му каза.

— Монти Банкс? Интересно, че го споменаваш точно него. Мисля, че може да е в списъка на Четиристотинте Богаташи на „Форбс“ но не можем да получим никаква сигурна информация за него. Да имаш нещо за нас?

Кръгла нула.

Робърт отиде в градската библиотека и потърси името Монти Банкс в „Ху из ху“. Не го откри.

Опита с микрофиша и прегледа старите броеве на „Уошингтън пост“ приблизително по времето, когато Монти Банкс бе катастрофирал със самолета. Там Банкс се споменаваше като предприемач.

Всичко това звучеше достатъчно невинно. Може би греша, мислеше си Робърт. Може би Монти Банкс е момче с чисти ръчички. Нашето правителство нямаше да го покровителства, ако беше шпионин, престъпник или наркотрафикант… Истината е, че аз ще се опитам да се държа за Сюзън.

 

 

Да си отново ерген означаваше самота, празнота, вихър от заети дни и безсънни нощи. Понякога го обхващаше вълна от отчаяние без предупреждение и той си поплакваше. Плачеше за себе си и за Сюзън, и за всичко онова, което бяха загубили. Присъствието на Сюзън се чувстваше навсякъде. Апартаментът живееше със следите от нея. Робърт бе сполетян от проклятието отново да преживее абсолютно всичко и всяка стая го измъчваше със спомени за нейния глас, нейния смях и топлина. Той отново виждаше нежните хълмчета и долини на нейното тяло, докато тя лежеше гола в леглото, и болката в него беше непоносима.

Приятелите му се тревожеха за него.

— Не трябва да бъдеш сам, Робърт.

И в един глас всички му повтаряха: „Имам едно момиче за теб!“.

Те бяха високи и красиви, дребни и сексапилни. Бяха манекенки и секретарки, рекламни агентки, разведени и юристки. Но нито една от тях не беше Сюзън. Той не намери общ език с нито една от тях, а опитите да води банални разговори с неинтересуващите го непознати само усилваха самотата му. Робърт не изпитваше желание да легне с нито една от тях. Искаше да бъде сам. Искаше да пренавие филма от началото му, отново да напише сценария. От дистанцията на времето беше така лесно да види собствените си грешки, да види как трябваше да се изиграе сцената с адмирал Уитакър.

— В ЦРУ е проникнал агент, наречен Лисицата. Заместник-директорът поиска ти да го издириш.

— Не, адмирале. Съжалявам. Ще водя жена си на втори меден месец.

Той искаше отново да редактира живота си, да напише „хепи енд“. Твърде късно. Шансът в живота идва само веднъж. Той беше сам.

Пазаруваше и си говореше сам, веднъж в седмицата отиваше до близкия перален автомат, когато се задържаше вкъщи.

Това бе един самотен, унил период от живота на Робърт. Но най-лошото още не беше дошло. Една красива архитектка, която бе срещнал веднъж във Вашингтон, му телефонира няколко пъти да го покани на вечеря. Робърт се дърпаше, но в края на краищата прие. Тя бе приготвила страшно хубава вечеря за двама на свещи.

— Чудесна готвачка си — каза Робърт.

— Във всичко съм чудесна.

Нямаше грешка в думите й. Тя се доближи до него.

— Позволи ми да ти го докажа.

Тя сложи ръцете си върху бедрата му и с върха на езика си облиза устните му.

Много време мина, помисли си Робърт. Май твърде много.

Те се преместиха в леглото и за ужас на Робърт последва пълна катастрофа. За първи път в живота си Робърт се провали като мъж. Почувства се унизен.

— Не се тревожи, мили — каза тя. — Ще се оправи.

Не позна.

Робърт се върна вкъщи смутен, осакатен. Той съзнаваше, че по някакъв налудничав, заплетен начин е усетил, че да се люби с друга жена е предателство към Сюзън. „Как е възможно да оглупея така?“

Няколко седмици по-късно той отново опита с една надарена секретарка от ВРС. Тя изпадна в дива страст в леглото, галеше тялото му и го поемаше в горещата си уста. Никакъв ефект. Той желаеше само Сюзън. След този случай изостави опитите. Помисли си дали да не се консултира с лекар, но не смееше от срам. Той знаеше отговора на проблема си и той нямаше нищо общо с медицински съвет. Вложи цялата си енергия в работа.

Сюзън му се обаждаше най-малко веднъж в седмицата. Ще каже: „Не пропускай да си прибереш ризите от пералнята“, или: „Пращам ти жена да изчисти апартамента. Бас държа, че е кочина“.

Всяко обаждане правеше самотата още по нетърпима. Тя му звънна вечерта преди сватбата си.

— Робърт, искам да знаеш, че утре се омъжвам.

Дишането му блокира. Робърт с мъка се опита да си поеме дъх.

— Сюзън…

— Аз обичам Монти — каза тя, — но обичам и теб. Ще те обичам до смъртния си ден. Искам никога да не забравяш това.

Какво можеше да се каже на това?

— Робърт, добре ли си?

Как не. Страхотно се чувствам. Освен това, че съм евнух-ебач. Задраскай последната дума.

— Робърт?

Той не би понесъл да я накаже с проблема си.

— Добре съм. Направи ми само една услуга, а, бебчо?

— Всичко, което мога.

— Недей — не го оставяй да те заведе на меден месец на нито едно от местата, където сме ходили с теб.

Затвори телефона, излезе и отново се напи.

Това беше преди една година. Това беше миналото. Той бе принуден да погледне в очите факта, че сега Сюзън принадлежеше на някой друг. Трябваше да живее с настоящето. Имаше работа да се върши. Време беше да си поприказва с Лезли Мъдършед, фотографа, притежаващ снимките и имената на свидетелите, които Робърт имаше за задача да открие в своята последна мисия.