Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (27)

Глава двадесет и пета

Ден седми

Орвието, Италия

Той спря колата на един остър завой по шосето Ес-71 и там, отвъд долината, върху възвишение от вулканична скала, се откриваше смайваща гледка към града. Това беше древен етруски център със световноизвестна катедрала, няколко църкви и свещеник, наблюдавал като свидетел разбиването на НЛО.

Градът бе останал недокоснат от времето, с калдъръмени улички, прекрасни стари сгради и пазар на открито, където селяните идваха да продават пресните си зеленчуци и пилета.

Робърт намери място за паркиране на Пиаца дел Дуомо. Пресече площада по посока на катедралата и влезе в нея. В огромното вътрешно пространство нямаше никой, с изключение на един възрастен свещеник, който в този момент излизаше от олтара.

— Извинете, отче — каза Робърт. — Търся един свещеник от този град, който миналата седмица беше в Швейцария. Може би Вие…

Отецът отстъпи назад с враждебно изражение на лицето.

— Не мога да обсъждам това.

Робърт го изгледа с почуда:

— Не разбирам. Просто искам да намеря…

— Той не е от тази църква. Той е от църквата „Сан Джовенале“. — И отецът забърза покрай Робърт да излезе.

Защо е толкова недружелюбен?

 

 

Църквата „Сан Джовенале“ се намираше в Стария квартал, едно живописно място със средновековни крепости и църкви. Млад свещеник се грижеше за близката градинка. Вдигна поглед, когато видя да се приближава някой.

— Buon giorno, signore.^[1]

— Добро утро. Търся един от свещениците, който беше в Швейцария миналата седмица. Той…

— Да, да. Бедният отец Патрини. Такова ужасно нещо го сполетя.

— Не разбирам. Какво ужасно нещо?

— Да види колесницата на Сатаната. За него е било непоносимо. Горкият човек получи нервно разстройство.

— Съжалявам, че чувам това — каза Робърт. — Къде е той сега? Бих искал да поговоря с него.

— Той е в болницата близо до Пиаца ди Сан Патрицио, но се съмнявам дали лекарите ще разрешат някой да го види.

Робърт се разтревожи. Човек, който страда от нервно разстройство, едва ли ще бъде особено полезен.

— Разбирам. Много Ви благодаря.

Болницата беше непретенциозно едноетажно здание близо до покрайнините на града. Той паркира колата и влезе в малкото преддверие. Зад бюрото на рецепцията седеше медицинска сестра.

— Добро утро — поздрави Робърт. — Бих желал да видя отец Патрини.

— Mi scusi, ma^[2]… това е невъзможно. Той не може да говори с никого.

Робърт бе решен вече да не се спира пред нищо. Трябваше да проследи докрай предсказаното му от професор Шмит.

— Не ме разбрахте — учтиво рече той. — Отец Патрини помоли да ме види. Дойдох в Орвието по негова молба.

— Помолил е да Ви види?

— Да. Той ми писа в Америка. Дойдох чак оттам само да го видя.

Сестрата се поколеба.

— Не знам какво да кажа. Той е много болен. Molto.^[3]

— Сигурен съм, че ще се разведри, като ме види.

— Докторът не е тук…

Тя взе решение.

— Добре. Можете да влезете в неговата стая, синьоре, но ще останете само няколко минути.

— Толкова ми са необходими — каза Робърт.

— Оттук, per piacere^[4].

Те тръгнаха по един къс коридор с малки спретнати стаи от двете страни. Сестрата заведе Робърт до една от вратите.

Само няколко минути, синьоре.

— Grazie.^[5]

Робърт влезе в малката стая. Мъжът на леглото наподобяваше бледа сянка, полегнала върху белите чаршафи, Робърт се приближи до него и тихо изрече:

— Отче…

Свещеникът се обърна да го погледне и Робърт никога в живота си не беше виждал такава мъка в човешки очи.

— Отче, моето име е…

Той сграбчи ръката на Робърт и замърмори:

— Помогнете ми. Трябва да ми помогнете. Свършено е с моята вяра. Цял живот съм проповядвал в името на бога и светия дух, а сега знам, че бог не съществува. Има само Сатана и той дойде за нас… Видях го със собствените си очи. Бяха двама в колесницата на Сатаната, но, о, ще има и още! Други ще дойдат! Почакайте и ще видите. Обречени сме на ада.

— Отче, слушайте ме. Това, което сте видели, не е било Сатаната. То е било космически кораб, който…

Свещеникът пусна ръката на Робърт и го погледна с внезапно прояснен поглед.

— Кой сте вие? Какво искате?

— Аз съм приятел. Дойдох тук, за да Ви запитам за вашата екскурзия с автобуса в Швейцария — отвърна Робърт.

— Автобусът. Да не бях се доближавал до него въобще.

Свещеникът отново се развълнува.

На Робърт му беше страшно неприятно да го насилва, но нямаше друг избор.

— В този автобус Вие седяхте заедно с един човек. Тексасец. Имахте дълъг разговор с него, помните ли?

— Разговор. Тексасец. Да, спомням си.

— Той спомена ли къде живее в Тексас?

— Да, спомних си го. Той беше от Америка.

— Да, от Тексас. Каза ли Ви къде е неговият дом?

— Да, да, каза ми.

— Къде, отче? Къде е неговият дом?

— Тексас. Той говореше за Тексас.

Робърт закима окуражително.

— Точно така.

— Видях ги със собствените си очи. Защо не ме беше ослепил господ. Аз…

— Отче — човекът от Тексас. Каза ли точно откъде е? Спомена ли някакво име?

— Тексас, да. Пондероза^[6].

Робърт опита пак.

— Това е от телевизията. Онзи човек е бил истински. Той седеше точно до Вас в…

Свещеникът отново изпадна в унес.

— Идат! Армагедон е тук. Библията лъже! Дяволът ще завземе Земята.

Гласът му се извиси в крясък:

— Пазете се! Пазете се! Виждам ги!

Сестрата забързано влезе в стаята. Погледна Робърт с укор.

— Трябва да напуснете, синьоре.

— Само още една минутка ми е нужна…

— No, signore. Adesso!^[7]

Робърт хвърли последен поглед към свещеника. Той бълнуваше екзалтирано и несвързано. Робърт се обърна да си ходи. Нищо повече не можеше да направи. Беше заложил на свещеника да го насочи към тексасеца и беше загубил.

 

 

Робърт се върна обратно при колата си и отново тръгна за Рим. Всичко свърши. Единствените нишки, които му бяха останали — ако можеха да се нарекат нишки — бяха споменаването на една рускиня, един тексасец и един унгарец. Обаче нямаше начин тези нишки да се проследят по-нататък. Шах и мат. Обезсърчаващо беше да стигне чак дотук и после да се спре. Ако само свещеникът бе останал в съзнание достатъчно дълго, че да му даде нужната информация! Толкова близо беше. Какво беше това, което каза свещеникът всъщност? Пондероза. Старият свещеник е гледал твърде много телевизия, а в своя делириум той очевидно свързваше Тексас с популярното едно време телевизионно предаване „Бонанза“. Пондероза, там, където живееше митичното семейство Картрайт. Пондероза. Робърт намали скоростта и отби колата встрани от пътя, като в това време умът му работеше като бръснач. Обърна колата и забърза обратно към Орвието.

 

 

Половин час по-късно Робърт разговаряше с бармана в една малка кръчмичка на Пиаца делла Република.

— Много ви е красив градът — каза Робърт. — Много е тих.

— О, си, синьоре, добре сме си тук. Били ли сте в Италия преди?

— Прекарах част от медения си месец в Рим.

Робърт, ти сбъдваш всичките ми мечти. От малко момиченце съм искала да видя Рим.

— А, Рим. Много голям. И много мръсен.

— Вярно.

— Тук животът ни е прост, но се чувстваме щастливи.

Робърт небрежно вметна:

— Забелязах телевизионни антени по много покриви тук.

— О, да, разбира се. В това отношение сме съвсем в крак с другите.

— Вижда се. Колко телевизионни канала се ловят в града?

— Само един.

— Предполагам, че гледате достатъчно американски предавания.

— Не, не. Това е държавен канал. Тук приемаме само предавания, изготвени в Италия.

Щрак!

— Благодаря Ви.

 

 

Робърт позвъни на адмирал Уитакър. Отговори му секретарката:

— Кабинетът на адмирал Уитакър.

Робърт мислено си представи кабинета. Трябва да е нещо като анонимна пощенска кутия, резервирана за писма до минали величия, от които правителството вече не може да се възползва.

— Мога ли да говоря с адмирала, моля? Обажда се капитан Робърт Белами.

— Момент, капитане.

Робърт се питаше дали някой въобще си правеше труда да поддържа връзка с адмирала сега, след като някога могъщата фигура вече бе потънала в нафталин. Вероятно.

— Робърт, много ми е приятно да те чуя. — Гласът на стария човек прозвуча уморено. — Къде се намираш?

— Не мога да кажа, сър.

Пауза.

— Разбирам. Мога ли да направя нещо за теб?

— Да, сър. Малко ми е неудобно, защото имам заповед да не поддържам връзка с никого. Но имам нужда от малко външна помощ. Дали не бихте могъл да ми направите една справка?

— При всички случаи ще се опитам. Какво искаш да разбереш?

— Нужно ми е да разбера дали някъде в Тексас има едно ранчо, наречено „Пондероза“.

— Като в „Бонанза“?

— Да, сър.

— Мога да открия. Как да се свържа с теб и къде?

— Мисля, че е по-добре аз да Ви се обадя, адмирале.

— Правилно. Дай ми един-два часа. Ще запазя това между нас.

— Благодаря.

На Робърт му се стори, че умората изчезна от гласа на стареца. Най-после беше помолен да направи нещо, дори така незначително като да откриеш някакво ранчо.

След два часа Робърт отново телефонира на адмирал Уитакър.

— Очаквах те да звъннеш — каза адмиралът. В гласа му се прокрадна нотка на задоволство. — Имам информацията, която ти трябва.

— И? — Робърт затаи дъх.

— Наистина има ранчо „Пондероза“ в Тексас. Намира се непосредствено извън Уако. Собственикът му е някой си Дан Уейн.

Робърт въздъхна с облекчение.

— Много Ви благодаря, адмирале. Дължа Ви един обяд, когато се върна.

— Ще го очаквам с удоволствие, Робърт.

Следващото обаждане на Робърт бе до генерал Хилиърд.

— Открих още един свидетел в Италия. Отец Патрини.

— Свещеник?

— Да. В Орвието. Той е в болницата, много болен. Боя се, че италианските власти няма да могат да се разберат с него.

— Ще предам нататък. Благодаря, капитане.

 

 

Две минути по-късно генерал Хилиърд говореше по телефона с Янус.

— Отново се обади капитан Белами. Последният свидетел е свещеник. Някакъв отец Патрини в Орвието.

— Погрижи се за това.

„ТЕЛЕГРАМА-СВЕТКАВИЦА

СВРЪХСЕКРЕТНО

ОТ: АНС

ДО ЗАМЕСТНИК-ДИРЕКТОРА НА СИФ АР

ЗА ЛИЧЕН ПРОЧИТ

ЕКЗ: ЕДИН

ОТН: ОПЕРАЦИЯ «СТРАШНИЯТ СЪД»

5. ОТЕЦ ПАТРИНИ — ОРВИЕТО

КРАЙ“

Главната квартира на СИФАР е на Виа де ла Пинета, в най-южните покрайнини на Рим, в район, обграден от селски къщи и чифлици. Единственото, което би накарало минувача да погледне повторно невинните каменни сгради с индустриален вид, образуващи заедно две карета, би била високата стена, опасваща комплекса, завършваща с бодлива тел и охранявана на всеки ъгъл от постове. Скрита във военен двор, това е една от най-потайните агенции за сигурност в света и една от най-малко известните. Извън двора има поставени табели: „Минаването забранено“.

Вътре, в един спартански кабинет на първия етаж на главната сграда, полковник Франческо Чезаре разучаваше телеграмата светкавица, която бе получил току-що. Полковникът беше човек, попрехвърлил петдесетте, с мускулесто тяло, увенчано със сипаничаво лице, наподобяващо муцуната на булдог. Той четеше съобщението за трети път.

„И така, операция «Страшният съд» най-после задейства. E una bella fregatura.^[8] Добре, че сме се подготвили за това“, размишляваше Чезаре. Отново погледна телеграмата. Свещеник.

Беше превалило полунощ, когато монахинята мина край бюрото на дежурните сестри в малката болница е Орвието.

— Предполагам, че отива да види сеньор Филипе — рече сестра Томазино.

— Или нея, или стария Ригацо. И двамата берат душа.

Монахинята тихо се плъзна зад ъгъла и влезе право в стаята на свещеника. Той мирно спеше с ръце на гърдите, сключени като за молитва. Лъч лунна светлина се процеждаше през транспарантите и падаше върху лицето му като златна панделка.

Монахинята измъкна малка кутийка изпод одеждите си. Грижливо извади красива молитвена броеница от шлифовани кристалчета и я положи в ръцете на стария свещеник. Докато нагласяваше зърната, тя сръчно одраска палеца му с едно от тях. Появи се малка кървава драскотина. Монахинята извади от кутийката миниатюрно шишенце и с помощта на пипетка внимателно изцедя три капки в открития прорез.

Само няколко минути бяха нужни да задейства смъртоносната, скоротечна отрова. Монахинята въздъхна, когато се прекръстваше над мъртвеца. Изчезна от стаята така тихо, както се беше появила.

„ТЕЛЕГРАМА-СВЕТКАВИЦА

СВРЪХСЕКРЕТНО

ОТ СИФАР

ДО: ЗАМЕСТНИК-ДИРЕКТОРА НА АНС

ЗА ЛИЧЕН ПРОЧИТ

ЕКЗ: ЕДИН

ОТН: ОПЕРАЦИЯ «СТРАШНИЯТ СЪД»

5. ОТЕЦ ПАТРИНИ — ОРВИЕТО — ЛИКВИДИРАН

КРАЙ“