Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (29)

Глава двадесет и седма

Ден осми

Уако, Тексас

Това не беше добър ден за Дан Уейн. Всъщност денят му беше отвратителен. Току-що се беше върнал от окръжното съдилище на Уако, където предстоеше процедура по неговия фалит. Жена му, която се беше залюбила с младия си доктор, се развеждаше с него с намерението да му вземе половината от всичко, което той притежаваше (а той бе уверил адвоката й, че това може да се окаже половината от едно нищо). Освен това единият от неговите жребци-призьори трябваше да бъде убит. Дан Уейн усещаше, че съдбата го риташе под кръста. Нищо не бе направил, за да заслужи всичко това. Бил е добър съпруг и добър стопанин на ранчото. Той седеше в кабинета си и размишляваше за мрачното бъдеще.

Дан Уейн беше горд човек. Много добре знаеше всички вицове за кресливите, самодоволни фукльовци — тексасци, но съвсем честно смяташе, че има с какво да се поперчи. Беше роден в Уако, в богатия земеделски район по долината на река Брейзъс. Уако бе модерен град, но все още запазил нещо от атмосферата на миналото, когато на почит са били петте кумира: добитък, памук, царевица, колежаните и културата. Уейн обичаше Уако с цялата си душа и сърце, и когато се запозна с италианския свещеник в швейцарския туристически автобус, близо пет часа непрекъснато му разказваше за родния си град. Свещеникът бе споделил желанието си да практикува своя английски, обаче всъщност, както сега си даде сметка, Дан бе говорил почти през цялото време.

В Уако има всичко, нареждаше той на свещеника. Климатът ни е страхотен. Не му позволяваме да става нито прекалено горещ, нито твърде студен. Имаме двайсет и три училища в квартала с учебните заведения, както и университета Бейлър. Имаме четири вестника, десет радиостанции и пет телевизионни програми. Имаме си Тексаска почетна зала на горските патрули, от която може да ти падне шапката. Искам да кажа, че говорим за история. Ако обичате да ловите риба, отче, реката Брейзъс ще Ви предложи незабравимо изживяване. Освен това имаме ранчо за сафари и голям център на изкуствата. Казвам Ви, Уако е един от уникалните градове в света. Трябва да ни дойдете на гости.

А дребничкият стар свещеник се усмихваше и кимаше с глава, докато Уейн се чудеше колко той всъщност разбираше английски.

Бащата на Дан Уейн му бе оставил хиляда акра земя за ранчо, а синът бе умножил своето стадо добитък от две на десет хиляди глави. Освен това имаше и жребец-призьор, който щеше да струва цяло състояние. И сега копелетата се опитваха да му вземат всичко това. Той не беше крив, че пазарът на добитък се беше провалил, или че е изостанал с изплащането на ипотеката си. Банките стесняваха кръга си около жертвата и единственият шанс да се спаси беше да намери някой, който да купи ранчото, да се разплати с кредиторите му и да му остави малка печалба.

Уейн беше чул за един богат швейцарец, който си търсеше ранчо в Тексас, и бе отлетял за Цюрих, за да се срещне с него. В края на краищата се разбра, че това е пълна илюзия. Представата на този идиот за ранчо се оказа някакви си 7–8 декара с малка китна зеленчукова градинка. Г-о-о-вно-о!

Ето как Дан Уейн попадна в туристическия автобус, когато се случи необикновеното нещо. Беше чел за летящи чинии, но никога не бе вярвал в тях. Сега, ей богу, повярва. Веднага щом се върна вкъщи, той се обади на редактора в местния вестник.

— Джони, току-що видях една, ама съвсем истинска летяща чиния с някакви смешни мъртви хора в нея.

— Да? Направи ли някакви снимки, Дан?

— Не. Щракнах няколко пъти, но нищо не излезе.

— Нищо. Ще изпратим там фотограф. Къде е, в ранчото ти ли?

— Ами не. Всъщност това стана в Швейцария.

Мълчание.

— Аха. Добре, ако видиш някоя в ранчото си, Дан, обади ми се пак.

— Чакай! Един тип, който видя това нещо, ще ми изпрати снимка.

Обаче Джони беше вече затворил телефона.

И това беше всичко.

Уейн вече беше почти склонен да желае нашествие на извънземни. Може би те ще избият проклетите му кредитори. Той чу звука на кола, която се приближаваше по алеята към къщата, стана и се приближи до прозореца. Имаше вид на човек от Източните щатни. Вероятно още един кредитор. Тия дни те буквално извират изпод земята.

Дан Уейн отвори предната врата.

— Добър ден.

— Даниъл Уейн?

— Приятелите ми ме наричат Дан. С какво мога да Ви помогна?

Дан Уейн въобще не отговаряше на предварителната представа на Робърт за него. Той очакваше да види стереотипния плещест тексасец. Уейн беше слаб с аристократичен вид и почти срамежливи обноски. Единственото, което издаваше неговите корени, бе неговият акцент.

— Дали бих могъл да Ви отнема няколко минути?

— Горе-долу толкова ми остава — каза Уейн. — Впрочем, Вие не сте кредитор, нали?

— Кредитор? Не.

— Добре. Хайде влезте.

Двамата мъже влязоха в хола. Той бе голям и удобно мебелиран в стил „уестърн“.

— Приятен дом имате тук — каза Робърт.

— Да. Роден съм в тази къща. Да Ви предложа ли нещо? Едно студено питие?

— Не, благодаря. Не е нужно.

— Заповядайте, седнете.

Робърт се разположи на едно меко кожено канапе.

— За какво искате да ме видите?

— Мисля, че миналата седмица сте били на туристическа обиколка с автобус в Швейцария, нали?

— Точно така. Да не би да ме преследва бившата ми жена? Не работите за нея, а?

— Не, господине.

— О!

И веднага превключи:

— Интересува Ви онова НЛО там. Най-проклетото нещо, което съм виждал. Непрекъснато си менеше цветовете. И тия мъртви извънземни! Непрекъснато ги сънувам в кошмари — потръпна той.

— Господин Уейн, можете ли да ми кажете нещо за другите спътници в онзи автобус?

— Съжалявам, тук не мога да Ви помогна. Аз пътувах сам.

— Зная, но все пак сте разменили по някоя дума със спътниците си, нали?

— Честно казано, аз си имах достатъчно проблеми в главата. Не обръщах внимание на никой друг особено много.

— Спомняте ли си въобще нещо за някой от тях?

Дан Уейн се умълча за малко.

— Ами, имаше един италиански свещеник. Аз доста си поговорих с него. Изглеждаше ми приятен човек. Искам да Ви кажа нещо, онази летяща чиния наистина го потресе. Той непрекъснато говореше за Сатаната.

— Разговаряхте ли с някой друг?

Дан Уейн повдигна рамене.

— Всъщност не… Чакайте. За малко си поговорих с един, който притежава банка в Канада.

Той облиза устните си с език.

— Да Ви кажа право, имам финансови проблеми тук с това ранчо. Има вероятност да го загубя. Ненавиждам проклетите банкери. Всички са кръвопийци. Както и да е, аз си помислих, че този човек може да е по-различен. Когато разбрах, че е банкер, аз говорих с него дали не може да ми уреди някакъв заем тук. Но той се оказа не по-различен от другите. Въобще не се заинтересува.

— Казахте, че е от Канада?

— Да, Форт Смит, горе към северозападните територии. Боя се, че това е всичко, което мога да Ви кажа.

Робърт се опита да скрие възбуждението си.

— Благодаря Ви, господин Уейн, много ми помогнахте.

Стана да си отива.

— Това ли беше?

— Това беше.

— Не искате ли да останете за вечеря?

— Не, благодаря. Трябва да вървя. Успех с ранчото!

— Благодаря.

 

 

Форт Смит, Канада

Северозападни територии

Робърт изчака генерал Хилиърд да се появи на телефона.

— Да, капитане?

Намерих още един свидетел. Дан Уейн. Притежава „Пондероза“, едно ранчо край Уако, Тексас.

— Много добре. Ще наредя нашето бюро в Далас^[1] да разговаря с него.

„ТЕЛЕГРАМА-СВЕТКАВИЦА

СВРЪХСЕКРЕТНО

ОТ: АНС

ДО: ЗАМЕСТНИК-ДИРЕКТОРА НА ДЦР ЗА ЛИЧЕН ПРОЧИТ

ЕКЗ: ЕДИН

ОТН: ОПЕРАЦИЯ «СТРАШНИЯТ СЪД»

6. ДАНИЪЛ УЕЙН — УАКО

КРАЙ“

В Лангли, Вирджиния, заместник-директорът на Централното разузнавателно управление размишляваше върху телеграмата. Номер шест. Нещата вървяха добре. Командор Белами вършеше изключително добра работа. Мъдро бе решението за неговия избор. Янус се оказа прав. Винаги е бил прав. И имаше власт да осъществява желанията си. Толкова много власт… Директорът отново погледна съобщението. Направете така, че да изглежда като нещастен случай. Не би трябвало да е трудно, мислено разпореди той и натисна един сигнален звънец.

Двамата мъже пристигнаха в ранчото с тъмносин микробус. Паркираха го в двора и излязоха от него, като се оглеждаха внимателно. Първата мисъл на Дан Уейн беше, че са дошли да завземат ранчото му. Отвори им вратата.

— Дан Уейн?

— Да. Какво мога да…?

И това бе всичко, което можа да каже.

Вторият от мъжете се бе промъкнал зад него и го удари здраво по черепа с палка.

По-едрият от тях преметна изпадналия в несвяст собственик на ранчото и го изкара вън в обора. Там имаше осем коня. Мъжете минаха покрай тях и се упътиха към последната преграда за коне в дъното на постройката. В нея се намираше красив черен жребец.

Едрият мъж каза:

— Този е.

Свали тялото на Уейн на земята.

Вторият вдигна от пода един остен за добитък, приближи се до вратата на клетката и шибна жребеца с електрическия остен. Конят изцвили и се изправи на задните си крака. Мъжът отново го халоса силно по ноздрите. Жребецът диво заподскача, ограничен в тясното пространство, като се блъскаше в стените на клетката си с оголени зъби и изскочили навън очи, бялото на които искреше.

— Хайде — каза по-дребният мъж.

Съучастникът му вдигна тялото на Дан Уейн и го метна през ниската вратичка в клетката. Наблюдаваха кървавата сцена няколко минути и после, доволни, се обърнаха и изчезнаха.

„ТЕЛЕГРАМА-СВЕТКАВИЦА

СВРЪХСЕКРЕТНО

ОТ: ДЦР ДО: ЗАМЕСТНИК-ДИРЕКТОРА НА АНС

ЗА ЛИЧЕН ПРОЧИТ

ЕКЗ: ЕДИН

ОТН: ОПЕРАЦИЯ «СТРАШНИЯТ СЪД»

6. ДАНИЪЛ УЕЙН — УАКО — ЛИКВИДИРАН

КРАЙ“