Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (23)

Глава двадесет и първа

Улиците на Цюрих гъмжаха от странни твари с чудати форми, уродливи гиганти с огромни тела и дребни очички, и кожа с цвят на сварена риба. Те се хранеха с месо и тя ненавиждаше зловонните миризми, които излъчваха телата им. Някои от женските носеха животински кожи, останки от съществата, които са убили. Тя все още беше вцепенена от ужасната злополука, която бе отнела жизнената субстанция на нейните спътници.

Тя беше на земята вече четири цикъла на това, което тези странни създания наричаха „луна“ и не беше сложила нищо в устата си през цялото време. Прималяваше от жажда. Единственото, което можа да поеме, бе прясната дъждовна вода, насъбрала се в поилката на селянина, а не беше валяло от нощта, в която пристигна. Останалата вода на земята не ставаше за пиене. Беше влязла в едно чуждо място за хранене, но не можа да понесе вонята. Опита се да хапне от техните сурови зеленчуци и плодове, но те бяха безвкусни, не като сочната храна у дома.

Наричаха я Грацията, и тя бе висока, величествена и красива със сияйни зелени очи. Бе приела формата на едно земно момиче, след като напусна района на катастрофата и се разхождаше из тълпите незабелязана.

Тя седеше на една маса върху твърд, неудобен стол, създаден за човешкото тяло, и четеше мислите на съществата наоколо.

Две от тях седяха на масата до нея. Едното говореше високо: „Това е шансът на живота ти, Франц! Само за петдесет хиляди франка, които трябва да намериш, за да започнеш. Имаш петдесет хиляди, нали?“. Тя прочете звучащите мисли в главата му: Хайде, свиня такава. Нуждая се от комисионата.

„Да, ама не знам…“ Ще трябва да ги заема от жена ми.

„Да съм ти давал някога лош съвет за инвестиции?“ Решавай.

„Това са много пари.“ Тя няма да ми ги даде никога.

„А и възможностите? Има шанс да спечелиш милиони.“ Кажи „да“.

„Добре. Съгласен съм.“ Може би ще мога да продам някои от бижутата й.

Убедих го! „Никога няма да съжаляваш, Франц.“ Той винаги може да поеме загубите от данъка.

Грацията нямаше и най-малка представа за смисъла на разговора.

В отдалечения край на ресторанта мъж и жена седяха на маса и си говореха тихо. Тя се напрегна, за да ги чуе.

„Господи, боже мой!“ — изрече мъжът. „Как, по дяволите, успя да забременееш?“ Тъпа кучко!

„Как мислиш, че съм забременяла?“ С твоя го направи!

Забременяла беше. Как зачеваха тези създания, размножавайки се непохватно с гениталиите си като животните им на полето.

„Какво ще предприемеш, Тина?“ Трябва да абортираш.

„Какво очакваш да направя? Ти каза, че ще кажеш на жена си за мен.“ Лъжец с лъжец.

„Виж, пиленце, вярно, но моментът не е подходящ.“ Трябва да съм бил луд, че изобщо се захванах с теб. Да съм знаел, че ще ми донесеш само неприятности.

„И за мен стана лошо, Пол. Аз дори не мисля, че ме обичаш.“ Кажи ми, че да.

„Разбира се, че те обичам. Само това е, че жена ми сега преживява тежък период.“ Нямам намерение да я загубя.

„И за мен е тежък период, Пол. Не разбираш ли? Бременна съм с твоето дете.“ И ти ще се ожениш за мен каквото и да стане. Вода течеше от очите й.

„Успокой се, миличка. Казвам ти, всичко ще се оправи. Аз искам това бебе толкова, колкото и ти.“ Трябва да я склоня да абортира.

На масата до тях седеше самотно мъжко същество.

„Те ми обещаха. Казаха ми, че конкуренцията е подработена, че няма начин да загубя, и като един глупак аз им дадох всичките си пари. Трябва да намеря начин да ги възвърна, преди да дойдат ревизорите. Няма да понеса, ако ме тикнат в затвора. Първо ще убия себе си. Кълна се в бога, ще се самоубия.“

На друга маса мъжко и женско създание водеха оживен спор:

„… няма такова нещо. Имам хубава виличка в планината и си помислих, че ще е добре за теб да се измъкнеш в събота и неделя и да си починеш.“ Дълго ще си почиваме в леглото ми, шери.

„Не знам, Клод. Никога не съм заминавала някъде с мъж преди.“ Чудя се дали ми вярва.

„Да, обаче тук не става дума за секс. Аз си помислих къщичката за само защото ти каза, че имаш нужда от почивка. Можеш да ме третираш като братче.“ И ще опитаме едно добро, старомодно кръвосмешение.

Грацията не знаеше, че различните хора говорят на различни езици, защото можеше да ги филтрира през съзнанието си изцяло и да разбира какво казват.

Трябва да намеря начин да се свържа с кораба-майка, помисли си тя. Извади мъничкия сребрист ръчен предавател. Той представляваше система от разделени неутронети, половината му се състоеше от жив органичен материал, а другата половина — от метално съединение от друга галактика. Органичният материал бе съставен от хиляди единични клетки, така че когато те измираха, другите се размножаваха и така поддържаха връзките постоянни. За жалост дилитиевият кристал, който активираше предавателя се беше откачил и изчезнал някъде. Тя се опита да се свърже с кораба си, но предавателят не струваше нищо без него.

Понечи да изяде още един лист маруля, но вече не издържаше вонята. Стана и се запъти към вратата. Касиерката извика след нея:

— Минутка, госпожице. Не сте си платили яденето.

— Съжалявам. Нямам от вашите парични знаци.

— Можете да кажете това на полицията.

Грацията се взря продължително в очите на касиерката, докато хипнотичната вълна омаломощи и отклони волята й. После се обърна и излезе.

Трябва да намеря кристала. Те очакват да се обадя. Трябваше да се съсредоточи, да напрегне сетивата си. Но всичко изглеждаше замазано и изкривено. Знаеше, че без вода щеше да умре много скоро.