Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (47)

Глава четиридесет и шеста

На панаира, който се намираше на около шест километра от града имаше и няколко огромни цветни балона, кацнали на ливадата. Приличаха на кръгли небесни дъги. Бяха привързани към камиони, наоколо се суетяха екипажите, които пълнеха ризите им със студен въздух. Десетина спортни коли чакаха, готови да следят балоните, във всяка кола имаше по двама души — шофьор и спотер.

Робърт се приближи към човек, който имаше вид на ръководител.

— Сигурно се готвите за голямото състезание — заговори го той.

— Точно така. Качвали ли сте се в балон?

— Не.

„Плъзгаха се по повърхността на езерото Комо и той остави балона да се снижи дотолкова, че вече докосваше водата. Ще се разбием!“ — крещеше Сюзън, а той се усмихна и я увери, че няма. Изхвърли торба с пясък и балонът отново започна да се вдига. Сюзън се бе засмяла, прегърнала го бе и после каза…

Човекът продължаваше да приказва:

— Трябва да опитате някой път. Голям спорт е това!

— Ами да. В каква посока ще карат състезателите?

— Към Югославия. Има чудесен източен вятър. Ще потегляме след няколко минути. По-добре е да се лети рано сутринта, когато въздухът е хладен.

— Така ли? — отговори Робърт любезно. В съзнанието му светкавично възникна споменът за летен ден в Югославия. Командор, трябва да прекараме през границата четирима души. Ще трябва да изчакаме докато въздухът стане по-хладен. Балон, който може да издигне четирима души при зимни условия, може да издигне само двама в летен въздух.

Робърт забеляза, че екипажите почти бяха привършили с пълненето на балоните и бяха започнали да палят големите пропанови горелки, като насочваха пламъка към ризите, за да затопли въздуха, с който ги бяха напълнили. Балоните, които дотогава бяха полегнали на земята, се вдигнаха, кошовете им се изправиха.

— Мога ли да погледам? — попита Робърт.

— Карай! Само гледай да не пречиш.

— Добре. — Робърт се приближи към жълто-червен балон, вече напълнен с пропан. Единственото, което го държеше на земята бе въжето, с което бе закрепен към един от камионите. Хората от екипажа, които го бяха подготвили, се бяха отдалечили, за да говорят с някого. Наблизо нямаше никой.

Робърт се качи в коша, огромната риза като че изпълваше небето над него. Провери такелажа и апаратурата, висотомера, картите, пирометъра, който следеше температурата на ризата, уреда за измерване на скоростта за изкачване и комплекта инструменти. Всичко беше както трябва. Робърт посегна към инструментите и измъкна оттам нож. Резна придържащото въже и миг по-късно балонът започна да се издига.

— Хей! — извика Робърт. — Какво става? Свалете ме!

Човекът, с когото бе разговарял, гледаше избягалия балон с отворена уста.

— Мамка му! Не се паникьосвайте! — изкрещя той. — На борда има висотомер. Използвайте баласта и се задръжте на не повече от триста метра. Ще се срещнем с Вас в Югославия. Чувате ли ме?

— Чувам ви.

Балонът се издигаше все по-нагоре и по-нагоре, отнасяше го на изток, далеч от Елба, която се падаше на запад. Но това не смущаваше Робърт. На различни височини ветровете духаха в различни посоки. Досега нито един от останалите балони не се бе издигнал. Робърт видя как една от колите тръгва и се насочва да го следи. Хвърли баласта и следеше как висотомерът се покачва. Двеста метра… Триста… Петстотин…

На височина петстотин метра вятърът започва да отслабва. Балонът като че стоеше на място. Залюля се от турбулентността на въздуха, след което бавно започна да променя посоката и да се движи на запад. Далече долу се виждаха другите балони, които се издигаха и тръгваха на изток към Югославия. Не се чуваше никакъв звук, освен нежния шепот на вятъра. „Толкова тихо е тук, Робърт. Като да летиш върху облак. Ще ми се цяла вечност да останем тук. Тя се бе притиснала още по-плътно до него. Някога любил ли си се в балон?“ — мърмореше тя. „Хайде да опитаме.“

По-късно бе казала: Бас държа, че ние единствени в света сме се любили в балон, скъпи.

Робърт се намираше над Тиренско море, насочваше се към северозападния бряг, към брега на Тоскана. Долу наниз острови образуваха нещо като кръг, Елба бе най-големият от тях.

Тук е бил заточен Наполеон и вероятно е избрал това място, защото при ясно време е могъл да вижда любимия остров Корсика, където е бил роден, си мислеше Робърт. Докато е бил на заточение, Наполеон е мислил как да избяга и да стигне до Франция. Аз — също. Само че Наполеон не е имал нито Сюзън, нито „Халкион“, за да го спасят.

В далечината изведнъж проблесна Монте Капане, извисявайки се на повече от деветстотин метра. Робърт дръпна предпазителя, който задвижваше клапана на върха на балона, с което изпусна горещия въздух и балонът започна да се снижава. Под себе си Робърт виждаше вечните розови и зелени цветове на Елба, розовото — на оголените гранитни скали и на Тосканските къщи и зеленото — на гъстите гори. Долу белите девствени плажове просветваха в гънките на острова.

Той приземи балона в подножието на планината, далеч от града, за да не привлича внимание. Недалеч от мястото, където се беше приземил, имаше шосе. Робърт застана край него и зачака да мине някоя кола.

— Бихте ли ме закарали в града? — попита той.

— Разбира се. Качвайте се.

Шофьорът бе на около осемдесет години, имаше старо, набръчкано лице.

— Мога да се закълна, че преди малко видях балон в небето. Вие видяхте ли го, мистър?

— Не — отговори Робърт.

— На гости ли идвате?

— Само минавам оттук. Отивам в Рим.

Шофьорът кимна.

— Бил съм там. Веднъж.

Останалата част от пътя изминаха в мълчание. Когато стигнаха до Портоферайо, столицата и единственият град на Елба, Робърт слезе от колата.

— Приятен ден — пожела му шофьорът на английски.

„Господи!“, си помисли Робърт. Тук са идвали американци от Калифорния. После тръгна по Виа Гарибалди, главната улица, претъпкана с туристи, повечето бяха цели семейства. Всичко изглеждаше така, като че времето бе застинало. Нищо не се бе променило. Освен че изгубих Сюзън, и че половината от правителствата в света се опитват да ме убият. Като изключим това, всичко останало е непроменено.

В магазин за подаръци си купи бинокъл, стигна до брега и седна на масичка пред ресторанта „Звезда на моряците“, откъдето виждаше цялото пристанище. Нямаше подозрителни коли, полицейски скутери и полицаи. Все още смятаха, че го държат в клещи на сушата. Щеше да може безопасно да се качи на борда на „Халкион“. Нямаше какво друго да прави, освен да го чака.

 

 

Робърт пиеше на малки глътки „Проканико“, деликатното местно бяло вино, и чакаше „Халкион“ да се появи. Отново премисли плана си. Яхтата щеше да го остави близо до брега на Марсилия, оттам щеше да се добере до Париж, където имаше приятел — Ли По, който щеше да му помогне. Имаше ирония в тази ситуация. В ушите му звучеше гласа на Франческо Чезаре, който казваше: Чух, че си сключил сделка с китайците.

Сигурен беше, че Ли По ще му помогне, тъй като Ли вече веднъж му бе спасил живота, а според древната китайска традиция, поради това носеше отговорност за живота на Робърт. Беше въпрос на „уин ю“ — чест.

Ли По работеше в Китайското министерство на държавната сигурност, което се занимаваше предимно с шпионаж. Преди години бяха заловили Робърт, когато той се опита да измъкне от Китай някакъв дисидент. Изпратиха го в Куин Ченг, най-строго охраняваният затвор в Пекин. Ли По беше двоен агент, който преди това бе работил с Робърт. Успя да организира бягството му. На китайската граница Робърт му бе казал:

— Трябва да се измъкнеш оттук, докато все още си жив, Ли. Късметът ти няма да е вечен.

Ли се бе усмихнал.

— Аз притежавам „рен“ — способността да издържам и да оцелявам.

Една година по-късно Ли По бе прехвърлен на работа в китайското посолство в Париж.

Робърт реши, че вече е време да действа. Напусна масата и отиде до брега. Гъмжеше от лодки, големи и малки, които напускаха Портоферайо. Доближи се до мъж, който лъскаше корпуса на елегантна моторна лодка. Беше „Донци“, с двигател тип V-8 351.

— Хубава моторница — заговори го Робърт.

Мъжът кимна.

— Благодаря.

— Дали не бих могъл да я наема за малка разходка из пристанището?

Мъжът преустанови работата си и изгледа изпитателно Робърт.

— Може да се помисли по това. Познавате ли тези моторници?

— У дома си имам „Донци“.

Мъжът кимна одобрително.

— Откъде сте?

— Орегон.

— Ще Ви струва по четиристотин франка на час.

— Дадено — усмихна се Робърт.

— С депозит, естествено.

— Разбира се.

— Готова е. Искате ли да тръгнете веднага?

— Не, имам да свърша някои неща. Може би утре сутрин.

— В колко часа?

— Ще Ви се обадя — отговори Робърт. После му даде няколко банкноти. — Ето част от депозита. Ще се видим утре.

Бе решил, че е опасно „Халкион“ да влиза в пристанището. Това означаваше да мине през пристанищните формалности. Началникът на пристанището, „капитаниера ди порто“ издаваше разрешително на всяка яхта и отразяваше точно престоя й. Робърт възнамеряваше да предпазва колкото се може повече „Халкион“. Щеше да ги пресрещне в морето.

 

 

В един от кабинетите на френското военноморско министерство полковник Чезаре и полковник Джонсън разговаряха с телефониста.

— Сигурен ли сте, че не е имало други разговори с „Халкион“?

— Не, сър. След последния разговор, за който Ви доложих.

— Продължавайте да следите връзките — полковник Чезаре се обърна към полковник Джонсън и се усмихна. — Не се тревожете. В момента, в който капитан Белами се качи на борда на „Халкион“, ние ще бъдем информирани.

— Но аз искам да го хванем, преди да се качи на борда.

Телефонистът се обади:

— Полковник Чезаре, на картата на Италия няма отбелязан никакъв „Палиндром“. Но мисля, че установихме какво е.

— Къде е?

— Това не е местност, сър. Дума е.

— Какво?

— Да, сър. „Палиндром“ означава дума или изречение, което се чете еднакво и отзад напред. Като „Алена фанела“. Ние опитахме с няколко думи, които качихме на компютрите. — И той подаде на полковника дълъг списък от думи.

Двамата полковници внимателно разучаваха списъка.

— Р-А-Д-А-Р, М-А-Д-А-М, Т-О-Й-О-Т, А-Б-Е-Б-А, К-А-П-А-К.

Чезаре вдигна очи.

— Май няма голяма полза от това, а?

— Може и да има, сър. Очевидно те използват някакъв код. Пък един от най-известните палиндроми е фразата на Наполеон…

Полковник Чезаре и полковник Джонсън се спогледаха.

— Елба! Исусе Христе. Ето къде е отишъл!

 

 

Ден двадесети

Остров Елба

Отначало се появи като едва забележимо петънце на хоризонта, което бързо нарастваше в ранната утринна светлина. С бинокъла си Робърт видя как то се превърна в „Халкион“. Нямаше грешка.

Нямаше много кораби, които да може да се сравнят с „Халкион“.

Робърт бързо слезе на плажа, където се бе уговорил, че ще наема моторницата.

— Добро утро.

Собственикът вдигна глава.

— Бонжур, мосю. Готов ли сте за тръгване?

Робърт кимна.

— Да.

— За колко време я взимате?

— За не повече от час-два.

Робърт подаде останалата част от депозита и скочи в моторницата.

— Грижете се добре за лодчицата ми — каза собственикът.

— Не се тревожете — увери го Робърт. — Ще внимавам.

Собственикът отвърза въжето и миг по-късно моторницата полетя към „Халкион“. Робърт взе разстоянието до яхтата за десет минути. Когато се приближи достатъчно видя, че Сюзън и Монти Банкс чакат на палубата. Тя му махна и той забеляза тревога в израза й. Робърт направи маневрите, необходими, за да доближи моторницата до яхтата и хвърли въжето на някакъв моряк на служба на палубата.

— Искате ли да я качим на борда, сър? — извика той.

— Не, пуснете я. — Собственикът сигурно ще си я намери.

Робърт се изкачи по стълбата на безупречно чистата палуба от тиково дърво. Сюзън му бе описвала яхтата, и Робърт си бе съставил достатъчно блестяща представа, но когато видя всичко с очите си беше още по-замайващо. Дължината на „Халкион“ бе около шестдесет метра, имаше луксозна каюта за собствениците, осем двойни апартаменти за гости, и шестнадесет кабини за екипажа. Освен това имаше дневна, трапезария, салон за по-специални случаи и плувен басейн. Имаше шестнадесет цилиндрови дизелови двигатели от типа „Катърпилър 399“ и шест малки лодки, за маршрути до сушата. Вътрешното обзавеждане бе поръчано в Италия при Луиджи Стурчо. Беше истински плаващ палат.

— Радвам се, че успя да дойдеш — каза Сюзън.

Но Робърт усети, че беше напрегната, нещо не беше в ред. Дали пък не го подвеждаха нервите му?

Изглеждаше изключително красива, но по някакъв странен начин той се почувства разочарован. Какво, по дяволите, си представях? Че ще бъде бледа и нещастна? Робърт се обърна към Монти:

— Искам да знаеш колко много съм ти благодарен.

Монти помръдна рамене.

— Радвам се, че мога да ти помогна, когато имаш нужда.

Този човек беше истински светец!

— Какви са ти плановете?

— Ще те помоля да излезеш в открито море и да се отправиш на запад към Марсилия. Можеш да ме свалиш на брега и…

Към тях се доближи мъж в бяла, искряща униформа.

— Запознайте се с капитан Симпсън. Това е… — Монти погледна Робърт с молба да му подскаже някакво име.

— Смит. Том Смит.

Монти каза:

— Ще се отправим към Марсилия, капитане.

— Няма ли да слизаме на Елба?

— Не.

— Много добре — отговори капитан Симпсън. Изглеждаше изненадан.

Робърт разгледа внимателно хоризонта. Всичко беше чисто.

— Предлагам да слезем долу — каза Монти.

След като тримата се разположиха в салона, Монти запита:

— Не смяташ ли, че ни дължиш някакво обяснение?

— Смятам — отговори Робърт. — Но няма да ви обяснявам нищо. Колкото по-малко знаете, толкова по-добре. Мога да ви кажа само, че съм невинен. Забъркан съм в политическа история. Зная прекалено много, затова ме преследват. Ако ме намерят, ще ме убият.

Сюзън и Монти си размениха погледи.

— Нямат никакво основание да предполагат, че съм на „Халкион“ — продължи Робърт, — но вярвай ми, Монти, ако имаше друг начин да избягам, нямаше да съм тук.

Робърт си мислеше за всички избити само затова, че ги беше открил. Не би могъл да го понесе, ако нещо се случеше на Сюзън. Опита се да предаде безгрижие на гласа си.

— Ще ви бъда много задължен, ако не споменавате, че съм бил на борда на тази яхта.

— Разбира се, че няма да споменаваме — отговори Монти.

Яхтата се бе обърнала бавно и бе поела на запад.

— Ще ме извините, но трябва да поговоря с капитана — каза Монти.

 

 

На вечеря цареше особена атмосфера. Чувстваха се странни подводни течения, които Робърт не разбираше, напрежението бе почти осезателно. Дали неговото присъствие бе причина за всичко? Или имаше нещо друго?

Нещо между двамата. Колкото по-скоро се махна оттук, толкова по-добре, реши Робърт.

Седяха в салона и пиеха питие след вечерята, когато влезе капитан Симпсън.

— Кога ще стигнем в Марсилия? — попита Робърт.

— Ако времето се задържи, ще стигнем утре след обяд, мистър Смит.

Нещо у капитан Симпсън дразнеше Робърт. Държеше се враждебно, почти грубо. Но трябва да е добър професионалист, мислеше си Робърт, иначе Монти не би го взел на работа. Сюзън заслужава яхтата. Заслужава всичко най-хубаво.

Към единадесет часа Монти си погледна часовника и каза на Сюзън:

— Мисля, че е време да си лягаме, мила.

Тя погледна към Робърт.

— Да.

И тримата се изправиха. Монти каза:

— В каютата си ще намериш дрехи за преобличане. Имаме почти еднакъв ръст…

— Благодаря ти.

— Лека нощ, Робърт.

— Лека нощ, Сюзън.

Робърт стоеше и гледаше как жената, която обича, отива да спи със съперника му. Съперник? Кого, по дяволите, искам да измамя? Той е победител. Аз губя.

 

 

Сънят му се изплъзваше като сянка, която все не можеш да уловиш. Легнал, Робърт си мислеше, че от другата страна на стената, само на няколко крачки от него, се намира жената, която обичаше повече от всичко на света. Представи си Сюзън в леглото, гола, защото тя никога не носеше нощница и почувства, че получава ерекция. Дали Монти в момента е при нея, или е сама? И мисли за него и за прекрасните любовни нощи, които бяха прекарали заедно? Може би, не. Е, той скоро щеше да се махне от живота й. Вероятно никога повече няма да я види.

Съмна, преди да успее да заспи.

 

 

В един от кабинетите на СИФАР маршрута на „Халкион“ се следеше с радар. Полковник Чезаре се обърна към полковник Джонсън и заговори:

— Никак не е хубаво, че не успяхме да го задържим на Елба, но сега вече е в наши ръце. Близко до „Халкион“ има военен кораб. Само чакаме съобщение от „Халкион“ и хората от кораба ще се прехвърлят на борда му.

 

 

Ден двадесет и първи

Рано сутринта Робърт беше на палубата и наблюдаваше спокойното море. Капитан Симпсън се доближи до него.

— Добро утро. Май че времето ще се задържи, мистър Смит.

— Да.

— Ще бъдем в Марсилия към три часа. Дълго ли ще престоим там?

— Не зная — отговори Робърт любезно. — Ще видим.

— Да, сър.

Робърт се върна към кърмата на яхтата и внимателно огледа хоризонта. Нищо не се виждаше и все пак… В миналото инстинктът му бе спасявал живота неведнъж. Отдавна се бе научил да разчита на нюха си. Нещо не беше наред.

Извън зрителното му поле се намираше италианският военен кораб „Стромболи“, който следеше „Халкион“.

Когато се появи на закуска, Сюзън изглеждаше бледа и изтощена.

— Спа ли добре, скъпа? — попита Монти.

— Много добре — отговори Сюзън.

„Значи не спят в една кабина!“ Робърт усети, че го обхваща нелепо чувство на задоволство. Те двамата със Сюзън винаги спяха в едно легло, а нейното голо и предизвикателно тяло просто прилепваше към неговото. Исусе Христе! Трябва да престана да мисля за това!

Пред „Халкион“ отдясно се движеше рибарско корабче от Марсилия, натоварено с улов.

— Искате ли прясна риба за обед? — попита Сюзън.

Двамата мъже кимнаха.

— С удоволствие.

Почти се бяха изравнили с рибарското корабче. В това време край тях мина капитан Симпсън и Робърт го попита:

— След колко време очаквате да стигне Марсилия?

— След два часа, мистър Смит. Марсилия е интересно пристанище. Били ли сте там?

— Интересно пристанище — отговори Робърт.

В помещението на свързочниците в СИФАР двамата полковници бяха впили погледи в току-що полученото от „Халкион“ съобщение. Пишеше само: „Сега“.

— Къде се намира сега „Халкион“? — почти излая полковник Чезаре.

— Те са на два часа път от Марсилия. Отправят се към пристанището.

— Дайте заповед на „Стромболи“ да настигне „Халкион“ и да го превземе на абордаж.

Половин чао по-късно италианският военен кораб „Стромболи“ вече настигаше „Халкион“. Сюзън и Монти стояха на кърмата на яхтата и наблюдаваха кораба, който просто летеше към тях. Разнесе се глас по мегафона:

— Ахой, „Халкион“. Стоп машини. Идваме на абордаж.

Сюзън и Монти размениха погледи. Капитан Симпсън дотича при тях.

— Мистър Банкс…

— Чух добре. Правете каквото ви нареждат. Стоп машини!

— Йес, сър.

Минута по-късно машините не пулсираха и яхтата тихо се поклащаше на водата. Сюзън и съпругът й гледаха как въоръжени моряци слизат в лодка с гребла. След десетина минути те се катереха по стълбата на „Халкион“.

Ръководещият операцията помощник-капитан каза:

— Съжалявам, че Ви безпокоим, мистър Банкс. Италианското правителство има основания да счита, че на борда си държите беглец. Имаме заповед да претърсим кораба.

Сюзън стоеше и гледаше как моряците плъпнаха навсякъде, по палубата и надолу, за да претърсят каютите.

— Моля те да мълчиш.

— Но…

— Нито дума.

Останаха мълчаливи на палубата, докато претърсването продължаваше. След около половин час всички отново се събраха на главната палуба.

— И следа няма от него, капитане — докладва един от моряците.

— Сигурни ли сте?

— Тъй вярно, сър. На яхтата няма пасажери. Проверихме самоличността на всички членове на екипажа.

Капитанът замълча за миг, обхванат от чувство на безпомощност. Началниците му бяха допуснали сериозна грешка.

После се обърна към Монти, Сюзън и капитан Симпсън.

— Дължа ви извинения. Страшно съжалявам, че ви обезпокоихме. Сега напускаме. — Той се обърна, за да си тръгне.

— Капитане…

— Да?

— Човекът, когото търсите, отплува преди половин час с рибарско корабче. За вас няма да е трудно да го откриете.

 

 

Няколко минути след това „Стромболи“ се понесе към Марсилия. Помощник-капитанът имаше всички основания да бъде доволен от себе си. Всички правителства в света преследваха Робърт Белами, и той бе човекът, който щеше да го залови. От това ще излезе голямо повишение, си мислеше той.

От мостика един от офицерите извика:

— Капитане, моля елате тук.

Дали вече бяха открили рибарското корабче? Помощник-капитанът бързо се отправи към мостика.

— Вижте, сър!

Още при пръв поглед почувства как сърцето му се сви. Пред тях, разпростирайки се по целия хоризонт, бе цялата рибарска флотилия на Марсилия, стотици приличащи едно на друго корабчета и лодки, които се връщаха в пристанището. Нямаше никаква възможност да открият в кое от тях се намира капитан Робърт Белами.