Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (39)

Глава тридесет и осма

Тя се влачеше по широкия булевард почти без да съзнава къде върви. Колко ли дни бяха изминали от ужасната катастрофа? Вече бе загубила представа за времето. Беше толкова изтощена, че й бе много трудно да се концентрира. Имаше отчаяна нужда от вода, не от замърсената течност, която пиеха земните жители, а от прясна, бистра, дъждовна вода. Нуждаеше се от чистата течност, която щеше да възроди жизнеността й, щеше да й даде сили да търси кристала. Всъщност умираше.

Залитайки, се блъсна в някакъв човек.

— Ей! Я внимавай къде се…

Човекът бе американец, продавач в магазин. Като я погледна по-внимателно се усмихна:

— Виж ти! Така да се блъскаш в хората!

А си мислеше: Я, каква кукличка!

— Да, прав сте…

— Откъде си, сладур?

— От седмото слънце на Плеядите.

Той се засмя:

— Обичам момичета с чувство за хумор. Накъде си тръгнала?

Тя поклати глава.

— Не зная. Чужденка съм…

Велики боже. Май тук ще стане нещо.

— Вечеряла ли си?

— Не, не мога да ям вашата храна.

Тази май е съвсем смахната. Но е красавица.

— Къде живееш?

— Никъде.

— Не си ли в хотел?

— Хотел ли? — После се сети: Кутии за пътуващи чужденци. — Не. Трябва да намеря място за спане. Много съм изморена.

Той се усмихваше все по-широко и по-широко.

— Е, татенцето ще се погрижи за това. Защо не отидем в моя хотел. Там разполагам с хубаво, голямо и удобно легло. Така харесва ли ти?

— А, да. Много.

Просто не можеше да повярва на щастието си. Страхотно! Бас държа, че си я бива като я тръшнеш в сеното.

Тя го гледаше учудено.

— Леглото ти от сено ли е?

Той я погледна втренчено.

— Какво? Не, не е. Ти обичаш да се шегуваш, нали?

Тя едва държеше очите си отворени:

— Сега можем ли да отидем при леглото?

Той потри ръце.

— Ама, разбира се. Хотелът е тук наблизо, зад ъгъла.

Той взе ключа си от рецепцията и двамата се качиха на асансьора до неговия етаж. Щом влязоха в стаята той попита:

— Искаш ли малко да пийнем? Просто да се поотпуснеш.

Страшно й се искаше да пие, но не някоя от течностите, които можеха да предложат на земята.

— Не — отговори тя. — Къде е леглото?

Велики боже, каква страстна мадама!

— Ей тук, скъпа. — Той я заведе в спалнята. — Наистина ли не искаш да пийнем?

— Не искам.

Той се облиза.

— Тогава, ъ-ъ-ъ, защо не се съблечеш?

Тя кимна. Такива бяха земните обичаи. Свали роклята, която носеше. Нямаше никакво бельо. Тялото й беше свършено.

Той я гледаше като хипнотизиран и каза весело:

— Страшен късмет извадих тази нощ. Ти също.

Така ще те чукам, както досега никой не те е чукал.

Той просто раздра дрехите си и скочи до нея в леглото.

— Ето! Сега ще ти покажа на какво се казва… — изведнъж погледна нагоре. — По дяволите! Забравил съм лампите. — Той понечи да се изправи.

— Няма значение — каза тя сънливо. — Аз ще ги изгася.

Пред очите му тя протегна ръката си, протягаше я все повече и все повече, докато пръстите й не се превърнаха в нещо като зелени филизи, които докоснаха ключа на лампите.

Той остана сам с нея в мрака. Закрещя.