Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (20)

Глава осемнадесета

Лезли Мъдършед не беше на себе си от обхваналата го еуфория. В момента, в който се върна в Лондон, стиснал скъпоценното си филмче, той се втурна в малкото килерче, което бе приспособил за тъмна стаичка и провери дали всичко необходимо е налице: танк за обработване на филма, термометър, щипки за окачване, четири големи лабораторни вани, часовник, проявител, разтвори и фиксаж. Той загаси голямата лампа на тавана и запали една странична с червена крушка. Ръцете му трепереха, докато отвори касетката и измъкна негатива. Дишаше дълбоко, за да може да се контролира. Този път всичко трябва да е точно, мислеше си. Всичко. Това е за теб, мамо.

Внимателно пренави лентата на ролки. Сложи ги в танка и го напълни с проявител, първата течност, която щеше да използва. Трябваше да поддържа постоянна температура от 68 градуса по Фаренхайт и периодично да я разбърква. След единайсет минути изля проявителя и поля ролките с фиксаж.

В ужаса си да не направи някоя грешка, Лезли се изнерви отново. Отля фиксажа и остави филма да престои десет минути в резервоар с вода. След това трябваше да се бърка непрекъснато в разтвор от натриев тиосулфат и още дванайсет минути във вода. Още трийсет секунди в специален разтвор предпазваха негативите от драскотини и петна. Накрая, като страшно много внимаваше, той извади филма, окачи го с щипки и отстрани последните оттичащи се от него капки с помощта на специална гумена ролка за подсушаване. С нетърпение зачака негативите да изсъхнат.

Дойде време да погледне какво е станало. Със затаен дъх и пърхащо сърце Мъдършед пое първите кадри от негатива и ги повдигна към светлината да ги разгледа. Супер! Абсолютно супер!

Всяка една снимка беше цяло съкровище, гордост за всеки фотограф на света. Личеше ясно и най-малкият детайл от странния космически кораб заедно с телата на двете извънземни форми, полегнали в него.

Две неща, които Мъдършед не бе видял преди, привлякоха погледа му и той се взря по-внимателно. На мястото, където корабът се беше разцепил, той забеляза три тесни койки за спане във вътрешността — и все пак извънземните бяха двама. Другото странно нещо беше, че липсваше ръката на единия от тях. Не се виждаше никъде на снимката. Може би съществото има само една ръка, помисли си Мъдършед. Боже мили, тези снимки са шедьоври! Права беше мама. Аз съм гениален. Огледа се наоколо в мъничката стая и си каза: Следващият път като проявявам филм ще бъда в голяма, красива тъмна стая в луксозното ми жилище на Итън Скуеър.

Той стоеше там, опипвайки съкровищата си като скъперник златото си. Не съществуваше нито едно списание или вестник на света, което да не жадува да се добере до тези снимки, дори ако трябва да убие. През всичките тези години копелетата му връщаха снимките заедно с гадните си обидни бележчици: „Благодарим за изпратените от Вас снимки, които Ви връщаме с настоящето. Те не отговарят на актуалните ни нужди“. И: „Благодарим за снимковия материал. Твърде много прилича на снимките, които вече сме печатали“. Или просто: „Връщаме Ви фотографиите, които ни изпратихте“.

Години наред той по корем се влачеше да моли за работа, а сега те ще пълзят в краката му, и той ще ги накара да си платят през носа за това.

Не можеше да чака повече. Трябваше да действа незабавно. Тъй като компанията „Бритиш телеком“ му бе прекъснала телефона просто защото той закъсня да си плати за последното тримесечие с няколко седмици, Мъдършед трябваше да излезе и да намери телефон. Без да му мисли много, той реши да отиде в „Лангънс“, заведението, където ходеха известните личности, и да се почерпи с един заслужен обяд. „Лангънс“ не му беше по джоба, но ако имаше момент да се празнува, той беше сега. Нали щеше да стане богат и прочут?

Управителят го настани на една маса в ъгъла на ресторанта и там, в сепаре на около три метра от него, той видя две познати лица. Веднага ги разпозна и леки тръпки го побиха. Самите Майкъл Кейн и Роджър Мур! Как искаше майка му да е жива, за да й разкаже за това. Тя умираше да чете истории за кинозвезди. Двамата мъже се смееха и се забавляваха най-безгрижно, докато Мъдършед не можеше да откъсне поглед от тях. Очите им понякога попадаха на него, без да го виждат. Самодоволни копелета, сърдито си мислеше Лезли Мъдършед. Предполагам, че очакват да отида да им искам автографи. Да, ама след няколко дни те ще дойдат за моя. Ще се скъсат да ме представят на приятелите си: „Лезли, искам да се запознаеш с Чарлз и Дай, а това са Фърги и Ендрю^[1]. Знаете ли, Лезли е онова момче, което направи прочутите снимки на НЛО-то“.

След като приключи с обяда си, той мина покрай двете звезди и се качи горе при телефонната кабина. Операторът му даде номера на „Сън“.

— Бих искал да говоря с Вашия фото отдел.

Свързаха го с някакъв мъжки глас.

— Чапман.

— Колко ще дадете за снимки на НЛО заедно с телата на двама извънземни в него?

Гласът от другия край на телефона отвърна:

— Ако снимките са достатъчно добри, можем да ги пуснем като пример за хитра измислица и…

Мъдършед отвърна язвително:

— В случая не става дума за никаква измислица. Имам имената на девет почтени свидетели, които могат да докажат, че е истина, включително един свещеник.

Мъжът промени тона си:

— О, така ли? И къде са направени тези снимки?

— Няма значение — предпазливо каза Мъдършед. Нямаше намерение да им позволи да го измамят, като измъкнат каквато и да е информация от него. — Интересуват ли ви?

Гласът заговори внимателно:

— Ако докажете, че снимките са автентични — да, биха ни интересували много.

Бас държа, че ще ви интересуват, ликуваше мислено Мъдършед.

— Пак ще ви се обадя.

Затвори телефона.

Другите две обаждания бяха също така задоволителни.

Мъдършед трябваше да си признае вътрешно, че да вземе имената и адресите на свидетелите беше гениално хрумване. Сега по никакъв начин никой не можеше да го обвини, че се опитва да си служи с измама. Тези снимки щяха да се появяват на първите страници на всеки важен вестник и списание в света. И с мен: Снимки — Лезли Мъдършед.

На излизане от ресторанта Мъдършед не можа да се стърпи да не мине край сепарето, в което седяха двете звезди.

— Извинете, че ви безпокоя, но бихте ли ми дали автографите си?

Роджър Мур и Майкъл Кейн приятно му се усмихнаха. Надраскаха имената си на късчета хартия и му ги подадоха.

— Благодаря.

Когато Лезли Мъдършед излезе навън, той яростно накъса автографите и ги хвърли. „Майната им!“ — мислеше си той. — „Аз съм по-важен от тях.“