Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (44)

Глава четиридесет и трета

Колкото повече мислеше Карло Вали, толкова по-уверен бе, че ще направи голям удар. Детските приказки, които му разправяше Пиа, че американецът бягал от жена си, бяха дивотия. Мистър Джоунс бягаше, вярно бе, но бягаше от полицията. Сигурно за него бе определена награда. Може би наградата бе голяма. Трябваше да се пипа много внимателно. Карло реши да обсъди всичко с Марио Лука, шефът на Червените дяволи.

Рано сутринта Карло възседна своята веспа и запраши по Виа Сорчела, зад Пиаца Гарибалди. Спря се пред поочукан жилищен блок и натисна звънеца над счупена пощенска кутия, върху която се четеше името „Лука“. Миг по-късно някой изрева в отговор:

— Кой идиот се е довлякъл?

— Карло е. Трябва да говоря с теб, Марио.

— В този сутрешен час е хубаво да бъдем добри. Хайде, качи се.

Домофонът даде сигнал и Карло се качи.

Марио стоеше гол пред отворената врата. В дъното на стаята Карло съгледа момиче в леглото.

— Какво, по дяволите, правиш тук толкова рано?

— Не можах да спя, Марио. Страшно съм възбуден. Мисля, че съм по следите на нещо голямо.

— Така ли? Я влез.

Карло влезе в малкия разхвърлян апартамент.

— Снощи сестра ми доведе вкъщи един баровец.

— Е, и? Сестра ти е курва. Нейна си…

— Да, но тоя е богат. И освен това се крие.

— От кого се крие?

— Не зная. Но ще науча. Мисля, че за него е определена награда!

— Защо не питаш сестра си?

Карло се намръщи.

— Пиа иска всичко за себе си. Трябва да видиш каква гривна й е купил. Смарагди…

— Гривна ли? Колко струва?

— Ще ти кажа. Ще я продам още тази сутрин.

Лука седеше замислен.

— Виж какво ще те посъветвам, Карло. Защо да не вземем да си поговорим с приятеля на сестра ти? Да го вземем и да го закараме в клуба.

„Клубът“ беше изоставен склад в квартала Санита. В него имаше стая със страхотна звукоизолация.

Карло се усмихна.

— Добре. Съвсем лесно ще ми бъде да го закарам там.

— Ще го чакаме — каза Лука. — Ще си поговорим с него. Надявам се, че гласът му е хубав, защото ще се наложи да пропее.

Когато Карло се върна вкъщи, мистър Джоунс си беше отишъл. Карло изпадна в паника.

— Къде ти отиде приятелчето? — попита той сестра си.

— Каза, че има работа в града. Ще се върне. Защо?

Карло се усмихна насила.

— Просто съм малко любопитен.

Карло изчака докато майка му и сестра му влязат в кухнята да приготвят обяда и бързо се вмъкна в стаята на Пиа. Намери гривната скрита в бельото в някакво чекмедже. Бързо я натика в джоба си и вече излизаше, когато майка му излезе от кухнята.

— Карло, няма ли да останеш за обяд?

— Не, имам среща, мамо. Ще се върна по-късно.

Качи се на мотора и потегли към квартал „Спаньоло“. Може гривната да е фалшива, си мислеше той. Може и да е някакво стъкло. Надявам се, че не се показах като последен глупак пред Лука. Паркира мотоциклета пред бижутерско магазинче, с фирма, върху която пишеше: „Orologia“. Собственикът Гамбино беше възрастен човек, набръчкан, със зле прикрепена черна перука и изкуствени зъби. Вдигна очи, когато Карло влезе.

— Добро утро, Карло. Рано си станал.

— Ъхъ.

— Какво ми носиш днес?

Карло извади гривната и я постави на тезгяха.

— Ето това.

Гамбино я взе и колкото повече я разглеждаше, толкова по-големи ставаха очите му.

— Откъде си взел това?

— Една богата леля почина и ми я завеща. Струва ли нещо?

— Може и да струва — отговори Гамбино предпазливо.

— Я не ме занасяй!

Гамбино изглеждаше засегнат.

— Някога да съм те лъгал?

— Винаги!

— Вие младежите все майтапи си правите. Виж какво, Карло. Не мисля, че сам ще се оправя с тази вещ. Много е ценна.

Сърцето на Карло спря за миг.

— Така ли?

— Ще видя дали ще мога да се отърва от нея. Ще ти се обадя довечера по телефона.

— Окей — отговори Карло и грабна гривната. — Това остава при мен докато не ми се обадиш.

Когато излезе от магазина Карло хвърчеше. Правилно бе познал! Иначе за какъв дявол да подарява скъпа гривна на някаква курва!

Гамбино наблюдаваше как Карло се отдалечава. В каква скапана история са се забъркали тези идиоти? Измъкна изпод тезгяха циркуляр на съобщение, което бяха разпратили до всички заложни къщи. То съдържаше описание на гривната, която току-що бе видял. Странното бе, че в долната част на листа вместо номера на полицията, на който обикновено приканваха да се обади всеки, който знае нещо, имаше инструкция: „Незабавно уведомете СИФАР“. Гамбино не би обърнал внимание на обикновено полицейско издирване и никога и окото не му бе мигвало от такива съобщения. Знаеше обаче достатъчно много за „СИФАР“, за да си мисли, че човек може да се съпротивлява срещу тях. Не му се щеше да изгуби печалбата от гривната, но нямаше намерение да си рискува кожата. С неохота пое телефонната слушалка и набра посочения в циркуляра номер.