Сидни Шелдън
Операция „Страшният съд“ (10)

Глава осма

Остарявам вече за такава работа. Почти се хванах на тази басня с летящата чиния — помисли си Робърт уморено.

Ханс Бекерман се взираше в останките на земята и лицето му изглеждаше объркано.

— Verfalschen.^[1] Не е това.

— И аз така мисля — въздъхна Робърт.

Бекерман поклати глава.

— Вчера беше тук.

— Вашите малки зелени човечета сигурно са отлетели.

Бекерман се заинати.

— Не, не. И двамата бяха tot… мъртви.

Tot… мъртви. Това великолепно обобщава мисията ми. Единствената ми следа е изкуфял дъртак, на който му се привиждат космически кораби.

Робърт отиде до балона, за да го разгледа отблизо. Представляваше голям алуминиев плик, около четири и половина метра в диаметър, с назъбени краища там, където се беше разкъсал при удара в земята. Всичката апаратура беше свалена, точно както му обясни генерал Хилиърд. „Нямам думи да ви опиша колко важно е съдържанието на балона.“

Робърт обиколи сплескания балон като газеше в мократа трева и заничаше да види нещо, което да му даде поне малка следичка. Нищо. Балонът приличаше на всички останали метеорологични балони, които бе виждал през живота си.

Старецът обаче не отстъпваше, изпълнен с германски инат.

— Тези извънземни… Това е тяхна работа да изглежда така. Могат всичко да сторят.

Е, няма какво повече да правим тук — реши Робърт. Чорапите му се бяха намокрили от високата трева. Той се обърна да си върви, после се поколеба, поразен от някаква мисъл. Отново се върна до балона.

— Бихте ли вдигнали единия край на това нещо?

Бекерман го погледна изненадан.

— Искате да го вдигна ли?

— Моля ви.

Бекерман сви рамене. Хвана единия край на леката метална конструкция и го вдигна, докато Робърт вдигаше другия край. После Робърт се мушна под алуминиевия лист и тръгна под балона към центъра. Краката му потънаха в тревата.

— Тук отдолу е мокро — обади се той.

— Разбира се — шофьорът преглътна едно Dummkopf^[2]. — Вчера цял ден валя. Всичко наоколо е мокро.

Робърт изпълзя изпод балона.

— А би трябвало да е сухо.

„Шантаво време“ — беше казал пилотът. — „Слънчево в неделя.“ Денят, в който бе катастрофирал балонът. „Днес цял ден валя, а сега вечерта е ясно. На човек тук не му трябва часовник. Трябва му барометър.“

— Какво?

— Какво беше времето, когато видяхте НЛО-то?

Бекерман помисли.

— Ами, беше си един хубав следобед.

— Слънчев?

— Да. Слънчев.

— А вчера цял ден валя, така ли?

Бекерман го погледна озадачено.

— Е, та?

— Значи, ако балонът е бил тук цяла нощ, под него би трябвало да е сухо… или най-много влажно, ако е просмукало. А там е прогизнало, както всичко наоколо.

Бекерман го гледаше втренчено.

— Не разбирам. Какво означава това?

— Би могло да означава — каза Робърт предпазливо, — че някой е оставил тук този балон вчера, след като е започнал дъждът, и е отнесъл онова, което сте видели.

Или пък може би имаше някакво друго, не толкова смахнато обяснение, за което не се беше сетил?

— Че кой ще направи такава дивотия?

Не е чак такава дивотия — помисли си Робърт. — Швейцарското правителство би могло да подмени НЛО-то, за да измами любопитните посетители. Първо правило при заличаване на следите е дезинформацията. Той тръгна по мократа трева като се вглеждаше внимателно в земята и се проклинаше за лековерието си.

Ханс Бекерман го гледаше подозрително.

— За кое списание казахте, че пишете, господине?

— За „Пътешествия и отдих“.

Лицето на Ханс Бекерман се разведри.

— Тогава предполагам, че и вие ще искате да ме снимате, както онзи другият.

— Какво?

— Ами фотографът, който ни снима всичките.

Робърт замръзна на мястото си.

— За кого ми говорите?

— Ами онзи фотограф. Който ни снима всички пред катастрофиралата летяща чиния. Каза, че ще изпрати на всеки по една снимка. Някои от пътниците също имаха фотоапарати.

— Един момент. Да не би да искате да кажете, че някой е снимал пътниците ви тук пред НЛО-то? — изрече Робърт бавно.

— Точно това се опитвам да ви кажа.

— И е обещал да ви изпрати снимка?

— Точно така.

— Тогава значи е взел имената и адресите ви.

— Ами естествено. Иначе откъде да знае къде да ги изпрати?

Робърт стоеше неподвижно, пометен вътрешно от дива радост. Ама имаш усет да изнюхваш нещата, Робърт, ти късметлия-копеле такова! Невъзможното задание изведнъж се превръщаше направо в бонбонче. Вече не търсеше седем неизвестни пътника. Трябваше само да издирва един фотограф.

— Защо не го споменахте преди, господин Бекерман?

— Вие ме питахте за пътниците.

— Искате да кажете, че той не е бил ваш пътник?

Ханс Бекерман поклати глава.

— Не. — Той посочи с ръка. — Колата му беше заседнала от другата страна на шосето. Един камион се готвеше да я изтегли и точно тогава се чу трясъкът от катастрофата и той изтича през шосето да види какво става. Когато видя какво е, хукна към колата си, грабна фотоапаратите и се върна. После ни накара всичките да позираме пред летящата чиния.

— Този фотограф даде ли си името?

— Не.

— Спомняте ли си нещо за него?

Ханс Бекерман се съсредоточи.

— Ами беше чужденец. Американец или англичанин.

— Казвате, че един камион се канел да го изтегли?

— Точно така.

— Спомняте ли си накъде беше обърнат камиона?

— На север. Предположих, че ще го закара в Берн. Тун е по-близо, но в неделя всички гаражи в Тун са затворени.

Робърт се усмихна.

— Благодаря ви. Много ми помогнахте.

— Нали няма да забравите да ми изпратите статията, когато е готова?

— Няма. Ето ви парите и още сто франка за отзивчивостта ви. Ще ви закарам у дома.

Те тръгнаха към колата. Когато Бекерман отвори вратата, той поспря и се обърна към Робърт.

— Бяхте много щедър.

Той извади от джоба си малко правоъгълно парче метал с размерите на запалка, с вграден миниатюрен бял кристал.

— Какво е това?

— Намерих го на земята в неделя, преди да се върнем в автобуса.

Робърт разгледа странния предмет. Беше лек като хартия и с пясъчен цвят. Релефният формован ръб от едната страна подсказваше, че може би е сглобяваща се част от нещо друго. Част от апаратурата в метеорологичния балон? Или част от НЛО-то?

— Може би ще ви донесе късмет — каза Бекерман като пъхна банкнотите, получени от Робърт в портфейла си. Той се усмихна широко и седна в колата. — На мен ми свърши добра работа.

Беше време да си зададе трудния въпрос: Всъщност вярвам ли наистина в НЛО? Беше чел много невероятни вестникарски истории за хора, твърдящи, че са ги вземали в космически кораби и че са видели там най-невероятни неща, но той винаги бе смятал, че тези „очевидци“ или търсят известност или пък са кандидат-клиенти за психиатрията. През последните няколко години обаче имаше случаи, които не можеха да се пренебрегнат лесно. Астронавтите докладваха, че са видели НЛО, също и пилоти от военновъздушните сили, полицаи — все хора, на които можеше да се вярва и които избягваха подобен вид известност. Отгоре на всичко и това обезпокоително съобщение за катастрофирало НЛО в Росуел, Ню Мексико, при което се твърдеше, че били открити и тела на извънземни. Предполагаше се, че правителството бе потулило всичко и бе скрило веществените доказателства. По време на Втората световна война някои пилоти съобщавали за така наречените „фу-изтребители“ — неидентифицирани обекти, които се завъртали около тях и изчезвали. Разправяха и за градове, посетени от необясними предмети, дофучали от небето. „Ами ако наистина в НЛО има извънземни от друга галактика?“ — почуди се Робърт. — „Как ли ще се отрази това на нашия свят? Дали ще означава мир? Или война? Или край на цивилизацията такава, каквато я знаем?“ Улови се, че почти се надяваше Ханс. Бекерман да е откачен и катастрофата да е станала само с един метеорологически балон. Ще трябва да открие още един свидетел, който или да му потвърди историята на Бекерман, или пък да я отрече. На пръв поглед изглеждаше съвсем невероятна и все пак нещо го глождеше. Ако е катастрофирал само един метеорологически балон, та дори и с много специална апаратура, защо ме извикаха в Агенцията за национална сигурност в шест сутринта и ми казаха, че свидетелите трябва спешно да се издирят? Следите ли прикриват? И ако е така… защо?