Сандра Браун
Лятна буря (9)

Седма глава

— Нарича се идиот савант.

Беше следващият ден след откритието на необикновеното умение на Соли. Предната вечер, след вечерята, Ела и господин Рейнуотър бяха тествали Соли няколко пъти. Той нито веднъж не беше объркал реда на плочките, въпреки че ги избираше, като лежаха с точките надолу.

На сутринта, веднага след закуската, Ела изпрати Маргарет до доктора с бележка, в която накратко описваше какво се е случило предната вечер и питаше дали може да заведе Соли за преглед.

Тя съзнателно не се обади по телефона, тъй като нямаше доверие на телефонистката, която беше известна с това, че подслушва разговорите. Докато не получеше обяснение за редкия талант на Соли, не искаше никакви клюки по негов адрес в града.

Хората по принцип се страхуваха от всеки, който беше различен. Някои бяха особено тесногръди в отношението си към слабоумните, смятаха, че те трябва да бъдат изолирани за тяхно и на всички останали добро.

Ела помнеше от детството си един мъж със странно монголоидно лице, който се казваше Дули. Той беше безобиден, дори приятен и дружелюбен. Но му липсваше чувство за такт, което се дължеше на душевното му състояние и прекомерната му общителност. Това караше хората да се чувстват неловко.

Един ден Дули влязъл в двора на една вдовица, според Ела с напълно невинни намерения, и надникнал през прозореца на спалнята й, точно когато тя се събличала. Тя беше вдигнала страшен шум около случката и Дули бе изпратен в клиника за душевноболни в Източен Тексас. Там починал.

Ела таеше постоянния страх, че принудителното настаняване в психиатрична болница ще се превърне в съдба и на Соли. Едно действие, като безобидното надзъртане през прозореца на бедния Дули, можеше да доведе до това Соли да й бъде отнет и затворен. Така че тя го пазеше усърдно, защото знаеше, че дори и един инцидент можеше да предизвика вълна от подозрения и страх спрямо сина й.

Д-р Кинкейд изпрати по Маргарет отговор, че ще ги чака в три часа, след обичайните му часове за прием. Господин Рейнуотър бе попитал дали може да ги придружи и Ела се беше съгласила. В края на краищата той беше открил рядката способност на Соли. Отидоха до града с неговата кола.

Госпожа Кинкейд ги въведе в задръстения кабинет и им каза, че докторът ще се появи всеки момент. Предложи им нещо за пиене, но и двамата отказаха, макар че Ела прие подадената захарна пръчка за Соли. Чакаха само минута или две, когато лекарят влезе с кутия домино в ръце.

Ела усети как пулсът й се ускорява, когато господин Рейнуотър изпълни ритуала с размесването на плочките, обърнати с лицето надолу върху бюрото на доктора. Но Соли се справи по същия начин като предния ден. Д-р Кинкейд поклати глава в почуда, после се облегна назад на скърцащия си стол и направи неочакваното и обидно твърдение.

— Идиот савант? — повтори Ела.

Разчел негативната й реакция, докторът каза:

— Знам, че терминът е неприятен. Но докато медицинската общност не измисли по-добър, това е наименованието на тази конкретна аномалия.

— Аномалия — повтори предпазливо думата тя. — Какво по точно представлява?

— По-точно никой не знае. — Д-р Кинкейд посочи справочника на бюрото си, който беше отворен на една страница със ситно изписан текст. — Запозната ли си с термина коефициент на интелигентност! Той е относително нов и се отнася до измерването на умствените способности на човек.

И Ела, и господин Рейнуотър казаха, че са го чували.

— Днес определяме човек с коефициент на интелигентност от двайсет или по-малко като умствено изостанал, който не подлежи на обучение. Но в продължение на векове човек с такива ограничени умствени способности е бил наричан идиот. — Лекарят си сложи очила за четене и погледна текста. — В края на деветнайсети век един немски лекар изучавал хора с класическа умствена изостаналост, както вродена, така и предизвикана от нараняване, които също така притежавали тайнствени, дори чудодейни способности. Обикновено те били с изключителни математически способности, музикален талант или невероятно развита памет. Той комбинирал термина на хора с изключително ниска интелигентност с френската дума за изключително начетен човек и така създал термина идиот савант.

— И Соли е такъв? — Въпреки че Ела не можеше да приеме термина, копнееше да научи още нещо.

Д-р Кинкейд свали очилата си.

— Не мога да го твърдя със сигурност, госпожо Барън. Аз съм просто един провинциален лекар. Чувал съм за идиотите савант, но преди да получа вашата бележка, в която описвате какво е направил вчера Соли с доминото, не знаех почти нищо за тази класификация. Проверих в справочниците, за да се подготвя за визитата ви. И честно казано — продължи той тъжно, — все още съм твърде малко информиран. Проучването ми не даде особени резултати. Информацията по темата е разпокъсана и често противоречива. Само една шепа лекари в света са лекували такива пациенти и дори те не знаят защо тези пациенти имат такива странни умения. Всъщност никой не е предложил убедително обяснение за това как се появява тази аномалия или защо. Дали нещо се случва в утробата, докато мозъкът е в процес на формиране, или произходът й е постнатален? Дали е резултат от травма на главата, емоционално въздействие или влияние на околната среда? — Той сви рамене.

Ела се поколеба, после каза:

— Почти не минава ден, в който да не се питам дали Соли е такъв заради нещо, което аз съм направила или което съм пропуснала да направя преди раждането му или след това. — Това беше трудно признание и д-р Кинкейд й се усмихна окуражително.

— Мога да ви уверя, почти със сигурност, че вината не е у вас, госпожо Барън. Ако се е случило в утробата, това е било неизбежно събитие. Аз присъствах на раждането и тогава не се случи нищо необичайно. Ако Соли като съвсем малко дете е претърпял нараняване или болест — толкова тежки, че да предизвикат мозъчно увреждане, вие щяхте да знаете. Теориите за причините за това състояние са толкова разнообразни, че нито една не се е наложила. Поне доколкото ми е известно. Но ако съм принуден да направя предположение, бих казал, че се случва по време на развитието на зародиша и че невинаги се проявява още в най-ранна възраст.

— Соли се развиваше като всички останали деца.

Д-р Кинкейд постави дланта си върху книгата.

— Документирано е, че симптомите обикновено започват да се проявяват приблизително на същата възраст, на която е бил Соли, когато сте ги забелязали.

Господин Рейнуотър се обади за пръв път.

— Много странно, че гениални медици не могат да определят причината.

Лекарят отговори:

— Когато не могат да обяснят някое отклонение, те често го приписват на свръхестественото. Някои развиват теорията, че това състояние е духовно по природа, че идиотите савант имат директна връзка с ума на Бог. Те смятат, че хора като Соли разсъждават по напълно различен от вас и мен начин и поради тази причина често не забелязват нищо от това, което ги заобикаля, нито другите хора, нито някакви дразнители. — Докторът отново се усмихна на Ела. — За вас може да е утеха да мислите, че Соли е специален, защото общува директно с Бог и ангелите.

— Не търся утеха, доктор Кинкейд. Искам да науча какъв е потенциалът на Соли и какъв живот може да има. Искам да знам какво трябва да направя, за да му осигуря и последната възможност той да оползотвори този потенциал.

Тя погледна сина си, който седеше и се поклащаше напред-назад от кръста нагоре, подръпваше едно копче на ризата си и смучеше захарната пръчка, заключен в свят, до който тя не можеше да достигне.

Господин Рейнуотър зададе въпроса, който се оформяше в нейната глава.

— Тези хора някога възстановяват ли се, Мърди? С помощ могат ли да водят нормален живот?

Д-р Кинкейд отново погледна справочника си, но Ела си помисли, че той просто печели време, а не търси отговора на въпроса.

— Документираните случаи са изключително малко на брой. Критериите за диагнозата постоянно се поставят на обсъждане и се променят. Единственото общо между тези случаи е, че имат твърде малко общи черти. Всеки пациент е различен. Симптомите са различни, степента, в която се проявяват, е различна. Някои се научават да говорят. Общуват ограничено. Но рядко намират практическо приложение на изключителните си умения.

Господин Рейнуотър помоли за разяснение. Докторът се поколеба за момент.

— Например, човек, който е демонстрирал изключително силна памет, може да прочете някоя пиеса на Шекспир веднъж и да я изрецитира наизуст абсолютно точно. Но той не прави това поради някаква друга причина, освен че може. Не я запаметява, защото иска да я знае наизуст. Не я чете, защото се интересува от развръзката на историята. Не се интересува от текста ни най-малко. Думите от пиесата имат същото значение за него, каквото и имената в един телефонен указател. Ако го прочете, ще го знае. Не го прави, защото търси знание, просветление или забавление.

— Но все пак може да прочете Шекспир — каза Ела.

Докторът явно разбра какво се надяваше да чуе тя и с неудоволствие разби надеждите й.

— Някой като Соли може да се научи да чете, госпожо Барън, така е. Други не се научават да четат, да говорят или да общуват на каквото и да било ниво, но пък съвсем необяснимо могат да изсвирят сложна композиция на пиано, след като са я чули само веднъж. Някои са вглъбени като Соли, дори не позволяват да бъдат докосвани, като него. Но могат да решат сложна математическа задача за секунди, докато на някой даровит математик би отнело дни да открие решението. — Той вдигна ръце с дланите нагоре. — Истината е, че съм очарован, че сте открили специалната дарба на Соли. Но не мога да я обясня или да направя предположение доколко полезна ще му бъде тя. Не бих искал да ви вдъхвам напразни надежди, че някой ден той ще овладее някакви езикови умения. Просто не знам, госпожо Барън. И се опасявам, че и никой друг не знае.

Обобщението, което д-р Кинкейд направи на състоянието на Соли, би трябвало да попари въодушевлението на Ела заради невероятната способност на сина й, но тя не позволи това да се случи. Тя прие откритието си за един огромен крайъгълен камък в опитите да достигне до сина си. Това беше малка цепнатина в стената, зад която бяха барикадирани умът и личността му.

След като беше открила тази малка пукнатина, тя си постави за цел да я разшири, да я направи достатъчно широка, за да може да мине през нея. Сърцето й копнееше да има някакъв начин за общуване помежду им, колкото и ограничен да бъде той.

Всеки ден тя си открадваше време, което да прекарва с него. Копирайки точките на доминото, тя рисуваше комбинации от точки върху хартия, после даваше химикала на Соли с надеждата той да нарисува своя комбинация от точки и оттам да научи, че група точки представляват определено число и че числата могат да се събират и изваждат, за да се получат други числа.

Но той никога не взе молива, нито прояви интерес към рисуването на точки върху хартия. Когато тя покриваше ръката му със своята и опитваше да насочи молива, той избухваше гневно. Блъскаше главата си в нейната, правеше й синина на брадичката, която после се виждаше дни наред. Временно тя се отказа от опитите да го учи да рисува точки и се върна към доминото. Тази игра успокояваше Соли и й вдъхваше надежда за друго откритие.

Една вечер момчето седеше на кухненската маса и подреждаше плочките в редица, а тя сгъваше хавлиени кърпи. Господин Рейнуотър влезе, за да донесе празната си чаша от кафе.

Той отбеляза:

— Виждам, че Соли не е загубил интерес.

— Не е. Но и не е постигнал никакъв напредък. — Тя обясни неуспешния си опит да го научи да рисува точки върху хартия. — Надявах се, че той ще разбере, че точките представляват числа и че числата означават нещо.

— Може би той разбира това. Ако не го разбираше, как щеше да нарежда доминото винаги правилно?

Тя не можеше да отговори на този въпрос.

— Имате ли нещо против да се занимавам с него? — попита той.

— Какво ще правите?

Той вдигна рамене.

— Още не знам. Трябва да си помисля.

Неопределеният му отговор я притесни. Тя се канеше да отговори отрицателно, когато си спомни колко мило се държеше той всеки път със Соли. Проявяваше искрен и добронамерен интерес към момчето. Освен това беше необикновено търпелив, а заниманията със Соли изискваха огромно търпение, което понякога не достигаше дори и на нея. Тя си припомни и за деня в градината, когато той копаеше и плевеше, защото нямал какво да прави. Господин Рейнуотър изпитваше нужда да се чувства полезен.

Тя се съгласи, но постави едно условие:

— Ако Соли започне да става напрегнат…

— Ще спра веднага това, с което се занимаваме. Обещавам.

 

 

Три дни по-късно тя влезе през задната врата, с престилка пълна с домати и тиквички, които беше набрала от градината. Маргарет белеше картофи.

— Не можем да изядем всичките тези домати и те ще се развалят. — Ела внимателно изсипа зеленчуците на кухненската маса. — А вече имам достатъчно консервирани. Сложи тези при нещата, които ще носиш в бедняшкия квартал довечера. И тези три яйца. Утре сутрин ще имаме пресни, така че тези не ми трябват.

— Добре, госпожо.

Ела провери пържолите с плънка от царевичен хляб с подправки, които бяха наредени в една тавичка, за да са готови за печене.

— Посоли ли ги?

— Да, и сложих черен пипер на едната. Възрастните дами не обичат черен пипер, но господин Рейнуотър го харесва.

Ела избута кичурите коса, които се бяха измъкнали от кока й.

— Соли още ли е при него?

— Във всекидневната, занимават се с урока си.

Ела отвори хладилника.

— Една от нас ще трябва да отиде до магазина утре. Напомни ми да добавя масло към списъка с покупките.

— Много мило, че господин Рейнуотър обръща толкова внимание на нашия Соли. Защо мислиш го прави?

— Трябва ни и майонеза. И наденица. Ако ходиш ти, помоли господин Рандал този път да я нареже по-тънко.

— Той е различен.

Ела знаеше, че Маргарет не говори за собственика на бакалията. Затвори вратата на хладилника и се обърна към прислужницата.

— Различен?

— Различен от господин Барън.

Ела отиде до мивката и изми ръцете си.

— Господин Рейнуотър има тъмна коса. Слаб е. Господин Барън беше по-нисък, по-набит, със светла коса. — Тя изсуши ръцете си и тръгна към вратата. — Ще проверя как е Соли, после ще приготвя тиквичките за печене.

— Не говорех за външността.

Ела се престори, че не чу измърморената забележка на прислужницата, и се отправи към дневната. Соли и господин Рейнуотър седяха на столове един до друг пред масата за карти, където сестрите Дън често играеха на джин-руми.

Когато тя влезе, господин Рейнуотър я погледна и се усмихна.

— Мисля, че грешите.

— За кое?

— Мисля, че Соли определено разбира идеята за числата. Гледайте.

Тя се приближи. Тесте карти бяха разпилени с лицето надолу върху масата. Двойките от всички цветове бяха на купчинка, също и тройките и четворките. Докато тя гледаше, Соли отдели всички петици от разпилените карти, като започна от пиката, после спатията, купата и накрая карото. Подравни краищата им и ги постави до купчинката с четворките. Направи същото с шестиците и седмиците, като ги отделяше от разпилените с лицето надолу карти, и то в абсолютно същата последователност.

Ела не се впечатли толкова.

— Той запомня къде се намира всяка карта на масата. Това е чудо, но той не научава нещо. Просто редува различните бои. Това, което прави, няма нищо общо с количества или как се отнасят помежду си те.

— Не съм сигурен. Картите, за разлика от доминото, имат числа, които са напечатани.

— Има ли значение?

— Мисля, че да. Продължете да гледате.

Соли продължи, докато събра на купчинка и десетките. После се облегна назад и започна да се люлее.

Ела погледна господин Рейнуотър, после картите, които бяха останали разпилени на масата.

— Той не взе поповете, дамите, валетата, нито асата.

— Те нямат числа.

Тя седна на другия стол до Соли срещу господин Рейнуотър. Събра всички купчини, които Соли беше направил, заедно с картите, които лежаха на масата, разбърка тестето, после ги разпиля, първо с лицето нагоре, а после ги обърна, една по една.

Соли наблюдаваше напрегнато. Веднага щом всички карти бяха обърнати, той буквално избута ръцете й настрана, за да може да започне той. Събра всички двойки и продължи, докато не направи купчинка и от десетките. Пак остави поповете, дамите, валетата и асата.

Господин Рейнуотър погледна Ела с повдигнати вежди.

— Той знае, че цифрите представляват количеството символи върху всяка карта и знае последователността на цифрите. Четири е повече от три.

Все още неубедена, тя каза тихо:

— Възможно е.

— Знае го.

— Откъде сте сигурен?

— Защото преди да дойдете, махнах четворките от тестето. Той спря след три и не продължи, докато не върнах четворките при останалите карти. Направих същия опит с осмиците. Той спря след седем и този път бръкна в джоба на сакото ми, извади осмиците и ги подреди по неговия начин — пики, спатии, купи, кари и продължи нататък.

Още по-голямо чудо от това, че Соли знаеше числата, бе фактът, че доброволно беше докоснал някого.

— Бръкна в джоба ви?

Господин Рейнуотър се усмихна.

— Без изобщо да го напътствам.

Погледът й се върна на Соли. Без да се замисля, погали бузата му и каза:

— Браво, Соли. — Той бутна ръката й, но тя се надяваше, че в някое кътче на мозъка му са се запечатали нейната гордост и любов.

Погледна отново мъжа срещу себе си и каза:

— Благодаря ви, че прекарвате толкова много време с него.

— Приятно ми е.

— Ако той се научи да разпознава числата, ако научи значението им, може да успее да научи и буквите. Може да се научи на прости аритметични действия, може да се научи да чете.

— И аз така смятам.

— Поне има надежда. Винаги има надежда, нали?

Усмивката му помръкна, но съвсем леко.

— Невинаги. Но понякога.

 

 

На следващата сутрин Ела беше в трапезарията и събираше чиниите от закуската, когато Маргарет нахълта през вратата на кухнята. Шапката й беше накривена, лицето — плувнало в пот, а дишането — учестено.

— Какво става, за бога? — възкликна Ела.

Госпожица Вайълет се засегна.

— На какво прилича това? — Двете сестри застинаха неподвижни, вперили неодобрителни погледи в цветнокожата жена.

Господин Рейнуотър скочи на крака.

— Станало ли е нещо?

— Чух го в магазина — каза Маргарет задъхано. — Може да стане проблем у Томпсънови.

— Оли и Лола? — попита Ела.

— Точно те. Приятелите ти.

— Трябва да отида. — Сърцето й се качи в гърлото. Ела развърза престилката си, подаде я на Маргарет и се шмугна в кухнята.

Сложи шапката си, наведе се и вдигна Соли от стола, на който той седеше и барабанеше с лъжицата си по ръба на масата.

— Довърши закуската, Маргарет. Прибери покупките. Ако не се върна до обяд…

— Върви да видиш приятелите си — успокои я Маргарет. — Аз ще се погрижа за нещата тук, независимо дали на възрастните дами това им харесва или не.

— Ще ви закарам. — Това беше господин Рейнуотър, който ги беше последвал в кухнята.

— Не, ще взема моята кола.

— Твоята кола не е палена, откакто…

— Мога да я карам, Маргарет — сопна се Ела.

— Но моята кола е паркирана отпред.

Ела изгледа първо прислужницата, а после наемателя си, който й предлагаше колата си — по-нова, по-надеждна и спряна на по-удобно място.

— Благодаря, господин Рейнуотър. — Тя тръгна пред него по коридора, понесла Соли, който сега барабанеше с лъжицата по рамото й.