Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rainwater, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2012)
Разпознаване и корекция
sonnni (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Сандра Браун. Лятна буря

ИК „Хермес“, Пловдив, 2010

Американска. Първо издание

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Стилов редактор: Валя Груева

Коректор: Мария Владова

ISBN: 978-954-260-938-4

История

  1. — Добавяне

Осемнадесета глава

Много, много по-късно тя чу колата му. Вече беше сложила Соли да спи, беше довършила кърпенето, беше приготвила някои неща за утрешната закуска и вечеря и беше изпаднала в паника, от която той я освободи веднага щом му отключи мрежестата врата, за да влезе.

— Добре съм. Когато дрогерията затвори, неколцина души останахме, за да се набиваме на очи, с надеждата днес да няма повече инциденти. Нямаше.

— Слава богу за това.

— Да, но всеобщото мнение е, че пожарът е бил запален като предупреждение към всички в негърската общност, които евентуално кроят отмъщение заради брат Калвин. Както можеш да се досетиш, господин Симпсън съвсем открито се е възмущавал от линчуването. По обед имало събиране в църквата. Той отправил молитва Божият гняв да порази виновните за убийството на проповедника. Което, между другото, шериф Андерсън е регистрирал като самоубийство.

— Това е абсурдно.

— И всички го знаят. Затова и напрежението е нараснало толкова.

Макар Ела да се тревожеше заради взривоопасното положение, тя се почувства облекчена, колкото и егоистично да беше това, че господин Рейнуотър се беше върнал жив и невредим. Искаше да се хвърли, да го прегърне силно и да му го каже, но един разтреперан глас прозвуча от горния край на стълбището.

— Всичко наред ли е в града, госпожо Барън?

Тя се обърна и видя не едната, а двете сестри Дън, които надничаха към тях над парапета.

— Да. Напълно — каза тя, като се опита да скрие разочарованието си. Тя се надяваше господин Рейнуотър да отиде направо в нейната стая след завръщането си. Сега това беше невъзможно. Всяка минута с него й беше ценна и тя не искаше да се лишава от нито една. Вместо това, каза спокойно: — Господин Рейнуотър току-що се върна.

Той се отправи към стълбището.

— Дами, с радост мога да ви съобщя, че пожарът е изгасен и че не се е разпрострял в околните сгради. Тъжна загуба за господин Симпсън, но поне няма пострадали.

Сестрите кимнаха в съгласие.

Той беше стигнал до средата на стъпалата, когато погледна към Ела.

— Извинете, че ви накарах да ме чакате, госпожо Барън.

— Все едно нямаше да съм си легнала, господин Рейнуотър. Лека нощ.

 

 

Това беше най-дългият час в живота на Ела, защото всяка изминала минута беше минута, която тя не прекарваше с него. Освен това се тревожеше, че когато се е качил в стаята си, той може да е бил победен от умората и да е заспал. Мисълта да пропусне една нощ с него едва не я докара до сълзи.

Тази истеричност беше нещо съвсем ново за нея. Преди двайсет и четири часа тя беше предпазлива жена, която се дразнеше от всеки кичур коса, изплъзнал се от кока й, тревожеше се, че е неприлично да приеме книга за подарък, чувстваше се неловко да я наричат по малко име, смущаваше се да пътува с него в колата му. Сега се боеше единствено той да не спре да споделя леглото й.

Когато почука, тя едва не прелетя през стаята. Отвори му и той бързо се вмъкна вътре.

— Чуха ли те?

— Не мисля.

Изведнъж я връхлетя срамежливост, едва си поемаше дъх, опитваше да различи тялото му в мрака. Но той протегна ръка и я придърпа към себе си. Когато устните им се срещнаха, плахостта им се стопи.

Желанието, което и двамата изпитваха, беше толкова силно, че дори не дочакаха да се съблекат, което направи трескавото им любене още по-забранено, отколкото предната нощ, когато бавно, почти със страхопочитание се бяха разсъблекли взаимно, преди да легнат заедно в леглото й. По някакъв начин събличането изглеждаше по-благоприлично, отколкото милувките през дрехите, които предизвикваха стенания от удоволствие, смесено с отчаяние.

Чак после двамата се съблякоха. Но голотата отново предизвика страстта им и ръцете им не можеха да останат мирни. Когато целувките ги оставиха без дъх, устните му се спуснаха към гърдите й. Тя обгърна главата му с ръце и я притисна към себе си, искаше й се в гърдите й да има мляко, което да го нахрани, да му даде сили, да го изцели.

Мъката я връхлетя внезапно и безпощадно. Тя заплака.

Той вдигна глава и докосна бузите й, мокри от сълзи. Ръцете й се вкопчиха в него.

— Не можеш. Не можеш да ме изоставиш.

— Шшш, Ела.

— Мили боже, моля те. — Тя го прегърна силно, готова в отчаянието си да не го пусне от обятията си никога, никога. — Не мога да понеса да ме напуснеш. Кажи, че няма да го направиш. Закълни се, че няма.

— Шшш. Шшш. — Той я притискаше към гърдите си и я люлееше като дете, като докосваше с устни косата й. — Не ме моли за единственото нещо, което не мога да ти дам, Ела. Ако можех, щях да го направя. Но единственото нещо, което не мога да ти дам, е време.

Той продължи да я прегръща, докато тя не се успокои. Когато най-после я отдели от себе си, за да я погледне, отмести кичурите коса от лицето й и прекара палците си по скулите й.

— Това е първият и последният път, когато съм влюбен. Това е съвършено, Ела. Съвършено.

Сърцето й беше препълнено от емоции, сякаш щеше да се пръсне, и тя не можеше да проговори, но той разбираше чувствата й и без тя да ги изрече на глас.

Той разбираше всичко.

 

 

На сутринта тя се чувстваше засрамена от изблика си. Беше поискала невъзможното от него и знаеше, че той не може да изпълни пламенното й желание и това разбива сърцето му не по-малко от нейното. Но да разсъждава за емоционалния си срив и да се упреква за него, би било загуба на времето им заедно. Така че тя го прогони от мислите си и се съсредоточи върху чудото да се люби с него. Любовта й към него беше най-големият дар в живота й.

След закуска той предложи да й помогне с чистенето и тя прие. Не защото се нуждаеше от помощ заради отсъствието на Маргарет, а за да бъде в една стая с него. Той наглеждаше Соли, докато тя се занимаваше с обичайните домакински задачи. Преди няколко дни за нея беше изключително важно всяка маса да бъде излъскана до блясък и всеки ъгъл — измит добре.

Но приоритетите й се бяха променили. Тя правеше само необходимото, за да поддържа къщата чиста, и нищо повече, не искаше да прекарва в търкане и миене времето, в което можеше да гледа господин Рейнуотър. Точно това искаше да прави: да го гледа и да запомни усмивката му, непокорния кичур коса, различните нюанси на гласа му, всяка мигла, всяка линия върху дланта му.

Следобед тя изпържи две пилета, направи картофена салата и изпече един сладкиш, за да ги занесе на помена след погребението на брат Калвин. Господин Рейнуотър стоеше в кухнята при нея, докато тя готвеше, и й помагаше с рязането. Соли си играеше на масата.

Ела се преструваше… Всъщност се преструваше за много неща.

Когато храната за помена беше готова, господин Рейнуотър отиде в стаята си да се преоблече. Ела облече себе си и Соли в най-хубавите им дрехи.

— О, колко си хубав, Соли — възкликна госпожица Пърл, когато Ела се появи, хванала го за ръка в гостната, където сестрите слушаха един концерт по радиото.

Отново Ела се удиви, че те не забелязваха нищо различно от обичайното. Как е възможно, когато вече нищо не беше същото? Промените, предизвикани от любовта й към господин Рейнуотър, бяха толкова очевидни и големи, че тя не можеше да повярва, че са незабележими. Дори и когато двамата не бяха един до друг, тя усещаше тялото му до своето, сякаш то бе оставило неизлечим отпечатък върху него. Чудеше се как е възможно това да е невидимо.

— Масата е сложена, платото с пърженото пиле е на кухненската маса — каза тя на сестрите. — Картофената салата, салатата от краставици и чаят са в хладилника. Ако съм забравила нещо, моля обслужете се сами. Оставете чиниите на масата. Аз ще ги прибера и почистя, когато се върна.

— Все още се чудя дали е… прилично да посещавате това погребение, госпожо Барън. — Изражението на госпожица Вайълет беше на учителка, която мъмри ученик. Устните й бяха стиснати толкова силно, че Ела се зачуди как се чуват думите на старата мома.

— Сестра ми е права, госпожо Барън. Може да не е безопасно — добави госпожица Пърл, която поради незнайна причина шепнеше.

— Няма да има никаква опасност за нас.

Госпожица Вайълет въздъхна продължително.

— Щом сте решили твърдо, че ще ходите…

— Така е.

— Тогава се радвам, че господин Рейнуотър ще ви придружи.

— И аз се радвам — каза Ела.

Той се появи в този момент, понесъл кошницата с храната и една кутия, в която беше сладкишът. Ела пое кутията от ръцете му.

— Приятна вечер, дами — каза той и докосна шапката си. После поведе Ела и Соли към колата си.

 

 

Пристигнаха рано, но църквата вече беше препълнена. Дълги редици от коли и каруци се бяха наредили по околните улици във всички посоки. Всички пейки в храма бяха заети. Мястото за правостоящи също не достигаше, така че част от тълпата стоеше отвън, в църковния двор, и гледаше през прозорците.

Много от хората, които Ела разпозна като обитатели на бедняшкия квартал, бяха предпочели да останат отвън. Някои бели очевидно споделяха резервите на сестрите Дън относно присъствието си на погребението. Те също стояха отвън, но скупчени заедно и отделени от останалите. Сърцето на Ела се стопли, когато видя Лола и Оли Томпсън и господин и госпожа Причет да влизат в църквата.

Заради обстоятелствата около смъртта на проповедника Ела беше очаквала наоколо да има представители на закона, за да пазят от възникване на някакви безредици, но не се виждаше нито един униформен.

Според господин Рейнуотър отсъствието на шерифа и хората му също беше необичайно и той отбеляза:

— Тъй като шерифът е в комбина с престъпниците, се надявах да стои на разстояние. Но се изненадвам, че го няма. Смятах, че той и заместниците му ще бъдат някъде наоколо, ако не за друго, поне за да всяват респект. Или за да злорадстват.

Джими се появи на прага на храма и им махна да влязат навътре, където Маргарет им беше запазила места. Ела се страхуваше, че Соли ще изпадне в паника, като се озове сред толкова много хора. Сложиха го да седне между нея и господин Рейнуотър и когато той започна да удря с длани по ушите си и да проявява първоначалните признаци на пристъпите си, господин Рейнуотър извади няколко монети от джоба си и ги разпиля върху протритата корица на книгата с химните. Соли веднага се съсредоточи върху тях и започна да ги нарежда така, както му харесва.

Ела се усмихна на господин Рейнуотър над главата на сина си и той отвърна на усмивката й.

Тя беше присъствала на службата за погребението на съпруга на Маргарет, така че не се изненада от звучните излияния на скръбта. Младата вдовица на брат Калвин беше неутешима. Хорът пееше все по-силно. Изглежда, всички, които познаваха проповедника, искаха да кажат по няколко думи за него. След като предварително уговорените речи свършиха, поканиха останалите желаещи да говорят да излязат отпред. Мнозина го направиха. Проповедта на пътуващия свещеник се проточи дълга и пламенна.

Като по чудо Соли остана тих и кротък, зает с нареждането на монетите по време на цялата служба. Долните дрехи на Ела се намокриха от пот. Тя си вееше с ветрилото, което й бяха дали при влизането й в църквата, но то не беше достатъчно, за да я разхлади. Горещината в църквата ставаше все по-непоносима.

Но колкото и зле да се чувстваше тя заради жегата, това беше нищо в сравнение със състоянието на господин Рейнуотър. Отначало тя забеляза, че той седи твърде неспокойно на мястото си. После видя, че често посяга под сакото си, за да разтрие едната си страна. Лицето му беше бледо и плувнало в пот. Той я попиваше с носната кърпа, която от време на време притискаше силно към устните си.

Той улови погледа й и се усмихна ободряващо.

— Само лек бодеж — прошепна той.

Но тя знаеше, че съвсем не е така. Колкото и да се беше възхищавала на брат Калвин, нямаше търпение службата да свърши, за да може да отведе господин Рейнуотър у дома. Да го убеди да си направи инжекция, за да облекчи болката, от която страдаше. Може би по пътя щяха да се отбият у д-р Кинкейд.

Веднага щом прозвуча последната благословия, Ела изведе Соли на пътеката, без да обръща внимание на протестите му, предизвикани от това, че беше събрала монетите му.

— Ще оставя храната, която донесохме — каза тя на господин Рейнуотър, когато се озоваха сред множеството от хора, които чакаха да излязат от църквата. — Но нека да не сядаме отвън. Да си вървим у дома.

— Защо? Соли е нервен заради тълпата. Навън ще се успокои.

— Не се тревожа за Соли. Знам, че имаш болки.

— Добре съм. — Като забеляза намръщеното й изражение, той протегна ръка и тайно стисна нейната. — Добре съм, а и Маргарет ще се засегне, ако си тръгнем.

Така че останаха. Нямаше надгробна служба, защото ковчегът на брат Калвин щеше да бъде транспортиран до Хюсгън и погребан там. Масите бяха подредени на сянка под дърветата в църковния двор. Докато господин Рейнуотър наглеждаше Соли, Ела добави тяхната храна към донесената от останалите.

Хората от бедняшкия квартал тръгнаха да се разотиват, но господин Симпсън, църковният дякон, чиято работилница беше унищожена от пожара предишната нощ, се качи на един отрязан дънер и покани всички да останат и да хапнат от храната, дори и да не са донесли нищо. Хората, които бяха дошли с празни ръце, се колебаеха дали да приемат тази великодушна покана, но накрая смущението им беше победено от глада и те се наредиха след останалите.

— Не е толкова вкусно като твоето — каза господин Рейнуотър, когато отхапа от едно пържено пилешко бутче. — Но явно бързо се е разчуло кое пиле е най-вкусно. Подносът, който донесе ти, беше празен.

Те бяха минали заедно с останалите, за да си вземат от храната, после Ела опъна едно одеяло на тревата в края на църковния двор. Струваше й се, че господин Рейнуотър е малко по-добре. Не се потеше толкова обилно, но лицето му още блестеше от пот. То имаше восъчен цвят, а устните — побелели по края. Изглеждаше като в деня, когато го беше намерила проснат на леглото, измъчван от непоносими болки.

— Не си ли гладна? — попита той, като кимна към чинията й. Тя почти не беше докоснала храната.

— Сигурно заради жегата. — Но не беше заради горещината, а заради него. Побъркваше се от тревога.

Той забеляза, че е напрегната.

— Не се плаши толкова заради мен, Ела.

— Не мога да спра.

— Приятно ми е, че си загрижена, но не искам да ти причиня и един миг душевна болка. Никога.

Тя се вгледа в очите му и каза дрезгаво.

— Но ще го направиш.

Той върна бутчето си в чинията. Загледа се някъде настрани и каза:

— Значи изобщо не трябваше да идвам при теб.

Тя поклати глава в яростно отрицание.

— Не. О, не. Все едно да не прочета книгата заради тъжния й край. Аз имах избор. — Без да се интересува кой ги гледа, тя протегна ръка и го погали по бузата, докато очите му не срещнаха отново нейните. — Не бих пропуснала възможността да те обичам. За нищо на света.

Двамата се гледаха дълго, говореха си без думи, откъснали се от заобикалящите ги хора, незабелязващи нищо, което става наоколо. Магията се развали, когато едновременно усетиха, че Соли е станал неспокоен.

— Той трябва да отиде до тоалетната. — Тя се изправи и хвана сина си за ръка.

— Къде е най-близката?

— Външна тоалетна е. Зад църквата. Ей сега се връщам.

— Аз ще събера нещата тук и ще ви чакам в колата.

Вече се смрачаваше. Звездите започваха да се показват. Луната приличаше на порцеланова чиния, която се издига над покривите. Тълпата бе оредяла значително. Дори онези, които останаха, за да приберат масите, чиниите и боклука, си бяха тръгнали. Погълната от господин Рейнуотър, Ела не бе забелязала това.

Джими и Маргарет минаха покрай нея с раздрънканата таратайка на Джими. Маргарет й махна и извика:

— Ще се видим утре сутрин, рано-рано.

Като бързаше заедно със Соли, Ела го заведе покрай църквата до задната страна на постройката. Двете тоалетни бяха на разстояние от храма. Едната мъжка, а другата женска. Ела знаеше, че и двете са в ужасно състояние и не искаше да води Соли в тях.

Зад църквата беше тъмно, защото мястото беше обрасло с високи храсти. Тя се зачуди дали да не го пусне да се скрие в тях, но знаеше, че той щеше да откаже заради вродената си придирчивост. Освен това Ела не искаше да го видят как пишка в двора. Ако някое нормално момче го направеше, хората щяха да се усмихнат, че момчетата са си момчета. Но ако хванеха Соли да го прави, кой знае какви упреци щяха да последват. Щяха да кажат, че го е направил, защото не е наред, защото е ненормален.

Вонята я блъсна, когато отвори вратата на женската тоалетна. Задържа дъх и вкара Соли вътре. В кабинката беше тъмно, което вероятно беше по-добре, но така й беше по-трудно да разкопчае панталонките му. Когато се справи, го намести да застане пред дупката. Той свърши работата си.

Тя бързо закопча панталонките му.

— Браво, Соли. Добра работа. — Мислено си напомни, че и двамата трябва да се измият със сапун и гореща вода, когато се приберат у дома. Ако успееше да убеди господин Рейнуотър да се отбият у д-р Кинкейд, можеха да се измият и там.

Твърдо решена да убеди господин Рейнуотър да навести доктора тази вечер, тя бутна Соли да излезе от тоалетната и бързо затвори вратата зад себе си.

— Здравей, Ела.

Тя се обърна стресната. Конрад Елис стоеше там, облегнат на външната стена на постройката. Шерифската значка беше закачена на униформената му риза, а на кръста му имаше кожен кобур с пистолет. Рожденото му петно беше тъмно като мастило в сумрачната светлина. Между устните му, ухилени нахално, висеше цигара.

Той кимна с глава към тоалетната.

— Негрите знаят как да увонят някое място, а?

— Какво правиш тук?

— По работа съм — каза той и потупа кобура си като стрелец, готов за дуел. — Пазя негрите да не се разбеснеят.

Сърцето на Ела препускаше, но тя осъзна, че най-лошото нещо е да покаже страха си. Тя стисна здраво ръката на Соли и тръгна бързо да се отдалечава.

Но Конрад нямаше намерение да я пусне. Той я изпревари и препречи пътя й, като застана точно пред нея.

— Какво ти става напоследък? Много си вириш носа. Вече не можеш да кажеш дори едно любезно здрасти на старите си приятели ли?

— Ако ти кажа любезно здрасти, ще се дръпнеш ли от пътя ми?

Той извади цигарата от устата си, хвърли я на тревата и я стъпка с върха на обувката си, а после пристъпи още по-близо до Ела.

— Зависи.

— От какво?

Той се ухили.

— От това колко любезна си склонна да бъдеш.

Тя веднага разбра намерението му. Отвори уста, за да извика, но той се хвърли напред и я блъсна към стената на тоалетната, притискайки устата й с длани.

Нещо се строполи тежко на земята до нея и Ела осъзна, че като я беше блъснал напред, Конрад бе съборил Соли настрани. Конрад така я притискаше към стената, че тя не можеше да помръдне ръцете си, но все пак протегна пръсти докъдето можеше, в отчаян опит да достигне сина си, а в същото време се бореше да освободи устата си от дланта на Конрад. Беше невъзможно да го победи със сила, но ако успееше да изпищи, някой щеше да я чуе.

— Трябва да се държиш по-мило с мен, Ела, наистина трябва. — Цялата му непринуденост го беше напуснала, той се беше задъхал като животно. — Както се държиш мило с онзи твой наемател. Как реши да дадеш на него това, което никога не даде на мен, а? — Дъхът му вонеше на уиски, но тя не можеше да извърне глава настрани.

Звук на възмущение се надигна в гърлото й, когато той стисна гърдата й със свободната си ръка, но това само го накара да я мачка още по-грубо.

— Защо харесваш онзи блед лигльо, а не мен? Ако ти трябва мъж, защо не ми се обади?

Той успя да пъхне ръка между телата им и да я намести между краката й. Тя опита да избегне грубите му движения, но не можеше да се дръпне назад, а той се притискаше толкова силно към нея, че тя не можеше да се измъкне и настрани. Издутият му кобур се забиваше в корема й.

А какво ставаше със Соли? Дали не беше ранен? Дали не беше изпаднал в безсъзнание при падането на земята? Тя се опита да го види с ъгълчето на окото си, но цялото й зрително поле беше изпълнено от лицето на Конрад, изкривено от ярост, подпухнало от пиене, с озлобени и жестоки малки очички.

Някъде недалеч прогърмя звук от форсирани двигатели на коли, остро изсвирване и после някой извика Конрад по име. Той или не чу, или не обърна внимание.

Като ръмжеше заради усилието, той раздели бедрата й с крак така, че тя да не може вече да ги събере. Тя осъзна ужасена, че той се бори да разкопчае дюкяна си и ругае ядосано, защото не беше успял веднага.

Мислено пищеше. Това не може да ми се случи. Но щеше да се случи. Щеше, ако тя не успеше да го спре.

Изведнъж тя спря да се бори и се отпусна. Объркан, Конрад залитна назад. Отдръпна се само на няколко сантиметра, но вече не я стискаше толкова силно и Ела използва това моментно объркване, за да забие коляно в чатала му.

Той отвори уста да извика, но се чу само задавено ахване от болка. Притисна ръце към слабините си и падна на колене, после се стовари по лице на земята. Ела покри очите си с длани, за да не го вижда, докато той се гърчеше от болка в краката й, но също и за да си поеме дъх, да успокои бясно биещото си сърце и да се овладее.

Чу рева на двигатели, който се приближаваше, скърцането на гуми, смеха на мъже и пиянските им викове. Шайката на Конрад. Приближаваха се. Тя трябваше да се махне, да избяга от него, преди приятелите му да са се появили. Но още не можеше да помръдне. Трябваха й още няколко секунди да се осъзнае.

— Ела?

Нейното име. Извикано с гласа на господин Рейнуотър. Неговия скъп, скъп глас. Този благословен звук я достигна въпреки задавените ридания на Конрад.

— Ела?

Стенанията на Конрад станаха по-силни.

И после се чу друг звук. Рязък пукащ звук, който прозвуча необяснимо мокро, сякаш много презрял пъпеш се сцепи.

Стенанията на Конрад внезапно спряха. Ела сведе очи към лицето му.

Конрад още лежеше на земята в краката й. Но той вече не се движеше. Задната част на черепа му зееше разцепена. Беше прекалено тъмно, за да се различат цветове, но това, което се виждаше през отвора, блестеше, а течността, която се изливаше навън и напояваше земята, изглеждаше черна като моторно масло, отразяващо лунната светлина.

Над него стоеше Соли с голям, окървавен камък в ръцете.

Ела притисна длан към устата си, но продължи да издава слаби звуци на неописуем ужас. Тя се отпусна на колене, втренчена в разцепения череп на Конрад и спокойното ангелско лице на сина си.

— Ела!

Тя видя, че обувките на господин Рейнуотър спряха до безжизненото тяло на Конрад. Той ахна силно. Коленичи до Соли и Ела видя как той махна от малките ръце на сина й окървавения камък, с който беше убит Конрад Елис. Чак тогава тя вдигна очи, срещна погледа на господин Рейнуотър и видя в тях тревогата и ужаса, които горяха и в нейните очи. И той не можеше да повярва на случилото се.

— Браво, Соли. Добра работа.

Едновременно двамата се обърнаха и погледнаха вцепенени момчето, което беше изрекло думите. То се взираше в раната, която беше причинило, без да разбира какво означава тя, освен, че бе сложила край на страданието, и повтаряше думите, с които толкова често го хвалеха напоследък. Те бяха проникнали в съзнанието му, бяха се запечатали там и сега то ги повтаряше.

— Добра работа, Соли. Браво, Соли. Добра работа.

— О, боже! — Ела се примъкна към него и го прегърна, притисна главата му към гърдите си, повтаряйки неговите думи. След като досега бе мечтала да доживее деня, в който той ще проговори, сега искаше да накара сладкия му глас да замълчи, да спре да повтаря напева, който щеше да го осъди. — Шшшт, Соли. Шшшт. Тихо, миличък, тихо.

На улицата пред църквата се чуха викове и смях, затръшване на врати на коли, чупене на стъкло, бягащи стъпки. Светлината на уличните лампи примигна през клоните на дърветата.

Някой извика напевно:

— Конрад? Къде си?

— Излез, излез, където и да си.

— Да вървим да блъскаме негри.

Соли запищя, опитвайки се да се измъкне от прегръдката на Ела. Дланите му удряха ушите като криле на ранена птица. Ела погледна трескаво над главата му към господин Рейнуотър. Погледите им се преплетоха и задържаха само няколко секунди.

И тогава той направи най-странното нещо.

Потопи ръцете си в кръвта, която се беше събрала в локва под главата на Конрад.

Ела видя недоумяващо как той бавно се изправи с камъка в ръка и се обърна към групата мъже, втурнали се към него иззад ъгъла на църквата, начело със самия шериф.

На няколко метра от тях един от мъжете се закова намясто.

— Какво става, по дяволите? Конрад?

Един по един останалите видяха какво е накарало приятеля им да спре така рязко. Те се взираха в Ела и господин Рейнуотър и опитваха да осмислят гледката, която мозъците им отказваха да приемат.

После всички се втурнаха напред като един, започнаха да крещят и ругаят. Двама се хвърлиха върху господин Рейнуотър и го притиснаха към земята, когато той падна, започнаха да го обсипват с юмруци.

— Спрете! Не! — запищя Ела. — Пуснете го.

Но никой не я слушаше. Бяха като побеснели кучета, разпенени и жадни да отмъстят на господин Рейнуотър.

— Чакайте, чакайте! — С лакти шериф Андерсън си проправи път помежду им, като ги избутваше настрани, докато не откъсна и последния мъж от господин Рейнуотър. Стисна го с ръце и го издърпа да се изправи. Но той не можеше да се крепи на краката си, затова двама го задържаха прав, докато шерифът изви окървавените му ръце зад гърба и му сложи белезници. Главата му клюмаше към гърдите. От долната му устна се стичаше струйка кръв. Той се олюляваше на краката си.

Ела най-после осъзна какво става, изстена и после изрече дрезгаво:

— Не!

Шерифът се обърна към нея.

— Един от тези мъже ще изпрати вас и момчето ви у дома, госпожо Барън. Ще останат с вас, докато не приберем този тук зад решетките. После ще дойда да ви разпитам.

— Не! Господин Рейнуотър не е направил нищо.

— Ела.

— Не беше…

— Ела.

Очите й диво се обърнаха към този, който изричаше името й като никой друг. Сега беше вдигнал глава. Гледаше я настойчиво. После каза:

— Направи каквото ти казва шерифът. Така трябва.

Тя постепенно осъзна какво й казва той. Стоеше неподвижно, дишаше тежко и продължаваше да хлипа без сълзи. Тя поклати яростно глава:

— Не.

Колкото беше разстроена тя, толкова спокоен и овладян беше той.

— Всичко е наред.

Тя погледна Соли, който се беше успокоил, откакто го беше освободила от прегръдката си, и вече не пищеше, но продължаваше да удря с длани по ушите си и да напява тихо:

— Добра работа, Соли.

После погледна мъжа, който беше променил света на сина й, беше проникнал в този свят, както никой друг не успя, дори и тя.

Тя погледна мъжа, който беше променил и нейния свят.

Образът му започна да се олюлява, защото очите й се напълниха със сълзи. Ела отново поклати глава и повтори немощно:

— Не, не.

Очите му никога не бяха я гледали толкова спокойно. И с толкова любов. Той кимна бавно. Устните му се раздвижиха и тя прочете какво й казаха. Да.