Сандра Браун
Лятна буря (15)

Тринадесета глава

И двамата мълчаха, докато вървяха към колата, но веднага щом се качиха, господин Рейнуотър заговори:

— Ще се зарадва, ако разбере, че ви е разстроил.

— Не съм разстроена.

— Треперите.

Ела погледна ръцете си и осъзна, че той е прав. За да се овладее, скръсти ръце в скута си. Соли започна да пищи.

Просто ей така, внезапно, той реши, че има някакъв проблем с обувките. Когато Ела най-после успя да задържи краката му неподвижни, забеляза, че върхът на едната обувка беше одраскан. Драскотината едва се забелязваше, но Ела винаги идеално излъскваше обувките му. Тази дребна нередност беше достатъчна причина, за да предизвика истеричен пристъп. Той се тресеше, риташе и размахваше ръце и през цялото време крещеше оглушително.

Тя свали обувките, които толкова го дразнеха. Той спря да пищи, но започна да се люлее напред-назад толкова силно, че главата му се блъскаше в тапицираната седалка. Явно това не го смущаваше. Даже напротив, сякаш го успокояваше, така че тя не се опита да го спре.

Когато кризата отмина, господин Рейнуотър я попита учтиво дали трябва да се отбие още някъде в града. Ела бързо отговори, че няма къде другаде да ходи. Искаше само да се прибере вкъщи, да се залови за обичайната си работа, за да забрави Конрад и ужасните, отвратителни неща, които й беше казал.

Рейнуотър не изглеждаше смутен нито от пристъпа на Соли, нито от конфронтацията в магазина. Ръцете му стискаха уверено кормилото и скоростния лост, докато пътуваха през града. Той дори поздрави неколцина минувачи, като докосваше ръба на шапката си. Ела предпочиташе той да не го прави. Чувстваше се неловко, че се вози в колата му. Всеки, който видеше нея и Соли с господин Рейнуотър, можеше да повярва на клюките, че под покрива й става нещо нередно.

Доколкото тя знаеше, Конрад беше единственият, направил подобни намеци, а никой не приемаше думите на Конрад за истина, но от самата мисъл, че за нея и наемателя й се правят подобни непристойни предположения, й прилошаваше.

— Не си струва да се тормозите заради него — каза тихо господин Рейнуотър.

— Пристъпите му се влошават, вместо да отслабнат. Стават по-силни.

— Не говоря за Соли, а за Конрад Елис.

— Не съм съгласна. Струва си да се тормозя заради Конрад, и още как. Ако бяхте чули отвратителните неща, които той каза за Соли…

— Чух ги на влизане. Този човек е агресивен идиот и ако му позволите да ви ядоса или разстрои, значи е постигнал целта си. Най-добрата защита срещу него е да не му обръщате внимание.

— Както направихте вие. — Думите й прозвучаха рязко, почти като упрек.

Той я погледна, но отговори с типичния си спокоен маниер.

— Не бих могъл да пренебрегна нещата, които той каза. Просто отказах да се почувствам засегнат от тях, защото знаех, че очаква точно това. Ако го бях предизвикал заради грозните намеци за отношенията ми с вас, щях да му дам повод да се нахвърли върху мен.

— Той би могъл да ви премаже.

Той се усмихна.

— Да. В ръкопашен бой определено бих загубил. Но той не се сби с мен, нали?

Тя се замисли за желязната решителност, която беше видяла в очите на господин Рейнуотър, докато той се взираше в Конрад. Очевидно Конрад също я беше забелязал. Той беше дръпнал ръката си от рамото на господин Рейнуотър и дори бе направил крачка назад. Агресивен по природа, Конрад се отнасяше към останалите с чувство за превъзходство, което му беше внушено от родителите му. Но Ела не помнеше случай той да се е отказвал да се сбие с някого.

Възможно ли бе Конрад да се е изплашил от онова, което беше видял в очите на господин Рейнуотър? Силата и целеустремеността на човек, който няма какво да губи и от какво да се страхува? Каквато и да е причината, Конрад, с цялата му брутална сила и войнственост, бе подвил опашка и се беше оттеглил.

Веднага щом господин Рейнуотър спря колата пред къщата, Ела слезе и издърпа Соли след себе си. Не искаше мъжът да заобикаля колата, за да й отвори вратата или да демонстрира някаква друга проява на кавалерство, която би оправдала слуховете за романтична връзка между тях.

Влезе през вратата и профуча през коридора до кухнята, където Маргарет и синът й, Джими, разтоварваха покупките на Ела от магазина.

Веднага щом Маргарет я видя, опря юмрук на хълбока си, а с другата си ръка плесна Джими отзад по главата.

— Дадох му да разбере, задето те е оставил сама в магазина с онзи бял боклук. А по зачервеното ти лице разбирам, че е станало нещо лошо.

— Добре сме, Маргарет.

— Хм, това вече си е цяло чудо. Онзи Елис е зъл по рождение, а когато му се наложи да се откаже от теб, се озлоби още повече. Още не е преживял, че го пренебрегна.

Доловила движение зад гърба си, Ела се обърна. Господин Рейнуотър ги беше последвал в кухнята. Той носеше обувките на Соли. Изгледа с любопитство първо нея, после Маргарет и накрая отново впери поглед в Ела.

— Забравихте това в колата, госпожо Барън.

Тя грабна обувките от ръката му.

— Благодаря, господин Рейнуотър.

Той я погледна още по-втренчено, но тя се извърна.

Маргарет се обади:

— Това е Джими, моето момче. Джими, това е господин Рейнуотър.

Двамата се запознаха, а после Джими изчезна през задната врата, доволен, че се е спасил от гнева на майка си.

— Маргарет — каза господин Рейнуотър, — ако аз набера праскови от градината, мога ли да те подкупя да направиш прасковен пай за десерт довечера?

— Разбира се! Не е нужно да ме подкупвате. С удоволствие ще го направя.

Той набра зрели праскови от дървото в югозападния ъгъл на градината на Ела. Маргарет изпече пая. Но господин Рейнуотър го нямаше, когато дойде време за десерта.

Телефонът иззвъня по време на вечерята. Ела вдигна.

— Ела, Оли се обажда. Дай ми да говоря с Дейвид, ако обичаш.

Значи вече го наричаше Дейвид. Но доловила тревогата му, тя попита дали се е случило нещо.

— Ако е там, просто го извикай на телефона, моля те.

— Изчакай. — Озадачена и доста разтревожена от тона му, Ела отиде в трапезарията, където наемателите й вечеряха. — Господин Рейнуотър, търсят ви по телефона.

Той веднага се изправи и остави платнената си салфетка до чинията. Извини се на останалите, мина покрай Ела и излезе в коридора, където бързо се отправи към масата, на която стояха телефонът и кутията за плащане на наемите.

— Кой ме търси? — попита той през рамо.

— Оли Томпсън.

Той хвърли поглед назад, докато вдигаше слушалката на телефона.

— Оли?

Сякаш цяла вечност слуша какво му говореше Оли, макар че в действителност минаха само няколко секунди.

— Веднага тръгвам — каза той и остави слушалката. Заобиколи Ела и се отправи към входната врата.

— Какво става? Къде отивате? Какво се е случило?

— Ще ви обясня, когато се върна. — Той грабна шапката си от закачалката в коридора и излезе през вратата, без да се обръща.

 

 

Часовете се нижеха мъчително. Когато Ела се върна в трапезарията без него, сестрите Дън забърбориха развълнувано:

— Случило ли се е нещо? — попита госпожица Вайълет.

— Повикаха господин Рейнуотър в дома на един приятел. Готови ли сте за пая с бита сметана? — Спокойствието й беше престорено, но така успя да успокои сестрите.

— Типично за него — да се втурне на помощ на приятел на секундата, щом го повикат — каза госпожица Пърл. — Дори не довърши вечерята си. Толкова добър човек е.

— И умен — добави господин Хейстингс, като си сложи допълнително царевица. — Отгатва какъв ход ще изиграя на шаха, преди да съм го предприел. Подайте ми маслото, ако обичате, госпожице Пърл.

Веднага щом вечерята приключи, Ела остави Маргарет да се занимава с почистването и заведе Соли в стаята му. Пристъпът следобеда явно го беше изтощил. Остави се послушно тя да го изкъпе във ваната и да му облече пижамата. Обикновено в такива случаи той размахваше яростно ръце.

С облекчение Ела установи, че и наемателите й са се оттеглили рано. Гостната и всекидневната бяха празни и тъмни, когато се върна в кухнята, където Маргарет увиваше показалеца си с един парцал.

— О, боже, какво е станало?

— Порязах се с онзи проклет стар нож за месо.

— Още тече кръв. Дали да не отидеш до доктор Кинкейд да го погледне?

— Няма нужда, ще го полея със спирт и ще мине. Като се прибера, ще го превържа както трябва.

— Хайде, тръгвай.

— Не съм измила чиниите.

— Не можеш да миеш и сушиш чинии, когато пръстът ти кърви.

Маргарет опита да възрази, но Ела я помоли да се прибере, за да се погрижи за раната си. Накрая прислужницата се съгласи и се извини на Ела, че й оставя толкова недовършена работа. Всъщност Ела нямаше нищо против да се усамоти в кухнята. След изнурителния ден не искаше Маргарет да я обсипе с въпроси за срещата с Конрад или за тайнственото обаждане за господин Рейнуотър, което стана причина за внезапното му излизане.

Тя седна, за да довърши вечерята си, но се чувстваше прекалено нервна и нямаше апетит. Не знаеше защо Оли Томпсън се беше обадил и се побъркваше от тревога. Според часовника в кухнята господин Рейнуотър отсъстваше вече два часа. Къде беше той, къде беше отишъл, дали беше изложен на опасност?

Тя миеше чиниите, когато чу колата му да се приближава по улицата. Бързо изсуши ръцете си, втурна се по коридора и отключи резето на мрежестата врата точно когато господин Рейнуотър се озова пред нея.

Той влезе, затвори вратата и отново я заключи, после изгаси лампата на верандата, както и тази в коридора. Доловила напрежението му, Ела остана неподвижна и мълчалива, докато той се взираше към двора и улицата.

След няколко минути видимо се успокои. Напрежението го напусна, свали шапката си, закачи я на закачалката и се обърна към нея. После попита тихо:

— Остана ли от пая?

Тя го поведе към кухнята и докато минаваше край стълбището, осъзна, че се движи на пръсти. Двамата не проговориха, докато не затвориха вратата на кухнята.

— Остана много храна, да ви сложа ли?

Той поклати глава.

— Само парче пай. След като Маргарет си направи труда да го изпече, трябва да го опитам поне. Очаквах тя да е още тук.

Тя му разказа за порязания пръст.

— Изпратих я да се прибира. Искате ли кафе?

— Определено. — Той се поколеба, после каза: — Случайно да имате някоя скрита бутилка с…

Тя поклати глава.

— Тогава само кафе.

Тя му сервира чаша кафе и парче пай, щедро гарнирано със сметана, после седна срещу него на масата.

— Къде ходихте? Защо се обади Оли?

— Изглеждаше по-сериозно, отколкото се оказа.

— Какво се случи?

— Нападнаха го в дома му. Когато той ми се обади, каза, че къщата му е обградена от няколко коли. Предимно пикапи. Той обясни, че не вижда нищо, само фаровете им. Карали бързо и безразсъдно около къщата. Съборили оградата, както и прътовете, на които е закачен просторът на Лола. Единият пикап се блъснал в кочината на свинята и съборил едната й стена. Свинята избягала и още я няма.

— Кои са били?

— Опитайте се да познаете.

— Конрад?

Той духна на кафето си и отпи.

— Това е било предупреждение. За Оли, за мен, за останалите. Явно са научили за нашата организация и целите й.

— Или…

Когато тя замълча, той вдигна глава и попита.

— Или какво?

— Или си е отмъщавал за случилото се днес в магазина.

Господин Рейнуотър отхвърли този вариант с поклащане на глава.

— Това нямаше нищо общо с днес. Напоследък подозирахме, че са научили за нас. Няколко пъти тази седмица на някой фермер се обаждаха, че ще бъде посетен за изкупуване на добитъка. Насрочваха му дата и час. Ние се уведомявахме един друг и се събирахме. Но купувачите не се появяваха.

— Обажданията са били фалшиви.

— Но постигнаха желания ефект. — Той отново отпи от кафето си. — Защото сега, когато на някого му се обадят, че правителствените агенти са готови да го посетят, той не знае дали това е фалшива тревога или истина.

— Не може ли да се обади в официалната служба и да провери?

— Опитахме и това, но бюрокрацията е адски тромава, особено когато трябва да се раздават големи суми пари. Докато ни отговорят, че това е фалшиво обаждане, вече сме си загубили няколко часа. Предполагам, че Конрад и приятелите му се опитват да ни откажат именно с това безплодно чакане. Смятат, че скоро ще ни омръзне да изоставяме всичко, за да се втурваме да се пазим взаимно, и ще зарежем плана си.

— А ще го направите ли?

— Не. — Той обра остатъка от сметаната с лъжицата си, после бутна настрана празната чиния. — А дори и нечия решителност да е била разколебана, случилото се тази вечер отново я засили. Когато аз стигнах там, онези изроди още обикаляха около къщата. Замерваха я с бутилки. Чувах как децата на Оли пищят уплашено. И шумът от чупещо се стъкло — звучеше като че идва краят на света. Както казах, изглеждаше по-зле, отколкото беше, но иди го обяснявай на онези изплашени деца.

— Сигурно са били ужасени.

— Онези негодници са целяли точно това. Но нашата система на навременно известяване проработи. Започнаха да се събират разгневени мъже. Когато бандата на Конрад видя, че скоро ще имаме чувствително числено превъзходство над тях, потеглиха през пасището. Неколцина от нашите ги последваха, но хората на Конрад изгасиха фаровете си и така беше опасно да ги преследваме. Измъкнаха се. Остана ли кафе?

Той стана и сам отиде до печката, където напълни отново чашата си.

— А Лола и децата? Има ли някой пострадал?

— Не, слава богу. Просто бяха изплашени до смърт. Тъстът на Оли дойде да отведе Лола и децата. Лола молеше Оли да тръгне с тях, но той отказа. Страхуваше се, че онези може да се върнат и да подпалят плевнята му. Или нещо такова. Двата-трима души предложиха да останат с него, но така техните домове щяха да се окажат незащитени.

— Кога ще свърши това? И как?

Той задържа погледа й и каза искрено:

— Не знам. Но се опасявам, че ще стане по-зле, преди да се оправи.

И тя се боеше от това, но не искаше да го признае, дори пред себе си.

— Защо мислите така?

— Защото линията е ясно прекарана. Има две противопоставени страни. Това ще доведе до сблъсък. Особено когато онези, които би трябвало да прилагат закона, са нехайни, некадърни или откровено корумпирани.

Тя стана от масата и отиде до чешмата. Водата, в която миеше чиниите, беше съвсем изстинала. Източи я и отново напълни мивката с гореща вода, но след като затвори крана, подпря длани на плота и остана неподвижна.

Той донесе чинията от десерта и чашата си и ги добави към купчината съдове, които чакаха да бъдат измити, после пъхна ръце в джобовете на панталона си. Усетила погледа му върху лицето си, тя се обърна към него.

— Страх ме е.

— Знам. Съжалявам.

— Не е ваша вината.

— Напротив. Вие се опитахте да ме убедите да не се меся. Казахте…

— Помня точно какво казах, господин Рейнуотър. Но моят конфликт с Конрад не започва с вас, нито с тази ситуация. Винаги съм се страхувала от него.

Той задържа погледа й, докато тя не издържа и извърна глава. Насочи вниманието си към мивката и започна да мие чиниите, потопени в сапунената вода.

— Той ме преследваше в гимназията. Майка ми изпадаше във възторг при мисълта, че с него можем да станем близки. Конрад беше най-богатото момче в града. Според нея той беше идеалният съпруг за мен. Но аз не мислех така.

В другото корито на мивката тя изплакваше чиниите, които беше измила. С ъгълчето на окото си забеляза, че господин Рейнуотър свали сакото си и го преметна на облегалката на стола. Тя спря неподвижно, когато видя, че той свали копчетата на маншетите си и нави ръкавите си. Взе една кърпа и посегна към измитите чинии.

Тя вдигна ръка.

— Не го правете.

Той избута внимателно ръката й настрана.

— Продължете с миенето, ако обичате.

Как можеше да спори с него, без да признае, че това просто ежедневно занимание изведнъж придобиваше някаква нотка на интимност, която я плашеше. Много по-добре би било да се престори на безразлична, но това не беше истина. Пък и какво толкова можеше да стане от това, че той подсушава чиниите?

— Не сте се впечатлили от богатството на Елис? — попита той.

Тя отново се залови с чиниите.

— Ни най-малко. Познавах Конрад от началното училище. Той се държеше ужасно в клас, но всичко му се разминаваше. Беше разглезен и опърничав. Мисля, че родителите му никога не му отказваха нищо. Угаждаха му, даваха му всичко, което поискаше.

— А той е искал и вас.

Тя сви рамене смутено.

— По всичко изглеждаше, че е така. По настояване на майка ми, излязох няколко пъти на танци с него. Той успяваше да се залепи за мен на всяко събиране, на което ходех, и с нахалното си самоуверено поведение караше всички да си мислят, че сме двойка. Но аз не го харесвах и винаги ми беше неприятно, когато оставахме сами. Мисля, че той го усещаше и моето смущение го забавляваше.

— Все още е така.

— Сигурна съм — каза тихо тя. — Както и да е, когато не постигна резултат с ухажване, той се обърна към майка ми и официално поиска ръката ми. Тя мислеше само за парите му и за нищо друго. Но Маргарет беше разбрала що за човек е. Опита се да накара майка ми да види истинската му природа, но тя не искаше и да чуе. Когато отказах на предложението му за брак, тя ми каза, че съм глупачка и че ще съжалявам за решението си.

Ела изми платото, на което беше сервирала месото, и го подаде на господин Рейнуотър. Долови неизказания въпрос по изражението му и добави:

— Единственото, за което съжалявам, е, че си отиде от този свят, без да ми е простила. Каза ми, че съм я лишила от едничкото нещо, което би могло да я направи отново щастлива. Умря сърдита и разочарована от мен.

Той отнесе купчината чисти чинии до шкафа и ги постави на рафта.

— Кога се омъжихте за господин Барън?

— Малко след смъртта на майка ми. Аз бях поела пансиона. Бях сложила обява на таблото на гарата. Той работеше в железниците. Видял обявата и дойде да огледа стаята. Не я нае.

Господин Рейнуотър обмисли чутото и каза:

— Видял е тук нещо, което му е харесало повече от стаята.

— Ако живееше в къщата, нямаше да може да ме ухажва.

— Той ухажваше ли ви?

— Доста успешно. Говореше учтиво и спокойно. Впечатлих се от маниерите му, които бяха толкова различни от нахалното, агресивно поведение на Конрад. Но и двамата си дадохме обещания, които не можахме да спазим.

Двамата работеха мълчаливо, докато и последният капак не беше изсушен и прибран. Господин Рейнуотър остави мократа кърпа на плота. Ела изпразни мивката и я изплакна. Той спусна ръкавите си и ги закопча. Тя свали престилката си и я закачи на една кукичка. Той взе сакото си и го преметна на ръката си.

После и двамата останаха неподвижни.

— Дълъг ден — каза той.

— Да. Изтощителен.

— Като повечето ви дни.

— Свикнала съм на умората.

Тъй като не искаше да го погледне, тя се наведе над масата и намести солницата в средата, но тя падна. Ела я изправи. След това вече не знаеше къде да дене ръцете си, така че ги скръсти пред корема си за миг, а после ги отпусна отстрани.

— Ела?

Тя се взираше в цветната щампа на мушамата, която покриваше масата. Зрънца сол се бяха разсипали, но се сливаха със сините и червени цветчета и трудно можеха да бъдат забелязани. Обикновено тя би ги забърсала с ръка. Сега обаче се страхуваше да помръдне.

— Ела. — Като го чу да изрича малкото й име, тя затаи дъх. Затвори очи и издиша бавно, после вдигна глава и го погледна. — Дължа ви извинение за това, че сутринта ви говорих толкова рязко.

Сутринта й изглеждаше като преди цяла вечност. Минаха няколко минути, докато тя се сети за кои остри думи говори той. „Чувствам се отлично“. Изречено със сърдит тон на стълбището.

— Не се тревожете.

— Бях рязък и груб. Съжалявам.

— Аз се държах като досадница.

— Питахте за здравето ми с искрена загриженост. Точно затова се ядосах.

Тя поклати глава неразбиращо.

— Защо загрижеността ми ви е ядосала?

Очите му станаха още по-настойчиви.

— Защото вие сте последната красива жена, с която ще общувам. Когато ме поглеждате, не искам да виждате инвалид.