Сандра Браун
Лятна буря (2)

Пролог

— Случайно да продавате джобния си часовник?

Старецът вдигна глава. Жената се беше навела над стъклената витрина, разположена помежду им, с подредени кутийки за енфие, игли за шапки, бръсначи с кокалени дръжки, солници с изящни сребърни лъжички и най-различни бижута, купени наскоро на разпродажба на лични вещи.

Но жената се интересуваше от неговия часовник.

Той предположи, че тя и съпругът й са към четирийсет и пет годишни. Сигурно златният часовник им се струваше стилен и очарователно необикновен. Бяха облечени в типичния стил на хората, членуващи в кънтри клуб. Слаби и с тен, двамата си подхождаха идеално, сякаш вървяха в комплект — хубав мъж и привлекателна жена.

Караха лъскав сув, който изглеждаше не на място на прашния чакълест паркинг пред антикварния магазин. През изминалия половин час от появата им проявиха интерес към няколко от изложените стоки. Нещата, които решиха да купят, се отличаваха с добро качество. Както показваше и видът им, двамата имаха придирчив вкус.

Старецът записваше покупките им, когато жената попита за часовника му. Той постави длан върху него, сякаш да го предпази, и се усмихна.

— Не, госпожо. Не бих могъл да се разделя с часовника си.

Тя излъчваше самоувереността на човек, който умее да убеждава хората с усмивка.

— На никаква цена ли? Вече не се намират такива джобни часовници. Сегашните изглеждат много… нови. Толкова са лъскави, че приличат на евтини ментета, не мислите ли? А патината, като на вашия, придава уникалност.

Съпругът й, който оглеждаше рафтовете с книги, се приближи към тезгяха и се наведе над стъклената витрина, за да огледа изработката на часовника.

— Двайсет и четири каратово злато?

— Възможно е, никога не съм давал за оценка.

— Бих го купил и без сертификат — каза мъжът.

— Съжалявам, нямам намерение да го продавам. — Продавачът се наведе над витрината и продължи да записва покупките им. В някои дни, докато пишеше, изпитваше остра болка в изкривените си от артрита пръсти. Но не можеше да постави компютър в антикварен магазин, пък и нямаше вяра на тези машинарии.

Сметна общата сума по старомодния начин, като прехвърляше десетиците и си ги записваше отгоре.

— С данъка става триста шейсет и седем долара и четирийсет и един цента.

— Звучи приемливо. — Мъжът извади кредитна карта от малкия си портфейл от кожа на алигатор и я постави върху витрината. — Добавете и две бутилки минерална вода, ако обичате. — Той отиде до модерния хладилник със стъклена врата. И на него не му беше мястото в антикварен магазин, но клиентите се задържаха по-дълго, ако можеха да си купят напитки, така че хладилникът представляваше малък компромис с желанието на собственика в магазина да няма модерни вещи.

— Водата е за моя сметка — каза продавачът. — Вземете си.

— Много мило от ваша страна.

— Мога да си го позволя — усмихна им се той. — Това е най-голямата ми единична продажба през уикенда.

Мъжът извади две бутилки вода от хладилника и подаде едната на съпругата си, после подписа касовата бележка за плащането с кредитната си карта.

— Отбиват ли се много хора от магистралата?

Продавачът кимна.

— Тези, които не бързат чак толкова, да.

— Забелязахме билборда — обясни жената. — Той привлече вниманието ни и съвсем спонтанно решихме да се отбием.

— Наемът за билборда е много висок. Радвам се, че все пак има полза от него. — Той започна внимателно да увива покупките им в опаковъчна хартия.

Мъжът огледа магазина, хвърли поглед към пустия паркинг, където единствено стоеше мощната му кола, и попита:

— Върви ли бизнесът?

— Средна работа. По-скоро се занимавам с магазина като хоби. Така имам някакво занимание и поддържам ума си бистър. Пенсионер съм и иначе бих се чудил какво да правя.

— А с какво се занимавахте, преди да се пенсионирате?

— С платове.

— Винаги ли сте се интересували от антики? — попита жената.

— Не — призна си той. — Като повечето неща в живота, и това — той махна с ръка към магазина — се случи неочаквано.

Жената си издърпа един висок стол и седна.

— Май тук има някаква любопитна история.

Старецът се усмихна, поласкан от интереса й и доволен от възможността да си побъбри с някого.

— Мебелите от дома на майка ми дълги години стояха в склад. Когато се пенсионирах и най-после намерих време да сортирам всичко, осъзнах, че повечето неща не ми трябват, но някой друг може и да ги поиска. Така че започнах да разпродавам порцелана и други дребни неща. Малко по малко, на съботни битаци и разни такива. Изобщо не очаквах да спечеля кой знае колко, но се оказа, че имам търговски нюх. Скоро приятели и познати започнаха да ми оставят предмети на консигнация. Преди да се усетя, гаражът ми се препълни и се наложи да наема тази сграда. — Той поклати глава и се засмя. — Съвсем случайно се оказах продавач на антики. Но ми харесва. — Той им се усмихна. — Имам си занимание, припечелвам по малко и срещам приятни хора като вас. Вие откъде сте?

Отвърнаха му, че са от Тулса и са ходили на голф уикенд с приятели в Сан Антонио.

— Не бързаме да се прибираме вкъщи, така че когато видяхме рекламата, решихме да спрем и да разгледаме. Имаме къща край езерото и я обзавеждаме със старинни мебели и предмети.

— Радвам се, че се отбихте. — Той подаде на жената визитка с логото на магазина. — Ако размислите за супника, за който се чудихте дълго време, обадете ми се. Правим доставки и с куриер.

— Може и да се обадя. — Тя прокара пръст по името върху визитката и го прочете на глас. — Антиките на Соли. Необичайно име. Това вашата фамилия ли е?

— Не, това е съкратено малко име от Соломон, като мъдреца от Стария завет. — Той се усмихна тъжно. — Много съм се чудил дали майка ми впоследствие не е съжалявала за избора си.

— За втори път споменавате майка си. — Жената се усмихваше по-широко, още по-топло, когато искаше да постигне някаква цел. — Явно сте били много близки. Предполагам, че тя вече не е сред живите.

— Умря в края на шейсетте. — Той се замисли колко ли далечно изглежда онова време за двамата му клиенти. Тогава те вероятно са били малки деца. — Двамата с майка ми бяхме много близки. Тя ми липсва и до ден-днешен. Беше прекрасна жена.

— В Гилиъд ли живеете?

— Тук съм роден, в една голяма жълта къща, принадлежала на дядото и бабата на майка ми.

— Имате ли семейство?

— Съпругата ми почина преди осем години. Имам две деца, син и дъщеря. И двамата живеят в Остин. Дариха ме с общо шестима внуци, най-големият скоро ще се жени.

— Ние имаме двама сина — каза жената. — И двамата са студенти в Държавния университет на Оклахома.

— Децата са голяма радост.

Жената се засмя.

— И голямо предизвикателство.

Съпругът й следеше разговора, докато оглеждаше рафтовете с книги.

— Това са все първи издания.

— Всичките с автограф от автора и в отлично състояние — обясни продавачът. — Открих ги на разпродажба неотдавна.

— Впечатляваща колекция. — Мъжът прокара пръст по гърбовете на книгите. — Труман Капоти „Хладнокръвно“. Джон Стайнбек. Норман Мейлър. Томас Улф. — Той се обърна към търговеца и се усмихна. — Не трябваше да си нося кредитната карта.

— Приемам и плащания в брой.

Клиентът се засмя.

— Не се и съмнявам.

Жена му добави:

— Но не продавате часовника си.

Мъжът извади ценната вещ от джобчето на жилетката си и го задържа в дланта си. Не беше изостанал и секунда от последното навиване. Циферблатът бе пожълтял от времето, но така изглеждаше още по-красив. Черните стрелки приличаха на тънки нишки от паяжина. Голямата стрелка имаше заострен връх.

— Не бих се разделил с него за нищо на света, госпожо.

— Много ви е скъп — каза тихо тя.

— Напълно сте права.

— Кога е произведен? — попита мъжът.

— Не съм сигурен — отвърна продавачът. — Но не това го прави толкова важен за мен. — Той го обърна с циферблата надолу и протегна ръка, да им покаже надписа върху задния капак.

— 11 август 1934 — прочете жената на глас. Вдигна поглед и попита: — Какво се е случило тогава? Годишнина? Рождена дата? Някакво важно събитие?

— Важно събитие? — усмихна се мъжът. — Не. Просто много специално за мен.