Сандра Браун
Лятна буря (11)

Девета глава

Почти не говориха, докато пътуваха обратно към града. Ела не знаеше какво си мисли господин Рейнуотър, но тя се тревожеше единствено за Соли. Чудеше се какво е видял, какво е разбрал, какъв ефект може да има тази зловеща гледка върху съзнанието му. Веднага щом го вкара в колата, той отново започна да потупва обувките си една в друга. Изглеждаше невъзмутим, но тя нямаше как да знае със сигурност как му е подействал този инцидент.

Що се отнасяше до нея, преживяното беше оставило неизлечими спомени: ямата с труповете, Лола и Оли толкова покрусени, колкото никога не ги е виждала, отчаяното мучене на телето, внезапната тишина, след като господин Рейнуотър го беше убил. Страхуваше се, че ще мине дълго време преди тези спомени да избледнеят.

Те я преследваха, докато се занимаваше с обичайната си работа следобеда. Жегата беше толкова непоносима и влудяваща, че дори и най-обикновената къщна работа й се струваше прекалено тежка. Сестрите Дън я дръпнаха настрана и се оплакаха от недостатъчно почтителното отношение на Маргарет. Ела обеща да говори с прислужницата и когато го направи, Маргарет реагира толкова остро и на свой ред се оплака от сестрите, че Ела се стресна и разля мазнина от тигана, в който пържеше рибни крокети. Мазнината се озова върху пламъка на газовия котлон, лумна огън и изпълни кухнята с миришещ на риба дим.

Привечер издръжливостта и търпението на Ела бяха на предела си. Мечтаеше само да приключи с вечерята и почистването, за да се оттеглят със Соли в стаите си, където да намери малко мир и покой.

С тези мисли Ела подреждаше масата за вечеря, а Маргарет режеше зеле за салата и разбъркваше сместа за царевичния хляб. Когато Ела се върна в кухнята, видя, че господин Рейнуотър седи на масата със Соли, който подреждаше в редици клечки за зъби върху мушамата на цветя.

Господин Рейнуотър й се усмихна.

— Соли определено напредва. Прави групи от десетици, след като само веднъж ме видя как го направих. Всеки път, когато бръкне в кутията с клечките, вади точно по десет.

Ела извади от хладилника една кана студен чай и я постави върху подноса.

— Това не е напредък, господин Рейнуотър. Това е безсмислено упражнение.

Маргарет спря да разбърква сместа и изгледа Ела неодобрително през рамо, но Ела се престори, че не я вижда.

Изминаха няколко мига на напрегнато мълчание, после господин Рейнуотър попита тихо:

— Защо казвате това?

Както беше с гръб към него, Ела добави върху подноса захарница и чинийка с резенчета лимон.

— Чухте какво каза доктор Кинкейд. Талантът на Соли, поради липса на по-точна дума, няма никакво практическо приложение. Освен ако някой се нуждае от клечки за зъби, подредени на редички в групи по десет, или плочки от домино, подредени във възходящ ред.

— Не мога да повярвам, че го казвате.

Тя бързо се обърна и го погледна.

— Защо?

— Защото това може да е пробивът. Началото. Първата стъпка към…

— Към какво, господин Рейнуотър? — Тя посочи Соли, който подреждаше клечките на еднакво разстояние и в същото време потупваше петите си една в друга. — Накъде го води това? Към представление, изнасяно за забавление на богаташите в Далас или Хюстън?

С престорен глас като на панаирен глашатай тя извика:

— Елате да видите Соломон Барън. Пищи оглушително, размахва ръце и изпада в истерия всеки път, щом майка му го докосне, но е факир на триковете с карти.

— Госпожо Ела? — Маргарет се беше обърнала с лице към нея. Гъстата жълтеникава смес капеше от дървената лъжица, която тя държеше в ръката си, но прислужницата явно беше толкова поразена от емоционалната тирада на Ела, че не забелязваше това. — Какво ти става?

— Нищо. Нищо! — отвърна Ела и гласът й я предаде. — Просто се опитвам да обясня на господин Рейнуотър, който поради някакви неизвестни причини се е заел да се занимава със сина ми, колко абсурдни и напразни са уроците му.

Тя пристъпи към масата.

— Не искам синът ми да бъде ненормалник, когото показват за забавление на останалите. Не искам да бъде панаирджийска маймуна. Искам да може да чете и да пише, да говори с мен, не… не… — Тя ядосано махна с ръка върху масата и събори внимателно подредените от Соли клечки и отворената кутия на пода.

Соли веднага нададе пронизителния си писък и започна да удря ушите си с юмруци.

Ела млъкна, вцепенена от реакцията му, втренчи се в клечките на пода и не можеше да повярва какво е направила. Не смяташе, че може толкова лесно и бързо да загуби самоконтрол.

Господин Рейнуотър се изправи спокойно и отиде да вземе метлата, за да събере клечките. Маргарет върна капещата лъжица в купата и каза тихо на Ела:

— Погрижи се за момчето, аз ще се оправя тук.

Ела, ужасена от изблика си, кимна и дръпна Соли от стола му. Той се съпротивляваше, но накрая тя успя да го отнесе, ритащ и пищящ, в стаята му. Затвори вратата, за да не чуват останалите писъците му.

Избухването му беше много силно и продължи почти половин час. Ела по никакъв начин не можеше да го успокои. Избягваше юмруците и краката му, доколкото успяваше, но знаеше, че на другия ден ще има синини. Накрая той се изтощи и заспа.

Ела седна на леглото и плака дълго.

Отчаянието и тъгата, които се бяха трупали в душата й през целия ден, изригнаха в силни, задушаващи ридания. Плачеше за приятелите си Оли и Лола, които сега се бяха спасили от изземване на фермата, но заплащайки огромна емоционална цена. Плачеше за децата им, преживели толкова ужасно нещо, което дори не можеха да разберат. Плачеше за сестрите Дън, които бяха принудени да живеят в чужда къща и да си намират развлечение, като се оплакват от прислужницата. И за Маргарет, която трябваше да търпи предразсъдъците им.

И в момент на самосъжаление, плачеше и за себе си и Соли, и за положението, в което се намираха.

Живееше в страх от бъдещето. Всеки ден се опитваше да потуши страховете си, да не им позволи да я завладеят. Но днес нямаше сили да се бори с тях и те я заляха като вълна.

Когато Соли пораснеше и станеше по-голям и по-силен от нея, как щеше да контролира избухванията му?

Какво щеше да стане с детето й, ако нещо се случеше с нея? Хора в разцвета на силите си умираха, покосени от тежки болести. Като господин Рейнуотър. Ами ако тя заболееше от рак и умреше? Къде щяха да изпратят Соли да живее до края на дните си?

На хората се случваха и фатални инциденти. Блъскаха ги коли, поразяваха ги светкавици, пробождаха ги вили. Хората умираха от глупави, нелепи, безсмислени злополуки в домовете си, правейки нещо, което са правили без проблем хиляди пъти. Ако тя умреше неочаквано, какво щеше да стане със Соли?

Или ако той наранеше някого по време на душевно разстройство? Щяха да го отведат в лудница и хората щяха да повтарят, че така е най-добре за всички. За всички, освен за Соли.

Накрая сълзите й пресъхнаха. Засрамена от тях, Ела започна да мие лицето си със студена вода, докато подпухналите й зачервени очи малко се оправиха. Стегна косата си и смени престилката си с чиста. Провери още веднъж дали Соли спи и излезе от стаята си.

Къщата беше притихнала. Вечерята — приключила, и трапезарията бе почистена. Маргарет довършваше миенето на чиниите в кухнята.

— Оставих ти една чиния да хапнеш, госпожо Ела. — Храната беше в средата на масата, покрита с кърпа.

— Благодаря, Маргарет — кимна Ела, но не пристъпи към масата.

Жената я погледна загрижено.

— Искаш ли нещо друго? Ще остана и ще ти приготвя нещо друго, ако искаш.

Ела поклати глава.

— Не съм много гладна. Тръгвай. — Видя, че Маргарет се колебае, и добави: — Свърших с плача. Соли спи. Добре сме. Ще се видим утре сутрин.

Маргарет свали престилката си, сложи си шапката, отиде до Ела и я прегърна.

— Днешните тревоги вече са минало. Утре ще бъде по-хубав ден.

Оказа се, че не стана така.

 

 

Господин Рейнуотър не слезе за закуска. Ела предположи, че той няма желание да излиза от стаята си заради нейните груби думи предния ден. Съвсем несправедливо тя беше отприщила отчаянието си срещу него, макар че и той имаше известна вина за станалото. Тя бе съвсем искрена, когато казваше, че не иска Соли да се превърне в зрелище, което хората отиват да видят от любопитство.

Но дълбоко в сърцето си знаеше, че не това е намерението на господин Рейнуотър. Съвсем не. Неговото желание да проникне в дълбините на уменията на Соли бяха почтени и добронамерени. Тя нямаше основание да мисли, че той иска да експлоатира Соли, особено с цел лична изгода.

Ела смяташе да се извини за грубостта си, но сутринта мина, без той да слезе долу. Тя започна да се тревожи, когато той не се появи и за обяд. Маргарет потвърди, че не го е виждала целия ден. Сестрите Дън също.

— Надявам се да няма някакъв проблем — промълви госпожица Вайълет.

— Сигурно опитва да се спаси от жегата.

Но Ела не вярваше на собственото си обяснение и реши да провери как е той. Остави Соли на Маргарет и се качи на горния етаж. Докато вървеше по коридора, се постара стъпките й да се чуят, тъй като не искаше наемателят да си помисли, че тя се прокрадва, за да го шпионира.

Спря пред вратата на стаята му и се ослуша, но не чу никакъв звук отвътре.

— Господин Рейнуотър? — Тя почука леко на вратата, после притисна юмрука си към устните в очакване на отговор. Такъв не последва. Тя отново почука тихо. — Господин Рейнуотър, добре ли сте?

Когато той не отговори, устата й пресъхна. Сърцето й заби лудо от тревога и притеснение. Д-р Кинкейд беше казал, че му остават шест до дванайсет седмици. Може би дори повече, при добър късмет. Бе казал, че господин Рейнуотър ще има добри и лоши дни, но че задълбочаването на рака е неизбежно. Че ще има болки. И че накрая системите в тялото му една по една ще започнат да отказват, но докторът й бе обещал, че ще го отведе в болница много преди това да се случи.

— Няма да го оставя да умре в дома ви, госпожо Барън. Ще има достатъчно предупредителни знаци, преди да се стигне до това. Бог би бил милостив, ако го прибере бързо, но това рядко се случва.

Сега тя се зачуди дали д-р Кинкейд не е сбъркал за развитието на болестта или за проявата на Божията милост.

С ужасно предчувствие отвори вратата на стаята.

Той лежеше върху завивките на леглото, облечен с риза, панталон и чорапи и по техния измачкан вид явно личеше, че лежи така от доста време. Беше преметнал едната си ръка върху очите, а другата стискаше ризата му на корема. С огромно облекчение видя, че той диша, макар и повърхностно и ускорено. През леко разтворените му устни се издаваха стонове. В стаята се усещаше киселата миризма на пот.

— Господин Рейнуотър?

Той раздвижи немощно ръката над очите си.

— Моля ви, вървете си, госпожо Барън.

Вместо да го послуша, тя се доближи до леглото.

— Да извикам ли доктор Кинкейд?

— Аз… — Преди да успее да отговори, той бе пронизан от мъчителна болка. През стиснатите му зъби се пророни стенание.

Ела се обърна и изтича от стаята, като още по стълбите започна да вика Маргарет. Докато стигна до долния етаж, Маргарет вече я чакаше с широко отворени от тревога очи.

— Станало ли е нещо с господин Рейнуотър?

— Болен е. Обади се на доктор Кинкейд. Кажи му да дойде веднага.

Ела буквално бутна Маргарет към телефона, докато профуча покрай нея. Влезе в официалната гостна и изключи вентилатора. Докато се качваше нагоре по стълбите, забеляза сестрите Дън, излезли на вратата на дневната, хванати за ръце, с изплашени и загрижени изражения.

— Можем ли да направим нещо? — попита госпожица Пърл.

— Не, но ви благодаря, че питате.

Ела чу, че Маргарет говори с телефонистката. Бързо се върна на горния етаж, понесла вентилатора.

Господин Рейнуотър лежеше както го беше оставила, но спазмите, които го измъчваха, сякаш бяха стихнали. Когато тя влезе, той свали ръка от очите си.

— Моля ви, госпожо Барън, не се тревожете. Такива кризи се очаква да се случват. Ще ми мине.

— Междувременно това ще ви накара да се почувствате поне малко по-добре. — Тя сложи вентилатора на масата до прозореца и го включи. — Кога започнаха болките?

— Снощи.

— Снощи! Защо не ми казахте да повикам доктор Кинкейд?

— Мислех, че ще отминат. Сигурен бях.

Тя не споделяше оптимизма му. Устните му бяха побелели от агонията, а юмрукът му продължаваше да стиска ризата върху корема. Очите му бяха хлътнали дълбоко.

— Доктор Кинкейд ще пристигне скоро. Искате ли да ви донеса нещо? Чаша чай?

Той поклати глава.

— Може би малко вода.

Тя се поколеба, после го остави отново и бързо отиде до кухнята. Сестрите бяха изчезнали, вероятно в дневната. Маргарет я погледна въпросително, когато тя нахлу през вратата на кухнята.

— Лятната треска ли е пипнал, госпожо Ела?

— Сигурно. Доктор Кинкейд ще дойде ли?

— Каза, че веднага тръгва.

— Добре. Извади каната с вода от хладилника! И една чаша. Къде е порцелановата купа, в която мием зеленчуците?

— Където си стои винаги.

Ела намери купата на обичайния рафт в килера. Постави купата, каната с вода и чашата на един поднос.

— Стой при Соли. — Той седеше на пода под масата и си играеше с празни макари. Ела бутна вратата с гръб, за да я отвори. — Изпрати доктора горе веднага щом дойде.

Като се върна в стаята на господин Рейнуотър, тя отмести от нощното шкафче една книга, часовника му и нощната лампа, за да освободи място за подноса. Наля вода от каната в чашата, после пъхна длан под главата му и я повдигна. Той отпи жадно и й махна с ръка, когато се напи. Тя отпусна главата му на възглавницата и забеляза, че е мокра от пот.

— Веднага се връщам.

Отново излезе с купата. Напълни я до половината със студена вода от банята и взе една чиста хавлиена кърпа от шкафа. Като внимаваше да не разлее водата, върна купата върху нощното шкафче и потопи кърпата в нея. Изстиска я и изми лицето му. Той я погледна за момент, после затвори очи.

— Благодаря.

— Моля.

— Вие ли се грижехте за съпруга си?

— Моля?

— Мислех, че господин Барън е умрял от болест. Вие ли се грижехте за него? Така ли придобихте сестринските си умения?

— Той почина внезапно.

— О. — След малко той добави: — Значи сестринските умения са ви вродени.

Тя отново потопи кърпата във водата, изстиска я и обтри лицето и врата му.

— Мисля, че това е част от майчинския инстинкт.

Въпреки че очите му останаха затворени, той се усмихна леко.

— Женско умение, присъщо на пола ви.

Тя отново намокри кърпата, изстиска я, сгъна я на триъгълник и я постави на челото му, като я притисна, за да я намести. После седна на стола и сплете пръсти в скута си. Той не каза нищо повече и тя би си помислила, че е заспал, но виждаше как пръстите му се присвиват от време на време и как се напряга челюстта му — знак, че болката отново го е пронизала.

През отворения прозорец Ела чу пристигането на колата на д-р Кинкейд, чу как той затръшна вратата и бързо се изкачи по стъпалата към верандата. След няколко мига лекарят се появи на вратата на стаята задъхан и разтревожен.

— Дейвид? — Хвърли съвсем бегъл поглед към Ела и отиде до леглото, остави черната си лекарска чанта в долния му край и се наведе над пациента си, видимо загрижен.

Господин Рейнуотър отвори очи.

— Здравей, Мърди. Не гледай толкова изплашено. Още съм жив.

Ела се изправи.

— Ще ви оставя. Ако се нуждаете от нещо…

— Разбира се, госпожо Барън. Благодаря ви — каза разсеяно лекарят.

Тя излезе и затвори вратата зад себе си.