Сандра Браун
Лятна буря (13)

Единадесета главa

Двамата не казаха нищо повече онази вечер. Ела осъзна, че е безсмислено да спори с човек, готов да съкрати и без това преброените си дни, затова влезе в къщата и отиде право в стаята си. Надяваше се господин Рейнуотър да дръпне резето на вратата, когато влезе.

На закуска на следващата сутрин двамата си кимнаха любезно, но не изрекоха нито дума. Към десет часа той излезе в задния двор, където тя в момента простираше хавлиени кърпи да съхнат на простора. Соли седеше в прахоляка и барабанеше с дървена лъжица по дъното на една метална кофа. Маргарет прекарваше изпраните дрехи през пресата за изцеждане в бараката.

Рейнуотър се приближи и докосна ръба на шапката си.

— Добро утро, госпожо Барън.

— Добро утро.

— Снощи не довършихме разговора си.

— Не мога да ви поучавам как да живеете живота си. — Тя сложи една щипка в края на кърпата, която закачаше, и се обърна към него. Вдигна ръка, за да заслони очите си от слънцето. — Но няма да ви позволя да донесете неприятности в дома ми.

— Това е последното, което бих искал да направя.

— Може и да нямате такова намерение, но това не означава, че няма да се случи. Хората знаят, че живеете тук. Намесата ви в тази история излага на риск нас със Соли, както и всички останали в къщата.

— Ще се махна, преди да позволя нещо лошо да ви се случи.

Той го заяви толкова убедено, че Ела хвърли притеснен поглед към бараката, защото бе сигурна, че Маргарет прави всичко възможно да подслуша разговора им, макар да се преструваше на заета с пресата. Може би Маргарет вече знаеше какво става, особено след като брат Калвин беше един от организаторите. Но Ела не искаше някой да подслушва разговора й с господин Рейнуотър.

Погледна го отново.

— Ще разчитам на думата ви.

— Ако искате да се изнеса, ще го направя.

— Имате ли пистолет?

— Не.

— Защото не желая оръжия в дома си. Соли…

— Нямам оръжие.

— И не може да провеждате събрания тук.

— Не бих си и помислил.

Тя го изгледа продължително, после се наведе към панера на земята, взе следващата мокра кърпа и я изтръска.

— Все още смятам, че е глупаво да се замесвате в нещо, което изобщо не ви засяга.

Той извади една щипка от торбичката, която висеше на края на простора, и я подаде на Ела.

— Не е вярно, че не ме засяга, госпожо Барън. Засяга ме, и то много.

Тя го погледна въпросително, когато пое щипката от ръката му.

— Бих искал да изживея пълноценно малкото ми останало време.

Той се дръпна назад, заобиколи коша и Соли и се отправи към предната страна на къщата.

— Господин Рейнуотър?

Тя го повика, без да мисли, и се смути от спонтанната си постъпка. Знаеше, че Маргарет може да я чуе. Знаеше и че притиска мократа кърпа към гърдите си. Но вече беше прекалено късно. Той се беше обърнал и я гледаше в очакване.

— Пазете се.

Той се усмихна и отново докосна ръба на шапката си.

— Благодаря, ще се пазя.

 

 

Хванала Соли за ръка, Ела влезе в църквата и намери места за двамата на една от задните редици. Всяка неделя правеше така, че да пристигнат с няколко минути закъснение, по време на пеенето на химните или когато главите на всички бяха сведени за молитва. Искаше да избегне погледите, които хората отправяха към Соли с любопитство, понякога с тревога, често със състрадание, граничещо със съжаление. Ела не понасяше всичко това и не искаше да подлага Соли на подобно отношение.

Днес той приличаше на ангел. Беше го облякла с бяла ленена риза и къси панталонки, които му беше купила на една разпродажба предното лято с надеждата той да е пораснал за тях до следващата година. Панталонките му имаха големи кръгли копчета, три четвъртите му чорапи бяха идеално чисти, Ела беше лъснала обувките му от предната вечер. Тази сутрин дори беше успяла да прекара няколко пъти гребен през светлата му коса, преди той да се разпищи и да започне да удря с длани по главата си.

Всяка неделя тя се стараеше да го облече празнично, макар да знаеше, че усилията й са напразни. Никой не забелязваше колко е спретнат, виждаха само, че е различен, че нещо не му е наред. Което беше още една причина да изглежда по-добре от останалите деца.

Когато седнаха на пейката, един клисар й подаде сборник с химните, отворен на песента, изпълнявана от църковния хор, в който имаше двайсет човека, включително двама басове и един баритон. Въпреки това хорът винаги звучеше малко пискливо.

Тя беше донесла една малка торбичка с празни макари, за да има с какво да се занимава Соли, докато трае службата. Казаха молитвите, изпяха още няколко химна, минаха подносите за даренията. Пасторът започна проповедта си.

Тази сутрин посланието не беше кой знае колко вдъхновяващо. Ела не слушаше внимателно и погледът й разсеяно се плъзна по седящите наоколо. Докато оглеждаше хората в църквата, забеляза господин Рейнуотър. Седеше в края на пейката, до външната пътека, някъде по средата на разстоянието между нея и олтара. Той гледаше право в проповедника и така лицето му се падаше в профил спрямо Ела. Като никога, непокорната му коса беше сресана и пригладена назад. Ела отново се впечатли от изпъкналите му скули и добре оформената му брадичка.

Той изглеждаше съсредоточен, сякаш напълно погълнат от проповедта. Дори в такъв момент на концентрация гледаше проницателно и макар да имаше спокоен вид, несъмнено разсъждаваше трескаво наум.

Ела се изненада да го види в църквата. Доколкото знаеше, той идваше на църковната служба за първи път. Той седеше с д-р Кинкейд и съпругата му, която сега отправи строг, предупредителен поглед към единия си син, за да го накара да престане да дразни брат си.

Семейство Елис седяха на обичайното си място, на втория ред отдясно на централната пътека. Никой не би посмял да заеме техните места. Ако някой случаен посетител седнеше там, веднага му предлагаха да се премести.

Ела виждаше само гърба на Конрад, който седеше неподвижно, но дори в гръб й се струваше отвратителен. Може би защото имаше голяма глава, широки рамене и ужасно къс врат. Къдравата му и гъста като овча вълна коса покриваше главата му като стегната шапка, което подсилваше войнствения му вид.

Господин Елис седеше до него. Беше по-дребен от сина си, не така мускулест като него, но имаше по-изпъкнала брадичка, а главата му стърчеше леко напред от раменете и му придаваше агресивен и враждебен вид.

Тази сутрин госпожа Елис, която беше най-добре облечената жена в града, се беше издокарала с розов воал, но хората не я харесваха и не се възхищаваха на елегантността й. Всеобщото мнение беше, че си придава важност и че е прекалено стисната, когато трябва да отдели пари или време за някоя благотворителна кауза или организация. Тя устройваше някои благотворителни прояви в дома си, но канеше на тях само елегантните си приятелки от Уейко, не местните жени.

На Ела й се стори, че всички в църквата въздъхнаха облекчено, когато пасторът най-после приключи проповедта си и завърши службата с молитва. Накрая той помоли Бог да напътства обърканите. Беше странен завършек на службата, но всичко стана по-ясно, когато господин Елис каза гръмогласно „Амин“ от мястото си.

— Мисля, че Елис е написал финалната молитва.

Ела разпозна гласа и се обърна. Рейнуотър беше до нея и гледаше към семейството, което сега говореше с пастора. Пред очите им господин Елис потупа проповедника по рамото, докато той ентусиазирано разтърсваше дясната му ръка. Госпожа Елис вееше дантелена кърпичка пред лицето си, която беше в същия цвят като роклята й. Конрад се отдели от групата с отегчен вид и си запали цигара.

— Не бих се изненадала — отвърна Ела. — Господин Елис е много влиятелен член на паството.

— Само на мен ли ми се стори, че в молитвата имаше намекнато предупреждение? Според вас кой определя кой е „заблуден“ и кой не е?

Тя знаеше, че въпросът му е реторичен, така че не му отговори.

Той погледна Соли, който стоеше кротко до нея и се взираше в цветните стъклописи.

— Този младеж не издаде и звук. Не мога да кажа същото за синовете на Мърди.

Ела се засмя.

— Те са доста буйни, да. Но днес Соли беше много добричък. — Тя усещаше, че ги гледат, особено когато господин Рейнуотър любезно прихвана лакътя й, щом тръгнаха да слизат по стръмните стъпала пред вратата на църквата. Като стигнаха до последното стъпало, тя бързо освободи лакътя си, но прикри действието си с думите: — Не съм ви виждала тук преди.

— За пръв път идвам.

— Как ви се стори?

— Скучна проповед.

— Дори и най-ревностните вярващи дремеха тази сутрин. — Двамата се усмихнаха един на друг, после тя сведе глава, доволна, че периферията на шапката скрива лицето й. — Маргарет е приготвила свинско печено и два пая за неделния обяд. Ще се видим тогава. — Тя дръпна Соли, обърна се и тръгна по тротоара.

— Ще ви изпратя до колата ви.

— Тази сутрин дойдохме пеша.

— Тогава ще ви закарам.

— Благодаря ви, господин Рейнуотър, но имаме една… работа, която трябва да свършим.

— Ще ви закарам където е нужно.

— Всъщност, работата ни е тук.

Той погледна накъде сочеше тя: гробището, което се намираше в съседство с църквата.

— Донесох малко цветя от двора, за… моите родители. — Заради преброените му дни живот тя не искаше да изрече думата гробове, за да не го подсети за собственото му погребение.

— Къде са те? Цветята — поясни той, когато забеляза объркването й, защото тя си помисли, че той пита за родителите й.

— Оставих ги на сянка, преди да вляза в църквата, за да не увехнат.

Той й направи знак с глава, да води напред.

— Не е нужно да ни чакате.

— Имате ли нещо против?

— Не. Но днес е ужасно горещо.

— Всеки ден е горещо. Жегата не ме мъчи чак толкова.

Тя осъзна, че няма как да се отърве от него, без да привлече вниманието на хората, които още се мотаеха пред църквата. Без да спори повече, го поведе зад ъгъла на сградата, към дебелата сянка, където беше оставила букета си. В буркана с вода си стояха пъстрите цинии, няколко кремави гардении и няколко късни жълти рози, които някак бяха удържали на летните горещини.

Господин Рейнуотър вдигна буркана.

— Ухае прекрасно.

— И на мен ми хареса.

Двамата изминаха разстоянието до гробището и влязоха през желязната порта. Той не изглеждаше смутен, че се намира на място, което го подсеща за смъртта. Четеше с очевиден интерес имената и датите на надгробните плочи, покрай които минаваха, докато стигнаха до общия гроб на родителите й.

Тя пусна ръката на Соли, взе буркана от ръцете на господин Рейнуотър и го постави пред надгробния камък, на който бяха гравирани имената им, датите на раждането и смъртта им и простичкият надпис: „ЗАЕДНО В РАЯ ЗАВИНАГИ“.

От двете страни на гроба им имаше два по-малки, само с месингови плочи, забити в земята, с надписани имена. Ела извади две рози от буркана и постави по една върху гробовете.

— Това са братята ви ли?

Тя кимна, чудейки се дали господин Рейнуотър е забелязал, че на семейния парцел не е оставено място за нейния собствен гроб някой ден.

Тя отскубна няколко плевела, пренареди цветята в буркана, после изтупа ръцете си една в друга и се изправи.

— Всяка неделя ли идвате тук? — попита той.

— Може би веднъж месечно.

— Съпругът ви също ли е погребан тук?

Този въпрос беше неочакван.

— Не. — Тя хвана Соли за ръка и бързо тръгна по обратния път. — Той не беше родом от Гилиъд. Беше роден и израснал в едно малко градче край Панхадъл. Обичаше дивата шир на равнините. Много пъти ми е казвал, че иска да бъде погребан там.

— Ясно.

Двамата продължиха да крачат, но когато стигнаха до портата, Ела спря. Господин Рейнуотър направи същото. Вече и последните хора си бяха тръгнали от църквата. Вратите й бяха затворени. Колата на господин Рейнуотър беше единствената паркирана отпред. Слънцето се отразяваше в предното й стъкло и блестеше ослепително.

Една самотна жена, в която Ела разпозна своя бивша учителка, се отдалечаваше от тях по неравния, разбит тротоар. Носеше чантата си в едната ръка и голямата си черна кожена Библия — в другата. Госпожица Уини беше бездетна вдовица, откакто Ела я помнеше, и идваше на църква всяка неделя с една и съща шапка, независимо от сезона. Може би много се гордееше с перото, което я украсяваше. Тя говореше за многобройните си котки така, сякаш й бяха деца.

Ела се натъжи. Съжали, че не бе срещнала бившата си учителка, за да я покани на неделния обяд. Сега госпожица Уини щеше да обядва сама и да прекара остатъка от деня в самота, в компанията на котките си.

— Моят съпруг не е починал, господин Рейнуотър.

Той остана мълчалив и неподвижен до нея, също като дъбовете, които засенчваха гробовете. Накрая тя се обърна към него.

— Не знам защо доктор Кинкейд ви е казал, че съм вдовица. Сигурно, за да ми спести неудобството.

Тя погледна Соли. Той изглеждаше очарован от равномерно подредените пръчки на оградата. Гледаше ги внимателно и се полюляваше напред-назад. Няколко лъча слънчева светлина пробиваха клоните на най-близкото дърво и огряваха косата на Соли така, че някои кичури блестяха и изглеждаха почти прозрачни. Ела леко ги погали с върха на пръста си. Той рязко дръпна главата си.

— Истината е, че съпругът ми ни напусна преди шест години. Един ден, докато бях излязла, той си събрал багажа и си тръгнал. Нямам представа къде е отишъл. Сигурно се е върнал в родния си край. Или е отишъл в някой друг щат. Не знам. Не ми остави бележка. Нищо. Не съм го чувала оттогава.

Тя се обърна и го погледна.

— Вие се държите мило със Соли и с мен. Не можех да продължа да ви лъжа. — Преди той да каже нещо, тя поведе Соли през портата с намерението да върви до дома си пеша.

Но господин Рейнуотър я изпревари, отвори вратата на колата от страната на пътника и я покани да влезе. Тя се поколеба, но не можа да измисли причина, поради която да откаже да се качи в колата. Посещението в гробището беше отнело време, а наемателите й очакваха обяда си точно в два часа.

Ела настани Соли по средата на предната седалка и се качи след него. Господин Рейнуотър затвори вратата й, заобиколи и се настани зад кормилото. Той запали двигателя, после го остави на празни обороти, докато се взираше през стъклото в продължение на няколко минути. Накрая обърна глава. Тя се подготви за неприятните въпроси.

— Какви са пайовете?

— Какво?

— Казахте, че Маргарет е направила два пая за обяда. Какви са?

Шест години тя беше устоявала на клюките, слуховете, измислиците, откровеното любопитство и съчувствието на хората, които я познаваха. За новодошлите в града тя беше жената с умствено изостаналото дете, чийто съпруг ги е зарязал. Понасяше унижението и съжалението с огромни усилия.

Господин Рейнуотър не я беше подложил на нито едно от двете.

С пресъхнало гърло тя отговори:

— Нека бъде изненада.