Сандра Браун
Лятна буря (12)

Десета глава

Мина почти половин час преди д-р Кинкейд да слезе долу. Сестрите Дън бяха отишли на гости на една приятелка. Маргарет готвеше вечерята и наглеждаше Соли. Докторът откри Ела във всекидневната, където тя метеше пода.

— Как е той?

Д-р Кинкейд извади носна кърпа от джоба на панталона си и изтри лицето и плешивата си глава. Ела се запита дали този навик е просто за да попие потта си, или за да печели време, преди да съобщи лошите новини.

— Дадох му лекарство. Кризата отмина.

— Имаше ужасни болки.

— Най-силните, които е имал досега.

Той явно намекваше, че тези болки са само предвестник на онова, което предстоеше да се случи.

— Оставих му още от обезболяващото, за да го вземе сам. Каза, че няма да го пие, освен ако болката не стане непоносима. Той упорства по този въпрос. Засега — добави той мрачно. — Ще размисли.

Ела погледна встрани. След малко попита:

— Нищо ли не може да се направи? Операция? Някакво друго лечение?

— Ако имаше нещо такова, вече щях да съм го направил, госпожо Барън. Щях да съм се погрижил да го започне.

— Разбира се. Не намеквах, че не сте му отделили достатъчно внимание.

— Знам. И не исках да приемете думите ми по този начин. Повярвайте ми, споделям вашето отчаяние. Проверих всички източници, които открих. Писах на лекари, които имат по-голям опит от мен и които знаят повече. Специалисти чак в Бостън и Ню Йорк. Те всички направиха същата тъжна прогноза. Започнало е от костите му и е останало незабелязано, докато метастазите не са се разпространили в основните му органи.

Ела отмести една къдрица от челото си.

— Имате ли някакви указания за мен?

— Той не е ваш пациент.

— Но живее под покрива ми. Не мога просто да не го забелязвам, когато се гърчи в агония.

— Обадете ми се при първите признаци, че не се чувства добре. По всяко време на деня или нощта, не се колебайте да ме повикате, независимо от протестите на Дейвид.

— Непременно.

— Той винаги ще твърди, че няма нужда да ме викате.

— Ще бъда глуха за възраженията му.

— Добре.

Тя изпрати лекаря до вратата и дръпна резето, за да му отвори. Той се поколеба на прага, после я погледна виновно.

— Не се нуждаехте от това допълнително напрежение, госпожо Барън. Не трябваше да водя Дейвид при вас. Съжалявам, че го направих.

Къщата на доктора беше достатъчно тясна за семейството му с двете шумни и пълни с енергия момчета. Пациентите му го търсеха по всяко време на деня и нощта. По цял ден в клиниката прииждаше поток от хора с кървящи рани, счупени кости, раждащи жени, деца, страдащи от безобидни настинки до животозастрашаващи болести. Тя смяташе, че той е довел господин Рейнуотър в пансиона й не за да се отърве от отговорността за него, а за да му осигури спокойствие.

Надявайки се да го освободи от чувството за вина, тя му каза, че господин Рейнуотър е идеалният наемател.

— Той е много мил и всички го харесват. Проявява изключително търпение по отношение на Соли. Дори ни помага. — Тя се канеше да продължи с обясненията, но размисли. — Господин Рейнуотър прави всичко възможно да не ни бъде в тежест.

— Надявам се това да продължи. — Лекарят нахлупи шапката си и тръгна по стъпалата, но внезапно спря и се обърна. — От друга страна, госпожо Барън, съм убеден, че никой друг не би се грижил толкова добре за него.

 

 

Тя почука леко на вратата.

— Може ли да вляза?

— Заповядайте.

Той седеше на стола до прозореца и гледаше как лекарят се отдалечава с колата си.

— Какво ви каза Мърди?

— Предложи ми да се кача и да сменя чаршафите ви.

Той обърна глава и видя, че тя носи чисти, сгънати чаршафи.

— Съмнявам се това да е била темата на разговора ви.

— Забелязах, че няма да е зле да ви донеса чисти чаршафи.

— Толкова лошо ли миришат? Мърди ми помогна да се измия и да сменя ризата си, но трябваше да се сетя, че болничното ми легло няма да отговори на стандартите ви.

Ела се канеше да се усмихне на леката закачка, когато забеляза зловещата спринцовка. Тя лежеше върху бюрото, до малка черна кожена торбичка, в която навярно бяха шишенцата с лекарството.

Той проследи погледа й.

— Мърди се опитва да ме превърне в наркоман.

— Не иска да страдате излишно.

Той погледна спринцовката с отвращение, после отново обърна лице към прозореца. Като прие това за знак, че той иска да смени темата, Ела отиде до леглото и се зае да сваля мокрите измачкани чаршафи.

— Бих предложил да ви помогна, но от лекарството на Мърди съм замаян.

— Ще оправя леглото бързо и ще можете да си легнете отново.

— Не бързайте. Прекарах цялата нощ и целия ден в леглото. Не горя от желание да се върна там. Приятно ми е да поседя тук. — След малко той добави: — Гледах онази топола отсреща. Като момче се катерех по една също толкова висока. Веднъж, както бях изкачил част от височината, попаднах на миеща мечка с пяна около устата. Трябваше да падна на земята, иначе щеше да ме ухапе. Счупих си ръката.

— По-добре, отколкото да хванете бяс.

Той се засмя тихо.

— Не го направих, защото съобразих това толкова бързо. Животното се зъбеше насреща ми и аз изгубих ума и дума от страх. Нашите ме похвалиха, че съм преценил правилно и съм скочил, но в действителност толкова се изплаших, че паднах от дървото. Цяло чудо е, че не си счупих врата.

Тя му се усмихна.

— Някога качихте ли се отново на онова дърво?

— Веднага щом ръката ми зарасна. Трябваше да си възвърна гордостта.

Тя се обърна към леглото и опъна долния чаршаф върху матрака, после заобиколи, за да подпъхне чаршафа от другата страна.

— Господин Рейнуотър?

— Хмм?

— Трябва да ви се извиня. За вчера. — Тя усети погледа му върху гърба си, докато разгъваше горния чаршаф. — Случката с клечките. Нещата, които ви казах. Не бях права. Не е типично за мен да избухвам така. Не знам какво ми стана.

— Бяхте разстроена от случилото се с приятелите ви.

Тя подпъхна чаршафа и откъм долната страна на леглото, изправи се и се обърна към него.

— Да, но не беше само това. — Тя сведе глава за миг, после я изправи и го погледна право в очите. — Ревнувах.

— Ревнувахте?

— Заради напредъка, който постигате със Соли. И въпреки това, което казах вчера, това си е истински напредък. — Тя усети, че страните й пламнаха, и тъй като знаеше, че той ще го забележи, се обърна с гръб и взе в ръце една възглавница. Задържа я между брадичката си и гърдите и я пъхна в калъфката, после подпря възглавницата точно по средата на горната табла. — Не знам докъде ще стигнете, но вашият напредък с момчето подчертава моя неуспех да установя контакт с него, на каквото и да е ниво.

Тя опъна покривката върху леглото, подгъна я веднъж от горната страна, а после още веднъж, заедно с горния чаршаф, така че се образува идеален прав ъгъл. След като я приглади за последно, се обърна. С удивление откри, че той стои точно пред нея. Рейнуотър все още беше по чорапи, така че не беше го чула да става от стола и да се доближава до нея, а сега двамата се озоваха лице в лице. Съвсем близо един до друг.

— Нямате повод за ревност. Ако съм направил нещо, което ви изглежда като напредък за Соли, то е защото имам свободно време, което да му посветя. Вие нямате. Прекалено сте заета с работата си, благодарение на която можете да му осигурите всичко необходимо. — Той замълча за миг, после добави. — И то с цената на огромна саможертва от ваша страна.

Това беше твърде самонадеяно твърдение. Би могла да го оспори, но се страхуваше, че той ще заговори за онези аспекти на живота й, които според него тя беше пожертвала. Стори й се, че разговорът става опасен, особено с него, особено в тази стая и в този момент.

Наложи се да преглътне, преди да успее да проговори.

— Много великодушно от ваша страна да мислите така.

— Не съм великодушен. Наричам нещата с истинските им имена.

Тя извърна леко глава и попита:

— Приемате ли извинението ми?

— Макар да не мисля, че е необходимо, да.

— Благодаря.

Тя пристъпи покрай него и тъкмо щеше да се наведе, за да вдигне мръсните чаршафи от пода, когато той я шокира още повече, като хвана ръката й. Ела се изненада толкова много от това неочаквано докосване, че погледна своята ръка в неговата, за да се увери, че е истина. И после не отмести поглед дълго време, забеляза разликата в големината, особеностите на кожата, силата на пръстите му върху нейните. Накрая повдигна глава и го погледна в очите.

Той каза:

— Много ми е неприятно, че ме видяхме в това състояние днес.

— Имахте силни болки.

— А вие запазихте самообладание.

— Само изглеждаше така.

— Измихте лицето ми.

— Това беше най-малкото, което можех да направя.

— Помогнахте ми да се почувствам по-добре.

— Радвам се.

— Благодаря ви.

— Моля.

Още няколко секунди ръцете и погледите им останаха свързани, после тя издърпа ръката си от неговата и бързо събра чаршафите. Когато стигна до вратата, каза:

— Ще изпратя Маргарет да ви донесе вечерята на един поднос.

— Ще сляза за вечеря.

— Трябва да си почивате, господин Рейнуотър.

— Ще сляза.

И го направи.

 

 

Той сякаш нямаше никакви трайни последствия от кризата. Дали си инжектираше болкоуспокояващото — Ела предположи, че е морфин — тя не знаеше. Но Рейнуотър определено изглеждаше по-добре. Още на следващия ден поднови заниманията си със Соли, но преди това държеше да се изясни с нея.

— Не желая отново да се разфучите.

Тя не се засегна, защото той го каза със закачлива усмивка.

— Обещавам да не мятам повече клечки. Можете да работите със Соли винаги, когато пожелаете.

Той отделяше време всеки ден.

Освен това Рейнуотър започна да излиза често. Ако изобщо си правеше труда да й съобщи, че ще отсъства от къщата, казваше й само приблизителния час на завръщането си. Никога не й обясняваше къде отива. Не пропускаше вечерите, така че явно не се хранеше навън. Ако ходеше в Уейко на кино, никога не споменаваше да е гледал някой филм.

Понякога излизаше за кратко следобед. Друг път тръгваше след вечеря и се връщаше часове по-късно. Разбира се, не й влизаше в работата къде ходи той, въпреки че й беше любопитно — но признаваше това само пред себе си.

— Какво мислиш, че става? — попита Маргарет един следобед.

Двете бяха в гостната и разместваха мебелите, за да изчистят зад тях. Господин Рейнуотър се появи за миг на вратата на стаята, колкото да им съобщи, че ще се върне за вечеря. Маргарет го видя как потегля с колата си, после зададе въпроса на Ела.

Тя отвърна с престорено безразличие:

— Какво да става?

— С господин Рейнуотър. Къде ходи постоянно напоследък?

— Не знам, Маргарет. Не ми казва и не ми влиза в работата. Нито в твоята — натърти тя.

Прислужницата забърса пода с мокрия парцал.

— Мисля си, че може да си има приятелка някъде наблизо.

— Възможно е.

Маргарет изсумтя и поклати глава.

— Знаеш ги мъжете.

Ела остави това без коментар.

След няколко дни тя случайно срещна Лола Томпсън в пощата. Лола носеше най-малкото си дете с една ръка, подпряно на хълбока й, а с другата ръка водеше другото малко дете. За капак се опитваше да удържи една купчина писма, които току-що беше извадила от пощенската си кутия.

Когато Ела я поздрави, тя й отвърна както винаги с широка усмивка.

— Имам писмо от братовчедка ми. Пак чака дете. Представяш ли си! Сякаш не им стигат гърлата за изхранване. — Тя размаха писмата, за да повее на зачервеното си лице.

— Често мисля за вас — каза й Ела. — Как сте?

— О, чудесно.

— А Оли?

— Поправя оградата. Запушва дупките по покрива. Подготвя се за деня, в който ще започне да събира ново стадо. Сега не изкарваме никакви пари, но и не харчим много. Оправяме се както можем. Какъв избор имаме?

— Възхищавам се на твърдостта ти.

Лола се засмя.

— И мен ме налягат черни мисли от време на време. Човешко е. Но се опитвам да не го показвам пред Оли и децата.

— Ако имаш желание да поговориш с някого, обади ми се или направо ела.

Лола изсумтя.

— Само аз ти липсвам да ти рева на рамото, с твоето проблемно момче и без мъж, въртиш цялата къща сама. Ако някой е за възхищение, това си ти, Ела, не аз.

Ела не се засегна от начина, по който Лола нарече Соли, защото знаеше, че в коментара й няма злоба.

— Все пак ще ми е приятно да ме навестиш. По всяко време.

Лола пусна за момент детето и докосна ръката на Ела.

— Оценявам го. Понякога си има нужда да поприказваш по женски. Само жена може да те разбере, нали?

Ела кимна.

Лола се замисли за момент, после каза:

— Сигурно и за мъжете е така. Радвам се, че Оли се опозна с господин Рейнуотър така добре. Той дойде точно когато Оли се нуждаеше от приятел. Разговорите им много помогнаха на Оли.

Сърцето на Ела прескочи един удар.

— Господин Рейнуотър си е говорил с Оли?

— Преди и след събранията. Понякога остава, след като всички други са си тръгнали, или пък идва по-рано.

Ела я погледна озадачено.

— Лола, за какво ми говориш? Какви събрания?

— Нали знаеш. — Тя повдигна многозначително гъстите си вежди, после се огледа, за да провери дали е възможно някой да ги чуе. Наведе се към Ела и прошепна. — Събранията.

 

 

Фаровете на колата му разцепиха мрака още преди той да завие по улицата. Околните къщи бяха тъмни. Повечето хора вече си бяха легнали. Градът беше притихнал, ако не се броеше тракането на товарните влакове, които от време на време преминаваха шумно, без да намалят или спрат.

Господин Рейнуотър беше излязъл, докато Ела оправяше кухнята след вечеря. Сестрите играха карти известно време и после се оттеглиха. Господин Хейстингс, смъртно уморен след поредното си пътуване, се качи в стаята си веднага след вечеря. Ела сложи Соли да спи, изпрати Маргарет с една кофа боб и две тави царевичен хляб, които прислужницата да отнесе в бедняшкия квартал, и после седна на верандата да чака завръщането на наемателя си.

Сега господин Рейнуотър паркира зад колата на господин Хейстингс, изгаси фаровете и двигателя. Приближи се по алеята, изкачи стъпалата и тъкмо посегна към дръжката на вратата, когато тя каза:

— Добър вечер, господин Рейнуотър.

Той се закова намясто, обърна се към нея и бързо свали шапката си.

— Госпожо Барън, не ви видях. — Той се доближи до люлеещия се стол, на който седеше тя. — Дано не сте ме чакали, за да можете да заключите вратата.

— Чаках ви, но не за да заключа вратата. Всъщност по-скоро би ми хрумнало да ви заключа отвън.

Той дръпна леко главата си назад, сякаш избягваше удар.

— Моля?

— Къде бяхте?

Той изчака няколко секунди, после попита:

— Може ли да седна?

Тя кимна леко. Той седна на стола, който беше най-близо до нейния, и дори го придърпа още няколко сантиметра към нея.

В отговор на това тя дръпна коленете си настрани, за да ги отдалечи от него.

— Преди да кажете каквото и да било, господин Рейнуотър, трябва да знаете, че днес срещнах Лола. Тя спомена тайните събрания в къщата им, защото мислеше, че аз знам за тях.

— Не се провеждат винаги в къщата на Томпсънови.

Невъзмутимостта му я вбеси.

— Не е важно къде се провеждат. Що за събрания са това? Каква е целта им?

Беше повишила глас. Той огледа набързо двора, къщата отсреща, после хвърли поглед през рамо към храстите, които отделяха имота й от съседния.

Предпазливостта му само засили опасенията й, но тя сниши гласа си до шепот.

— Моля ви, не си мислете, че се интересувам от това къде ходите поради някаква друга причина, освен че живеете в къщата ми и се храните на масата ми. Смятам, че това ми дава право да знам, ако сте се замесили в нещо опасно или престъпно.

— Уверявам ви, че няма нищо престъпно.

— Но е опасно.

— Надявам се да не стане.

— Все още не сте отговорили на въпроса ми. Каква е целта на тези събрания?

Той постави шапката върху коленете си и се наведе към нея.

— Програмата за подпомагане на пострадалите от сушата е била създадена специално да помогне на хората, които са в най-остра нужда, а не да им причини допълнителни страдания. Хората, които преживяват тези трудни времена, не трябва да понасят и това някой да стреля по домовете им, да руши собствеността им, да заплашва децата им. Като случилото се на семейство Причет или на Томпсънови. Ние искаме това да спре.

— „Ние“. Кои сте вие?

— Аз, Оли, брат Калвин. Той събра хората от бедняшкия квартал, бели и негри, които са били пребити почти до смърт. Помните ли мъжа с трите деца, чиято съпруга беше починала?

Тя кимна и си спомни, че господин Рейнуотър беше говорил с него.

— Той се казва Емет Спрул. От дълго време живее в бедняшкия квартал и познава много хора. Причет също се включи. Той доведе и всичките си приятели, сред тях има дори дякони от църквата.

— Къде ги доведе?

— Сега вече имаме цяла мрежа, нещо като съобщителна система. Когато стадото на някой фермер трябва да бъде изкупено и избито, той ще ни известява. Съобщението ще се разпространява по мрежата, която сме си създали. Всички ще изоставяме това, с което се занимаваме, и ще се събираме на въпросното място. Не можем да променим правилата на програмата. — Той се усмихна и белите му зъби блеснаха в тъмното. — Но можем малко да ги поразширим и да осигурим месо и кокали за супа за най-бедните. А по-важното е, че със сигурност можем да попречим на Конрад Елис и приятелите му да тормозят хората.

— Конрад е много див. Той и бандата му са въоръжени и безразсъдни.

— Ние също сме въоръжени. Но не сме диви или безразсъдни. Ние сме организирани. И сме много повече от тях. Ако им се опълчим, онези негодници ще се оттеглят. Хората, които са загубили препитанието си, домовете си, хората, които са били пребивани, ще започнат отново да се чувстват като пълноценни същества.

Идеята на организацията беше благородна, но Ела се страхуваше, че бедняците, въоръжени с пръчки, и църковните дякони, въоръжени с Божието благочестие, не биха представлявали кой знае каква заплаха за Конрад и неговите тежковъоръжени, пияни и жестоки приятели.

— Работа на закона е да защитава хората и собствеността им — изтъкна тя. — Защо не изпратите свои представители, които да настояват шерифът да вземе мерки.

— Андерсън се страхува от семейство Елис. Той няма да направи нищо, което може да ядоса бащата на Конрад, който е подкрепил с пари избирането му за шериф.

Това беше вярно, но тя се зачуди откъде бе научил тази информация господин Рейнуотър, който от скоро живееше в града. Когато го попита, той обясни:

— Оли ми каза, че шериф Андерсън е страхливец и че се облагодетелства от поста си, и всички други го потвърдиха. Помните ли, брат Калвин разказваше, че шерифът и заместниците му стояли и наблюдавали безучастно как Конрад и приятелите му пребиват хората във фермата на Причет?

— Помня го много добре. Което само доказва, че съм права. — Тя почти прехапа устната си. — Моля ви, не се замесвайте, господин Рейнуотър.

— Вече съм се замесил.

— Вие не сте от този град. Отскоро се познавате с тези хора. Чудно ми е как изобщо им е хрумнало да ви канят да се присъедините към тях. — Тя млъкна рязко. Когато заговори отново, изричаше думите бавно и отчетливо. — Кой е организирал тези хора? Кой е измислил мрежата за предаване на информацията?

Той не отмести поглед.

— Вие сте го направили.

Той не каза нищо.

Ела едва си пое дъх.

— Защо?

— Трябваше да се направи.

— Но не от вас.

— Защо не от мен?

— Защото това не е ваша битка. Вие не сте фермер, нямате ранчо в района. Не живеете в бедняшкия квартал. Не сте бит от онези негодници. Не сте замесен.

— Аз сам се замесих.

— Не е трябвало да го правите. Това е опасна ситуация. Шериф Андерсън може да ви арестува.

Той изглеждаше развеселен.

— Защо да ме арестува? Защото се събираме със стари приятели?

— За нещо. За някаква измислена причина. Ако онези Елис му кажат да ви прибере зад решетките, той ще го направи. Или по-лошо, могат да решат да не се занимават с него, а да дойдат и лично да се разправят с вас.

— Да се разправят с мен? — повтори той, отново развеселен. — И какво ще ми направят?

— Каквото им скимне! Не подценявайте Конрад, господин Рейнуотър. Той може да ви навреди и ще го направи.

— Не се страхувам от него.

— Обаче аз се страхувам. И вие също би трябвало да се страхувате. Стойте настрана от него и от цялата тази история.

— Съжалявам, не мога. Прекалено късно е, за да се откажа, дори и да исках, а аз не искам.

— Не ви разбирам. Наистина. Защо рискувате живота си… — Тя прехапа устни и млъкна, преди да довърши изречението си.

Господин Рейнуотър се усмихна изморено и сви рамене.

— Точно затова.