Сандра Браун
Лятна буря (14)

Дванадесетa глава

— Не беше само стомашен вирус, нали?

Ела и Маргарет бяха в кухнята и приготвяха буркани с кисели краставички, бамя и динени кори. Беше им горещо, но нямаше как да съкратят процеса. Зеленчуците и динените кори трябваше да се измият внимателно, да се нарежат и после да се бланшират. Бурканите и капаците се попарваха. Сместа от подправките и оцета къкреше, за да се постигне най-добрият аромат.

Цялата кухня беше в пара.

Ела непрекъснато избутваше кичурите коса, измъкващи се от кока й. Тя погледна Маргарет, която сипваше с черпак горещата смес от оцет и копър върху плътно наредените краставички в бурканите. Ела се канеше да се направи на разсеяна и да не отговори на въпроса на Маргарет, но прислужницата й я погледна и от вида й стана ясно, че няма смисъл от увъртане.

Маргарет знаеше или поне усещаше, че господин Рейнуотър страда от някаква болест, и обяснението в деня на спешното посещение на д-р Кинкейд не я беше заблудило.

— Не, Маргарет, не беше само стомашен вирус.

— Той не се храни добре. Всеки ден яде все по-малко. Мислех, че е заради жегата. — Маргарет сложи капака на един буркан и го зави силно. Изтри ръцете си в престилката и се обърна към Ела. — Много ли е болен?

— Много.

Нямаше нужда от повече обяснения. Тонът й беше достатъчно красноречив. Очите на Маргарет се напълниха със сълзи.

— Бедният, бедният човек. Колко му остава?

— Никой не знае със сигурност.

— Година?

Ела поклати глава.

— По-малко.

Маргарет повдигна престилката си, за да сподави риданието си в нея.

— Но моля те, не казвай нищо за това на никого, особено на него. Той не иска никой да знае. Не иска да се суетим около него. Не се дръж различно. Обещай ми, че ще го направиш.

— Обещавам — каза Маргарет тихо и избърса очите си. — Но няма да е лесно, защото много го харесвам. Истински джентълмен, най-свестният бял мъж, когото познавам.

— Щом го възприемаш по този начин, най-доброто, което можеш да направиш за него, е да се държиш както обикновено. Не показвай, че знаеш.

— Добре.

Ела започна да реже една краставица на резенчета за туршия.

— Госпожице Ела? Ти знаеше ли? Преди деня, когато се наложи да извикаме лекаря?

— Знаех от самото начало.

— Ти си добра жена.

Ела задържа ножа във въздуха над дъската за рязане, вдигна глава и погледна през прозореца. Парата беше замъглила стъклото. Пред погледа й една капка се спусна надолу, тъй както се стича дъждовна капка или сълза.

 

 

След разговора с Маргарет, тя започна да обръща внимание на апетита на господин Рейнуотър, или по-точно на липсата на такъв. Наблюдаваше колко пълна остава чинията му след всяко хранене. Една вечер, докато разчистваше масата, го попита дали месното руло не му е харесало.

— Беше много вкусно, госпожо Барън. Но очите ми са по-лакоми от стомаха. Сложих си твърде много.

Но след този разговор той се справяше по-добре с опразването на чинията си. Тя се обнадежди, докато една вечер не забеляза колко малки порции си сипва той. Пилето и кнедлите в чинията му бяха по-малко, отколкото тя беше сложила в чинията на Соли.

Тя не спомена това пред сестрите Дън или господин Хейстингс, който се разочарова, че господин Рейнуотър му отказа да играят шах под предлог, че предпочита да почете, и се оттегли в стаята си.

Преди да си легне, Ела реши, че трябва да провери дали той е добре. Рядко се качваше горе, след като някой от наемателите й се беше оттеглил, за да не смущава уединението им. Но след като знаеше, че господин Рейнуотър беше страдал мълчаливо една цяла нощ и половин ден, преди тя да разбере за тежкото му състояние, сметна, че има оправдание да наруши правилото си. Каза си, че ако под вратата му не се вижда светлина, няма да го безпокои и никой няма да разбере, че е ходила там. Но ако лампата светеше, щеше да поиска да се увери, че той е добре.

Веднага щом стигна до горната площадка, забеляза, че единствено под неговата врата се процеждаше светлина. Като внимаваше да пристъпва леко, за да не смути останалите и те да не разберат за присъствието й на етажа, Ела прекоси тъмния коридор и почука тихо по вратата му.

— Да?

— Аз съм, господин Рейнуотър — прошепна тя. — Добре ли сте?

— Да.

Тя изчака той да каже още нещо. Но когато той замълча, тя попита дали може да влезе.

— Да.

Тя бутна вратата. Той седеше отстрани на леглото, но беше очевидно, че допреди секунди е лежал. На възглавницата се виждаше отпечатък от главата му, косата му беше разрошена. Той беше облечен, макар че бе свалил сакото и вратовръзката си и бе отпуснал тирантите си. Маншетите му бяха разкопчани. Обувките му стояха подредени на пода до леглото, но не беше събул чорапите си.

Кожата му изглеждаше бледа и восъчна, но това можеше да се дължи и на ярката светлина на нощната лампа. Заради нея очите му изглеждаха хлътнали с тъмни кръгове.

Тя пристъпи в стаята, но остави вратата отворена.

— Дано не ви безпокоя.

— Ни най-малко.

— Исках да ви попитам дали според вас трябва да пиша на някое от онези училища за специални деца, които доктор Кинкейд ми препоръча.

Той дълго я гледа, после се изправи.

— Не ми повярвахте.

— Моля?

— Не ми повярвахте, когато ви казах, че съм добре. Затова дойдохте.

Тя се усмихна смутено.

— Признавам си.

— Никак не ви бива да лъжете.

— Знам.

— Не е лошо да сте толкова честна, че да не можете да излъжете и веднъж.

Двамата се усмихнаха един на друг. Тя попита.

— А вие?

— Дали съм добър лъжец?

— Добре ли сте?

— Да.

Тя кимна към книгата в ръката му. Показалецът му беше пъхнат между страниците, за да отбележи докъде е стигнал.

— Наистина сте се оттеглили рано, за да четете.

— „Сбогом на оръжията“. Чели ли сте я?

— Исках да я прочета. Нямам много време за книги.

— Много е хубава.

— Тъжен край ли има?

— Тъжен, но красив, така казват. Ще ви разкажа.

Тя се почувства неловко, пристъпи назад и посегна към дръжката на вратата.

— Извинете ме, че ви обезпокоих. Забелязах, че почти не хапнахте тази вечер. Исках да се уверя, че не сте… че си почивате спокойно.

— Оценявам загрижеността ви, но съм добре.

— Тогава лека нощ, господин Рейнуотър.

— Лека нощ, госпожо Барън.

Тя затвори вратата, но остана няколко минути неподвижна в тъмния коридор, стиснала дръжката на вратата.

Сърцето й се присвиваше от нерешителност, чудеше се дали постъпи правилно, като се престори, че не забелязва спринцовката и шишенцето с болкоуспокоително, оставени на нощното шкафче, до джобния му часовник и златните копчета за ръкавели.

 

 

На следващата сутрин още се бореше с несигурността. Трябваше ли или не да се обади на д-р Кинкейд, на когото беше обещала да го извести и при най-малкия признак за неразположение у господин Рейнуотър. Тъкмо се канеше да позвъни по телефона, когато господин Рейнуотър се присъедини към сестрите Дън на масата в трапезарията.

— Какво има за закуска, дами?

— Палачинки — информира го госпожица Вайълет.

— Любимите ми.

— И на мен.

За да не бъде засенчена от сестра си, госпожица Пърл каза:

— И най-ароматният пъпеш медена роса, който сме яли това лято.

— Явно това е причината.

— Каква причина, господин Рейнуотър?

— Причината вие двете да сияете така тази сутрин — каза той закачливо и им намигна. — Пъпешът медена роса.

Двете зачуруликаха кокетно, като госпожица Пърл го обвини, че е непоправим ухажор. Той срещна погледа на Ела, докато тя му наливаше кафе.

— Добро утро, госпожо Барън.

— Добре ли спахте, господин Рейнуотър?

— Като бебе.

Но тъмните кръгове под очите му я накараха да се зачуди дали той не е по-добър лъжец от нея. Той хапна доста добре на закуска и това я успокои поне малко. След това взе кутия домино, тесте карти и изведе Соли на верандата. Двамата останаха там един час. Когато й доведе Соли, господин Рейнуотър се усмихна на момчето.

— Добра работа, Соли, браво!

— Нещо специално ли направи той?

— Всичко, което той прави, е специално, госпожо Барън.

— Така е. — След миг тя добави: — Това, което ви попитах снощи, не беше само предлог, за да проверя как сте. Наистина бих искала да науча мнението ви.

— За специалните училища?

— Дали да им пиша и да попитам каква е програмата им?

— Не смятам, че това би навредило.

— Да, предполагам, но не мисля, че бих могла да изпратя Соли някъде сам.

— Докато не разполагате с повече информация, не можете да вземете решение. Мърди призна, че знае много малко за децата като Соли. Но от тези училища вероятно могат да ви дадат някои отговори и напътствия.

Тя съобщи решението си:

— Ще изпратя няколко запитвания.

— Добре. — Доволен от решението й, той се извини и се отправи по коридора към стълбището. Когато стигна до средата, тя извика след него:

— Да ви донеса ли нещо, господин Рейнуотър?

Той спря и се обърна.

— Какво?

— Чаша студен чай?

— Не, благодаря.

— На верандата беше ужасно горещо.

— Не съм жаден.

Той направи следващите няколко стъпки малко по-бавно, така й се стори.

— Добре ли сте? Изглеждате…

Той се обърна рязко.

— Чувствам се отлично.

За пръв път го чуваше да повиши глас, за пръв път му се случваше да избухне и това я шокира до такава степен, че за момент тя не знаеше какво да каже или направи. Хвана Соли за ръка и го отведе в кухнята, като остави вратата да се затръшне след тях.

 

 

Следобед реши двамата със Соли да отидат пеша до града. Освен че се нуждаеха от раздвижване, Ела смяташе, че и за двамата е добре да прекарат известно време извън къщата.

Горещината обаче беше непоносима. Докато стигнаха до магазина, роклята й беше залепнала за тялото от пот. В относително прохладното помещение се почувстваха приятно и Соли се загледа във въртящите се перки на вентилатора на тавана, докато тя обикаляше между рафтовете и търсеше продуктите от списъка си за пазаруване. Свърши прекалено бързо.

— Това ли е всичко за днес, госпожо Барън?

— Да, благодаря, Рандал. А, чакай, и две шишета студена лимонада.

Продавачът погледна към Соли, който стоеше до нея и клатеше глава.

— Веднага ли да ги отворя?

— Да, моля.

Неочаквано видя голяма ръка да се протяга вдясно от нея и да слага две монети на тезгяха.

— Аз черпя. — Ела се обърна и се озова лице в лице с Конрад Елис. Кривата усмивка загрозяваше чертите на лицето му повече и от злощастното рождено петно.

— Отдавна не сме се виждали, Ела.

— Здравей, Конрад.

Той я огледа от глава до пети по обиден начин и я накара да настръхне.

— Добре изглеждаш. Все така стройна. — Тя не каза нищо в отговор на коментара му. Видимото й смущение го развесели още повече. Обърна се към Рандал и повтори: — Лимонадите са от мен.

— Благодаря, Конрад — каза тя спокойно, — но господин Рандал ще ги добави към сметката ми.

Конрад се пресегна през тезгяха и удари продавача по ръката.

— Господин Рандал ще ми позволи да те черпя лимонада, нали господин Рандал?

Продавачът се усмихна плахо на Ела.

— Вече приключих сметката ви, госпожо Барън. — Това не беше вярно, но очевидно продавачът не искаше да възразява на Конрад. Той взе монетите от тезгяха, бързо се обърна и извади две шишета с лимонада от хладилника. Гърлата им бяха заледени и той ги почисти и припряно ги отвори, после ги постави върху тезгяха.

— Благодаря за покупките. Ще ги опаковам и веднага ще изпратя момчето на Маргарет да ги донесе.

— Благодаря.

След като погледна Конрад неодобрително, той бързо се оттегли в склада.

Ела се престори, че не забелязва натрапчивото присъствие на Конрад, хвана Соли за ръка и го поведе към вратата. Тя се радваше, че в магазина няма други хора, защото не искаше някой да стане свидетел на тази среща. В същото време, след оттеглянето на господин Рандал, тя беше останала сама с Конрад, което й беше изключително неприятно и дори малко я плашеше.

Като мина покрай него, той каза:

— Хей, забрави си лимонадите.

— Размислих, не съм жадна.

— Я стига. Хайде, Ела, не прави така. — Той я хвана за ръката, но тя веднага се измъкна с рязък жест. Той се засмя. — Какво ти става? Нямаш време да си побъбриш с един стар приятел?

— Не и днес. Трябва да се прибирам.

— Още ли готвиш и чистиш на чужди хора?

— Имам пансион, това ми е работата.

— Така ли му викат вече на това да оправяш легла и да миеш подове? — Той изсумтя презрително. — Тази работа е под нивото ти, Ела. Не си ли мечтаеш за нещо по-добро?

— Не.

— Обзалагам се, че си мечтаеш — каза той провлечено.

Тя се опита да го заобиколи, но той бързо пристъпи настрани и й препречи пътя.

— Пусни ме да мина, Конрад.

— Някакви новини от онзи нещастник, съпруга ти?

Тя отново се помъчи да го заобиколи, но той пак беше по-бърз от нея, защото тя дърпаше Соли.

— Събра си чукалата и офейка, нали? Заради момчето ти. Сигурно не е понесъл синът му да е градският идиот.

Ела кипна, когато той се наведе и приближи лицето си до Соли, който гледаше през него.

— Всъщност какво му има? — Той размаха ръка пред лицето на Соли и извика с писклив глас: — Ехоооо! Има ли някой вкъщи?

— Престани! — Ела направи опит да избута Конрад настрани, но все едно се мъчеше да преобърне вагон. Той притисна дланта си върху нейната и я задържа върху гърдите си. Тя се опита да я освободи, но той я задържа със сила под своята. — Пусни ме!

Конрад се засмя на напразните й усилия да се отскубне и каза:

— Винаги си имала дързък език, Ела. Това ми харесваше в теб. Дори и това, че съпругът ти избяга, не е успяло да те укроти, а? Срамота, че ти се падна такова дете. Сега като го видях отблизо, ми стана ясно, че не може да се вярва на хорските приказки. Чух, че му текат лиги и че през цялото време… сере в гащите си.

— Определено трябва да опитате да опровергаете тези слухове, господин Елис.

Рейнуотър отвори мрежестата врата на магазина и влезе. Ела едва не извика от облекчение, когато го видя. Конрад пусна ръката й и се обърна да види кой го прекъсва.

— Добър ден, госпожо Барън. — Господин Рейнуотър докосна ръба на шапката си, доближи се и умело застана между нея и Конрад.

Погледите им се срещнаха. С усилие тя овладя дишането си.

— Господин Рейнуотър.

— Маргарет ми каза, че сте дошли в града. Имах да свърша нещо и реших да се отбия, за да ви предложа да ви откарам със Соли вкъщи.

— Много мило от ваша страна. Благодаря.

Той махна с ръка и я покани да тръгне към вратата, надалече от Конрад.

Но Конрад нямаше намерение да позволи да го игнорират. Той постави дланта си върху рамото на господин Рейнуотър и го дръпна да се обърне към него.

— Ей, чувал съм за теб.

— И аз съм чувал за вас.

— И това, което съм чувал, никак не ми харесва.

Господин Рейнуотър се усмихна ведро.

— Явно по това си приличаме.

На Конрад му трябваха няколко секунди да осъзнае смисъла на чутото и когато го направи, очите му се присвиха злобно и рожденото му петно потъмня от гнева.

— Ти си новият квартирант на Ела.

— Наел съм стая в дома й, да.

Конрад изсумтя и попита лукаво:

— А какво друго правиш там?

Господин Рейнуотър запази каменно изражение и не отговори, макар Ела да забеляза познатото напрежение на челюстта му. Конрад тежеше поне трийсет килограма повече от него, но господин Рейнуотър не изглеждаше ни най-малко уплашен.

— Моля, направете път, господин Елис. Искаме да си тръгваме.

Конрад вдигна двете си ръце, сякаш се предаваше.

— Добре, добре. Просто се опитвах да почерпя Ела и нейното идиотче по една лимонада. Исках да направя нещо мило за нея. — Той ги изгледа многозначително. — Какво съм си мислел? Май ти си този, който прави нещо мило за нея. Всяка вечер? Когато лампите изгаснат в онази голяма стара къща? — Той намигна неприлично на Ела.

Господин Рейнуотър я побутна леко по гърба, за да тръгне към вратата. Ела усети колко е напрегнат, но се почувства по-спокойна от докосването на силната му ръка. Намести Соли пред себе си и го поведе към вратата. Почти бяха стигнали до нея, когато Конрад отново постави дланта си върху рамото на господин Рейнуотър.

— Мислиш си, че като си роднина на доктор Кинкейд, можеш да си пъхаш носа в чуждите работи? Да знаеш, че не можеш. По тези места не харесваме непознати натрапници. Чу ли ме? Ако сплетничиш, ако създаваш проблеми и подстрекаваш негрите и скитниците, върви някъде другаде да го правиш и ми спести усилието да ти нашибам задника с камшик.