Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rainwater, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2012)
Разпознаване и корекция
sonnni (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Сандра Браун. Лятна буря

ИК „Хермес“, Пловдив, 2010

Американска. Първо издание

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Стилов редактор: Валя Груева

Коректор: Мария Владова

ISBN: 978-954-260-938-4

История

  1. — Добавяне

Седемнадесета глава

— Направили са Конрад Елис заместник-шериф.

Господин Рейнуотър й съобщи това веднага щом тя излезе на верандата, още преди да е седнала.

— Какво?

— Опасявам се, че ме чухте добре. Шерифът го е направил свой заместник. По негово настояване, несъмнено.

Поразена от тази новина, тя пристъпи към парапета, където още стоеше доминото, подредено от Соли в права редица.

— Как разбрахте?

— Той пристигна с шерифа, накичен със значка и въоръжен с карабина. Постара се да видя добре и двете. На него се падна честта да пререже въжето, когато сваляха брат Калвин.

— От гредата, на която той го е обесил.

— Почти сигурно.

Тя се обърна и двамата се втренчиха един в друг през разстоянието, което ги делеше. Огромната несправедливост на ситуацията остави Ела безмълвна. Очевидно господин Рейнуотър също не знаеше какво да каже. Той изглеждаше потиснат и уморен. Лицето му беше измъчено. Ела забеляза, че когато се изправи, пак притисна длан отстрани на тялото си. Той отиде до мрежестата врата, отвори я, после погледна назад към нея.

— Няма нужда да ви казвам какво означава това.

— Конрад се е сдобил с властта да издевателства над всеки, когото си избере, и то без никакви последици за него.

— Трябва да се пазите.

— Вие също.

Господин Рейнуотър кимна и влезе вътре.

Ела събра плочките домино, една по една, и ги подреди внимателно в кутията. Соли щеше да оцени колко добре са подредени. Тя се усмихна на тази мисъл.

Но въпреки усмивката, преживяното отприщи едно неконтролируемо ридание. Тя затвори кутията на доминото и я притисна към гърдите си, сякаш беше спасителен пояс в морето от скръб.

Сълзите напираха в очите й, после потекоха неспирно. Тя притисна длан към устата си, за да сподави риданията си, но не успя. Плачеше за Маргарет, за лошия й късмет първа да види ужасяващата гледка. Плачеше за брат Калвин, който беше мил, щедър, смел и пълен с идеали. Макар да му се възхищаваше, че се бе противопоставил на Конрад и го беше заплашил с ада, знаеше, че той беше намерил смъртта си заради дръзките си думи. А какво щеше да стане с младата му жена? Дали тя знаеше, че човешкото тесногръдие я е превърнало във вдовица?

Плачеше за Джими, който заради този инцидент щеше да бъде гневен и огорчен, изпълнен с омраза и жажда за отмъщение. За Оли и Лола. За семейство Хачър и семейство Причет, за всички, които бяха принудени да унищожат стадата си, за да запазят фермите и земите, изхранващи този добитък. Плачеше за жестоката и странна ирония на всичко това.

Плачеше за бедната Дорали Джералд, която вероятно щеше да остарее, без да намери щастие, и която вечно щеше да си остане обект на съжаление или подигравки. Проля няколко сълзи на съчувствие и за адвоката, господин Уайтхед, когото почти не познаваше, но който изглеждаше свестен човек, попаднал в капана на моралната дилема и безнадеждните обстоятелства.

Накрая сълзите й намаляха и тя успя да овладее риданията си. Тази сутрин си мислеше, че се гордее с умението си да възпира сълзите. Но напоследък това умение й изневеряваше. Все по-често я връхлитаха изблици на плач и с всеки следващ път те ставаха все по-силни. Беше плакала онази нощ в стаята на Соли, след неговия пристъп заради макарите. Заплака и когато господин Рейнуотър й подари книгата. Този плач беше най-крайният емоционален изблик, който си бе позволявала досега. Трябваше да се промени. Незабавно.

Влезе и заключи мрежестата врата с резето, после обиколи къщата, да провери другите врати, и изгаси лампите. В стаята си се съблече по комбинезон и си сложи тънкия летен халат. Засрамена от зачервените си подути очи, тя ги плиска със студена вода, докато не възвърнаха поне отчасти нормалния си вид, после изми зъбите си и накрая разпусна косата си от тежкия кок.

Тъкмо оправяше леглото си, когато на вратата й се почука, толкова тихо, че отначало тя помисли, че си е въобразила. Но почукването се повтори, пак толкова тихо, но отчетливо.

Като се увери, че коланът на халата й е добре стегнат, тя отиде до вратата и я открехна.

— Господин Рейнуотър. — Веднага я връхлетя тревога. Тя отвори вратата по-широко и го изгледа от глава до пети, чудейки се дали бодежът, който беше имал вечерта, не се е усилил и дали състоянието му не е нещо повече от умора. — Зле ли ви е?

— Чух ви да плачете.

— О.

— Стаята ми е точно над верандата.

— А. Да.

— Прозорците ми бяха отворени.

— Не се сетих. Съжалявам, че съм ви обезпокоила.

— Не сте. Не и в този смисъл. — Той замълча за миг, после я попита защо беше плакала.

— От глупост.

Той не каза нищо, само продължи да стои пред нея и да гледа лицето й, търпеливо и упорито, в очакване на обяснението й.

Тя направи безпомощен жест с ръка.

— Поради няколко причини.

— Например?

— Просто, сякаш има…

— Какво?

— Толкова много жестокост, болка и тъга в живота. И се чудех защо е така. — Разбира се, най-голямата несправедливост беше неговото състояние. При тази мисъл нови сълзи напълниха очите й, но тя веднага ги изтри с опакото на ръката си. — Благодаря ви за загрижеността, но съм добре.

— Наистина ли?

Тя се вгледа в очите му, но кимването й явно не го убеди, защото той не помръдна. Нито пък тя. Двамата продължиха да се взират един в друг, докато тя не усети същото стягане в гърдите като предната вечер, когато беше държала подарената от него книга в ръце. Сега усети как кръвта във вените й изведнъж кипва, в очите й запариха нови сълзи и тя стисна зъби, за да скрие треперенето на брадичката си.

Той направи една крачка към нея. Тя видя как устните му проронват името й Ела, но не го чу, защото пулсът й бучеше в ушите.

Той вдигна бавно ръце и обхвана с длани лицето й. Наведе глава. Доловила топлия му дъх върху лицето си, тя издаде тих стон. Той докосна с устните си ъгълчето на устата й.

Дишането й спря.

После той целуна другото ъгълче на устните й. Тя затвори очи, за да спре сълзите, които се стичаха и изгаряха страните й.

— Не плачи — прошепна той.

Докосването на устните му до нейните разпали някакъв копнеж дълбоко в тялото й. Копнежът не се разбуди бавно и постепенно, като излизане от дълъг сън, а изригна. И когато той я целуна отново, тя отвърна жадно на целувката му. Той я бутна назад в стаята и затвори тихо вратата с крак.

Опрял гърба си на вратата, придърпа я към себе си и дълго, дълго време двамата останаха вкопчени един в друг. Тя се наслаждаваше на усещането за ръцете му, които я обгръщаха, на учестения му дъх до врата й. Притисна се към него, почувства твърдите му кости, стегнатото му тяло, толкова различно от мекотата на нейното.

Тя притисна лице към отворената му яка и докосна шията му с устни. Кожата му беше топла. Тя вдиша дълбоко уханието му, вече така добре познато, но и напълно забранено до този момент, но въпреки това не се спря, а му се наслади, потопи се в него, пое го с кожата си, за да го запомни за цял живот.

Той я пусна леко и прекара длан през косата й, загледан в буйните кичури, които се извиваха между пръстите му. Беше очарован от дългата й гъста коса, сякаш готов да си играе с нея дълги часове.

После очите му се впериха в нейните. Невероятните му очи. Сини и чисти, най-красивите очи, които тя беше виждала или щеше да види някога през живота си. Беше сигурна в това.

— Обичам те, Ела.

Тя затвори очи за няколко кратки секунди, после ги отвори и прошепна несигурно:

— Знам.

— Никога не бих направил нещо, с което да ти навредя.

— Сигурна съм.

— Ако искаш да си отида, ще го направя.

Тя притисна бузата си до гърдите му.

— Ако си отидеш сега, ще умра от съжаление, че съм те пуснала.

Той изрече името й като въздишка, наклони лице и отново я целуна.

Ела имаше чувството, че ще умре от удоволствието, което я заля. Но после той спусна ръце и развърза колана на халата й. Когато ръцете му се озоваха под него, когато се плъзнаха по ребрата й и тя усети натиска на дългите му пръсти, осъзна, че целувката е само прелюдия към удоволствието, което той можеше да й дари. И когато ръцете му се придвижиха по фината тъкан на комбинезона й и спряха под гърдите й, тя беше напълно сигурна в това.

 

 

Нямаше огледало, а и в стаята беше твърде тъмно, за да се види, но Ела знаеше, че ако погледнеше отражението си сега, очите й щяха да блестят от почуда.

— Нямах никаква представа.

Той изучаваше също толкова вглъбено лицето й.

— За кое?

— Че мога да се чувствам така, че човек може да се чувства толкова невероятно и да оживее. Как е възможно?

— Това е един от най-великите дарове на Създателя.

Тя се усмихна и целуна рамото му, после отпусна глава върху него.

— Със съпруга ми изобщо не беше така. Толкова е различно, че не мога дори да сравня двете преживявания. Аз не го обичах. Може би затова.

— Ако не си го обичала, защо се омъжи за него?

— Вече бях отказала на Конрад. Сигурно съм се страхувала, че ако продължа да отблъсквам ухажорите си, скоро вече няма да имам нито един. Не исках да остана стара мома, собственичка на пансион. — Тя добави замислено: — Разбира се, точно това се случи. По същество.

— Но имаш Соли.

— Да.

Господин Рейнуотър хвана един кичур от косата й го потри между пръстите си.

— Съпругът ти явно също не те е обичал, Ела. Иначе нямаше да те изостави.

— Той ме обичаше, така мисля. По неговия си начин. Не знаеше по-добър. Но просто не можа да понесе това, което се случваше със Соли. Може би се отчая, защото беше безсилен да оправи нещата. Може би възприемаше Соли като лошо свое отражение. Или поглеждаше към бъдещето и виждаше какво би означавало дете като Соли за нашия собствен живот. Така че просто избяга. Сигурно никога няма да науча какво точно го накара да вземе това решение.

— Не знаеш дали е жив или мъртъв?

Тя поклати глава, после я вдигна от рамото му, погледна го и се усмихна леко.

— Изглежда, съм прелюбодейка. Съзнателно и с радост тази нощ се отдадох на греха. — Очите й се напълниха със сълзи. — Нима любовта към теб е Божието наказание за мен?

Той докосна устните й с върховете на пръстите си, после я придърпа към себе си и каза:

— Не, Ела, не. Това е наградата му. Благословията му.

 

 

Беше неизбежно. Утрото настъпи.

Когато небето на изток започна да изсветлява, Ела се събуди. Продължи да лежи напълно неподвижно, наслаждавайки се на усещането за тялото му до нейното, на тихото му дишане, на мисълта, че дори и да доживее до сто години, никога няма да забрави сладостта на това утро.

С неохота го събуди. Той изръмжа недоволно, но знаеше, че трябва да излезе от стаята й, за да не бъдат разкрити. Двамата се кикотиха, докато той търсеше дрехите си в тъмното, после закопча ризата си накриво, а тя я разкопча и я закопча правилно вместо него.

— Побързай — каза тя през смях, като го буташе към вратата и му подаваше обувките. — Не искаш сестрите Дън да те видят как се измъкваш тайно от стаята ми.

— Откъде знаеш, че не съм се измъквал тайно и от тяхната стая?

Това отново я разсмя и тя притисна длан към устата си, за да сподави кикота. Той дръпна дланта й и опита да я целуне, но тя се измъкна.

— Върви. Искам да се изкъпя, преди да се заловя за работа.

— Чувстваш се мръсна ли?

— Не, чувствам се протрита. — Дори в сумрака долови усмивката му. Шляпна нежно ръката му и добави. — Не бъди толкова доволен от себе си. — Той отново я целуна, преди тя да възрази, и когато целувката бързо започна да се превръща от закачлива в страстна, тя го избута от себе си. — Ако искаш бисквити за закуска…

— Тръгвам.

 

 

Той слезе първи за закуска. Беше се измил, избръснал и преоблякъл. Очите й го погълнаха и тя продължи да го оглежда ненаситно и да проклина всеки път, когато трябваше да се върне в кухнята, докато сервираше закуската.

Липсваше й помощта на Маргарет, но въпреки причината за отсъствието й, Ела се радваше, че прислужницата я няма тази сутрин. Маргарет със сигурност щеше да долови промяната у нея, в къщата, във всичко.

В атмосферата припукваха невидимите искри, които протичаха всеки път, когато тя и господин Рейнуотър срещаха погледите си. Всеки път, когато се доближеше до него, тя копнееше да го докосне и само силната й воля я възпираше да го направи. Знаеше, че и той се чувства по същия начин, гледаше я с открит копнеж и очите му следяха всяко нейно движение.

Сестрите сякаш не забелязваха драматичната промяна, което според Ела беше невероятно. Според нея беше очевидно, че нищо не миришеше, не звучеше, не изглеждаше, не се усещаше, не беше същото както преди няколко часа.

Тя можеше да се закълне, че усеща как кръвта й препуска във вените, сякаш язовирните стени, задържали я през целия й живот, внезапно бяха отворени, отключени от докосването на господин Рейнуотър. И петте й сетива бяха пробудени по нов начин. Нервните й окончания придобиха нова чувствителност. Ушите й пищяха, тялото я болеше по очарователен начин, както никога преди.

Тези ли помитащи физически усещания свещениците наричаха похот? Ако беше така, сега тя осъзнаваше защо те предупреждаваха хората по целия свят да се пазят от тях. Те бяха по-завладяващи от най-силния наркотик, по-опияняващи от най-силния алкохол. Сега разбираше колко лесно и с готовност човек можеше да им се отдаде и те да започнат да контролират цялото му същество.

Досега не знаеше, нито дори си представяше, че това, което мъжете и жените правят заедно, може да бъде толкова прелестно сладко, толкова красиво за тялото, ума и душата.

Тя довърши работата си възможно най-бързо, за да може да прекара известно време с него и със Соли. Следобед той си измисли някаква работа и покани нея и Соли да го придружат. Това беше само претекст, за да могат тримата да излязат заедно от къщата и да дадат смислено обяснение на сестрите за отсъствието си.

С колата се отдалечиха от града и откриха едно приятно сенчесто местенце в гора от орехови дървета, които растяха край един поток. Там си опънаха одеяло. Известно време господин Рейнуотър се занимава със Соли, като измисляше в момента някаква игра с карти. И двамата се възхитиха на прогреса, който беше постигнал Соли.

— Той разбира идеите, Ела — каза развълнувано господин Рейнуотър, когато Соли се справи успешно с поредното предизвикателство. — Сигурен съм в това.

— Аз също.

Тя беше също така сигурна, че Соли не би стигнал толкова далече, ако не беше господин Рейнуотър, и това я караше едновременно да се срамува, че не го е направила тя, и да изпитва благодарност към него за милото му и търпеливо отношение към Соли. Вече не ревнуваше, че той беше причината за успехите на сина й, само чувстваше безкрайна признателност.

Двамата обаче не успяха да убедят Соли да пошляпа с крака в потока като тях. Той видимо се разстрои, когато опитаха да свалят обувките му, така че се върнаха на одеялото и му дадоха тестето с картите. Той се заигра с тях, а господин Рейнуотър отпусна глава в скута на Ела и й зачете на глас от романа на Хемингуей.

В един момент той спря, отметна глава назад и като видя сълзите в очите й, каза:

— Това дори не е тъжната част.

— Не плача заради историята, или защото съм тъжна. — Тя погледна Соли, който се взираше в клоните на дървото като хипнотизиран от формите, образуващи се на фона на небето. Тези форми се отразяваха и в очите на господин Рейнуотър, когато тя отново го погледна. — Не помня в нито един момент в живота си да съм била толкова щастлива или доволна като сега. И всичко е заради теб.

Той седна и я прегърна. Двамата се целунаха кратко. Но през останалото време останаха прегърнати, наслаждаваха се на следобедната топлина и на любовта, която бяха открили, когато най-малко я очакваха.

 

 

Ела трябваше да приготви много набързо вечерята, за да е готова в шест и трийсет. Въпреки угризенията си, тя използва отсъствието на Маргарет като извинение за студената вечеря, състояща се от резени шунка и различни салати. Сестрите нямаха нищо против, вероятно защото господин Рейнуотър им обърна повече внимание от обикновено и поведе с тях разговор за разликите между днешните ученици и онези преди десетилетия, на които те бяха преподавали. Попита ги наистина ли има свидетелства за моралния упадък на американската младеж. Дискусията, която последва, ги разсея от липсата на топла храна за вечеря.

Докато Ела довършваше миенето на чиниите, Джими се появи на задната врата със съобщение.

— Погребението на брат Калвин е утре следобед в пет часа.

— Защо толкова късно?

— За да могат после хората да вечерят на помена на гробището.

Това се правеше често след неделните служби, когато хората посещаваха гробовете на своите близки. Носеха храна и я ядяха заедно в църковния двор.

— Погребението ще бъде в църквата.

— Така е редно.

Ела смяташе, че е така, макар да не знаеше как хората щяха да влязат в храма, без да си представят тялото на проповедника, увиснало на гредата на тавана. Може би погребението беше опит църквата да бъде пречистена, отървана от петното.

— Как е майка ти?

— Съсипана.

— Всички сме така.

— Не искам да проявявам неуважение, госпожице Ела. Но не всички.

По-късно тя разказа за разговора си с Джими на господин Рейнуотър.

— Тревожа се за Джими и другите младежи. Дано не опитат да си отмъстят.

— И аз се надявам да не търсят отмъщение, защото така ще се предизвикат още проблеми, а може би и кръвопролития. Но тъй като законът не въздаде справедливост, не можем да ги виним, ако настояват да отмъстят.

Тревогите на Ела се оправдаха още същата вечер.

Двамата с господин Рейнуотър седяха на разстояние един от друг в гостната и чакаха с нетърпение сестрите Дън да се оттеглят, когато той остави настрана списанието, което четеше, и отиде до прозореца.

— Нещо гори.

Ела пусна дрехата, която кърпеше, и също отиде до прозореца. Пламъците се виждаха на фона на нощното небе.

— Нещо близо до шосето.

Точно тогава телефонът иззвъня. Когато Ела отиде до стълбището, за да го вдигне, госпожица Пърл се появи на прага на всекидневната.

— Госпожо Барън, мирише ни на пушек.

— В града има някакъв пожар.

— О, боже — завайка се госпожица Вайълет, която се присъедини към сестра си, стиснала тесте карти в покритата със старчески петна ръка.

Ела вдигна телефона. Беше Оли Томпсън и Ела затаи дъх от страх, че той ще поиска да говори с господин Рейнуотър и ще го повика за поредната кризисна ситуация. Но той се обаждаше само за да ги информира какво става. Тя му благодари и затвори. След като остави слушалката, се обърна и откри и тримата си наематели в коридора, очакващи да чуят новината.

— Беше Оли. Сетил се, че, сигурно усещаме мириса на дим. Обади се да каже, че има пожар в автоработилницата на Паки Симпсън.

— О, какъв срам — каза госпожица Пърл. — Той е такъв приятен негър. Винаги ни поздравява, когато ни види, нали сестро?

Без да обърне внимание на коментарите й, Ела погледна господин Рейнуотър, който попита:

— Как е избухнал огънят?

— Шерифът го обвинил, че е оставил запалена цигара вътре в някой пепелник, когато е затворил в края на деня. Господин Симпсън смърка енфие. Той не пуши.

Тя изчака той да осмисли това и добави:

— Цялата му работилница е изгоряла, но той се радва, че огънят не се е разпрострял до къщата му. Двете постройки са само на двайсетина метра една от друга.

Сестрите се върнаха във всекидневната, за да довършат играта си на карти. Ела покани господин Рейнуотър да се върне в гостната. Соли продължаваше да седи на килима, където го беше оставила да реди кула от празни макари.

— Господин Симпсън е дякон в църквата на брат Калвин — каза тя тихо, за да не я чуят сестрите. — Той е един от хората, които ще носят ковчега на погребението утре.

Господин Рейнуотър я гледа известно време, после попита:

— Откъде се обади Оли?

— От дрогерията. Хората се събрали там да наблюдават пожара. Той знае, че ще искаме да научим какво става.

Той се обърна и се отправи към вратата. Ела се втурна след него.

— Отиваш там?

— Искам да говоря с тези, които още са в дрогерията, за да науча подробности. Не може да е съвпадение работилницата на един негър да пламне на следващата вечер, след като друг негър е наказан със смърт.

Тя се съгласи, разбира се, но сърцето й се присви от страх.

— Моля те, не отивай.

— Няма да се бавя. — Той сложи шапката си.

— Пазиш едната си страна.

— Какво?

— Цял следобед, забелязах го, но не исках да те ядосвам с въпросите си. Боли те, нали?

— Добре съм.

— Нека се обадя на доктор Кинкейд.

Той се усмихна на отчаяния й опит да го задържи в къщата.

— Няма да се бавя.

Когато той излезе през мрежестата врата, тя сграбчи ръката му.

— Обещай ми, че ще внимаваш.

— Обещавам. — Той погледна зад гърба й, за да се увери, че никой не ги гледа, и после прошепна: — Ще се видим по-късно.