Сандра Браун
Лятна буря (5)

Трета глава

— Моля ви, господин Рейнуотър, оставете това.

Мъжът беше коленичил и събираше счупените парченца порцелан от покрития с линолеум под на кухнята. Той я погледна за момент, но продължи да събира парчетата.

— Опасявам се, че момчето ще се нарани отново.

— Двете с Маргарет ще оправим тук и ще се погрижим за Соли.

Маргарет стоеше край печката и отцеждаше мазнината, в която бяха пържили бекона сутринта, в тенджерката с къкрещия лапад. Соли седеше на обичайното си място на кухненската маса и се люлееше напред-назад. Играеше си с йо-йо, което Маргарет му беше дала от кутията с играчки. Той навиваше въженцето около показалеца си, а после го развиваше, изцяло съсредоточен върху действията си.

Кризата беше отминала и той сякаш не си спомняше за станалото, но как можеше да бъде сигурна? Трябваше да приеме пасивността му за добър знак. Като гледаше русата му глава, сведена над йо-йото, тя усети познатото бодване дълбоко в сърцето си, смесица от безгранична любов и страх, че дори и тя няма да успее да го опази.

Господин Рейнуотър се изправи и протегна ръката си. Ела взе лопатката, окачена на гвоздея на стената, и я поднесе към него. Той внимателно изсипа парчетата порцелан в нея.

— Това са само големите парчета. Има малки, които не можах да извадя от сместа за колосване.

— Ще внимаваме, когато я почистваме.

Той се обърна към мивката и изми ръцете си, после се изсуши в кърпата за чинии. Тя би се чувствала неловко да се държи така свойски в чужда кухня, особено у някой непознат. Но той явно не страдаше от подобни скрупули.

Тя остави лопатката на пода в ъгъла.

— Маргарет, ще извадиш ли нещата за обяда, докато говоря с господин Рейнуотър?

— Да, госпожо. Искаш ли да приготвя обяда и на детето?

— Моля те. Обели един портокал и го начупи на парченца. Сандвич с масло и желе от грозде, срязан наполовина. Сложи му ги в синята чиния, както обича.

— Да, госпожо. Ти се погрижи за господина. — Тя се усмихна на господин Рейнуотър, очевидно доволна, че той ще се присъедини към домакинството им. Готовността му да помогне в спешната ситуация беше спечелила нейното иначе трудно за спечелване одобрение. — Чаршафите трябва да се прострат, но могат и да почакат до следобеда.

— Благодаря, Маргарет. — Ела се обърна и покани с жест господин Рейнуотър да тръгне към коридора. — Господин Рейнуотър?

— Можем да говорим и тук.

Ела предпочиташе да не обсъжда делови въпроси в кухнята, където, както можеше да се очаква, беше станало много горещо. Тя се тревожеше и за чаршафите в пералнята, които трябваше да се изцедят с ръчната преса вероятно два пъти, преди да се прострат да съхнат.

Страхуваше се, че Маргарет е изцапала ръцете си с мазнината от бекона, както правеше често. Освен това Маргарет обичаше да клюкарства. На няколко пъти Ела бе принудена да й прави забележка, че разпространява лична информация за наемателите и за самата Ела.

Основната й грижа обаче беше Соли, макар че червените петна по кожата му бяха избледнели и почти не се виждаха и сякаш не го боляха. За момента той изглеждаше спокоен.

Но тя не беше. Инцидентът с изгарянето я беше изтощил и разконцентрирал. Бе допълнително потресена от това, което д-р Кинкейд й каза за господин Рейнуотър. По много причини не й се нравеше възможността да приеме за наемател умиращ човек, въпреки че от неговото присъствие зависеше пансионът й да е пълен. Нямаше време за нищо, трябваше да се грижи за комфорта на наемателите си и да се оправя със Соли.

Злощастното положение на господин Рейнуотър беше единствената пречка да го приеме под покрива си. Съвестта й нямаше да й даде мира, ако откажеше на човека само по тази причина.

Д-р Кинкейд трябваше да я информира за състоянието на човека предварително, преди тя да се съгласи да му даде стаята под наем. Така я беше поставил в неловка ситуация, а сега самият господин Рейнуотър я поставяше в деликатно положение, като искаше да проведат разговора си пред нейната любопитна прислужница.

Като се постара да прикрие недоволството си, тя каза:

— В чекмеджето на нощното шкафче ще намерите пликове. На една маса под стълбището има кутия, в която се пускат парите за наема. Събирам наема всеки понеделник, но вие ще ми платите аванс за първата седмица, преди да се настаните в стаята си. Това устройва ли ви?

— Да. Напълно.

— За да не стават обърквания, не забравяйте да напишете името си на плика с наема, преди да го пуснете в кутията.

— Няма.

Сега, като знаеше истината за състоянието му, й беше още по-трудно да издържи на спокойния му поглед. Затова се зарадва, когато Маргарет привлече вниманието й.

— Ето, сладкишче. Това е обядът ти, приготвен точно както го харесваш. — Тя постави синята чиния пред Соли.

Соли не реагира нито на думите на Маргарет, нито на храната. Продължи да се люлее и да навива въженцето на йо-йото на пръста си.

— За храната — каза Ела, за да привлече вниманието на господин Рейнуотър към себе си. — Сервираме закуска всяка сутрин в осем, но можете да получите кафе в кухнята и по-рано. Вечерята е в шест и половина. За да не прахосваме храната, бих искала да ме предупреждавате, ако ще пропуснете някое хранене.

— Едва ли ще вечерям навън.

Ако той не беше там, тя щеше да извади фибите от кока си и да разпусне косата си. Кокът се беше свлякъл на врата й, топлеше и й тежеше.

— За обяд предлагам колбаси, сирене, плодове. Понякога нещо останало от предния ден. — Тя посочи Маргарет, която развиваше шунка, увита във восъчна хартия от месарницата. — Сервираме ги на масата в трапезарията между дванайсет и един и който дойде по-рано, има по-голям избор. — Тя погледна часовника на стената. — Днес малко закъснявам, но сестрите Дън все едно обикновено хапват само плодове, а господин Хейстингс не е в града.

— Те ли са единствените квартиранти, освен мен?

Тя кимна.

— Сестрите обитават най-голямата стая, в противоположния край на коридора спрямо вашата. Господин Хейстингс е в стаята до стълбището.

— А вие със Соли?

— Ние сме на първия етаж. В неделя — продължи тя бързо — сервирам обяда в два часа. Така имам време да отида на църква сутринта. В неделя вечер всеки се оправя самостоятелно с храната, но кухнята е на ваше разположение, ако искате да я използвате. Само моля всеки да почиства след себе си.

— Разбира се.

— Има ли нещо, което не трябва да ядете? — Тя задаваше този въпрос на всеки нов квартирант, макар че на него можеше да му прозвучи като специално зададен заради болестта му.

Сякаш отгатнал мислите й, той се усмихна леко.

— Мога да ям всичко, не съм капризен.

— Някакви въпроси?

— Кога мога да се настаня?

Тя избегна отговора за момент и продължи с обясненията.

— Спалното бельо се сменя веднъж в седмицата. Моля ви да не използвате повече от три хавлиени кърпи седмично. Не оставяйте банята мръсна от любезност към господин Хейстингс. Той ще прави същото за вас. Ако имате някакви оплаквания, обръщайте се към мен. Не позволявам внасянето на алкохол в къщата. Очаквам да се държите любезно с останалите квартиранти и да се съобразявате с тях. Ако имате посетители, можете да ги каните в гостната, но ви моля да ме предупреждавате. Можем да уговорим и сервирането на някаква почерпка за гостите ви. Срещу скромно заплащане можете да поканите гост за вечеря, но само ако сте ме предупредили предварително.

— Няма да имам посетители, нито гости за вечеря.

Сините му очи блестяха като лампичката на фурната. Задържаха нейните за момент, после тя отмести поглед.

— Ще ви дам точния пощенски адрес, за да можете да го изпратите на роднините и приятелите си.

— Бих се изненадал, ако получа някаква поща.

— Е, ако получите, само аз имам ключ за пощенската кутия. Ще оставя пощата ви в стаята. Можете да разчитате на дискретността ми.

— Убеден съм в това.

— Всичко това звучи ли ви приемливо, господин Рейнуотър?

След като търпеливо беше изчакал тя да изреди всичките си правила, той отново повтори:

— Кога мога да се нанеса?

За трети път задаваше този въпрос. Разбираемо, това беше основното, което го интересуваше. Времето беше от значение за човек, на когото, според д-р Кинкейд, дните бяха преброени.

— Във вторник.

— Днес е четвъртък.

— Както ви обясних, стаята трябва да бъде почистена основно. Можете ли да продължите гостуването си у доктор Кинкейд, докато стаята бъде готова?

— У тях съм вече трети ден. Те са много гостоприемни и ме настаниха в стаята на синовете си. Но така се налага момчетата да спят на пода в дневната, което е неудобно за всички. Бих искал да се настаня тук най-късно утре.

— Стаята няма да бъде готова до тогава. Днес е ден за пране. Двете с Маргарет не можем да отложим прането, за да ви подготвим стаята. Трябва да извадим мебелите, за да изтъркаме пода. Матракът и възглавниците трябва да се проветрят. — Тя подразнено прибра един кичур коса, който беше залепнал за бузата й. — Няма как да свърша всичко това до утре.

— Новият ни проповедник си търси работа.

Ела погледна към Маргарет.

— Какво?

— Брат Калвин — обясни тя. — Току-що пристигна в града, за да поеме местната църква. Но нашето паство е бедно и не можем да му плащаме нищо. Той спи на верандата на едни хора от паството и те го хранят, но той иска да изкара малко пари, за да може да си намери дом и да доведе тук и съпругата си. Тя сега е в Южен Тексас при семейството си и ужасно му липсва. Срещу съвсем скромно заплащане той може да свърши работата, госпожо Барън. И без това не трябва да вдигаш тежко, а мен ме заболява гърбът само като си помисля за влаченето на тежкия матрак по стълбите. Защо да не извикам брат Калвин?

Ела погледна господин Рейнуотър, който слушаше заинтригувано. Той се обади:

— Готов съм аз да платя на брат Калвин за почистването.

Маргарет се усмихна, сякаш въпросът беше уреден. Тя се отправи към коридора, където беше телефонът.

— Веднага ще се обадя в магазина. — На господин Рейнуотър тя обясни: — Моето момче, Джими, работи в бакалията на Рандал. Когато тръгне да разнася покупките по домовете, може да се отбие до къщата, където е отседнал проповедникът, и да му каже да дойде тук.

Когато Маргарет се отдалечи достатъчно, за да не чува, господин Рейнуотър каза на Ела:

— Надявам се, че това ви устройва.

Не я устройваше. Това беше нейната къща. Тя вземаше всички решения, свързани с нея. Но тази сутрин явно нищо не беше нормално. Всичко беше наопаки. Ела беше пометена от необичайната поредица от събития. Всъщност се чувстваше направо зашеметена от тях и това чувство я тревожеше. Рутината не беше просто предпочитание за нея, беше необходимост.

Но погледнато по принцип, прибягването до услугите на брат Калвин беше дреболия и тя знаеше, че ще изглежда дребнава, ако възрази на толкова добър план, особено след като господин Рейнуотър беше предложил да плати за труда.

Но не беше готова да се предаде.

— Бих предпочела сама да свърша тази работа, господин Рейнуотър.

— Защото имате високи стандарти.

— Не се плаша от тежка работа.

— Никой не се съмнява в това.

— Но тъй като времето ни притиска…

Тя нямаше намерение да споменава, че времето му е ограничено. Остави изречението си недовършено. От смущение лицето й пламна още повече.

Той каза:

— Това е добър план. Ще ви спести много работа. Ще пощади и гърба на Маргарет. А и ще помогне на брат Калвин по-скоро да се събере с жена си.

Тя отново забеляза развеселеното пламъче в очите му и си помисли, че ако се усмихне, той също ще се усмихне. Но тя не го направи и той също остана сериозен.

— И решава и вашия проблем — изтъкна тя.

— Така е, да.

Тя въздъхна победена.

— Добре. Но ако ме изчакате поне утре сутрин, ще се радвам.

— Какво ще кажете за утре в четири следобед.

— Четири? Добре. Дотогава ще съм приготвила стаята.

— Тогава ще донеса парите. За да платя на брат Калвин и да ви дам наема за първата седмица.

Той се усмихна, но тя не му отвърна. Вместо това го подкани да тръгне към коридора, подсказвайки, че разговорът им е приключил.

— Мога да изляза през задната врата.

Тя кимна и го изпрати до мрежестата врата към задния двор. Докато слизаше по стълбите, той си сложи шапката. На най-долното стъпало се обърна и докосна периферията й.

— Госпожо Барън.

— Господин Рейнуотър. Надявам се да се чувствате добре тук.

Сега си имаше други неотложни задачи, първата от които беше да се погрижи Соли да изяде обяда си. Но поради някаква причина не се обърна веднага към кухнята. Продължи да гледа в очите мъжа, който щеше да живее в дома й през последните седмици от живота си. Дали съжалението й личеше? — запита се тя. Сигурно.

Той каза:

— Казал ви е, нали? Мърди ви е казал за мен?

Ела не си падаше по увъртанията. Освен това не би обидила мъжа с опити да го излъже.

— Смяташе, че трябва да знам.

Той кимна, не само като потвърждение на това, което беше заподозрял, но и в знак на одобрение за прямотата й.

— Ще ви бъда благодарен, ако не казвате на останалите. Като знаят истината, хората се чувстват неловко и започват да си мерят приказките. Във всеки случай, не искам никакво суетене заради това. Не желая да получавам различно отношение от останалите.

— Няма да кажа нищо на никого.

— Благодаря.

— Няма нужда да ми благодарите, господин Рейнуотър.

— Видяхте ли? — усмихна се той. — Вече ми правите отстъпки.

Тя се смути. Усмивката му се задържа няколко минути, после той възвърна сериозния си вид.

— Говори ли?

— Какво?

— Синът ви.

Той кимна с глава. Тя се обърна. Зад гърба й Соли продължаваше да седи на масата. Обядът му още не беше докоснат. Той навиваше въженцето около пръста си, развиваше го, навиваше го отново и се люлееше напред-назад в ритъм, който само той чуваше.

Тя се обърна отново към господин Рейнуотър и поклати глава.

— Не. Не говори.

— Е — каза той мило, — повечето хора, които говорят, всъщност няма какво да кажат.

Лекотата, с която той реагира на състоянието на Соли, й се стори още по-трудна за разбиране от грубото, любопитно взиране на непознатите и неочаквано очите й се напълниха със сълзи. Може би той ги забеляза и поиска да й спести неудобството, защото не каза нищо повече, само докосна ръба на шапката си още веднъж, обърна се и се отдалечи.